Филис Халдърсън
Незабравима Коледа (5)

Пета глава

Ноел не знаеше какво да прави. Грег поговори няколко минути с полицая, после я хвана подръка и я изведе от полицейското управление. Тя беше объркана и изплашена. Значи, полицията си измива ръцете! Щом не е престъпник, повече не ги интересува! Какво щеше да прави сега? Къде щеше да отиде? Семейство Ремингтън й беше предложило временен подслон. Не можеха да я осиновят!

Грег я настани в колата. Докато изкачваха хълма, никой не проговори. Когато стигнаха върха, пред тях се разкри Тихия океан, тъмен, бушуващ, тънещ в мъгла.

Тя неволно си помисли, че не само нейният малък свят бе оцветен в сиво. Целият Сан Франциско й се стори някак сив. Откога ли? Сутринта слънцето грееше ярко, а сега всичко бе потънало в лепкава мъгла, навяваща тъга…

Ноел изживяваше кошмар. Винаги, когато на хоризонта се появяваше искрица надежда, все се случваше нещо, което да я върне в пропастта на отчаянието. Разкъсваше се между миналото, което не успяваше да си припомни, и неизвестното бъдеще.

Грег продължи да кара покрай брега и спря на едно пусто място. Изключи двигателя и се извърна към нея. Бе разбрал колко болезнено е възприела сухото обяснение на дежурния и щеше по-късно да го укори, но сега трябваше да се помъчи да я убеди, че нещата не са чак толкова черни.

— Ноел, не бива да се тревожиш.

— Не бива ли?! — избухна тя. — В управлението току-що ми казаха, че щом не съм извършила престъпление, повече не ги интересува нито коя съм, нито какво се е случило с мен!

Той се пресегна и взе ръката й.

— Почакай. Не го казаха точно така. Ноел, ти се тревожиш напразно. Можем…

— Напразно ли!? Как можеш да говориш така? Аз съм съвсем сама в непознат град, не знам коя съм, откъде съм… Не знам имам ли професия, за да мога да се издържам, а ти казваш „нищо“!

Този път той хвана и другата й ръка и я обърна към себе си.

— Почакай секунда! — Гласът му издаваше съчувствие, но и гняв. — Какво искаш да кажеш с това „съвсем сама“? Ами аз? Ами майка ми? Ние нищо ли не означаваме за теб?

Видя как я обзема разкаяние. Тя повдигна ръка и го погали. Докосването бе леко и нежно и го накара да потръпне.

— О, Грег, разбира се, че означавате! Ти и Аби ми спасихте живота. Нямаше да оживея сама на улицата. И съм ви толкова благодарна, че нямам думи да го изразя…

Благодарност! Само това ли чувстваше към него? Той се отдръпна.

— Не искам благодарностите ти — подхвърли той. — Опитвам се да кажа, че няма да те оставя. От управлението ще изпратят отпечатъците за разследване, но то ще трае няколко седмици. Междувременно ще се обадим в редакциите на няколко вестника и в телевизията. Те винаги търсят интересни случаи.

Не беше помислила за тази възможност.

— Наистина ли? Ще публикуват ли снимката ми?

— Сигурно — въздъхна той. — Защо не? Заедно с нея ще напишат и молбата ни. Ако някой те познава, ще помогне да намериш семейството си до Коледа. Могат да го публикуват и в други градове. Ако не, ние ще го изпратим.

Тя помълча малко, после се обърна към него.

— Полицейското управление ли ще плати?

Той се поколеба.

— Ами… Не, но мога да взема копия от снимките, които ти направиха. Сполучливи са. Не са като онези, които правят на задържаните. Сигурно фотографът не е могъл да се сдържи. Ти си толкова хубава!

Опита се последните изречения да прозвучат шеговито, но тонът му по-скоро издаваше ревност. Тя едва ли забеляза подтекста…

— Но Грег, имам само около седемдесет долара… Купих си някои лични вещи и…

Като че ли му се извиняваше затова, че е похарчила част от парите. Той се опита да възрази, но тя извърна големите си, пълни със сълзи очи.

— Не мога да продължавам да ти вися на врата — изхлипа нещастно. — Ако паметта ми не се възвърне и никой не ме потърси, какво ще правя?

Грег не можа да понесе мъката в гласа й. Добрите му намерения да поддържа платонически взаимоотношения, докато паметта й се възвърне, се изпариха под напора на силното желание да я прегърне, успокои и спаси от мъката. Той освободи предпазния колан и я взе в прегръдките си. В колата беше тясно, но никой от тях не го забеляза. Целуна треперещите й устни. Тя не се противопостави и го прегърна здраво през врата. Господи, колко сладка беше! Имаше дъх на нектар, когато отвърна със страст и промъкна език между устните му. Дълбоко в съзнанието му сякаш светна сигнална лампичка. Тази жена съвсем не беше неопитна… Значи не прелъстяваше девственица… Мисълта само проблесна и отлетя…

Забеляза, че стъклата са замъглени, така че отвън не се виждаше какво става в колата. Плъзна ръка по гърба й под пуловера и намери гърдите й.

Мускулите му се напрегнаха и го изпълни изгарящо желание.

Проклятие! Той въздъхна дълбоко и опита да се успокои. Не трябваше да си позволява да започва, защото не беше сигурен, дали ще може да спре. Като всеки мъж и той не беше безразличен към хубавите жени, но никоя от тях, дори бившата му съпруга, не бяха го възбуждали толкова силно и бързо. При това Ноел не бе правила опит да го съблазнява.

Той призова цялата си воля, за да се отдели от нея, но не можа. Продължи да я целува. Ръката му свали дантеленото бельо, което му пречеше да усети голото й тяло. Неволното му стенание я накара да го погледне. Очите й бяха премрежени от желание. Грег продължи да целува сладките устни. Тя му отговаряше със същата страст.

Желанието им нарастваше и той се бореше със себе си, знаейки че се намират в кола, на обществен плаж.

Най-после успя да дойде на себе си. Такова обладаване можеше да бъде приятно приключение за дългогодишни любовници, но не и когато се случва за първи път. Особено с Ноел… Ако някога я люби, то трябва да бъде на романтично място, където после бавно да дойдат на себе си…

Тялото му не искаше да се подчини, когато той се надигна и смъкна надолу повдигнатия пуловер. Тя бавно се облегна назад, почти разплакана от неизпълнено желание. Очите й бяха замъглени, а устните — подути от целувките. Изглеждаше объркана. Той разбра, че се е възбудила не по-малко от него. Беше нужна цялата му воля, за да не я вземе отново в обятията си и да продължи прекъснатото…

Тя повдигна ръка и докосна устните му.

— Грег?

Той прибра един кичур от косата й.

— Извинявай, любима — каза несигурно. — Не бива да продължаваме. Аз също съм човек и чувствата ми са силни, но тук не е нито мястото, нито времето за това. Ти заслужаваш да бъдеш обичана истински…

Думите му върнаха Ноел в действителността. Тя почувства и срам, и мъка. Как можа да се държи така — като някоя уличница, която не само желае, но е и готова да се люби на публично място с човек, когото едва познава?

Тя скри лицето си в длани и го погледна с очи, разширени от мъка.

— Ти не знаеш какво всъщност заслужавам. Никой от нас не знае. А пък и аз не се държах като непорочно момиче… — Тя закри устни с ръка. — Грег, аз знаех какво се готвим да направим и бях готова и съгласна — потрепери гласът й. — Откъде знаеш, дали не съм…

— Не! — Грег почти изкрещя, за да я накара да млъкне и да не каже думата. — Не си и помисляй подобно нещо! Като полицай съм срещал стотици нощни птици. Повярвай ми, мога да преценя, че ти не си от тях.

Думите му я нараниха. Как можеше да знае какво иска да му каже тя, ако не си го беше помислил? Господи, дали тази амнезия не беше особена реакция на разума й да се измъкне от досегашния си начин на живот?

— Откъде си толкова сигурен? Откъде знаеш, че аз не съм от онези, високо платените момичета, които работят на повикване? — Гласът й се пречупи от мъка. Той я хвана за раменете и я разтърси.

— Стига, Ноел! — Този път гласът му бе нисък и настоятелен. — Ченгетата имат шесто чувство за тези неща. Ние можем да познаем проститутката, без значение къде работи и как е облечена. Аз ти казвам, че не си от тях!

Не беше сигурна дали е повярвала, или просто й се искаше да вярва, но думите му я поуспокоиха. Въздъхна дълбоко, отдръпна се и се сви на седалката.

— На тази служба се научих безпогрешно да преценявам хората — започна той с нотка на съжаление в гласа. — Ще направя всичко, което зависи от мен, за да те разпознаем, любима. Но е необходимо да бъдем готови да приемем реалността, каквато и да е тя. Ти може би си щастливо омъжена, може да си обичала друг…