Филис Халдърсън
Незабравима Коледа (4)

Четвърта глава

Докато чакаше Грег да смени дрехите си, Ноел с любопитство се разходи из дома му. Разположението беше огледално на къщата на Аби. Имаше същия хол, дневна, кухня и баня, а на горния етаж две спални с баня. Но този дом беше подреден по мъжки.

Върху излъскания под бяха застлани килими в стил „Навахо“, докато при Аби той беше покрит с красиви ориенталски килими. Стените в дома на Грег бяха оцветени в бежово и освен голямата картина с пустинен пейзаж над камината, по тях нямаше нищо. В къщата на Аби пастелнорозовите стени бяха покрити с колекция акварели.

Дори прозорците изглеждаха различно. Тези на Грег бяха с гладки бели щори, докато при Аби имаше дантелени пердета и тъмнорозови завеси.

Интересно, колко различни можеха да изглеждат две еднакви къщи, когато бяха обзаведени с различен вкус от различни хора.

Ноел беше в малката разхвърляна кухня, когато чу тежките му стъпки по непокритото стълбище. Побърза да го посрещне в хола. Беше облякъл тъмносинята си полицейска униформа без якето, така че можеше да се види цялата му амуниция.

На черния колан висяха пистолет, голям прожектор, палка, белезници и радиотелефон. В учудването си тя изрече първото, което й дойде наум.

— Как се държат панталоните ти при всички тези метални предмети, окачени на колана?

Той с усмивка сложи ръце на раменете й и рече:

— Сега ще ти обясня, мила. Проблемът е, че панталоните не се държат много здраво… Цялата тази амуниция е нещо като колан на целомъдрието, докато изпълняваме служебните си задължения. Защото, докато успеем да я свалим, всякакво желание вече се е изпарило…

Ноел усети как лицето й пламна. Беше си го изпросила, като зададе толкова неделикатно въпроса.

— Така ли? — каза тихо. — Ами… Аз си мислех, че мъжете винаги…

Тя очакваше той да се засмее или да й отвърне с друга шеговита реплика, но вместо това ръцете му обхванаха лицето й и очите им се срещнаха.

— Сигурно е така, щом са попаднали близо до теб, моя малка, красива находка — прошепна той и докосна нежно устните й.

Мустаците му бяха меки и тя усети как я залив вълна от удоволствие. Обви врата му и разтвори устни. Въздъхна и се изви в ръцете му, когато усети език да гали устните й и да навлиза бавно между тях. Беше сладко, тъмно и приятно чувство. Жадуваща обич, сама го погали с езика си.

Той свали ръце към кръста й и я притисна, но в този момент Ноел усети острия ръб на металния прожектор и приказката свърши… С дълбока въздишка той повдигна глава и я притисна така, че да й е удобно.

— Сега разбра ли, какво исках да кажа — прошепна в косата й, като галеше бузата си в копринената й мекота.

— М-м-м… — беше единствения звук, който тя издаде, притисната замечтано към гърдите му. Ризата му миришеше на сапун и на току-що изгладена памучна тъкан. Но под нея имаше нещо твърдо. Това беше същата защитна жилетка, която бе усетила снощи, когато се връщаха от болницата.

— Какво носиш под ризата? — попита с ръка на гърдите му.

— Това е жилетка против куршуми. Задължени сме да ги носим — прегърна я той и се засмя. — Още една осигуровка против възбуждане — целуна я леко той и я отдалечи от себе си. — Но когато не съм с униформа, трябва много да се пазиш. Защото ако те прегърна без всичките тези предпазни мерки, струва ми се, че няма да мога да те пусна никога.

По целия път до полицейското управление се държаха за ръце и Ноел забеляза, че Грег е притеснен не по-малко от нея. Но тя чувстваше голямата му здрава ръка да стиска леко нейната. От време на време той галеше дланта й с палец. Винаги се бе държал внимателно, но сега тя усещаше силата му дори при това нежно докосване. Как ли би се чувствала в обятията му, ако той престане да контролира чувствата си? Тази мисъл я накара да потръпне от страст.

 

 

Коледната украса на Сан Франциско отразяваше бледите слънчеви лъчи и блестеше над града. Улиците бяха пълни с хора, натоварени с цветни пакети, а витрините привличаха погледа с празничното си великолепие.

В полицейското управление разбраха, че все още няма съобщение за изчезнала жена, която да отговаря на описанието на Ноел.

— Ти или живееш сама, или още никой не е открил липсата ти, или не си от тук — каза ниският плешив полицай. — Сан Франциско е пълен с туристи. Ако си една от тях, няма да можем да направим нищо, докато някой не те потърси. Няма закон, който да забранява на пълнолетните да изчезват… — Той я огледа. — Ти си на осемнадесет или малко повече, нали?

— Нямам представа — въздъхна тя. — Но не се чувствам като малко момиче.

— Трудно е да се познае възрастта на жените от пръв поглед, би могла да бъдеш и на шестнадесет, и на двадесет и шест. Може би някъде по средата — на двадесет, двадесет и две. Можеш ли да караш кола?

В съзнанието й веднага изплува представата за огледало за обратно виждане, за заден ход и включване в движението.

— Да, сигурна съм, че мога.

— Е това може лесно да се провери — каза той. — Но първо да ти вземем отпечатъци от пръстите, да те снимаме, а после ще дойде полицейският психолог да поговори с теб.

Той подаде на Грег попълнения формуляр.

— Тя има късмет. Доктор Симс се освободи в последния момент. Иначе трябваше да чака два-три дни. Записал съм, че я придружаваш, така че остани с нея. Нека да не се чувства изоставена…

През следващите няколко часа Ноел премина през обичайната полицейска процедура за идентификация на изчезнали.

Беше някак странно и страшно. Да изгубиш себе си! Чувстваше се като Дороти от „Вълшебникът от Оз“, която се събужда една сутрин в нов и непознат свят и не може да намери пътя обратно. Но Дороти си спомняше за Канзас и за леля Еми. А Ноел не знаеше къде трябва да се върне.

Срещата с психолога беше неприятна. След като поговори с Ноел няколко минути, доктор Симс разтвори една карта на Калифорния върху бюрото си.

— Разгледай я внимателно. Открий всяко име на град и помисли върху него. Дали ти е познато? Не си ли представяш някаква забележителност, не извиква ли някакви чувства у теб? Мисли! Седни тук и внимателно разгледай картата. Ще те оставя сама за около петнадесет минути. Отпусни се и остави ума си спокойно да работи.

— За много от градовете знам по нещо — каза на психолога, когато той се върна. — Сакраменто е столицата на щата. Кариел е град на артистите. В Лос Анжелис правят филми. Анахайм е мястото, където се намира Дисниленд. Май не се получи нищо, нали?

— Страхувам се, че е така — измърмори той, докато сядаше на стола зад бюрото. — Всеки, който е чувал за Калифорния, знае това. — Той взе някаква папка и я отвори. — Тук има няколко снимки. Ще ти ги показвам една по една, а ти ще ми казваш какво виждаш.

Тя с облекчение установи, че не е загубила знанията си. Затова към края на теста докторът бе оптимистично настроен.

— Опитвай се, когато си сама да си припомняш места и случки, като гледаш картини или снимки — каза й той. — Паметта ти ще се възвърне, но не трябва да я напрягаш. Защото колкото повече се напрягаш, толкова повече нещата ще ти убягват.

Когато прегледът приключи към шест часа, вече беше станало тъмно. Грег я чакаше и лицето му издаваше загриженост.

— Как мина? Можа ли да си спомниш нещо?

— Не, нищо — поклати глава Ноел. — Съмнявам се, че доктор Симс ще може да направи някакви изводи от теста си. Когато той казваше „куче“, аз отговарях с „котка“, а когато ми показа някаква картина, аз казах, че ми прилича на мастилено петно… Отговорите ми бяха съвсем стандартни…

— Това е добре, а не лошо — усмихна се той. — Хайде, ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш. Ела. Ще купим нещо за ядене и ще те заведа вкъщи при мама.

Беше й неприятно, че е зависима за всичко от него. Дори за храната.

— О, Грег, не мога да продължавам да те притеснявам…

Той спря и бръкна в джоба си.

— Ами да. Почти бях забравил. Това е за теб — подаде й един плик. Тя го отвори и видя, че вътре имаше чек от „Фонда за подпомагане на пострадалите“ на името на Ноел Санта. Чекът беше за сто долара!

— О, Боже мой! — възкликна тя. — Откъде го взе?

— Един от формулярите, които подписа, когато дойдохме, беше молба за временна парична помощ. Аз придвижих нещата, докато те чаках. Можеш да го осребриш в банката. Ще дойда с теб като свидетел, защото нямаш документи.

Ноел се чувстваше и облекчена, и отблъсната.

— С други думи това е социална помощ, нали? — Знаеше със сигурност, че никога преди не й се е налагало да разчита на такива помощи.

Грег изглежда забеляза смущението й, защото я прегърна през рамото и я поведе напред.

— Не е съвсем така. Получаваш я, защото си пострадала. Но ако се притесняваш да я вземеш като благодеяние, считай го като заем и когато имаш пари, го върни. Градският съвет ще ти бъде благодарен.

 

 

Следващите две утрини Ноел се събуждаше, без да е успяла да си спомни нещо. В полицейското управление на Сан Франциско нямаше съобщения за изчезнали. Нямаше отговор и след разпратените снимки и отпечатъци от пръстите й. Тя започна да се отчайва. Беше не само страшно. Ужасяващо беше да не знаеш нищо за себе си. Да нямаш спомени!

Изглежда беше образована, защото знаеше много неща. Знаеше къде е Турция и къде — Колумбия, при това, без да ги търси на картата. Знаеше стихове от английски и американски класици. Знаеше произведенията на Шекспир, на Ибсен и Алън Ейкборн. Но не знаеше собственото си име…

На третата сутрин Грег отново я заведе в полицейското управление. Сега там я познаваха почти колкото и него и ги поздравиха весело. Май ги вземаха за двойка.

Само че бяха далеч от истината… Но по всичко личеше, че онази единствена целувка, която си размениха, не означаваше за него това, което значеше за нея. Оттогава той се отнасяше с нея като с гостенка на майка си, която се нуждае от помощта му.

Повече не я докосна, не я прегърна, не я погледна… И не я целуна повече…

Объркването й беше силно. Чувстваше огромна нужда да го докосва, да усеща допира на ръцете му, да усеща здравото му тяло. Но всичко това бяха само нейни тайни мечти и желания.

Дори той да се чувстваше по същия начин, и двамата знаеха, че взаимоотношенията им биха били неясни, докато не се разбере коя е тя. Добре че не беше се влюбил в нея…

Щом влезе в приемната, Ноел разбра, че за нея още няма новини.

— Съжалявам — рече полицаят. — Бих искал да ти кажа нещо обнадеждаващо, но не знам какво.

— Не мога да разбера — каза тя разочаровано. — Нали ми взеха отпечатъци от пръстите. Аз мислех, че по тях могат да ме разпознаят. Нали така се прави?

Полицаят поклати глава.

— Ти знаеш ли на колко хора се пазят отпечатъци в Щатите? Ще минат седмици, докато ги проверят. Но има още нещо, което може би не знаеш. Това не е работа на полицията. Вярно, че си била нападната, но нашето разследване приключва дотук. Не можем да класифицираме случая даже като кражба. Защото всичко, което знаем, е, че си паднала и си си ударила главата.

Ноел не можеше да повярва на ушите си. Не можеха да я изоставят просто така! Тя хвана здраво облегалката на стола и се извърна към Грег.

— Истина ли е това?

От мрачното му изражение разбра, че е така. Той се пресегна и хвана ръцете й.

— Да, така е, но…

— Щом не си нарушила законите и никой не е съобщил, че си изчезнала, не можем да направим нищо повече — намеси се другият полицай. — Нямаме нито време, нито възможност да продължим търсенето. Наистина съжалявам, но… — въздъхна той. — Само ни кажи къде да те намерим, ако нещо се появи…