Анри Перюшо
Животът на Реноар (8)

I.
Закуска на гребците

Ние се колебаем между различни възгледи; не желаем нищо непринудено, нищо безусловно, нищо постоянно.

Монтен

В началото на 1880 г. Реноар си счупва дясната ръка. Това не го обезпокоява. Напротив, благодарение на щастливия си нрав, който винаги го кара да вижда добрата страна на нещата, както и на желанието си да опитва всички техники и начини на работа, той открива нещо полезно и в този инцидент. През февруари пише зарадван на Теодор Дюре: „Забавлявам се, като работя с лявата ръка; много е интересно и дори излиза по-хубаво, отколкото с дясната. Смятам, че направих добре, дето си счупих ръката, така мога да напредвам. Панглос^[1] е имал право.“

Той продължава да работи над картините си за следващия Салон. Освен Събирачки на миди в Бернвал сред тези творби е и едно платно, нахвърлено, докато моделът му Анжела дреме през време на сеанс. Брюнетката Анжела е цветарка от Монмартър, която води безгрижно разпуснат живот. Отраснала в средата на леки момичета, сводници и крадци, тя не признава друг закон, освен удоволствието си. Понякога майка й я упреква, че се прибира призори с повехнало лице и сенки под очите, но само за да й обърне внимание, че „това уморява“. Това наистина толкова уморява, че на Анжела често й се случва да заспи през време на позирането. В такъв момент я е нарисувал и Реноар, задрямала в червено кресло, с полуоткрита гръд и със сива котка на коленете.

От няколко месеца често му позира и едно друго момиче — Алина Шариго, — негова съседка от улица Сен Жорж, която работи в едно шивашко ателие. Той се е запознал с нея при млекарката, добрата госпожа Камил, която го отрупва с любезности и изпада в умиление при мършавия му вид. „Да го съжали човек!“ — възкликва тя и заключава: „Трябва му жена.“ Г-жа Камил има две дъщери за женене.

И Алина Шариго, и млекарката са от департамента Об. С това се обясняват приятелските им връзки и запознанството на младото момиче с художника. Миналата есен, при завръщането си от Варжмон, Реноар е завел Алина в Шату. Там тя му е позирала за картината Гребци^[2] в червена рокля, застанала на тревистия бряг на Сена до облечения в бяла дреха Едмон.

Алина е дъщеря на лозар, който не се разбирал с жена си Емели и една вечер, няколко години преди войната от 1870 г., внезапно напуснал дома си в Есоа, малко селце между Троа и Шатийон сюр Сен. Заминал за Съединените щати, а жена му станала шивачка в Париж. Със своите непоклатими възгледи за живота въпросната Емели наистина не изглежда да е била с лесен характер. „Досадна жена!“ — казва учтиво Реноар. Един ден тя придружава дъщеря си в ателието и, застанала пред статива, разглежда с надменно пренебрежение недовършената картина: „С това ли си изкарвате прехраната? Имате късмет!“^[3]

И Емели като Реноар наближава четиридесетте, а Алина ще навърши двадесет и една година през месец май.

Руса и добре сложена, според думите на художника в нея има нещо много „котешко“. „Ще ти се да я почешеш по врата!“ — казва покорѐн той. Алина пък най-много от всичко обича да му позира. Малката селянка, която господарката й съветва „да се задоми“ добре, „да си вземе богат и не много млад мъж“, не откъсва поглед от своя съсед; той отговаря доста добре на последното условие, но нито е богат, нито привлекателен на вид със слабото си лице, с тиковете си, с рядката брада, рунтавите вежди и малко превития гръб. Тя не разбира нищо от живопис и все пак, когато го гледа да борави с четките, я обзема странно, вълнуващо усещане за пълнота. Има неосъзнатото, смътно, но силно чувство, че когато е при него, се докосва до нещо съществено, истинско, което не би могла да определи, нещо коренно различно от всичко, което е познавала дотогава. Този човек, който я гледа, а после полага боите върху бялото платно, се отделя от обикновения свят със своите стремления, със своя начин на живот, с отношението си към хората и нещата. Ключовете на тоя свят не отварят никаква врата в него. Когато свърши да рисува, той повдига краката си на един стол и като потърква нервно два пъти носа си с показалеца — един от тиковете му, — разглежда платното и модела и се усмихва. Усмихва се като доволно дете. „Вземи богат…“ Със сигурния инстинкт на някои жени, със сериозността на истинската младост, която се стреми не към лъжливия блясък, а към реалното, Алина се е почувствувала привлечена от художника още от първите разменени думи. Тя долавя вътрешната светлина, която се излъчва от него, разбира, че този мечтател е богат, безкрайно богат, че той притежава единственото и истинско богатство, богатството на духа и сърцето. Тя не разбира нищо от живопис, но знае, че Реноар е Реноар; в това е абсолютно сигурна. Ако трябва да избира, изборът й е направен.

* * *

На първи април в един мецанин на улица Пирамид се открива нова — петата — изложба на импресионистите. Импресионисти ли? След Реноар, Сисле, Сезан сега се оттегля и Клод Моне, инициаторът на тези изложби. От някогашните участници на улица Пирамид се срещат само Писаро, Дега, Берта Моризо и Кайбот. Дега събира нови хора, води свои протежета. Американката Мери Касат, Форен, венецианецът Зандоменеги вече са участвували предишната година благодарение на него; тази година той налага Рафаел и приема много картини от приятеля на Писаро, Пол Гоген. Моне счита приемането на тия двамата за особено неуместно и това сигурно е повлияло на решението му да последва Реноар и да се представи в Салона. Той предлага две платна на журито, което отхвърля едното и приема другото — един пейзаж от Лавакур, селце в долината на Сена срещу Ветьой, където художникът живее от две години насам. Впрочем животът на Моне се променя. Жена му не е могла да издържи продължителната мизерия и е умряла изтощена, преди да навърши тридесет години; съпругата на Ернест Ошде е напуснала мъжа си и е заела нейното място в дома на художника.

И Моне като Реноар се е сближил с Шарпантие. Г-жа Шарпантие следи с неотслабващо внимание усилията на художниците, които подкрепя. Няколко месеца преди това Реноар, който продължава да работи за нея — понякога той дори рисува листа й за ястия, — е изписал две пана на стълбището в дома й, изобразяващи съответно мъж и жена. (Тези пана предизвикали една забележка на Енер. „Твърде допре, твърде допре сте го исрапотили — му заявил елзасецът, — но тряпва да ви каша нещо: мъшът винаги тряпва да бъде по-мургав от шената!“) През месец април „La Vie moderne“ предоставя галерията си за изложба на Едуар Мане; през юни в нея излага Моне. „Разюздана реклама“ — коментира Дега, който фучи срещу Моне; той е скъсал окончателно с „ренегата“.

Подобни любезности едва ли могат да възстановят хармонията между несговорните другари. Реноар смята, че не са постъпили приятелски, като са престанали да го канят да участвува в проявите на групата. Освен това и той като Моне не е очарован от новодошлите. Той никога не ще хареса живописта на Гоген, нито пък тази на Рафаели. Някой му е казал за последния: „Би трябвало да го обичате, той е рисувал бедняци.“ „Точно оттук произлизат моите съмнения — отвърнал Реноар. — Според мене в живописта няма бедняци.“ И след кратко мълчание: „Впрочем и в живота няма.“

Без съмнение критичен период за импресионизма, за който Албер Волф на драго сърце би ударил погребалната камбана.

Защо човек като Дега още стои сред тази сбирщина от нищожества? — пита журналистът в „Le Figaro“ от 9 април — Защо не постъпи като Мане, който отдавна изостави импресионистите; той не искаше вечно да влачи като опашка подире си тази противна школа.

Критичен период, който настъпва точно в момента, когато Дюран-Рюел ще възобнови откупките си. Любителят на изкуството Федер, директор на основаната преди осемнадесет месеца католишка банка Юнион Женерал, се притича на помощ на търговеца с големи кредити. Все пак кризата в импресионизма е можела да се предвиди. В развитието на художествените течения има нещо също така органично и неотвратимо, както и в развитието на отделния човек, преминал през ситото на своята съдба. Групите, посредством които те се изявяват, стават бойно поле на всички неравни и често пъти противоположни сили, каквито са страстите, егоизмът, предубежденията, различните повече или по-малко изявени тежнения на личностите, съставящи тези групи. Равновесието между тези сили е само краткотрайно. Във враждебна среда необходимостта от обединяване се налага поради общите търсения и общата борба; сплотяването въз основа на този принцип е много по-резултатно, отколкото въз основа на сходните черти в творчеството. Борбата на импресионистите не е завършена, тя само изменя формата си, индивидуализира се. Всеки играе за себе си, мести своите пионки. Причина за това са не само интересите, които вече не съвпадат или трудно могат да се съгласуват; причината е и в това, че импресионизмът също се подчинява на законите на живота. Роден в срещите на художниците, събрани около Мане в кафене „Гербоа“, той израства, утвърждава се със своите най-характерни особености и достига разцвета си. Ала възторжените му създатели, напредвайки по трудния си път, са изострили своите възприятия и усъвършенствували майсторството си. Импресионизмът — тази пролет на живописта — е бил тяхната младост. Днес те достигат зрелост и това, което са намерили или намират един след друг в края на пламенното си задружно търсене, е собствената си индивидуалност. Някога Моне и Реноар можеха да работят в „Ла Гренуйер“ и Аржантьой с едни и същи изразни формули. Този период е отминал. Разделят се пътищата, по които импресионистите вървят сега. Като деца от едно и също семейство, достигнали пълнолетие, всеки от тях се изправя пред своите собствени проблеми. Свързани по дух чрез онова, което ги е събрало и направило такива, каквито са, отсега нататък те ще трябва да бъдат верни на себе си и само ония измежду тях ще станат майстори, които са съумели или ще съумеят да открият собствената си живопис. „Изкуството е индивидуално като любовта.“^[4] Групата се разпръсва. Импресионизмът се разпуква като зрял плод.

Зола, който няма особено тънък усет за живописта, но инстинктивно предугажда движенията на човешките групи, общото развитие — неговите романи са по-скоро социологични, отколкото психологични, — много по-рано от своите съвременници разбира, че импресионизмът е достигнал своя предел. Скоро той получава възможност да се изкаже, защото тъкмо в този момент Реноар и Моне потърсват неговата подкрепа. В Салона, където тази година правят опит за ново подреждане на платната (авторите са класирани в четири категории; наградени „hors concours“^[5], освободени или неосвободени от журиране, или пък чужденци), творбите на двамата дезертьори са поставени на твърде лошо място. Реноар и Моне протестират, както впрочем и много други художници: явно е, че организаторите са искали да запазят „монопола на най-доброто място“ за „малък брой привилегировани“. Реноар изготвя проект за ново подреждане, който Мюре помества в „La Chronique des Tribunaux“ от 23 май. Но този вестник няма много читатели и двамата художници се сещат за Зола. Кой по-добре от техния стар приятел от „Гербоа“ би могъл да раздвижи общественото мнение? Сега вече всичко, което той напише, е литературно събитие. Сборникът от новели „Вечери в Медан“, който Шарпантие издава на 1 май и в който Зола е събрал около себе си своите най-близки последователи, предизвиква не по-малко шумен интерес от романите му. Реноар и Моне отправят едно писмо до държавния подсекретар на изящните изкуства и изпращат чрез Сезан копие до писателя с молба, като сътрудник на вестник „Le Voltaire“, да го помести там заедно с коментар, в който да изтъкне „значението на импресионистите“.

Зола се отзовава на това желание, но той не ще задоволи напълно Реноар и Моне. Изложбата на Моне в „La Vie moderne“ се открива на 7 юни. Отговаряйки на един сътрудник на списанието, дошъл да му зададе няколко въпроса, Моне с рязък тон отбелязва непримиримото си отношение към ония свои другари, които виждат в негово лице изменник. „Аз съм и винаги искам да бъда импресионист — казва той. — Но вече твърде рядко се срещам с моите колеги — мъже и жени. Малкият храм се е превърнал днес в най-обикновена школа, която отваря вратите си за първия дошъл цапач.“ Тези ненавременни изказвания излизат в „Le Vie moderne“ на 12 юни. Една седмица по-късно, в броя си от 18-и, „Le Voltaire“ започва публикуването на поредица от четири статии — „Натурализмът в Салона“, в които Зола, удовлетворявайки посвоему молбата на Реноар и Моне, разглежда въпроса за независимото изкуство, за официалния Салон и за импресионизма.

Групата, „изглежда, е изживяла своето време“ — констатира той. Тия, които са били нейни членове, се разделят. Защо? Защото принципът на техните изложби е бил лош, защото нищо не може да замести Салона. Изложбите на импресионистите са вдигнали шум, но „това бе само шум, оня шум на Париж, който вятърът отнася“. Разбира се, „мечтата“ в света на изкуството е „да минат без намесата на държавата, да живеят независими“. За жалост тази независимост не отговаря на „нравите на публиката“. При тези условия „битката трябва да се води“ именно в Салона, „на пълна светлина“. Да останеш на поста си, колкото и лоши да са условията, в които се намираш — ето къде е голямата смелост. Моне, който „от десет години тъпче на едно място“, следователно е имал право, както и Реноар, да се върне в Салона. Само един художник — Дега — „е извлякъл истинска полза“ от изложбите; неговите „толкова изпипани и изящни“ творби минават незабелязани „в шумотевицата на Салоните“, но разкриват истинската си стойност в „някой малък параклис“.

Толкова повече — добавя Зола, — че „изисканата завършеност на неговите творби изпъкваше на фона на донякъде претупаните работи на другите импресионисти“. За романиста от Медан, за човека на nulla dies sine linea^[6] наистина няма никакво съмнение: грехът на импресионистите е, че не са работили достатъчно, те „са заслужили… нападките, понеже са се задоволявали с твърде елементарни опити“. Едва ли Зола би могъл да изрази по-ясно колко малко разбира той импресионизма. Ако някога се е борил на страната на Мане и на батиньолците, той го е правил заради самата борба, а не за да защити някакви художествени убеждения. Той никога не е разбирал какво представлява живописта на неговите приятели и в същност харесва само академичната „завършеност“. Това неразбиране му затваря очите за смисъла на събитието, което отбелязва. Издавайки скритата си мисъл, той заключава, че разпръсването на групата означава провал за импресионистите. Въпреки наглед приятелските си намерения той оповестява техния фалит. Опитвайки се да оцени приноса им, той определя тяхното влияние като „значително“, защищава тези „строги и убедени наблюдатели“, обвинявани често в шарлатанство, тези „бедни хора, които умират в труд от мизерия и умора“. Във всеки случай преуспелият писател е убеден, че неговите някогашни другари никога няма да се утвърдят по действителен и категоричен начин: „Голямото нещастие е — казва той, — че нито един художник от тази група не е превъплътил мощно и окончателно формулата, която те всички носят разпръсната в своите творби. Формулата е там, разпокъсана до безкрайност, но никъде, в нито една от тях не я намираме приложена от майстор… Те нямат сили за делото, към което се стремят, заекват, без да могат да намерят думата.“ Ето защо в крайна сметка импресионистите не са победили; „те се задоволяват твърде лесно“, защото „се показаха незавършени, непоследователни, надути, немощни“. „Ако си нарисувал големи творби — твърди Зола, — дори да ги отхвърлят десет години подред, дори да ги поставят на лоши места през следващите десет, накрая те пак ще постигнат успеха, който заслужават. Толкова по-зле за слабите, които падат на земята, сразени от силните!“ Импресионистите не са създали големи творби, иначе те неизбежно биха се наложили. Успехът на „Вертеп“, на „Нана“, на „Вечери в Медан“ не е ли бляскаво потвърждение на това? „Както и да е — заключава романистът с весело безразличие, — достатъчно е те да работят за съвременния натурализъм, за да застанат начело на едно направление и да играят значителна роля в нашата живописна школа.“

Импресионистите възприемат по различен начин твърдението, че са претърпели провал. И едните, и другите обаче знаят сега, след тази статия, че вече не могат да разчитат на водача на натурализма, на този, който някога с такъв жар бе защищавал независимата живопис. Неравенството в успехите, като разкрива онова, което се крие в глъбините на човешката душа и разделя хората, е също един от факторите за разпадането на човешките групи.

14 юли. За първи път тази година се чествува годишнината от превземането на Бастилията, годишнина, която от сега нататък ще стане национален празник. Гласуван е закон за амнистиране на осъдените комунари. Заздравен е вече режимът на Третата република — след много сътресения и след един опит за реставриране на монархията, провалил се напълно при изборите за Сенат през 1879 г., които са принудили маршал Мак-Махон да се откаже от президентския пост. На този 14 юли по празнично оживените улици се продава първият брой на вестник „L’Intransigeant“ на избягалия от Нова Каледония Рошфор, знамената и флаговете плющят на вятъра сред купища цветя. Същия ден Мюре, който скоро ще се оттегли в Овер с богатата си, наброяваща стотина творби колекция, кани приятелите си на прощален обед в украсеното и ярко осветено магазинче. Тук са Реноар, Сисле, Гийомен, доктор Гаше, Кабанер… Отсега нататък и волованите на сладкаря ще принадлежат на миналото.

* * *

Материалният проблем е загубил вече своята острота за Реноар. Той пише на г-жа Шарпантие такива писма: „Тази сутрин започнах един портрет. Довечера започвам друг, а след това вероятно и трети.“^[7] Нима вече е постигнал това, към което се е стремил? Известността му като портретист на жени и деца расте. Ефрюси му довежда като клиенти дори Каен от Антверпен, които му поръчват портрети на дъщерите си.

Но подобно на морето, чиито вълни вечно се застигат една друга, животът никога не спира; други проблеми вълнуват сега Реноар. Художникът понася последиците от кризата в импресионизма. Тя го оставя сам със себе си, смутен. Той никога не е бил човек на формулите; творческият му път винаги е криволичил своеволно. В това многообразие наистина се е разкривала неговата фантазия, но покрай насладата от живописта са проличавали и колебания, нерешителност, някакво безпокойство. Бил ли е той някога сигурен в нещо? Сега тази неувереност се задълбочава, дълбае го и го разтърсва. Към нея се прибавя и друга, не по-малко досадна грижа от сантиментално естество.

Ерген със свои навици, бранещ независимостта си, Реноар не е мислил никога, че някоя жена би могла да сподели живота му, да бъде там, постоянно при него, и се бои от голямото място, което младата Алина Шариго заема в мислите му.

Хубави следобеди, прекарани в „Ла Гренуйер“ с Алина, която се учи да плува. Тихи летни вечери, когато двойките на терасата на ресторант Фурнез се въртят под звуците на пианото.

Звуци и парфюми се носят във вечерния въздух;

тъжен валс и сладостна омая!

Реноар рисува, изпълнен със съмнения, обзет от тревога пред платната си. До какво са го довели близо двадесетте години работа, всички търсения, целият този импресионизъм? Импресионистични „теории“? „Изправяте се пред природата с теории, а природата срива всичко.“ Теориите отричат черната боя! Ала той вече я е употребил в портрета на г-жа Шарпантие и децата й: „Та черната е царицата на багрите!“ Пленерът? Коро казваше, че „навън човек никога не може да бъде сигурен в това, което прави“, и че „трябва винаги да се доработва в ателието“. А освен това съществува и формата! Формата, която импресионистите твърде много пренебрегват; това проличава доста ясно, когато се рисува голо тяло. Понякога Реноар дори се пита дали знае да живописва и да рисува.

Алина Шариго… Дали наистина знае да живописва и да рисува… Когато хората избират своя занаят, те се съобразяват повече или по-малко с личните си вкусове, но ако работят каквото им попадне, животът им обикновено бива изтъкан от случайности. Трябва да се печелят пари, а когато се намеси суетата, трябва и да се блести. Човешката комедия се състои отчасти от това, отчасти от комедията на страстите.

Личности като Реноар са от друг разряд. За него живописта е съкровена потребност, жизнена, органична необходимост. Той излъчва живопис, както копринената буба отделя нишки. Понеже трябва да се храни, да се облича, да плаща наема си, той е принуден да печели пари от онова, което създава. Но парите никога не са били негова цел. За него няма никакво значение дали ще има повече или по-малко пари, щом може да задоволи потребността, която направлява всичките му действия. Като функция от тази потребност и само от нея, съсредоточен около нея, е протекъл животът му с течение на годините. Нишката е образувала пашкул. В този прост и сякаш оголен до своята същност живот няма място за жената, за жената с душа, а не само с плът. Ергенската самота съвсем естествено му е прилягала. Алина Шариго. Как би смутила, усложнила тя спокойния поток на дните му. Но пък тези нежни очи, тази муцунка, това чувство на покой, когато е до нея! Това присъствие той го желае и се бои от него. Едно друго същество ще нахлуе в него. Лицето й го преследва. Той отблъсква присъствието й. „Тия проклетници е по-добре човек да ги рисува!“ Но Реноар вече не знае дали може да рисува. Сякаш всичко се срива под него. Животът му се разстройва. Той „вече не знае накъде“.

Нервен, уморен, Реноар работи зле и малко. Започва да учи английски, защото му се иска да отиде при Дюре, който по това време, в началото на 1881 г., е в Лондон. Да замине, да се раздвижи: понеже движението води нанякъде, човек смята, че ще го отведе до целта, до загубеното спокойствие. Сезан, вечният скитник, който неспирно се мести от едно място на друго, снове между Екс и Париж, а в самия Париж — от жилище в жилище, Сезан, чийто портрет Реноар е нарисувал в пастел, с оголено чело, с поглед обърнат към вътрешния мир на човек, потънал в някакъв натрапчив блян, Сезан знае най-добре, че движението не изтръгва човека от самия него, че то може да му донесе само временно разсейване.

Реноар пише на Дюре, че ще отиде да види „красивите англичанки“. После внезапно през февруари, когато завършва портретите на „малките“ Каен от Антверпен — вече не знае дали са хубави или лоши, — той оставя на Ефрюси грижата да ги изпрати в Салона — „едно главоболие по-малко“ — и тръгва за страната, която някога бе очаровала Дьолакроа и за която Лестренгес му е говорил толкова пъти — Алжир.

Когато през първите дни на март пристига в Алжир, времето за съжаление е мрачно. Вали. „Но въпреки това е прелестно, каква необикновена пищност на природата… и колко гъста зеленина, колко гъста!“ Новата за него растителност, палмите, портокаловите и смокиновите дървета го изпълват с възторг, а някои араби, загърнати в големите си вълнени бурнуси, го поразяват с благородството на осанката си.

Най-после слънцето се показва. Градът, където „всичко е бяло, бурнусите, зидовете, минаретата, пътят“, — блясва под безоблачното небе. Омаян от гледките, които се разкриват пред него, Реноар започва да рисува. Съвзема се, опитва се да направи равносметка на творчеството си. „Останах тук, далеч от всички художници, за да размисля добре — пише той, малко поуспокоен, на Дюран-Рюел. — Струва ми се, че най-после открих нещо. Може би се лъжа, но това много би ме изненадало.“

Дюран-Рюел, който му пише няколко реда, би желал да го отклони от Салона. Сега, когато разполага със средства и отново може да се намеси активно в защита на импресионистите, търговецът наистина смята, че няма нищо по-желателно от това, групата да постигне отново разбирателство.^[8] Докато Реноар се е колебаел дали да отиде в Англия или в Алжир, между Кайбот и Писаро вече са започнали спорове по повод на шестата импресионистична изложба, замислена за месец април. Кайбот обвинява Дега, че е внесъл „дезорганизация“ в групата. Понеже не заема „голямото място“, което заслужава, „този човек е озлобен… сърди се на целия свят — пише Кайбот на Писаро. — Едва ли не страда от мания за преследване. Та не иска ли той да ни внуши, че Реноар изповядвал макиавелистични идеи?… Би могло да се напише цяла книга от всичко онова, което е изрекъл против Моне, Мане и вас… Стигна дори дотам, че ми каза за Реноар и Моне: Нима приемате тези хора у вас?“ Кайбот не е далеч от мисълта, че Дега не може да прости на Реноар, Моне и Сисле таланта им, защото, от друга страна, той е много по-благосклонен към бездарните или посредствени художници, които „се влачат подир него“.^[9] Въвеждайки свои протежета като Зандоменеги и Рафаели, той изопачава характера на импресионистичните изложби. Ако ще се устройва еднородна изложба, смята Кайбот, в нея трябва да участвуват Реноар, Моне, Сезан, Сисле, всички онези, които действително са свързани с импресионизма, и само те; ето защо трябва да заставят Дега да отстъпи или да се откажат от него.

Но Писаро не се решава да „изостави“ Дега. Реноар отговаря на Дюран-Рюел, че ще продължава да изпраща картини за Салона: „Не искам да изпадна в манията да считам, че една творба е добра или лоша според мястото. С една дума, не искам да си губя времето да се сърдя на Салона. Не искам дори да имам такъв вид.“ Накратко казано, в априлската изложба ще участвува един импресионист по-малко: Кайбот се оттегля.

Реноар е така очарован от Алжир, че решава да продължи малко престоя си, предвиден отначало за един месец. „Не мога да напусна Алжир, без да отнеса нещо от тази чудесна страна.“ Той забива статива си в казбата, в Jardin d’Essai или в близките околности. Рисува Арабски празник и Бананова плантация^[10]… Прекрасна е средиземноморската светлина! „Магията на слънцето превръща палмите в злато, водата влече диаманти, а хората приличат на приказни царе.“ Реноар се връща във Франция едва в началото на април. В същност той не смята да остане за дълго в Париж, а да замине за Лондон, където го очаква Дюре. „След алжирския зной ще изпъкне още повече изискаността на Англия.“

На 18 април обаче Реноар пише на Дюре от Шату, че няма да отиде в Англия. В Шату се среща с Уистлър, пристигнал от Лондон, за да направи кратко пътешествие из Франция, и му възлага лично да обясни на Дюре „хилядите причини“, които го заставят да отложи пътуването си. „Боря се с цъфнали дървета, с жени и деца и нищо друго не искам да зная. Но всеки миг ме обземат съжаления. Мисля си за труда, който напразно Ви причиних, и се питам дали лесно ще преглътнете моите капризи… Каква участ, постоянно да се колебаеш, но такъв съм по характер и се страхувам, че и годините няма да ме променят. Времето е хубаво и имам модели: това е едничкото ми извинение.“

През тези слънчеви великденски дни ресторант Фурнез се пълни с хора. Там Реноар рисува гребци, които привършват закуската си. Четиридесетгодишният барон Барбие — бивш кавалерийски офицер, участвувал в индокитайския поход и за кратко време кмет на Сайгон, сега полуразорен бонвиван, весел и жизнерадостен — предлага помощта си на Реноар за осъществяване на проекта му. Този проект е впрочем доста сложен, защото в картината си Реноар трябва да вмести не по-малко от четиринадесет души на терасата на ресторанта пред Сена, под чиито води се плъзгат платноходки. Въпреки веселото празнично настроение, което навява, платното би могло да напомни за онези огромни фигурални композиции, обичани от Фантен-Латур или някога от Франс Халс; и наистина, макар че тук няма обичайната тържественост или поне достопочтеност, не се ли касае в същност точно за това? С тази Закуска на гребците^[11], в която е събрал много свои приятели, редовни посетители на Фурнез: Кайбот и Ефрюси, Барбие, Лот и Лестренгес, своя модел Анжела (която вече няма да му позира, защото ще се омъжи^[12]) и Алфонсин Фурнез, Реноар — навярно без да го съзнава — казва сбогом на миналото си, на дългите години, прекарани по бреговете на Сена, на танцьорките от „Мулен дьо ла Галет“. Импресионизмът на танците и кръчмичките, на закуските на полето и на зелените беседки намира своето заключение в тази блестяща творба, в това голямо „антологично“ платно. Реноар ще се връща вече твърде рядко към тези теми. Приключва един период — период в творчеството и период в живота му.

На преден план, пред масата в Закуската, седи срещу Кайбот и говори на кученцето си Алина Шариго — прелестна в своята младост, с шапка, украсена с цветя.

* * *

Алина не е така щастлива, както изглежда на картината от Шату. Смятала е, че е намерила отлично разрешение на проблемите на Реноар, както го нарича и винаги ще го нарича тя. Всички тия въпроси около изкуството, които вълнуват художника, защото привидно доброто настроение след Алжир не трае дълго, не изглеждат твърде сериозни в очите на младото момиче. Реноар — разсъждава тя — „е създаден да рисува, както лозата да дава вино. Затова той трябва да рисува, добре или зле, с или без успех“.^[13] От друга страна, животът в Париж с неизбежните си срещи само засилва неговата нерешителност. И Алина заключава: Защо да не се оттегли той заедно с нея в селцето Есоа? Там „би могъл да се отдаде на всички свои опити, без да го смущават лозарите, които си имат достатъчно грижи, за да се занимават с бъдещето на живописта“.^[14] Уви, това разрешение не допада нито на Реноар, нито на г-жа Шариго. — „За да се усамотиш, трябва да си страшно силен“ — заявява художникът, измъквайки се. Алина вече не излиза от шивашкото ателие. Реноар пък ще прекара лятото във Варжмон.

Той скита до Пурвил, Варанжвил, Диеп. В Диеп синът на доктор Бланш, Жак-Емил, който учи живопис, изпада в ужас от приема, който майка му оказва на Реноар. След като е поканила художника да поработи в Диеп, г-жа Бланш „прави всичко възможно да оттегли поканата си“. Тя намира, че той е „побъркан както, в живописта, така и в приказките си, без всякаква култура… че презира всичко, което е нормално“, че не се бои „ни от дъжд, ни от кал“, че дразни с тиковете си и се заседява прекалено дълго на масата. Преди вечеря на първата им среща Реноар нахвърля „за десетина минути един залез-слънце“. „Това — казва Жак-Емил — раздразни мама, която му заяви, че само «прахосва боите». За щастие тези думи минаха покрай него и той нищо не забеляза.“

През това лято повече от всякога той като че ли наистина не забелязва нищо…

„Пред творбите на старите майстори човек наистина няма защо да хитрува. Преди всичко какви прекрасни занаятчии са били тези хора. Как са владеели занаята си! Всичко има у тях. Живописта не е празни мечти… Художниците действително се смятат за необикновени същества; въобразяват си, че като сложат синьо вместо черно, ще променят лицето на света.“

Есен. Алина. Тайните и съвършенството на старите майстори. Тя ще се опита да го забрави. Той ще се опита да я забрави. Формата, за която импресионизмът не е полагал много грижи. Той трябва да нарисува с пастел Джейн, най-малката дъщеря на г-жа Шарпантие. Трябва да обядва през един от следващите дни с г-жа Шарпантие. Любовта, която се е вселила у него, не иска да умре. Някога, когато като дете е работел във фабриката за порцелан, е видял веднъж един „нисичък и сприхав човек“ да рисува. „Това беше Енгър. Държеше в ръката си блок, правеше някаква скица, захвърляше я, започваше нова и накрая с един замах направи една толкова съвършена рисунка, сякаш я бе работил цяла седмица.“ Тази любов у него е като роса. Любовта, която той отхвърля. Енгър и чудната сигурност на неговата линия. Внезапно Реноар напуска Париж и заминава за Италия. „Обхвана ме някаква треска да видя Рафаел“ — пише той на г-жа Шарпантие.

* * *

По това време италианците не са твърде приятелски настроени към Франция, която с подписания през май договор от Бардо е установила протектората си над Тунис. Но Реноар не го интересуват италианците. Не го интересуват и градовете с техните паметници. Милано и Падуа го отегчават, по-късно ще го отегчи и Флоренция. „Миланската катедрала със своя покрив от мраморна дантела, с която италианците тъй много се гордеят?“ Реноар повдига рамене: „Глупости!“ Впрочем всички тези градове му се струват тъжни, потискащи. Все пак Венеция със своите багри и оживление го въодушевява. „Какво чудо е този Дворец на дожовете! Белият и розов мрамор трябва да е бил малко студен в началото. Но какво очарование бе за мен да го видя позлатен от слънцето на вековете!“

Той отваря кутията си и рисува двореца, гледан от „Сан Джорджо Маджоре“; рисува и катедралата „Сан Марко“, и гондолите по Канале Гранде.^[15] С възхищение открива Тиеполо и Карпачо. Но скоро се спуща на юг: да види творбите на Рафаел, за които е дошъл в Италия. На минаване през Флоренция — „Малко са местата, където съм се отегчавал така… Пред тези бели и черни сгради имах чувството, че се намирам пред шахматна дъска!“ — той разглежда първата си Рафаелова творба „Богородица на стола“ в Палацо Пити. Картината е толкова популярна, че Реноар, както казва, отива да я види само за да „се позабавлява“. „И ето че се озовах пред най-волната, най-солидната, най-удивително простата и жива картина, каквато човек може да си представи, с ръце и крака от истинска плът и с такъв трогателен израз на майчина нежност!“

Едва пристигнал в Рим, без да се интересува от града, Реноар тича да види творбите на Рафаел. В „станците“ на Ватикана или при фреските във вила Фарнезина го обзема дълбоко вълнение пред автора на „Богородица на стола“. „Много е красиво и аз трябваше по-рано да го видя — казва не без тъга той. — Какво умение, каква мъдрост. Той не е търсил като мен невъзможните неща. Но е красиво. Повече харесвам в маслената живопис Енгър. Но фреските са великолепни с простотата и величието си.“

Когато Реноар пише тези редове на Дюран-Рюел през ноември, той е вече в Неапол и открива изкуството на Помпей. „Човек би казал, че тези жрици със сребърносиви туники са досущ като нимфите на Коро.“ След срещата с творбите на Рафаел фреските в Помпей го хвърлят в още по-голям смут. С палитра, сведена до основните цветове, и благодарение на безпогрешните си знания старите стенописци са създавали несравними произведения. „И човек чувствува, че целта им не е била да произвеждат шедьоври. Някакъв търговец или някаква куртизанка поръчвали да декорират къщата им, художникът добросъвестно се опитвал да развесели малко голата стена — и толкова! Никакъв гений! Никакви душевни състояния!… Днес всички сме гениални, разбира се, но едно е сигурно, че вече не можем да нарисуваме една ръка и че нищо не знаем за нашия занаят.“

Реноар рисува с настървение, изстъргва по няколко пъти платното си, недоволен, в плен на онова, което нарича „болест на търсенията“. „Аз съм като децата в училище. Бялата страница трябва непременно да бъде добре написана — и пляс!… едно петно. Все още правя петна, а съм на четиридесет години“ — доверява той на Дюран-Рюел, като го моли предварително за извинение, че няма да донесе много платна от пътешествието си. В крайна сметка не остава много доволен от това пътуване. „Продължавам да пътувам само защото не ми се тръгва повторно“ — казва той на Дьодон.

В хотела, където е на пансион^[16] и където заедно с него се хранят почти само духовници, един от тях, калабриец по произход, го съветва да посети родния му край. Реноар отива за кратко време там и изпада във възторг: „Видях чудеса… Ако някога тръгна отново на път, пак ще отида там.“ Ала носталгията по Париж го пронизва все повече и повече. „Мечтая за родината и намирам, че и най-грозната парижанка е по-хубава от най-красивата италианка.“

Завърнал се в Неапол, Реноар рисува натюрморти и „фигури“, „които ми отнеха много време: имам сума модели, но седнат ли на стола в три четвърти, с ръце на колената, те са просто отвратителни!“

Скоро след това се установява в Капри. На острова няма други французи, освен него. „Великолепното“ време, идеално синьото море, портокаловите и маслиновите дървета, цветята, вината със серния аромат на Везувий и супата от frutti di mare^[17] му възвръщат доброто настроение. В Капри създава едно от най-хубавите си платна в Италия — Къпеща се руса жена, което рисува в лодка сред слънчевите води на залива. В тази творба проличават значителните изменения в маниера му, тържеството на линията и на обема — резултат от промяната, мъчителна като всички промени, която изживява. Едно момиче със седефена кожа, приличащо повече на севернячка, отколкото на неаполитанка, изправя съвършена снага, окъпана в светлина, която изтъква ясно очертания контур. Реноар е вече далеч от багрените трептения на импресионизма! Урокът, получен от Рафаел и фреските на Помпей, още по-отдавнашният урок на Енгър започват да дават своите плодове. „Обичам живописта — казва един ден художникът, — когато в нея има нещо вечно.“ Сезан ще изрече почти същите думи: „Исках да направя от импресионизма нещо здраво и трайно като изкуството в музеите.“ Отвъд импресионизма, който ги е родил, двамата художници се стремят, всеки посвоему, към една и съща цел.

От един брой на „Le Petit Journal“, случайно попаднал в Капри, Реноар научава, че на 14 ноември Гамбета е съставил правителството във Франция и е избрал за министър на изящните изкуства приятеля на Мане — Антонен Пруст. При разпродажбата на творби от Курбе, състояла се на 9 декември в „Отел Друо“, Пруст е откупил за Лувър три картини, между които „Мъж с кожен колан“; тази откупка, както казва Дюре, може да се счита за „публично извинение пред паметта на Курбе“. Реноар е доволен. Той предполага — с основание, — че Пруст ще побърза да направи Мане кавалер на Почетния легион, нещо, което ще бъде друго „публично извинение“, и пише на по-възрастния си събрат: „Най-после един министър, който смята, че във Франция се работи живопис… Надявам се, че при завръщането си в столицата ще поздравя във Ваше лице обичания от всички и официално признат художник… Вие сте — добавя Реноар — жизнерадостния борец, който като старите гали не мрази никого, и аз Ви обичам заради тая жизнерадост дори когато сте несправедлив.“ Точно преди една година е била премахната държавната опека над изкуството. Отсега нататък художниците имат за задача сами да организират Салона, но това не го прави по-малко академичен. Поне Мане тази година се нарежда между наградените „hors concours“. Неговата борба завършва; уви, завършва и животът му, защото той е поразен от неизлечима болест.

Реноар се е надявал да се върне във Франция на 15 януари. Едно писмо на Жул дьо Брейер, един от най-известните вагнерианци, го заставя да отложи завръщането си. От 5 ноември Рихард Вагнер се намира в Палермо, където довършва „Парсифал“. Брейер и други вагнерианци молят Реноар да нарисува портрета на композитора. В твърде лошо настроение художникът потегля за Сицилия. „Предстоят ми най-малко петнадесет часа морска болест“ — мърмори той.

Пристигнал в Палермо, той се качва на първия омнибус, който го отвежда в хотел „Франция“; после тръгва да търси композитора. Накрая научава, че Вагнер е отседнал в хотел „Палм“ и се явява там още същата вечер. Посреща го някакъв сприхав слуга и, след като го кара да чака известно време, му отговаря, че не могат да го приемат. На другия ден Реноар, който все повече губи търпение, отива пак в хотел „Палм“. Едничкото му желание е да се върне в Неапол; но ето че се появява някакъв млад рус мъж, приличащ на англичанин. Това е немският художник Паул фон Жуковски. Той обяснява на Реноар, че точно в този ден, 13 януари 1882 г., Вагнер пише последните тактове на своя „Парсифал“, че „той е болен и нервен, не се храни вече и т.н.“. Жуковски умолява художника да отложи с двадесет и четири часа заминаването си. Реноар се съгласява и определят среща за следващия ден. На другия ден в пет часа Вагнер най-после приема художника.

Чувам шум на стъпки, приглушени от дебелите килими. Това е маестрото в кадифена дреха с широки, подплатени с черен сатен ръкави. Той е много красив и много любезен и ми протяга ръка, кани ме да седна и ето че започва един от най-безсмислените разговори, изпъстрен с „хи“ и „о!“, отчасти на френски, отчасти на немски, с гърлени окончания.

„Аз съм твърде доволен, а! о! — и гърлен звук — вие идвате от Париж.“ „Не, идвам от Неапол“… Говорим за какво ли не. Когато казвам ние, това значи, че аз само повтарям „Драги маестро“, „Разбира се, драги маестро“ и се надигам да си ходя; тогава той ме улавя за ръцете и ме натиква обратно в креслото. Говорим за „Танхойзер“ в Операта, с една дума, минава три четвърти час… Говорихме за импресионистите в музиката. Какви ли нелепости не наприказвах! Най-после се разпалих, станал бях съвсем замаян и червен като петел. С други думи, страхливец, който се престраши, отива твърде далеч. Обаче знам, че му доставих голямо удоволствие, вече не зная защо. Той ненавижда немските евреи и между другите Волф… Аз пък охулих Майербер. Впрочем имах време да наговоря всякакви невъобразими глупости. После изведнъж той каза на господин Жуковски: „Ако (утре) по обед се чувствувам добре, бих ви позирал до обеда си; знаете, човек трябва да бъде снизходителен, но ще направя каквото мога; ако не продължи много, няма да е по моя вина. Господин Реноар, попитайте г. Жуковски дали е съгласен да ме рисувате и вие, стига това да не му пречи…“

На 15 януари по обед Реноар застава с четките си пред Вагнер. Действително този сеанс е до немай-къде кратък. Вагнер отделя на художника само тридесет и пет минути. В тези тридесет и пет минути Реноар нахвърля портрета на композитора. „Ах! Ах! — възкликва Вагнер, гледайки платното. — Приличам на протестантски свещеник!“^[18]

* * *

На 22 януари Реноар изтегля от пощата в Марсилия петстотин франка, които е поискал от Дюран-Рюел на 17-и от Неапол, за да може да се върне в Париж. Но междувременно е променил намерението си: срещнал се е със Сезан и тъй като в Прованс сякаш е дошла пролетта, решава да остане петнадесетина дни при приятеля си в Естак край Марсилия — „малко селце като Аниер, но на морския бряг“, — пише той на Дюран-Рюел.

Сезан разполага в Естак с къща и често идва тук, за да рисува сред скалите и боровете, сред маслиновите дървета в подножието на Нерт или пред залива, опасан в далечината от хълмовете на Марсейвер. Художникът от Екс не е човек с лесен характер. Несполуките му са го направили мрачен. Но тъкмо през тези първи седмици на 1882 г. той научава, че ще се осъществи мечтата, която от дълго време го е обладала — да участвува в предстоящия Салон. Един от неговите познати, Гийме, живописец с най-посредствен талант, но член на журито, му е обещал да използува правото си на „милост“, за да го допуснат в Палатата на индустрията. Въпреки че цялата тази история е доста жалка, едва ли не комична, Сезан е безкрайно щастлив и толкова по-сърдечно посреща Реноар. Въпросите, които вълнуват двамата художници по отношение на тяхното изкуство, доста сходните им в момента тревоги също така допринасят немалко за сближаването им въпреки всичко онова, което ги разделя и ги прави толкова различни един от друг. Сравнен с живота на Сезан, с това сурово, безрадостно съществуване, неумолимо устремено към ледените висини на едно непостижимо съвършенство, изпълнено с терзания и гнетяща неувереност, животът на Реноар даже в този критичен период изглежда лек и озарен от усмивки. Истинска градина с рози. „Тук постоянно има слънце — пише Реноар на г-жа Шарпантие, съобщавайки й, че отлага завръщането си, — и мога да изтривам и да започвам колкото си искам… Седя на слънце не за да правя портрети на слънчева светлина; но като се грея и гледам наоколо, смятам, че бих могъл да достигна величието и простотата на старите живописци.“

С кого по-добре от Сезан би могъл да разговаря той за онова, което е видял и научил по време на пътуването си в Италия? Това е сигурно една от причините да се отбие в Естак. Но съществува навярно и друга, по-съкровена и несъмнено по-силна причина: не се ли опитва по този начин Реноар да отложи мига, когато отново ще се озове в присъствието на Алина, когато отново у него ще започне борбата между „да“ и „не“? Пътуването в Италия нищо не е разрешило. Реноар не е могъл да забрави онази, която го е избрала.

Пребиваването в Естак завършва по доста неприятен начин. През първите дни на февруари „ужасен“ грип приковава художника на легло. Оттогава „родината на морските таралежи“, както я нарича Сезан, загубва много от своя чар за Реноар и ето че сега той гори от нетърпение да се върне в Париж. Но това не ще стане тъй скоро. Грипът се усложнява в пневмония. Едмон пристига при болния, а Сезан от своя страна се грижи за него с трогателна преданост. „Искаше да ми донесе цялата си къща“ — казва трогнат Реноар. На 19 февруари той според думите на лекаря е „вън от опасност“, но все още не може да се храни.

По това време получава писма, които в състоянието си на отпадналост чете с голямо раздразнение. Фучи също срещу Каеновци. „Колкото до хиляда и петстотинте франка на Каен — пише той на Дьодон, — ще си позволя да Ви кажа, че намирам това прекалено. По-големи пинтии не може да има. Вече не искам да зная за евреите.“ От друга страна, Дюран-Рюел — а нищо не би могло да го раздразни повече — го моли, настоява да участвува в следващата, седмата изложба на импресионистите, за която вече му е писал и Кайбот.

Преди два-три месеца Кайбот, без да се отчайва от предишния си неуспех, е предприел опити да организира хомогенната изложба, за която все още мечтае, надявайки се, че този път ще склони Дега. Но е успял само да го разгневи. Работата отново е стигнала до мъртва точка, защото Писаро, както и предишната година, не се решава да се раздели с Дега. Гоген обаче споделя становището на Кайбот и е съобщил на Писаро, че и той от своя страна ще се оттегли, понеже Дега не иска да отстъпи, а и че Гийомен без съмнение ще стори същото. При това положение Писаро, останал почти сам с Дега и с приятелите на Дега, се е видял принуден да даде съгласието си на Кайбот. Но Кайбот се е лъгал много, ако е смятал, че отсега нататък всичко ще бъде лесно. Моне не се е заангажирал. Сисле е заявил, че ще се съобразява с поведението на Моне. Реноар се е задоволил да пише, че е болен. Берта Моризо „се въздържа“. Сезан, подканен от Писаро, му е отговорил, че „няма нищо“.

Неприятно изненадан, Кайбот вече не без горчивина се пита дали да не изостави проекта си; в този момент внезапно се намесва Дюран-Рюел, чието положение за няколко дни се е влошило до крайна степен: в края на януари е фалирала банката Юнион Женерал, а на 1 февруари са арестували Федер.

Крахът на католишката банка има драматични последици за Дюран-Рюел. Още веднъж търговецът остава само на собствените си сили; нещо повече, той трябва да понесе бремето на тежък пасив и да възстанови в най-кратък срок кредитите на Федер. Поради притесненото си както никога досега финансово положение той е принуден, както сам казва, „да прави пари от всичко“ и да се бори с удвоена енергия, за да не бъде пометен. Той е свързал съдбата си с импресионистите; те трябва да победят. Нека засега приглушат кавгите си. От този момент сам той се заема да организира изложбата им, която ще открие на 1 март в салоните на Панорама дьо Райхсхофен, улица Сент Оноре 251.^[19]

Реноар, който бавно се съвзема от пневмонията, въстава срещу така наричаната от него „комбинация Писаро — Гоген“. На 24 февруари той диктува от леглото си писмо до Дюран-Рюел, в което изразява формалния си отказ да участвува в изложбата. Търговецът му отправя нова покана; ще изложи картините му, които той притежава. „Моите картини, които притежавате, са Ваша собственост — отговаря телеграфически Реноар на 26-и сутринта — и аз не мога да ви попреча да разполагате с тях, но не аз ще ги изложа.“ Същия ден той трескаво надрасква от леглото си едно писмо, диктува друго и изпраща и двете по Едмон.

Да излагам заедно с Писаро, Гоген и Гийомен, значи все едно да излагам с някаква си бунтарска група… Публиката не обича онова, което мирише на политика, а аз не желая на моите години да ставам революционер. Да остана с израилтянина Писаро, е равносилно на революция. Освен това тези господа знаят, че направих голяма крачка благодарение на Салона. Целта им е по-скоро да загубя онова, което съм спечелил. Не подбират никакви средства и ще ме зарежат, щом ме видят повален. Не искам, не искам. Отървете се от тези хора и ми дайте художници като Моне, Сисле, Моризо и т.н. и аз ще бъда Ваш, защото това вече не е политика, а чисто изкуство… Затова отказвам и продължавам да отказвам. Вие можете да изложите притежаваните от Вас платна без мое съгласие. Те са Ваши и аз нямам право да Ви преча да разполагате с тях, както намерите за добре, ако това става от Ваше име. Само нека се уговорим и приемем, че именно Вие, собственикът на подписаните с моето име платна, ги излагате, а не аз. При тези условия в каталога, афишите, проспектите и другите съобщения до публиката трябва да бъде посочено, че моите картини са собственост на… и излагани от г. Дюран-Рюел. По този начин аз няма да бъда „независим“ въпреки волята си… Нищо в моя отказ не бива да Ви оскърбява, защото нищо не се отнася до Вас, а само до тези господа, редом с които не искам да застана, за мое добро, по мой вкус и дори във Ваш интерес.

Най-после в навечерието на вернисажа Реноар съобщава на Дюран-Рюел своето съгласие с едно по-спокойно писмо, в което все пак се постарава да уточни:

Моля Ви кажете на тези господа, че аз не се отказвам от Салона… Това е малка слабост, която, надявам се, ще ми простят. Щом излагам с Гийомен, мога да излагам и с Каролюс-Дюран…

През май в Салона ще има един портрет на Реноар.

По волята на търговеца групата отново се е сформирала. Повече или по-малко неохотно някогашните другари са отстъпили.

Сама по себе си групата съществува само исторически. И все пак тя никога не се е представяла пред публиката по-сплотена, като че ли въпреки задълбочаващите се различия и разногласия, преди окончателното си разпадане тя действително е трябвало да демонстрира онова единство, с което ще остане известна в бъдеще. Почти всички фигуранти са се оттеглили. В залите на улица Сент Оноре се наброяват само деветима нови художници. Но с изключение на двама отсъствуващи — Дега и Сезан — онези, които действително са създали импресионизма, които са осигурили трайното му и плодотворно влияние, се срещат рамо до рамо в тази седма изложба, посрещната по-скоро сдържано, дори с похвали, от критиката („Дюран-Рюел трябва да е подработил печата“ — пише Йожен Мане). Реноар, Моне, Сисле, Писаро, Берта Моризо, както и благодетелят на групата Кайбот излагат тук наред с трима приятели на Писаро: Виктор Виньон, Гийомен и Гоген — този Гоген, когото Реноар и Моне никак не обичат, но чието участие добива особено значение, понеже е предвестник на бъдещето, на онова, което утре ще се роди от импресионизма — на победите, на новите опити, които не биха били възможни без импресионизма и без Мане, неговия непризнателен баща, без дълбокото раздвижване, което те са предизвикали.

Сред близо двестата творби, подбрани за изложбата, Дюран Рюел окачва двадесет и пет от Реноар, между които Закуска на гребците. Художникът много се безпокои какво впечатление ще направят картините му. Той също така малко се разкайва за остротите в писмата си до Дюран-Рюел, страхува се да не се е показал „твърде благоразумен“. Затова и бърза да се върне в Париж, където има „много да работи“, след като „е научил много“, както пише на Жорж Ривиер. Но лекарят го разубеждава категорично: след болестта той трябва да остане на юг поне още две седмици. Тъй като Сезан, когото предстоящото откриване на Салона хвърля в треска, ще замине на 3 или 4 март от Естак за столицата, Реноар решава да се върне в Алжир. Ще го придружава Лот, който е пристигнал неочаквано в Естак. Там ще се срещнат с Корде и Лестренгес.

На Реноар това ново пътуване се струва твърде ненавременно, но той се утешава, че поне неговите другари ще му го направят по-приятно. Впрочем той има намерение да оползотвори пътуването си, щом събере сили да рисува. Миналата година е донесъл от Алжир само пейзажи; този път иска да задоволи Дюран-Рюел, като нарисува няколко „фигури“. Едва настанил се в Алжир на улица Марин 30, той тръгва да търси модели. „Не е лесно, защото тук въпросът е кой кого ще надлъже — казва той на търговеца… — Видях нечувано живописни деца. Дали ще ги имам за модели? Ще направя всичко, каквото мога… Сигурно ме считате за непоносим — добавя той — но дори в Алжир става все по-мъчно да се намери модел за фигура. Ако знаете колко лоши художници има тук. Ужасни са, особено англичаните; те разглезват няколкото жени, които се намират тук. Нетърпимо е. Въпреки всичко надявам се да Ви донеса нещо. Толкова е красиво.“

Към края на март художникът е вече съвсем здрав и работи с такова увлечение, че в началото на април решава да остане още един месец. Жаркото слънце на Африка още веднъж го е покорило. Какъв вълшебник наистина! Един ден, когато Реноар работи заедно с Лот на полето, двамата приятели виждат как изниква внезапно пред тях „една фантастична фигура“, облечена в блещукащи като скъпоценни камъни дрехи; когато се приближава, тя се оказва само парцалив просяк. Реноар рисува младия арабин Али, алжирски жени, един хамалин от Бискара… Рисува също и една французойка в местна носия, и тази картина с изкуствената си екзотика показва достатъчно ясно колко чужд си остава все пак Реноар на това, което не е присъщо на националната му самобитност. „Защо трябва да ходите из вашия Ориент? Нима си нямате собствена родина?“ — се бе провикнал някога Курбе, селянинът от Франш-Конте.

Укрепнал след прекараните в Алжир седмици, през май Реноар се качва на кораба за Франция. Минали са шест-седем месеца, откакто е напуснал Париж. И все пак това пътуване — не, това пътуване нищо не е разрешило. Картините на Рафаел, фреските в Помпей, разговорите със Сезан само са убедили художника, че има още много да учи. Пътуването нищо не е разрешило. Освен едно: Реноар е писал на Алина Шариго, че ще бъде щастлив да я види на гарата в деня на пристигането си в Париж.