Анри Перюшо
Животът на Реноар (16)

IІІ.
Вечното лято

Раят е всичко, което е тук на земята…

Безименният от Франкфурт

В апартамента на булевард Рошуар Реноар, седнал в инвалидното кресло, бъбри с Жан, който също е принуден да седи неподвижен; той е на оздравяване, но все още да си служи с патерици.

Художникът живее в Париж заедно с Фурнаджийката и със старата си готвачка, Голямата Луиза. От началото на войната Габриела, макар все още да поддържа връзките си с „господаря“, не живее вече при него: съдбата й се е променила, откакто се е запознала с настанилия се в Кан американски художник Конрад Слейд. Станала мисиз Слейд, след войната тя ще замине за Съединените щати, където ще доживее края на дните си.^[1]

На булевард Рошуар Жан е обладан от странно чувство на самота и изоставеност.

Замлъкнали бяха смеховете на моделите и на прислужниците. Картините бяха изпратени в Кан, стените и рафтовете бяха опразнени, стаята на майка ми миришеше на нафталин.

Целият живот на тези стаи е съсредоточен в цветята, които рисува художникът, както впрочем е съсредоточен в тях и целият негов живот. Веднъж по повод на една картина на Тинторето Сезан се е провикнал пред Жоашен Гаске: „Знаете ли, за да нарисува тази роза на вихрена радост, трябва много да е страдал… много трябва да е страдал, повярвайте ми.“ Болката, физическа и душевна, която Реноар приема, както всичко друго от живота, която надмогва и подчинява на творческата си наслада, тази болка не само не е покварила и разсипала неговия художнически гений, не само не е принизила съсухрения старец към всеобщата съдба, към инерцията на старческата немощ, но му е позволила стъпка по стъпка да проникне до най-дълбоката същност на нещата.

Той се докосва до сърцевината, от която произлиза всичко. Многообразието на света намира първичното си единство. Творбите, които създава, се раждат изпод четките му не толкова като творби единични, обособени, колкото като фрагменти от нещо цяло. От същата универсална материя, стоплена от същата кръв, той моделира дървета в градина, торс на жена или плодове. Отделните елементи, царствата в природата се отъждествяват. Храстите пламтят като огнени езици, голите тела носят тежестта на земята, растителните маси се вият с плавната гъвкавост на пищни коси, водите блестят като скъпоценни камъни. Но защо да се учудваме на този апогей, на това последно развитие, в което се изявява най-съкровената правда на Реноар, способността му да „се отдава“, флуидността на едно „аз“, което се стреми да излезе вън от себе си, за да се разтвори накрая в битието?

Днес, когато се приближава към края на дните си, душата му, освободена от всякаква обвързаност, се отърсва от всичко случайно, наслоено от обстоятелствата, срещите, произволните влияния; остава само съкровената, неизменната ядка и Реноар рисува този свят, в който изчезва обособеността.

Защо да се учудваме също така, че Реноар е щастлив човек, художник на радостта? Може би никога не е съществувала такава хармония между индивида и закона на живота и на смъртта, на онова прогресивно разпадане, на което са обречени създанията. Собствената му смърт ще бъде завършек в пълно съзвучие с най-съкровения му устрем.

Върнал се в „Колет“ през есента, Реноар се оплаква от лошото си здраве. Хрема, бронхит, пневмония се редуват и му пречат да работи тъй, както би желал. Той ругае, защото разполага с модел, който го въодушевява, едно прекрасно червенокосо момиче на име Андре, наричана Деде. „Колко е красива! Изтърках старите си очи по младата й кожа и видях, че не съм никакъв майстор, а малко дете.“^[2] Страхувайки се от студа и вятъра, той е накарал да му построят между маслиновите дървета в градината малко дървено ателие с големи прозорци, където го пренасят на носилка; моделът му позира отвън.

Достигнал до този момент от своето съществуване, той прилича вече само на чувствителен пламък. Той, безплътното и леко същество, влачи след себе си тежкото тяло, което вече почти не му се подчинява. Но от това жалко тяло продължава да се издига високият пламък.

Щом болките го поотпуснат, Реноар рисува или продължава скулптурните си занимания с Гино, забравяйки всичко до момента, в който здрачът обгърне „Колет“. Колко дълги са наистина нощите! Той се страхува от настъпването им, бои се от мига, когато ще трябва да остави четките си и лишен от успокоителната страст на творчеството, отново ще се върне към участта си на стар страдащ човек.

„Мъчителното време за мен — казва той — е зимата, когато нощта започва в четири часа след обед; последните часове на деня ми се струват безкрайни.“

Нощем болките му стават мъчителни. Напразно той търси съня под чаршафите, които го смазват, чието докосване дразни кожата му. Мисли за Алина, тази скъпа сянка, за Пиер, когото са освободили от военна служба поради почти пълна непригодност, за Жан, който, едва пооправил се, е поискал да го прехвърлят в авиацията. „Тази идиотска война… няма никога да свърши“ — пише Реноар на Албер Андре в началото на 1916 година.

С падането на нощта го завеждат в столовата, той мълчи и гледа през прозорците смрачаващото се небе.

„Добре ли се чувствувате?“ С почти враждебен поглед в „острото“ ляво око, с малко изкривена уста, той изръмжа: „Носът ми тече…“, което означаваше: „Оставете ме на мира!“ После: „Вече нищо не ме интересува; безразлично ми е дали ще нарисувам зелено лице или син портокал…“ Вечер, когато биваше много уморен, говореше, че ще престане да работи: „Никога не съм се чувствувал толкова стар.“^[3]

Но на другия ден Реноар се възражда. Надига се от тежкия утринен сън и още неразсънен се подлага на грижите на Голямата Луиза и на болногледачката си — неговата „докторка“, както я нарича. Правят му тоалета, обличат го и след закуска го завеждат в ателието. Тогава „острото око“ започва да наблюдава мястото, модела през стъклата. Реноар се оживява. Надава радостни възклицания, полага първите си мазки, „Ах, тази гръд! Достатъчно ли е нежна и тежка! А хубавата гънка под нея с този златист тон… Просто да паднеш на колене!“ Реноар рисува. Рисува, тананикайки си някакъв романс, като се спира само от време на време, за да изпуши една цигара и да отдръпнат назад креслото му, та да може да прецени платното. „За да работиш добре, трябва да виждаш какво правиш.“^[4]

* * *

Изкуството е и оръжие, средство за борба. В чужбина Франция урежда художествени изложби, за да покаже превъзходството на своите творци. И за тази цел се избират творби не на Бона́ или Бугро, а на импресионистите и на челно място между тях — на Реноар.

Целият свят повтаря името на парализирания от Кан. Това само увеличава броя на посетителите, които се изкачват към „Колет“’, умножава странната тълпа на посетителите. „Този път няма лъжа, вече съм велик човек и благославям малките птички! — казва с насмешка художникът на Албер Андре. — Представете си, дойде да ме види някаква стара американка, коленичи и ми подаде да докосна една гугутка, която бе привързала към китката си.“

През януари 1917 г. в „Колет“ пристигат Албер Андре и жена му, за да прекарат известно време при Реноар. По същото време получава отпуск и Жан. Присъствието на обичани хора възвръща доброто настроение на художника. „Ах, приятели — провиква се той, когато един ден по обед го довеждат до ателието му, — приятели, скоро ще умра, но мисля, че току-що направих един шедьовър.“ А малко по-късно, настанен отново пред картината си: „Не — казва той, като я гледа, — този път още не съм…“

Общината на Баньол-сюр-Сез в Гар предлага на Албер Андре да стане уредник на малкия музей в града. Андре се колебае, но Реноар го увещава да приеме. „Скъпи мой, за това съм мечтал цял живот.“ Обещава му да обогати музея с няколко свои творби и му предлага да се обърне към Клод Моне и други приятели художници. Албер се съгласява.^[5]

Когато Жан и семейство Андре заминават, Реноар отново се връща към самотата си, нарушавана само от странния кипеж на славата. „Малко съм замаян от постоянните искания, които получавам“ — пише той на Жорж Дюран-Рюел през април. Пролетта с коварната си мекота го уморява. „Остарявам по-бързо от обикновено“ — отбелязва през май. Поне дните стават по-дълги, а се скъсяват нощите — обичайното време за страдание, тъга, грижи, грижи за бъдещето на Пиер, грижи по Жан, чиято ескадрила действува във Шампан.

През юли Реноар отива в Париж. Там се среща с много хора и не се страхува да се движи с колата си, да приема покани.

Удоволствието да побеседва със стари приятели допринася за разведряването му. Дълбоко го трогва едно ново доказателство за международната му известност. В лондонската Национална галерия е изложена една негова творба и няколкостотин художници и любители отвъд Ламанш му изразяват в общо писмо възхищението си:

От мига, в който Вашата картина бе поставена между шедьоврите на старите майстори, ние можахме с радост да установим, че един от нашите съвременници изведнъж е заел място сред големите майстори на европейската традиция.^[6]

Това писмо прави престоя му в Париж още по-приятен.

Отдъхнал, Реноар отива да прекара в Есоа последните топли седмици. „Имам много хубаво вино, а също и пъпеши“ — пише той на поканени от него приятели. Волар, който не пропуска случая да види художника, не закъснява да отиде при него. „Ето един, който знае как да подхване Реноар! — отбелязва Жорж Бернхайм, братовчед на братята Бернхайм. — Един ден той му донася от пазара връзка риба, хвърля я на масата и му казва: «Нарисувайте ми това!» Развеселен, Реноар се подчинява.“ „В замяна — продължава Жорж Бернхайм — Волар му поднася плювалника, носи му нощното гърне и му помага да ходи по малка нужда.“^[7]

През март Волар отива в Барселона по случай една от изложбите на френско изкуство, които се уреждат в чужбина. На няколко пъти той е изказвал пред Реноар желанието си да бъде още веднъж нарисуван от него. Художникът се е изсмял: „Още един портрет ли искате? Намерете ми една кокосова палма и аз ще ви нарисувам увиснал на нея, как си чешете задника.“^[8] Но когато научава, че Волар ще ходи в Испания, той на свой ред споделя с него едно свое желание: от дълго време му се иска да нарисува модел, облечен в костюм на тореадор. Разбира се, още с преминаването на границата търговецът побързва да обиколи шивачите и когато пристига в Есоа, донася в куфара си пълна екипировка на тореадор.

Скоро Реноар го вижда да изниква пред статива му, дегизиран в тези странни одеяния. „Браво!“ — извиква той, възхитен от пищността, от украшенията на костюма. Сигурен вече, че ще има нов портрет, търговецът взима една роза и сяда за първия сеанс. „Ще бъдете тореадорът с розата“ — му заявява Реноар, после се поправя: „Не, розата ще ми пречи да нарисувам ръцете ви. Хвърлете я. Тя ще бъде като петно на килима.“ Внезапно едно съмнение обзема Волар. Понеже тореадорите са винаги бръснати, дали не е по-добре най-напред да обръсне брадата си? „Дори и бръснат, смятате ли, че ще ви вземат за истински тореадор?“ — му подхвърля иронично Реноар.

Волар е донякъде неговата изкупителна жертва. Художникът познава по-добре от всеки друг слабостите му, знае каква неумолима упоритост се крие зад ленивостта и престореното му простодушие. Той обича да го дразни със своите остроумия, с подигравките си, да злоупотребява с безкрайното търпение, което търговецът, понякога ядосан, но готов всичко да понесе, проявява към него. Купуването на една картина е за Волар акт на обладаване в най-съкровения смисъл на думата. Без съмнение живописта е главната причина, задето той е останал ерген. Когато Вламенк, чието ателие в 1906 г. Волар е опразнил с една голяма откупка, го попитал защо не се е оженил, той се усмихнал, притворил очи и отговорил: „Виждате ли, тя щеше да се меси в моите работи и сигурно щеше да ми иска обяснения за Сезан.“ Той почти намразва онова, което не маже да получи. Когато един ден Реноар му говори за папския дворец, той изрича тези думи: „Папският дворец ли? Не ме интересува, няма да го продавам.“^[9] След като Реноар започва портрета му, Волар се оплаква, че художникът не му посвещава всичкото си време, а едновременно с това рисува и портрета на едно младо момиче. „Та тя не е хубава, малката — мърмори той… — Кога ще продължите моя портрет?“^[10]

Нека „това животно Волар“ се успокои. Портретът ще бъде завършен и колкото и изключителна да е тази картина за един период, когато Реноар повече от всякога се посвещава на голото тяло, тя все пак ще се нареди между големите творби на художника. Неочакваната и в случая едва ли не комична дегизировка на Волар би могла да придаде нещо причудливо на това платно. Но не е така. С магията на своите багри Реноар заличава изкуственото в сюжета; обгръща с тяхната поезия този оперетен тореадор и го преобразява.

* * *

Когато през септември се завръща в Кан, Реноар научава от една телеграма на Жорж Дюран-Рюел, че на 27-и е починал Дега.

Старият му другар в борбата — вече на осемдесет и три години — е завършил живота си по най-окаян начин. От 1909 г. насам е бил почти напълно сляп, виждал е съвсем слабо само с едното око. Нещо още по-лошо, през 1912 г. е бил принуден поради отчуждаване да опразни жилището си на улица Виктор Масе и да търси другаде подслон. Откъснат от близките си хора, неспособен да се нагоди към друг дом и да го почувствува като свой, той е прекарал последните си години в трагично усамотение. Постоянно бягал от това безжизнено жилище и вървял, вървял по улиците, връщал се неизменно към старата си къща, приближавал се до оградата и се опитвал с още неугасналото си напълно око да види през някоя пролука скелята на разрушението…

„Всяка смърт би била по-добра от живот като неговия“ — пише Реноар. Сенките около него се сгъстяват. От приятелите му импресионисти днес е останал само Моне. Техният защитник от героичните години Дюран-Рюел навлиза през октомври в осемдесет и седмата си година. Колко далечни изглеждат сега скандалът около „Закуска на тревата“ на Мане в Салона на отхвърлените от 1863 г., срещите в „Гербоа“, където се разнасяха хапливите остроумия на Дега. „Живописта — казваше той — не е много трудна работа, когато човек не разбира. Но когато разбира… О, тогава е съвсем друго!“ Колко изумени биха останали ужасените посетители на импресионистичните изложби, ако можеха да видят творбите, създавани сега от младите художници: фовистите, които още преди двадесет години са предизвикали скандал в Есенния салон от 1905 г., Пикасо и кубистите, първите привърженици на абстрактното изкуство — Кандински и Мондриан, италианските футуристи, дадаистите от Цюрих… В последния ден на 1917 г. към „Колет“ се изкачва един от представителите на новата живопис, който току-що се е установил в Ница — Анри Матис. Срещата е последвана от други. Матис показва някои свои творби на парализирания. „Мислех си, че Матис работи ей така… — казва Реноар. — Не е вярно. Той много се труди, този момък.“^[11]

Несъмнено само това е достатъчно да докаже младостта на стария художник. Човек е на толкова години, на колкото се чувствува: старостта започва, когато престанем да живеем с ритъма на движещия се живот, когато вече не можем да разбираме и да обичаме.

Реноар е на седемдесет и шест години. Най-малкият му син Клод е на шестнадесет. Той го учи на керамика и се увлича в тези занимания. Нарежда да изградят в „Колет“ една пещ, рисува мотиви с акварел и сам изпълнява някои декорации. Напътствува Коко със съвети, като припомня случки от собственото си чиракуване.

Баща ми не се оплакваше вече от болките си — пише Клод Реноар. — Гневеше се на недъга си, който му пречеше да ми покаже изключителните си качества на работник… Подействува му ободряващо да се залови отново с някои много стари проекти: емайлирани декоративни пана, скици за гоблени, фрески, монументални скулптури, за които е нямал материални средства, докато е имал още физически възможности. Уви! Липсваха ми няколко години практика, за да му бъда полезен, и трябваше безпомощен да наблюдавам безплодните му усилия да направи сам гоблена „Рона и Сона“, поръчан от общината на Лион… Ревнувах скулптора, който му заемаше ръцете си…

Сътрудничеството с този скулптор, с Гино, се прекъсва точно в тия дни, и то доста бурно. През януари 1918 г. Реноар решава да се раздели с него. „Той прави статуя след статуя — заявява той разгневен на Албер Андре, който се намира по това време в Кан. — А аз не искам вече да бъда автор на скулптури, направени не в мое присъствие, а по стари мои скици. Волар има отпечатък от подписа ми. Ще го употреби ли той като фабрична марка върху всевъзможни произведения, може би сполучливи, но за които аз нямам представа?“^[12] Все пак художникът не се отказва от скулптурните си проекти и през септември се обръща към друг млад скулптор, Луи Морел, роден в Есоа, като го моли да дойде в Кан, ако „има желание и възможност“.

За да облекчат особено острите болки на Реноар през нощта, понякога поставят на леглото му обръчи. Но и дните стават мъчителни. Едва седнал, кожата на Реноар сякаш пламва. Струва му се, че седи „върху нажежени въглени“. Когато болката стане непоносима, прекъсва работата си за няколко минути, за да угасят този огън с малко талк. Ръцете му вече не са годни за нищо, освен да направляват четката. Не може дори да се секне. Носът му тече. „Станал съм отвратителен“ — ругае той.^[13] Албер Андре пише по молба на своя директор Жорж Бесон малка книга със спомени за него, която ще излезе в поредицата на „Cahiers d’Aujourd’huî“, и на сбогуване Реноар му казва: „В книгата, която завършвате, не ми слагайте ангелски криле… Кажете самата истина… Че съм едно старо животно, което досажда на всички.“

После се надигна с опрени на ръчките на креслото ръце и се начумери, за да прекъсне излиянията: „Да… да… довиждане, махайте се.“ С навлажнени очи, с вдигната към светлите прозорци на ателието глава, Реноар се мръщеше, опитвайки се да ни накара да повярваме, че го е заслепило все още високото слънце.^[14]

Реноар е вече само развалина. В него витае смъртта. Когато около носа му се завъртат мухи, мърмори с досада: „Надушват трупа.“^[15] Но мисълта за смъртта не го смущава нито за миг, нито за миг не го изпълва с тревога. Красотата на света е недокосната. Когато умре, няма да съжалява — той е удовлетворен не толкова от онова, което животът му е дал, колкото от любовта, която е имал към живота. Любовта е едничкият златен ключ.

Откакто е умряла Алина, паркът в „Колет“ отново е запустял. Лозето е обрасло с бурени. Не подрязват вече дърветата. „Градината прилича на бедствуваща ферма“ — пише търговецът на картини Рьоне Жемпел, посетил Реноар през март. Къщата не е в по-добро състояние. Но художникът никога не се е грижил много за онова, което го заобикаля. Никога не е имал нужда от разкош, защото, както отбелязва Андре, „неговият разкош е в очите му“.

В очите и в сърцето му.

Разправяли са на Жемпел, че Реноар се е „вдетинил“. Когато пристига в „Колет“ и вижда да докарват художника в креслото му като на носилка, той има отначало всички основания да повярва на този слух.

Пред мен е някаква отрепка — пише той в своя „Дневник“. — Местят го от креслото, като го повдигат и държат здраво за раменете, за да не се сгромоляса. Но свитите му колене не се огъват. Целият е прегънат и неподвижен като свален от коня си оловен войник. Държи се само на единия крак, другият е ужасно бинтован. Слагат го да седне, като го побутват назад.

Седнал, представлява ужасна гледка, с прибрани до тялото лакти и вдигнати нагоре китки; движи някакви останки от ръце, обвити в много тънки ширити и панделки. Пръстите му са отрязани почти до дланите, костите стърчат с малко кожа по тях. Ах, не, има пръсти, но те са прилепени към дланите на жалките му, измършавели ръце като краката на нещастните пилета, когато ги оскубят и вържат с канап, за да ги набучат на шиш.

Но все още не съм видял главата му, която се губи в превития и изгърбен труп. Той носи голям и висок английски пътнически каскет. Лицето му е бледо и мършаво, брадата му е бяла, остра като камъш и отметната наляво, сякаш духната от вятър. Как е могла да бъде така неестествено изкривена? А очите му… Е, добре, бога ми… не зная.

Ще ми отговори ли това безформено нещо? Блещука ли все още някаква искрица?

Жемпел се осмелява да произнесе две-три фрази, вежливи и банални. Тогава, смаян, вижда, че „безформеното нещо“ е пълно с живот. Реноар му прави знак да седне, с друг знак поисква цигара от Голямата Луиза, която я пъха между устните му, после я запалва. Очите му искрят. „Притежавам всички пороци, дори и този да рисувам“ — заявява той и започва да бъбри с увлечение.

Жемпел би желал да купи платна. Художникът отказва: „Не, не сега, няма какво да оставя на децата си; след една година, ще видя.“

По време на това посещение, към средата на март, Реноар страда толкова много, особено от левия си, измъчван от ревматизма крак — често художникът става нощем, за да се избави от „мъките на леглото“, — че не смята да напусне скоро „Колет“. Но тъй като желае да го оставят малко на спокойствие, съобщава на много хора, че временно се е установил в Марсилия. Преди да си отиде от този свят, мечтае да нарисува една голяма картина Къпещи се, която ще бъде неговото завещание като художник и за която естествено ще му позира Деде. Ще му достигнат ли сили?

За нещастие през април е принуден да замине за Ница. Болният крак му причинява ужасни страдания. Страхуват се от гангрена. Говорят за операция. Нима ще свърши като Мане?

Жемпел го посещава от време на време в Ница и често го заварва да рисува Деде. Но Реноар е недоволен. „Двадесет и седем пъти карам тази жена да ми позира! — възкликва той. — Не мога да се позная вече. Картината ми беше много по-хубава миналата седмица, трябваше да я оставя както си беше.“ Най-после се съгласява да продаде на Жемпел няколко платна — букет цветя за три хиляди франка, един портрет на Деде за десет хиляди, жена на една полянка за пет хиляди. Високи цени.^[16] Отначало Жемпел протестира, но Реноар му отговаря, че не може да продава евтино, защото не иска да навреди на своите търговци и особено на Дюран-Рюел. „Имам стар дълг на признателност към Дюран-Рюел — казва той; — само той ми даваше да ям, когато бях гладен.“^[17]

Очите му се спират на г-жа Жемпел. „Жена ви има очарователно лице, много бих желал да я рисувам. Бих я поставил сред градина.“ Но семейство Жемпел ще си заминат, преди проектът да бъде осъществен. Внезапно болките на Реноар стават още по-жестоки. Левият пръст на крака му „се раздробява“. Хирургът не би се поколебал да го оперира, ако краката на художника не бяха подути. „Невъзможно е да ме упоят, дори болната част“ — пише Реноар на Жана Бодо на 22 май.

Краят на пролетта и особено лятото са крайно мъчителни за него. Топлината го задушава, мухите и комарите го безпокоят. „Много животинки в очите в носа, никакъв апетит. Все повече слабея.“

Но пак е взел четките си.

„Дните на художника са преброени“ — отбелязва Жемпел на 24 април в своя „Дневник“. А Реноар мечтае за своите Къпещи се и гледа Деде, красивото червенокосо момиче, това тяло, в което кипи кръвта, тяло, в което животът пее вечната си песен.

* * *

„Аз съм само един нещастен човек, у когото има малко добро и много зло. Но го зная и не се залъгвам“ — е казал Реноар на Албер Андре.

На 11 ноември той посреща вестта за примирието със същата непринудена радост, както толкова много стари хора, чиито синове са се сражавали. Бащата вече няма да се страхува от пристигането на някоя трагична новина. Жан е демобилизиран и се връща в „Колет“.

Въпреки бронхита, който много го изтощава през зимата на 1918–1919 година — „Още един пристъп и ще свърша“, казва той, — Реноар продължава да работи. Картината Майчинство, в която бе изобразил Алина и първото им дете, се е напукала през последните години. Боейки се да не би платното окончателно да се разсипе, той прави едно малко копие… Алина! Мило изгубено лице! Върху листата, на които нахвърля с акварел мотиви за Коко, образът на изчезналата му другарка се появява непрекъснато.^[18]

С все още неизчерпаема плодовитост продължава да рисува голи тела, картини с цветя, портрети — изписал е и портрета на г-жа Жорж Бесон, — които се трупат, „повечето без рамки, на купища по двадесет-тридесет върху някакъв сандък, табуретки или дори на пода“, както отбелязва Жорж Бесон. Най-скорошните са „забодени на летви, сковани на кръст“.

Увлечен от творческия си порив, Реноар най-после се залавя със своите Къпещи се. Не го спират трудностите, които трябва да преодолее. Макар че „ръцете му се движат в твърде ограничен обсег“^[19], той започва това платно, широко метър и шестдесет и високо метър и десет. Каква задача! Ала творческата радост на Реноар е толкова голяма, че му стигат само няколко сеанса, за да завърши творбата, която е едно обобщение както със своята техника, с трептящата си фактура, със сияйната игра на нюансите, в които доминира червеното — символ на живота, така и с настроението си, с чувството на пълнота, на неосъзнато щастие, което се излъчва от това видение на първичното битие, от тези две наяди, излегнали се върху ложе от цветя и зеленина в лъчезарния зной на вечното лято.^[20]

Физическите сили на Реноар гаснат. Гласът му отслабва. Писмата му стават редки: понякога е принуден да ги диктува, понеже не може да държи перо. Трябва и по-често да прекъсва работата си в ателието. Но страстта му не се утолява; със същата неизменна упоритост, със същата взискателност към себе си продължава своите търсения. Когато е доволен от някое току-що завършено платно, измършавялото му лице се озарява от усмивка. „Започвам да умея да рисувам — мърмори той. — Нужни ми бяха повече от петдесет години, за да постигна този все още неокончателен резултат!“

През юли заминава за Есоа, където Жорж Ривиер прекарва няколко дни с него. „Чувствувам, че още напредвам“ — му доверява той.

Той работеше — разказва Ривиер — над една голяма гола фигура: приклекнала жена, гледана откъм гърба. Не беше доволен от нещо в работата си; блясъкът на плътта не отговаряше на това, което желаеше. „Нещо й липсва — ми говореше той, — а още не мога да разбера какво трябва да се направи. Какъв труден занаят!“ На другия ден, когато преди обед отидох да го потърся в ателието, ми показа едно малко платно, на което беше нарисувал — без модел — същата гола жена. „Стана — каза той, — най-после сполучих.“ И наистина фигурата заслепяваше с младостта и сиянието си… След обед преработи голямото си платно и само за някакъв си един час преобрази картината. Цял отдаден на работата си, художникът сякаш не чувствуваше ни болка, ни умора. „Този път стана“ — каза той.

През втората половина на август Реноар прекъсва престоя си в Есоа, за да отиде в Париж. Една част от музея Лувър, чиито колекции са били евакуирани по време на военните действия, е отворена. В залата „Лаказ“ на първия етаж е уредена временна изложба на творбите, подарени или завещани на националните музеи от 1914 г. насам. В нея влиза и една работа на Реноар, портрет на госпожа Шарпантие, който Обществото на приятелите на Люксембург неотдавна е подарило на Люксембургския музей. Художникът малко се безпокои какво впечатление ще направи това платно, споменът за което е донякъде избледнял в паметта му. Натоварва Ривиер да отиде да го види; после, като чува добрите сведения на приятеля си, обзет от нетърпение, решава още на другия ден сам да отиде в Лувър.

Пренасят го там с креслото му. Пристигането на стареца предизвиква известна суматоха пред вратите на музея. Но името на Реноар сега е като вълшебното „Сезам“. Съобщават на уредника г. Гифре, който се втурва да посрещне именития посетител. Той развежда Реноар из залите, кара да откачат картините с малък формат, за да може художникът да ги разгледа по-добре. От години Реноар не е влизал в музей. Докато го возят от зала в зала като папа, като „папата на живописта“, неговите някогашни възторзи възкръсват. Пред „Интериор на Шартърската катедрала“ от Коро и пред „Стаята на г. дьо Морне“ от Дьолакроа се провиква: „Какви чудеса! Няма големи платна, които да са по-добри от тия две малки картини.“ Но пък от големите платна огромната картина на Веронезе „Сватбата в Кана“ му доставя такова удоволствие, че след това посещение постоянно ще повтаря: „Видях «Сватбата в Кана», окачена на стената!“ Този ден ще се запомни. „Ех — пошепва той развеселен на Ривиер, — ако преди тридесет години се бях появил в Лувър на стол, щяха на бърза ръка да ме изхвърлят. Виждаш ли, трябва да живееш дълго, за да доживееш такива промени; аз имах това щастие.“

Друг един ден ще бъде забележителен за него. Собственикът на една галерия, Пол Розенберг, го поканва на обед с Деде във Вокресон. След обеда, по време на който се е показал очарователно весел и жив — забелязал някакво красиво дърво в градината, той възкликва лукаво: Това е дърво за маймуни! Къде е Волар?… Но да не се оплакваме: един ден без него!… Сутринта ще дойде… Той ми обува чорапите… — домакинът го запитва дали иска да се върне направо в Париж или да заобиколят покрай близките брегове на Сена през Буживал. „През Буживал“ — отговаря Реноар.

Когато стигнахме до височината при Фурнез — казва един от поканените, Мишел Жорж-Мишел, — там, където, беше рисувал „Закуска на гребците“, той заповеднически извика на шофьора: „Спрете!“

И сред някаква религиозна тишина се загледа в пейзажа, както би съзерцавал картината на своята младост.

Не видяхме нищо да трепне по лицето му…

Изведнъж, прекъсвайки мечтите си, извика: „Да вървим!“

И Реноар не каза повече нищо, докато стигнахме до вратата на неговото ателие…

* * *

Художникът се е завърнал в „Колет“.

През ноември, работейки в парка, се простудява. Ляга за петнадесетина дена от бронхопневмония. Към края на месеца оздравява и пак започва да рисува. Младият скулптор Марсел Жимон, който през зимата живее във Ванс и е станал негов приятел, вае бюста му. С него Реноар крои планове, моли го да му сътрудничи, за да изработят един фонтан, „голо дете, прегърнало шията на лебед, под купол, носен от кариатиди“.^[21]

По същото време в „Колет“ се намират Жимон, Жан и Коко, бившият секретар на редакцията на „La Revue Blanche“ Феликс Фенеон, станал през 1906 г. художествен съветник на Бернхайм, и Волар. Тяхното присъствие развлича Реноар.

На 1 декември той за трети път позира на Жимон. Започнал е един натюрморт с ябълки. Но внезапно го втриса, става му зле. Повикват двамата домашни лекари, които му поставят диагноза: белодробно възпаление. „Загубен съм“ — казва художникът, шегувайки се. Не се обезпокояват. През последните години той често е повтарял това „загубен съм“. Реноар се надсмива на грижите, които полагат за него, и макар да не излиза от стаята, не лежи, а с часове рисува и приказва.

На другия ден, вторник, 2 декември, работи както обикновено, завършва натюрморта, прави един акварел. „Мисля, че започвам да разбирам нещо“ — казва доволен, когато Голямата Луиза маха четките от ръцете му.^[22] Завършва един хубав ден. Реноар слуша с интерес разказа на един от лекарите, който е убил два бекаса на лов, и след като изпушва една цигара, си ляга. Часът е седем.

Поисква лист хартия, молив. Преди да заспи, иска да нарисува един модел за ваза…

Напразно търсят молив.

В осем часа внезапно се раздвижва, промърморва: „Дайте ми палитрата… Тези два бекаса…“

Започват да се безпокоят от този сън или делириум. Пращат бързо за лекар, а болният все повече и повече се върти в леглото.

„Обърнете наляво главата на този бекас… Не мога да рисувам този бек…“

Реноар потъва в мрака. Но този мрак е озарен от багрите, с които той е омагьосал през живота си близо четири хиляди картини. В агонията си продължава да рисува. Рисува последната си творба.

„Преместете тия бекаси… Бързо, боите… Дайте ми палитрата…“

Реноар потъва в мрака, като полага последните си мазки върху платното.

Към полунощ започва да се успокоява.

Тогава бавно, кротко животът си отива от него.

В два часа с успокоено лице той угасва.

Sana, sancta