Филис Халдърсън
Незабравима Коледа (3)

Трета глава

Ноел се събуди от приятното чуруликане на присмехулниците отвън. Без да отваря очи, тя се усмихна и се сгуши в меката постеля. Но щом се помръдна, тъпа болка премина през дясната част на главата й и тя инстинктивно повдигна ръка. Усети превръзката и рязко отвори очи.

Това не беше нейната стая! Опита се да седне в леглото, но й се зави свят и тя безпомощно се свлече назад. Изпъшка и затвори очи, за да спре замайването.

Тогава си спомни… Не, не си спомни коя е и откъде е, но си спомни събитията от снощи. Спомни си, че бе я намерил един полицай на име Грег, ранена в парка, и че я бе довел в къщата на майка си. Бе й помогнал и я бе кръстил Ноел…

Бе спала в спалнята на сестра му, а той по всяка вероятност спеше отвъд стената в своята половина от къщата…

След малко болката и замайването изчезнаха, тя свали ръце и се огледа. Снощи лекарят я беше уверил, че загубата на паметта е временна и че ще си спомни всичко след броени часове. Изглежда, че не беше точно така.

Страховете й се върнаха и тя се опита да изрови някакъв по-далечен спомен в паметта си. Но не откри нищо. Помнеше само парка „Златна врата“, тъмнината, пулсиращата болка и вкочаняващия студ. Освен тях нямаше нищо. Като че ли бе потънала в черна дупка. Не си спомняше нищо, което да й се е случило преди този миг. Въздъхна и притисна длани към очите си. Но очите и не бяха виновни… Разумът не можеше да се пребори… Това бе отчайващо…

Дали някога отново ще бъде онова, което е била преди?

След няколко минути свали ръце от очите си. Когато си легна снощи, бе твърде изморена и объркана и не бе обърнала внимание на стаята. Сега, под ранните лъчи на слънцето забеляза, че е малка, но красиво обзаведена, с бели, надиплени завеси на широкия прозорец и светлосини стени.

Мебелите бяха от светло дърво и на вратата на гардероба имаше голямо огледало. Върху нисък шкаф бе поставен телевизор, а по стените бяха залепени картички от различни страни на света.

Ноел седна и спусна крака върху килима. Погледна ръката си, но там нямаше часовник. Къде ли бе той? Знаеше, че винаги носи часовник, така както знаеше, че винаги носи чанта.

Върху нощното шкафче имаше будилник, който показваше, че е единадесет и десет минути. Не беше ли споменал Грег за обяд?

Ноел се изправи и отново усети леко замайване, но се хвана за леглото, пое дълбоко дъх и то изчезна. Беше облечена в жълта нощница от трико, а в края на леглото беше поставен мек, бял халат. Половин час по-късно, след като се бе изкъпала, намери маша, с която пооправи малко косата си. Наметна халата и се върна в спалнята. Огледа се за дрехите си. Не ги видя никъде и смътно си спомни, че майката на Грег ги бе прибрала, след като я сложи в леглото.

Сигурно ги бе свалила долу. Може би са били изцапани и тя ги е сложила в коша за пране.

Ноел бе на стълбите, когато на вратата се позвъни. Грег беше казал, че майка му излиза рано за работа. Значи беше сама в къщата. Надяваше се, че на вратата звъни Грег.

Докато бързаше надолу по стълбите, се позвъни отново и тя погледна през шпионката, за да види кой е. Въздъхна с облекчение. Беше Грег, макар че изглеждаше различен в кафявите панталони и спортно сако. Не по-малко красив, но не толкова строг като в униформа. Усмихна й се и я огледа.

— Добро утро. Надявам се, не съм те събудил.

Одобрението, което проблесна в очите му, я накара да трепне.

— Не, тъкмо излизах от банята и си търсех дрехите.

— Доколкото познавам мама — подсмихна се той, — сигурно са на химическо чистене. Но гардеробът на сестра ми е пълен. Избери си нещо. Вие сте почти еднакви на ръст… Как се чувстваш, Ноел? Спомни ли си нещо?

Тя поклати глава.

— Не. Съжалявам, но не си спомням нищо. Дори не знам какъв ден и коя дата сме. Снощи някой говореше за Коледа…

— Да. Днес е шестнадесети декември, понеделник. Коледа наближава. — Той огледа лицето й. — Тази сутрин изглеждаш по-добре. Наспа ли се?

— Да. Все още ме боли главата, но мисля, че едно от хапчетата, които ми дадоха вчера, ще оправи нещата.

— Това е добре — въздъхна той с известно облекчение. — Изглежда докторът беше прав, че нараняването не е опасно. Сигурно скоро ще си възвърнеш паметта. Хайде, облечи някоя от дрехите на Бевин и да отидем да обядваме. Мама няма търпение да поговори с теб и я поканих да обядва с нас в ресторанта в дванадесет и половина.

Ноел не беше съгласна да взема дрехи на сестра му без разрешение, но след кратък спор Грег я убеди. След малко се върна в хола, облечена в тъмносин панталон и плътен пуловер. Под леглото беше намерила обувките и чорапите си.

Когато слизаше по стълбите отново забеляза възхищението, с което я гледаше Грег, и това я накара да трепне. Трябваше час по-скоро да си възвърне паметта. Това беше мъж, в когото можеше да се влюби. Не знаеше дали е свободна да се остави на неговото възхищение и внимание. Като си помисли това, се сети, че не знае също дали той е свободен. Трябваше да разбере!

Слънцето грееше и дебелият пуловер беше достатъчен. Нямаше нужда от палто. Качиха се в колата.

— Женен ли си, Грег? — попита го, щом завиха зад ъгъла.

— Вече не — отвърна, без да отделя поглед от пътя. — Когато бях в армията, бях женен, но нещо не се получи. Много дълги бяха разделите.

— О, съжалявам — възкликна тя, но май не беше искрена.

— Да — въздъхна той. — Беше тежко, но тъй като нямахме деца, поне нямаше други потърпевши. Тя се омъжи отново и доколкото знам, живее в Сакраменто.

Сакраменто… Това име я разтърси. Тя си представи сенчести улици с високи брястове. Сюртър и златният купол на щатския парламент проблеснаха в ума й. Тя познаваше Сакраменто!

Гласът на Грег отклони вниманието й.

— А ти? Възможно ли е да си омъжена?

Какво смущаващо предположение.

— Аз… не знам. Мисля, че не съм. Не нося халка.

— Това нищо не значи. Щом чантата и палтото ти са откраднати, може да са ти откраднали и бижутата.

Тя си спомни за часовника, който бе сигурна, че е имала, но не беше на мястото си и усети смразяващо безпокойство.

След няколко минути спряха на паркинга пред ресторанта.

— Мама има само един час обедна почивка, а това място е близо до работата й — каза Грег, като отвори вратата.

Седнаха в ресторанта и след малко дойде и Абигейл Ремингтън. Беше със светлокафяв шлифер върху бялата престилка.

— Здравейте и двамата. Надявам се, че не сте ме чакали дълго. — Тя свали шлифера, преметна го върху облегалката на един стол и седна срещу Грег и Ноел.

— Как се чувстваш, Ноел? Спомни ли си вече нещо?

— Не — отвърна мрачно тя. — Толкова е депресиращо. Чувствам се като… Господин „Никой“. — Гласът й заглъхна и тя въздъхна дълбоко.

Аби погали ръката й.

— Хей, не се тревожи! Амнезията не е нещо необичайно. Ще се опитам утре да ти уредя преглед при невролог. И без това трябва да бъдеш прегледана и ако още не си спомняш нищо, той може да ти помогне.

— Благодаря, но не мога да отида на лекар — отвърна с треперещи устни Ноел. — Нямам пари, за да платя прегледа.

Грег се опита да възрази, но Аби го спря с поглед.

— Има специални служби, които ще ти осигурят парична помощ. Грег ще те свърже. — Аби погледна сина си. — Няма ли съобщения за изчезнали, които отговарят на описанието й?

— Още сутринта проверих в управлението — отвърна Грег. — Няма нищо. След обяд ще я заведа там, за да видим дали няма да успеем да я идентифицираме.

След час бяха приключили с обяда и Аби се върна в службата си. Грег и Ноел се забавиха с десерта и кафето, наслаждавайки се на интимното си усамотение.

— Майка ти е истинско съкровище! Малко хора биха приели чужд човек вкъщи посред нощ.

— Вярно, съкровище е — кимна Грег, — но няма навик да приема непознати. Опасно е. Тя те прие, защото я помолих, а аз го направих, защото знаех, че ще бъда наблизо.

Задоволството на Ноел се изпари. Колко глупава трябва да е била да помисли, че може да означава нещо за тези хора. Грег бе помолил майка си за помощ, защото беше се сблъскал с проблема на една безпомощна жертва, с която не знаеше какво да прави. Сега й даде ясно да го разбере! Пък и намекна, че не може да й вярва безрезервно. Повече обаче се разстрои от мисълта, че тя самата не знаеше дали може да й се вярва, или не.

— О… Да… Разбира се… — Извърна глава настрани, за да не види той колко я нараниха думите му… По дяволите! Гласът й звучеше като на обидено дете, готово да заплаче. Като въздъхна дълбоко, тя сложи салфетката на масата.

— Задължена съм и на двама ви за добрината, но не мога да ви досаждам повече. Ако си свършил, предлагам да тръгнем към полицейското управление. Може да разпознаят снимката ми или да направят нещо друго. Освен това, доколкото знам спалните за бездомни приемат новопристигнали.

Понеже вниманието на Грег беше ангажирано с един младеж, когото подозираха, че е наркотрафикант, той почти не я слушаше, докато идеята за спалните за бездомни не го накара да се сепне.

— Какво? За какво говориш? — Лицето й беше извърнато настрани и той хвана брадичката й и я обърна към себе си. Ноел се опита да се усмихне, но очите й бяха пълни с отчаяние. Той едва овладя силното си желание да я прегърне и да я успокои. — Ноел, какво каза за спалните за бездомни? Не ти ли харесва у нас? — Тонът му беше груб, защото бе шокиран от думите й.

— О, разбира се, че ми харесва, но не искам да се натрапвам. Ти дори не знаеш дали можеш да ми се довериш.

Той се намръщи, като се мъчеше да разбере смисъла на онова, което каза тя.

— Да ти се доверя ли? Разбира се, че ти вярвам. Господи! Да не мислиш, че щях да те доведа в къщата на майка си, ако изпитвах някакво съмнение?!

— Но ти каза… — Тя разтвори широко очи.

Ето какво било… Нещо, което той е казал, я е обидило…

— И какво съм казал, мила? — Този път тонът му бе друг.

Тя леко навлажни устни с език, с което го предизвика силно. Той никога не бе познавал жена, която да изглежда едновременно толкова невинна и толкова чувствена. Дори и с цицината на челото си тя беше невероятно красива. Изглеждаше като млада богиня с високи скули, които се спускаха плавно към нежна закръглена брадичка. Големите, издължени бадемовидни очи завършваха с тъмни мигли. Приятно пълните устни и красивият нос довършваха образа й.

Не беше гримирана и лицето й изглеждаше бледо като слонова кост и контрастираше ярко с пищната коса.

— Ти… каза, че не би ме завел, ако не знаеше, че си наблизо, защото ми нямаш доверие — отговори на въпроса му тя.

Той неохотно отдели ръка от брадичката й, защото почти не можеше да се въздържи да не целуне тези красиви устни.

— Съвсем не съм искал да кажа това. Всъщност се опитвах да кажа, че отношението ми към теб е особено, защото обикновено не бих довел чужд човек в къщата на мама. Това наистина е опасно и аз не бих й създал съзнателно неприятности.

Сега Ноел се усмихна искрено.

— Поласкана съм. Наистина! Майка ти е чудесна и аз никога няма да си позволя да направя нещо, което да я засегне или притесни. — Тя млъкна за малко и после продължи: — Къде е баща ти, Грег?

Споменът за баща му изникна в съзнанието на Грег и той усети празнотата, която никой не можеше да запълни.

— Татко беше военен пилот. Преди три години загина при учебен полет.

Усмивката на Ноел изчезна и на лицето й се появи съчувствие.

— О, извинявай. Сигурно е била ужасна загуба за всички.

Той хвана и задържа ръката й.

— Да, беше. Затова купих тази къща, където живеем един до друг с мама и сестра ми. Не исках мама да живее сама, но пък и бях отвикнал да живеем заедно. По този начин съм сигурен, че тя е в безопасност и всеки от нас запазва своята самостоятелност.

Ръката й пареше дланта му и той усети как желанието му се усилва. Беше едновременно и притеснен, и уплашен от чувствата си. Трябваше да се държи като полицай, а не като потенциален любовник. Не можеше да си позволи да се влюби в жена, която всеки момент може да си спомни, че е сгодена или дори че има съпруг. А може би и дете!

Той рязко пусна ръката й и стана.

— По-добре да тръгваме. Смяната ми започва в четири и трябва да мина през къщи, за да облека униформата, преди да отидем в града. Обикновено се преобличам в полицейското управление, но снощи не исках да те карам да чакаш и направо се прибрах вкъщи. Може би вече има запитване за теб — каза той и сам се ужаси от тъгата, която това предположение предизвика у него.