Анри Перюшо
Животът на Реноар (7)

III.
Розите на Варжмон

Те строят град, но е нужен някой, който да каже това, иначе все едно, че градът не е построен.

С. Ф. Рамюз, „Дневник“

„Какви очи имате, Жана! Просто да ги избоде човек!“ Тези думи е казал един ден Дюма-син на младата актриса Жана Самари, с която Реноар се е запознал в салона на г-жа Шарпантие и чийто портрет той рисува.

Тя живее съвсем близо до ателието му, на улица Фрошо. Всеки следобед Реноар отива при нея, за да му позира два часа. „Каква кожа! — възкликва той. — Тя наистина озарява всичко наоколо… Като слънчев лъч.“ Реноар с наслада предава върху платното дяволитата усмивка на актрисата, синия блясък на очите, свежото като цвят лице. Не е ли влюбен художникът в модела си? Във всеки случай изглежда, че моделът е влюбен в своя художник. Но, както забелязва Жана Самари, „Реноар не е създаден за брак. Той се жени за всички жени, които рисува — с четката си“.

* * *

Художникът ще покаже този портрет^[1], както и портретите на г-жа Шарпантие и дъщеря й Жоржет, на г-жа Доде и на Спюлер, заедно с Люлката, Бал в Мулен дьо ла Галет и още петнадесетина други платна на предстоящата изложба на импресионистите. Решението за изложбата е взето донякъде по настояване на Моне, но тя не би се състояла без щедростта и упоритостта на Кайбот.

Кайбот живее с мисълта, че ще умре преждевременно, дори още през следващите месеци. На 3 ноември той прави завещанието си, с което желае да подпомогне каузата на приятелите си както в по-далечно бъдеще, така и още отсега. От една страна, той завещава на държавата сбирката си от картини, при условие че най-късно след двадесет години тя ще влезе в музея Люксембург и по-късно ще бъде прехвърлена в Лувър, а от друга, уточнява, че от неговото наследство трябва да се отдели необходимата сума за организиране през 1878 г. „при възможно най-добри условия на изложба на художниците, наречени непримиримите или импресионисти“. Реноар е посочен за изпълнител на завещанието.

Изготвяйки това завещание, Кайбот същевременно полага най-големи усилия да се организира нова изложба, и то в най-скоро време — още през пролетта на 1877 година. Тъй като галерията на Дюран-Рюел не е свободна, той се заема да намери друго помещение и след дълго търсене открива един обширен празен апартамент на втория етаж на улица Льо Пелтие 6.

Изложбата ще бъде открита в сряда, 4 април. Този път ще участвува и Сезан. Към импресионистите се присъединяват Франк-Лами и Корде, както и приятелят на Писаро — Пиет. Но новите попълнения едва компенсират отстъпниците. В залите на улица Льо Пелтие ще се представят само осемнадесет художника.

Възникват известни разногласия, когато се поставя въпросът за наименованието на изложбата. Реноар предлага тя да бъде наречена просто изложба на импресионистите. „Това означава да кажем на минувачите: Тук ще намерите онзи вид живопис, която не ви харесва. Ако влезете, толкова по-зле за вас; няма да ви се върнат петдесетте сантима вход!“ Дега намира това название смешно, но е принуден да отстъпи. Затова пък — против волята на Реноар — той сполучва да прокара клауза, с която се забранява на участниците в изложбата да се представят и в Салона. Реноар ругае. Като си помисли човек, че в очите на зяпачите импресионизмът минава за школа на пълната свобода!

За да се подпомогне начинанието, Реноар внушава на Ривиер да пусне през април малък седмичен вестник — „L’Impressionniste“, който да се продава на ръка по булевардите. Освен това, въпреки че никак не обича да моли, той се решава да отиде при Гамбета с молба изложбата да бъде оповестена с ласкави думи в „La République française“. Когато влиза в редакцията на вестника на улица Шосе д’Антен, Гамбета за нещастие не е там. Приема го Шалмел-Лакур. Доста неприятно. „Как? — изръмжава Шалмел-Лакур. — Карате ме да говоря за импресионистите в нашия вестник! Невъзможно! Та това ще бъде скандал! Нима не знаете, че минавате за революционери!“ Реноар си тръгва сконфузен. На входа на зданието се сблъсква с Гамбета, комуто разказва за разговора. Гамбета прихва да се смее: „Революционери ли сте? Добре де! Ами ние какви сме?“

През първите дни на своята изложба импресионистите имат известно основание да смятат, че отношението на публиката към тях се е променило, че тя ще се покаже по-отзивчива. Но скоро са принудени да признаят, че това е било само привидно. Печатът подновява нападките си, а публиката отново става открито враждебна. Поддавайки се на същите илюзии като художниците, „Courrier de France“ е избързал да отбележи прелома:

Лъвът на критиката се укроти — пише там на 6 април. — Дивият звяр започва да се подмилква и човек би могъл да помисли, че враждебността към импресионистите в началото е била само несръчен, малко необуздан израз на дълбоко изумление…

В самото навечерие на изложбата обаче „Le Figaro“ с една статия дава да се разбере, че общественото мнение няма да сложи оръжие. Оттогава всеки ден носи на участниците в изложбата обичайните подигравки.

След „Момичето Елиза“ и „Вертеп“ — ето и импресионистите. След романа — живописта. Сега е времето на „зловредните“ куриози — пише Барбуйот в „Sportsman“ от 7 април… — Това е безумие, това е пристрастяване към ужасното, към отвратителното! — възкликва на 9 април критикът на „Le Pays“. — Човек би казал, че всичко това е нарисувано със затворени очи от умопобъркан, смесващи наслуки най-крещящите бои върху тенекиени палитри. То е отрицание на всичко позволено в живописта, на всичко, що се нарича светлина, яснота, прозрачност, сянка и рисунък. Отначало се усмихваш, накрая излизаш съвсем покрусен. Точно така се чувствува човек след посещение в Сент Ан или във Вил Еврар.

На 14-и в „La Chronique des Arts et de la Curiosité“ инспекторът по изящните изкуства Роже Балю, след като се нахвърля свирепо върху Моне^[2] и Сезан, се опитва да прояви по-голяма снизходителност към Реноар, но въпреки това казва за портрета на Жана Самари, че „нищо не е по-далеч от истинската природа“, и продължава:

В „Люлката“ и в „Бал в Мулен дьо ла Галет“ същият г. Реноар се е постарал, напротив, да подражава раболепно на природата. На пръв поглед човек би помислил, че неговите платна са пострадали при пренасянето им от ателието до изложбената зала. Те са напръскани с кръгли петна и на места нашарени като тигрова кожа. Вгледате ли се по-добре, разбирате какво е искал да направи авторът: помъчил се е да предаде слънчевата светлина, падаща през листата върху седнали под дърветата хора. Тия кръгли петна трябва уж да изобразяват сянката на всяко листо. Ето, признавам, един истински импресионистичен опит; но да подемеш подобна борба срещу природата, не значи ли да претърпиш поражение, за което няма извинение и съчувствие, защото ще бъде винаги смешно?

Най-после на 22 април Пол Манц в „Le Temps“ заключава категорично:

(Импресионистите) са хора със затворени очи и груба ръка и проявяват върховно презрение към изпълнението. Няма какво да се занимаваме с тези химерични мозъци, които си въобразяват, че тяхната небрежност може да мине за изящество, а безсилието им — за искреност… Каквото и да правят, изгледите за бъдещето са успокоителни. Няма защо да се страхуваме, че невежеството може някога да стане добродетел.

Едничкият защитник на импресионистите е малкият вестник на Ривиер, чиято „редакция“ се помещава в галерията на Льогран. Първият му брой излиза на 6 април. Печатан на осем страници при цена петнадесет сантима, той за жалост не буди почти никакъв интерес. Вестникопродавците се раздират да крещят името му по булевардите, без да привлекат купувачи. Ривиер пише почти всички статии в него. В една от тях той прави положителна характеристика на изкуството на импресионистите. „Третирането на един сюжет заради багрите, а не заради самия сюжет — отбелязва той, — ето кое отличава импресионистите от другите живописци.“ Едва ли би могло да се каже по-ясно, че импресионистите не искат и да знаят за онова, което в същност затрогва публиката в картините от Салона — занимателният анекдот, че за тях на първо място стои живописта.

Реноар на два пъти сътрудничи във вестника на Ривиер, като разглежда един въпрос, по който често спори със своите приятели, а именно за архитектурата и за декоративното изкуство. Тези страници минават незабелязани. Пък и не би могло да бъде другояче. Реноар, който винаги величае миналото и отрича всичко ново, по отношение на изкуството е изпреварил твърде много своето време. Той упреква съвременната архитектура, че не е модерна, че се задоволява да подражава на онова, което е правено в миналото, че забравя законите на живота.

В Париж — заявява той — само сградата на Централните хали има наистина оригинален характер и облик, който отговаря на предназначението й. Но няма нито едно модерно здание, което би могло да се сравни с Нотр Дам, Отел дьо Клюни или стария Лувър. Нашите постройки са повече или по-малко нескопосани карикатури на тези красиви творения, и това е всичко.

Думи с особено значение! Те са предвестници на критиката, която ще бъде отправена в края на века срещу академичната архитектура.

Обучението на архитектите, живописците и скулпторите в Художествената академия — продължава той — се гради изцяло върху миналото. Пращат архитектите да възстановяват в Рим някакъв гръцки паметник, пращат живописците да копират Рафаел в Рим. Също в Рим изпращат скулпторите, за да се вдъхновяват от малко или много осакатени гръцки скулптури. Когато след няколкогодишен престой във Вечния град тези млади хора — художници, скулптори, архитекти — се завърнат в Париж, натъпкани със старини, все още заслепени от майсторите на Гърция и Италия, човек би помислил, че, отърсили се от това влияние благодарение на съвременния дух, те ще създадат оригинални творби; не, техните постройки съдържат всички линии, всички пропорции, които архитектът е донесъл от Рим. В тях личи несръчност, налучкване по полузаличени спомени. Живописците се стараят да се доближат до Рафаел или до друг италиански майстор и това ги прави смешни, а скулпторите се задоволяват с някои вече установени движения при прочути статуи и не мръдват по-нататък… Нито един архитект досега не е излязъл от пътя, предначертан му от Академията. Ла Трините, Операта, Палатата на правосъдието, новият Лувър, Трибюнал дьо Комерс, Отел Дийо^[3] са барокови сгради, пълни с възпоминания за едно отдавна мъртво изкуство^[4]. Готиката и гръцкото изкуство се срещат в странни бракосъчетания. От няколко години насам в строежа на църквите господствува някакво фалшиво византийско изкуство. Утре ще изровят от земята нещо друго.

Отпечатана под псевдонима „Един художник“ статията на Реноар излиза на 28 април в четвъртия и последен брой на „L’Impressionniste“. Два дни по-късно изложбата се закрива.

Но тя донася само огорчения на художниците от групата. Реноар и трима негови приятели — Сисле, Писаро и Кайбот — обаче решават да опитат щастието си с нова разпродажба в „Отел Друо“. На 28 май те предлагат на любителите четиридесет и пет платна. Но резултатите не са по-добри, отколкото през 1875 година. Общата продажна цена на всички картини не надхвърля седем хиляди шестстотин и десет франка. Шестнадесетте платна на Реноар са оценени за две хиляди и пет франка; едно от тях дори е продадено за четиридесет и седем франка.

* * *

Разбира се, сега всички говорят за импресионистите. Те са любимата тема на памфлетисти и карикатуристи. Зачетени са дори от сцената. Главният герой на комедията на Мелак и Алеви „Шурецът“, играна в театър „Вариете“ през есента на 1877 г. и при чието поставяне е помогнал Дега, е импресионист, чиито творби, разбира се, „могат да се гледат еднакво добре и обърнати наопаки“.^[5] Това е най-обикновената шега; много често авторите на водевили вмъкват в спектаклите си „някакъв цапач импресионист, сам неспособен да различи горна и долна част на платната, които маже пред публиката“.^[6]

Но резултатите от цялата тази шумотевица са само отрицателни. Повечето от всякога купувачите се отдръпват. Притиснат от нуждата, Моне предлага на Шоке платна за петдесет франка, за четиридесет франка. С всеки изминат месец Писаро и Сисле затъват във все по-тежка мизерия. Импресионистите получават помощ — това е вярната дума — само от неколцина безкористни колекционери, като Шоке, Кайбот или румънския лекар Жорж де Белио, който по примера на Кайбот „моли художниците да му запазват непродадените платна“. Той щедро плаща хиляда франка за един малък автопортрет на Реноар, захвърлен от художника, който Шоке му занася. Импресионистите не могат много да разчитат и на търговците. Дюран-Рюел все още се бори със затруднения. Дори Писаро е изоставен от стария Мартен, който не само че не купува вече нищо от него, но и навсякъде разправя, че художникът е „безвъзвратно загубен“, ако не се откаже от своята „кална палитра“ и от „вулгарните“ си сюжети.

„Демократи, хора, които не сменят бельото си“ — бе казал някога с презрение г. дьо Ньоверкерк за Миле и за живописците от Барбизон. Подобно впечатление правят и импресионистите на хората от доброто, „изисканото“ общество, което се шокира от „простащината“, от простонародния характер на повечето техни теми: селски сцени от Писаро, опушени гари от Клод Моне, танци в предградията и кръчми от Реноар… Темите им смущават. Те представляват „опасност“. Че има някакво недоразумение в тази работа, има! Импресионистите искат да бъдат само художници и ако те отричат, както бе забелязал Ривиер, „сюжета“ или, с други думи, поучителните анекдоти на академичното изкуство, то е за да направят от живописта живопис. Но всичко в тоя човешки свят е свързано едно с друго. Да откажеш да се превиеш пред изискванията на академизма означава също така да откажеш да служиш на един социален ред и на неговите условности. Импресионизмът, както и натурализмът на Зола, макар по друг начин, бележат края на едно общество. Ако булевардният кавалер Мане не признава и никога няма да признае, че нахвърляйки с чудодеен замах багрените мазки на платното си, се опълчва срещу своята каста, Писаро, най-„политичният“ от импресионистите, набляга именно на връзката между изкуство и общество: „Почувствувах — казва той, — че съвестта ми се пробуди от деня, в който прогледнаха очите ми.“ Пък и не е ли многозначително, че поддръжници на импресионистите се срещат най-често в средите, където се изповядват „напредничави“ идеи, където намират почва агностицизмът и атеизмът, където вярват в прогреса, в науката и защищават новостите — например хомеопатията в медицината, чиито убедени последователи са Писаро като пациент и Де Белио и Гаше като лекари: къщата на Гаше в Овер-сюр-Оаз е винаги гостоприемно отворена за художници.

Неколцина от тях се срещат на бул. Волтер при сладкаря Йожен Мюре, който в задната стаичка на дюкяна си предлага всяка сряда обед на приятелите си, желаещи да вкусят от неговите млини и от специалитета му — волован. През последните две години той се е сприятелил с мнозина от импресионистите чрез Арман Гийомен, негов приятел от детинство в Мулен и художник с посредствен талант, взел участие в тяхната изложба. Мюре претендира, че разбира от изкуство и литература. Той дори е издал в началото на 1877 г. един том проза и стихове, „Синовете на века“. Реноар, Писаро, Сисле, Моне, а понякога и Сезан се хранят при него — според случая заедно с Гьоньот, Франк-Лами, Корде, Шанфльори, Ернест Ошде, току-що открил на Авеню дьо л’Опера магазина „Дребна печалба“, стария Танги, Андре Жил, Бреден, музиканта Кабанер, гравьора Герар, доктор Гаше и, разбира се, Гийомен.

Тази малко разнородна на пръв поглед група е излъчена от средите, приели импресионизма и в известен смисъл наследили онези, които някога са величаели Курбе и неговия реализъм. Незаконно дете, изоставено дори и от майка си, сладкарят поет споделя открито антирелигиозните и клонящи към социализъм възгледи на мнозина от гостите си. Забележителен търговец, той е успял благодарение на способностите си да компенсира несправедливостта на съдбата, за която вини лошата организация на обществото, отворил е сладкарница и бързо преуспява; работи с доведената си сестра Мария, чудесно създание в разцвета на красотата си. Само след една година той ще построи голяма къща — истински „замък“, както казва Гаше — в Овер-сюр-Оаз, чиито прелести Гаше, Писаро, Сезан и Гийомен се надпреварват да му хвалят.

Дали Мюре цени живописта на импресионистите заради приятелите си или поради вроден вкус? Това не биха могли да кажат със сигурност дори хората, които най-редовно го посещават. Както сам признава, сладкарят не е „много общителен“. „Някакъв по-висш и благосклонен дилетантизъм — благоволява да обясни един ден той — ръководи тайно всичките ми дела… Той ми дава особена художническа компетентност, изградена от точни наблюдения, малко произвол и вкус.“^[7] Мюре може би изглежда щедър, понеже с откупките си подпомага хулените художници; но той така стръвно се пазари за предложените и без това твърде ниски цени, че предварително убива признателността. Той си знае сметката, дава обеди срещу картини; умее и да използува изгодни случаи. При наближаването на един падеж задига от Реноар „цял куп платна“ за 500 франка, между които и Парижанки, облечени като алжирки. При друг случай постъпва по същия начин със Сисле. С една дума, човек никога не знае дали този любител-Янус^[8] желае да облекчи нещастниците или се стреми да ги експлоатира. Оттук и противоречивите чувства, които буди той: Гаше не намира думи да го похвали, а Ривиер — да го порицае. Така или иначе неговите воловани успокояват немалко празни стомаси.^[9]

Реноар е един от редовните посетители на заведението. Той рисува портрета на Мюре; скоро ще трябва да нарисува и портрета на Мария, която го е обикнала. Ще декорира и магазина. Малкият приход, който получава от тези поръчки, колкото и скъпернически да му са заплатени — сто франка за портрета на Мария, — не е за пренебрегване. Действително той е доста угнетен. Една сряда, след като цял ден е тичал от врата на врата, за да продаде някое платно, и навсякъде са го отпращали с едно и също извинение: „Идвате много късно. Купих картина от Писаро. Човещина: той има голямо семейство! Бедният човечец!“, Реноар, раздразнен от повтарянето на това „бедният човечец“ се провиква по време на обяда: Значи, като съм ерген и без деца, трябва да умра от глад! Положението ми е толкова тежко, колкото и на Писаро! Но като говорят за мене, никой не казва: „Бедният Реноар!“^[10]

Положението на Писаро наистина не е завидно. Той е стигнал дотам, че през ноември с готовност е приел предложението на Мюре да разиграе няколко свои платна на лотария със стотина билета по един франк. Тази томбола впрочем завършила доста комично, или злополучно, според както се възприеме. Когато най-хубавата картина на Писаро се паднала на някаква малка прислужница от квартала, тя твърде огорчена погледнала „голямата печалба“, която й връчил Мюре: „Ако ви е все едно — казала тя, — предпочитам една торта с крем.“ Мюре побързал да задоволи това желание, Писаро се бои, че ще бъде принуден да изостави четките и да търси друго, какво да е препитание. Подобни страхове измъчват и другите художници от групата. Реноар живее с мисълта да си намери някаква малка странична работа.

Няколко дни преди законодателните избори — те се провеждат на 14 октомври — той присъствува у Чернюши на един прием в чест на Гамбета и вижда с какъв трескав ентусиазъм посрещат политическия мъж, как се натискат жените, които „буквално му се предлагаха като на някой бог“, казва художникът. И той решава да поиска една услуга от всесилния на деня още при следващата си среща с него в салона на Шарпантие, който трибунът^[11] от няколко месеца насам посещава: а именно, да бъде назначен за уредник на някой провинциален музей. „Да не падате от небето, драги Реноар? Това е невъзможно — отговаря му Гамбета. — Та вие сте художник! Ако искахте място за уредник на гробище, все пак би могло да се уреди, но да ви назначим уредник на музей, където има живопис, това никога няма да стане! Искате ли да станете инспектор по затворите като брата на вашия приятел Мане?“

През ноември Ривиер помества в „L’Artiste“ статия за изложбата, състояла се преди шест месеца на улица Льо Пелтие. В нея той се обявява за горещ привърженик на тези прояви. Ала Реноар започва да се съмнява в ползата от тях. Вече му липсва онази младежка наивност, която кара великодушните да вярват, че светът по начало се стреми към красотата и към правдата, че стига само да му се посочат, и той ще се поддаде на тяхното обаяние. За да може сляпата човешка тълпа да приеме красотата и правдата, те трябва да притежават видими белези, по които да се разпознават. Дрехата не прави човека, но по дрехата посрещат човека. Това е причина за безброй заблуди, но така е устроен светът и ние трябва да се съобразяваме с него. „В Париж — казва Реноар — едва ли има и петнадесет любители, които да обичат някой художник, независимо от това, дали излага в Салона. Има осемдесет хиляди, които не биха купили и една драскулка от художник, който не е приет в Салона…“ Безспорно човек би могъл да се оттегли като Дега в надменна самота. Но с това няма да отвориш очите на света, а само ще се лишиш от възможността да се утвърдиш. Подобна непримиримост е детинщина, романтизъм. И от тази реалистична констатация Реноар прави следния извод: идната пролет, нарушавайки забраната, която импресионистите сами са си наложили, той ще се опита да влезе в Салона. Сега е почти на тридесет и седем години. Минали са вече петнадесет години, в течение на които несгодите и мизерията са били негови постоянни спътници. Той иска да продължава да рисува, да задоволява своята страст. Всичко друго е вятър. „Бих оправдал критиците, ако ме обвиняваха, че пренебрегвам изкуството си или че жертвувам идеите си заради идиотска амбиция. Но понеже не е така, няма в какво да ме упрекнат…“

* * *

През 1878 г. по случай Световното изложение, което ще се открие на 1 май на Марсово поле и ще включва международна изложба на изобразително изкуство, Салонът ще започне малко по-късно от обикновено, на 25 май.

Журито приема картината на Реноар, който благоразумно се е представил като „ученик на Глер“: един очарователен интериор със свежи тонове, в който е изобразил в три четвърти малката Марго, седнала в ателието му на улица Сен Жорж на маса пред чашка кафе.^[12] Реноар смята, че с участието си в Салона ще предразположи любителите на портрети по-често да се обръщат към него. Сега той разчита преди всичко на портрета. С тази мисъл е избрал картината и я е изпратил в Салона: Кафето е превъзходен образец на майсторството му.

Импресионистите посрещат със снизхождение решението на Реноар. Реноар е много мил, пък и твърде капризен, твърде „леко се носи по течението на живота“, за да му се сърдят дълго за неговото „предателство“. Само Дега мърмори: той поне, при нужда, „би излагал само в задните стаички на кръчмите!“ „Ако сторите това — му отговаря Реноар, — то би било знак за публиката да отиде да ви намери там, но ако аз се опитам да ви подражавам, само някой разсилен или файтонджия ще дойде да види картините ми.“

Импресионистите замислят за края на март нова изложба, но скоро се отказват. След няколко седмици Сисле, твърде угнетен, отново подема този проект и настоява да уредят на бърза ръка една изложба при Дюран-Рюел, като се възползуват от наплива на хора в Париж по случай големия панаир на Марсово поле. Но не успява да склони никого. Тълпите се стичат на Световното изложение. В отговор на Международната изложба на изящните изкуства, където поради машинациите на академиците се забелязва странното отсъствие на Теодор Русо, на Миле, дори на Дьолакроа — за да споменем само покойниците, — Дюран-Рюел, както винаги войнствено настроен въпреки пораженията си, организира в своята галерия внушителна ретроспективна изложба на живописта през последните петдесет години. Колко посетители привлича тя? „Мъртвешко мълчание тегне над изкуството сред шумотевицата, сред общия грохот, идващ от пещта на Марсово поле — възкликва мрачно Писаро през август в едно свое писмо до Мюре. — Безполезно е да разчитаме на нашата изложба, у Дюран-Рюел ще бъде истински провал, защото там са събрани нашите най-знаменити майстори. Няма да има жива душа, пълно равнодушие. До гуша ни е дошло това мрачно изкуство, тази взискателна, глупава живопис, която изисква внимание, размисъл. Всичко това е прекалено сериозно. Във времето на прогреса човек трябва да вижда и чувствува без усилие и преди всичко да се забавлява. Пък и имаме ли нужда от изкуство? Яде ли се то? Не. Тогава?“

Горчивите думи на Писаро, най-възрастният от групата, са напълно оправдани. Художникът е на четиридесет и осем години, а краят на мъките му не се вижда. „От осем дни обикалям цял Париж и търся напразно човека, който би купил картина от импресионист. Още търся.“ Друг път казва: „Не мога да издържам повече, всичките ми усилия отиват напусто. Разчитах на що-годе добра продажба на американската госпожица, но кажи-речи нищо не стана, само едно малко платно за петдесет франка. Потънаха в бездната като капка вода в пожар! Кога най-после ще се отърва от това притеснение?“ През май Дюре публикува една брошура от тридесет и пет страници за „Художниците импресионисти“, която е красноречива защита на приятелите му. Книжката не намира никакъв отклик и с нищо не изменя положението на групата, не й спечелва нито един привърженик. На 5 и 6 юни в „Отел Друо“ се разпродава на съдебен търг поради фалит колекцията на Ернест Ошде. Под ръководството на търговеца Жорж Пти като експерт, който не крие отвращението си от всички тези картини от Мане, Писаро, Реноар, Сисле и Моне, разпродажбата завършва с „катастрофа“. Катастрофа и за Реноар, за когото Теодор Дюре е писал в своята студия:

Съмнявам, се, че някой художник някога е изобразявал жената по-съблазнителна. Бърза и лека, четката на Реноар придава чар, гъвкавост, нега… (Неговите) жени… са чародейки. Ако една от тях влезе в дома ви, тя ща бъде последната, от която ще откъснете поглед на излизане, и първата, която ще потърсите при завръщането си. Тя ще заеме място в живота ви.

Същият този Реноар е получил при разпродажбата за трите си картини общо сто петдесет и шест франка, при най-ниска оценка на картина тридесет франка!

Подобни цени отблъскват колекционерите. „Най-после успях да открия един ентусиаст — разказва Писаро, — но разпродажбата Ошде ме срази.“ Очевидно Реноар не съжалява за решението си да се представи отново пред академичното жури: клиенти наистина няма, но поне г-жа Шарпантие му поръчва голям портрет, предназначен за следващия Салон, и то окачен на чудесно място — жената на издателя ще се погрижи за това.

Реноар не се заблуждава: този огромен по размерите си портрет — 1,54 м на 1,90 м — ще бъде може би решителният „шанс“ за него. Той трябва да нарисува г-жа Шарпантие, небрежно седнала на канапе в своя японски салон, с двете си деца Пол и Жоржет; момиченцето ще седи върху голямото санбернарско куче Порто, мушнало глава между лапите си. В тази творба художникът усърдно ласкае г-жа Шарпантие. С блясъка на изящни багри той изобразява елегантната обстановка, в която живее тя, японските картини с големи птици по стената, пъстроцветната коприна на канапето, каната за вода, чашите, чинията с грозде и вазата с рози, поставени върху малка масичка. Нейните руси деца, облечени в бяло и светлосиньо, са изписани като най-красивите деца на света. Самата тя изглежда на картината по-висока с дългата си черна рокля с шлейф — от модната къща Уорт, — удължена още повече от дантелен волан. Реноар се старае. Иска да се хареса. В творбата му има повече виртуозност, отколкото непринудена жизненост. За щастие той до такава степен владее изкуството си, че майсторски забулва малките хитрини, до които е прибягнал при композирането на портрета.

Когато Реноар пише на г-жа Шарпантие, той се нарича „Вашият придворен художник“. Домът на улица Грьонел става център на неговото съществуване. Интересите на художника съвпадат със светските амбиции на модела му. Сега вече не може да става и въпрос, че Реноар ще се провали пред журито. Веднага след завършването на портрета г-жа Шарпантие „открива кампанията“, застъпва се лично или кара приятели да се застъпват пред академиците. Според думите на Реноар тя ги „раздрусва здравата“. Художникът вече не предприема и най-дребната постъпка без съвета — и мълчаливото съгласие — на своята покровителка, без да се позове, както казва той, на нейната „неизчерпаема доброта“. Изпраща й посетители, желаещи да видят портрета — Берта Моризо, Ефрюси, Дьодьон; за последните двама й казва, че са „интимни приятели на Бона̀“, а Бона̀, както всички знаят, е един от най-влиятелните членове на журито. Много преди да бъде изложен, портретът е вече известен и хвален. През януари 1879 г. Шоке съобщава на Сезан в Естак за „хубавата сполука на Реноар“.

При изгледите за предстоящия успех едно събитие помрачава радостта на художника, скръбно събитие, за което може да се предполага, че г-жа Шарпантие не е била и никога няма да бъде осведомена. И наистина какво общо би могло да има между елегантната и влиятелна дама от улица Грьонел и малката Маргьорит Льогран? Тъй жизнена, тъй весела до вчера, Марго е на смъртно легло. В началото на януари Реноар моли доктор Гаше да отиде при нея. Лекарят не скрива от него, че състоянието на болната, поразена от тифус с тежки усложнения, е крайно обезпокоително. После, сякаш тази тревога не стига на Реноар, Гаше внезапно преустановява визитациите си. Силно разтревожен, художникът праща съобщение след съобщение на лекаря — „С нетърпение очаквам новини, с такова нетърпение, че цял ден не съм правил нищо друго, освен да ви чакам“ — до онзи миг, в който научава, че на 17 януари, връщайки се от Овер-сюр-Оаз в Париж, Гаше е пострадал при железопътна катастрофа край Ла Шапел.^[13] Реноар замолва Де Белио да го замести при болната Марго. Румънецът й дава някакви лекарства, но само от състрадание, за да й вдъхне вяра, че ще оздравее. Той знае, а и Реноар знае, че девойката е загубена, „съвсем загубена“. На 25 февруари художникът съобщава на Гаше, че тя е починала.

Да, твърде малко вероятно е г-жа Шарпантие да е узнала някога, че в първите седмици на 1879 г., малко преди откриването на Салона, където тя ще тържествува, в мрачното жилище на улица Лафайет^[14] „най-преданият от придворните й художници“ се е навеждал, съкрушен от мъка, над трескавото лице на едно умиращо дете, което може би е обичал. Хората се разминават. Съдбите им се кръстосват, изплуват за миг от мъглата. При някоя случайна среща, в час на откровение, те разкриват един другиму по някой къс от живота си, а останалото се губи в мрака.

Само историята може да разкрие преплитането на съдбите, само тя може да обхване изживения живот в неговата цялост, да хвърли ярката си и спокойна светлина над този театър на сенките.^[15]

Опитвайки се да забрави мъката си, Реноар продължава да работи за Салона. Със съгласието на г-жа Шарпантие той представя на журито заедно с нейния портрет и един портрет в цял ръст на Жана Самари. Само че твърде веселата актриса често пропуска сеансите и раздразненият Реноар замисля да замести портрета й с портрета на едно малко момиче, Марта Берар, който рисува по същото време.

Реноар дължи тази поръчка на Дьодон, който горещо го е препоръчал и възхвалил таланта му пред родителите на Марта, негови приятели, като им е показал Балерина. Бащата на момичето, четиридесет и шест годишният Пол Берар, бивш легационен секретар, е приятен, сладкодумен човек с изискан вкус, но без претенции, че разбира особено много от живопис. След като са се поколебали за малко, той и жена му са отстъпили пред увещанията на Дьодон. Въпреки любезния прием, който Берардови му оказват в резиденцията си „Ампир“ на улица Пигал 20, Реноар внимава да не изплаши с прекалена дързост новите си клиенти. Платното му е изящно, нежно, сдържано.^[16]

По молба на Реноар г-жа Шарпантие отива да види портрета на малката Марта. Творбата или не й харесва много, или пък тя предпочита да се появи в Салона, придружена от прочутата актриса, а не от някакво дете. Така или иначе Реноар изпраща в Палатата на индустрията завършения портрет на Жана Самари. Г-жа Шарпантие отива да види този портрет в ателието на улица Сен Жорж. Тя го разглежда внимателно, мислейки навярно повече за модела, отколкото за самата картина, защото от устните й се отронват думи, които донякъде изненадват художника: „Много е хубава, но колко е мършава!“^[17]

Никога досега г-жа Шарпантие не се е интересувала толкова много от проблемите на изкуството и това може би се дължи по-скоро на интимни причини, отколкото на самата живопис. С течение на годините меланхолията на мъжа й се засилва. На никого от обичайните посетители на салона им не убягва „безнадеждният израз“ на спокойния Зизи. Трудно би могло да се повярва, че този невесел човек, съмняващ се в себе си, страхуващ се от усложнения, който на драго сърце не би предприемал нищо, е щастливият издател на Зола и на Доде. Все пак жена му успява да го убеди да основе едно седмично списание, посветено на литературата, изкуството и новините от светския живот — „La Vie moderne“, — и да открие в помещенията на списанието галерия за самостоятелни изложби; дотогава устройвани по изключение, там тези изложби ще станат постоянно явление.

Редакцията на „La Vie moderne“, намираща се на ъгъла на бул. Де-з-Италиен и безистена Пренс, пуска първия си брой на 10 април. Изданието се ръководи от Емил Бержера; журналистът Едмон Реноар, който междувременно е станал главен редактор на „La Presse“, се занимава с изложбите. Изложбите са доста еклектични по характер и при това издават разнородните вкусове на покровителката на Реноар. „La Vie moderne“ помества репродукции от рисунки на Бона̀, на Ж. П. Лоран и Детай, докато в галерията се устройват изложби на Де Нитис, Луиз Абема и Антоан Волон. Разбира се, Реноар сътрудничи на списанието, но несъмнено повече от желание да бъде приятен на г-жа Шарпантие, отколкото поради действителен интерес или надежда за изгода: „Трябваше да ни плащат срещу бъдещите печалби; това значи, че не получихме нито су“ — обяснява той.^[18] Но обстоятелството, че след известно време негови творби ще бъдат изложени в галерията, наистина представлява за него интерес.

Докато той очаква откриването на Салона, приятелите му импресионисти устройват в едно помещение на Авеню дьо л’Опера своята четвърта изложба, открита в същия ден, в който Шарпантие пуска първия брой на списанието си.

„Поканени сте да присъствувате на опелото, процесията и погребението на господа импресионистите“ — пише Арман Силвестър на 24 април в „La Vie moderne“. И наистина приятелите на Реноар са се отказали тази година от наименованието импресионисти и се наричат просто „независими художници“. Всичко върви от зле по-зле за групата. Оттеглянето на Реноар повлича оттеглянето и на Сисле. „Дотегна ми това вегетиране“ — признава Сисле на Дюре през месец март и на свой ред решава да представи работи в Салона. Сезан постъпва по същия начин. Така по свой почин Сезан и Сисле, подобно на Реноар, се откъсват от групата. Но тяхното решение няма същите последици, както решението на Реноар. Защото ако журито на Салона приема без спънки платната на Реноар, то отхвърля техните. От този момент и Сезан, и Сисле постепенно ще се оттеглят в почти пълно усамотение. Те са загубили борбата — поне в очите на хората. „Ужасно нещо е животът“ — мълви Сезан.

А Реноар е спечелил. Още с влизането на публиката в Палатата на индустрията на 12 май предвижданият успех се потвърждава. Жана Самари не е обградена със същото внимание, както г-жа Шарпантие. Юисман не без раздразнение отбелязва, че „са поставили портрета й на странно място във висините на една от изложбените зали, така че е съвсем невъзможно да се разбере какво въздействие е целял да постигне художникът. Може би ще започнат да слагат платна и по тавана!“ — негодува писателят. Затова пък портретът на г-жа Шарпантие, окачен на височината на рампата, се разкрива непосредствено пред погледа на посетителите.

Разнасят се единодушни похвали.

Господин Реноар трябва да се постави на първо място сред онези, които се вълнуват от новия дух и търсят в заобикалящия ни свят теми за оригинално изкуство, изкуство без подражание и реминисценции — пише Кастаняри. — Няма друг художник, който да е по-малко обвързан. Откъде идва той? Никоя школа, никоя система, никоя традиция не може да претендира за него. Той не е специалист, отдал се изключително на един жанр — пейзаж или натюрморт; той е завършен живописец, който рисува историята или нравите (които ще станат история след четвърт век), подчинява вещите на личността, сцената на актьора. Виждахме го някога сред импресионистите, нещо, което хвърли известно съмнение върху неговия маниер; но той не остана там, а дойде в Салона, сред мнозинството от художниците, за да потърси своя дял от славата. Критиката не може да бъде неблагосклонна към него. Неговият „Портрет на госпожа Шарпантие и децата й“ е една от най-интересните творби. Може би фигурите са малко скъсени, малко сбити в пропорциите си, но палитрата му е изключително богата. Една сръчна и одухотворена четка се е докоснала до всички предмети в този очарователен интериор; под нейните отривисти удари те са се разположили с онази лека и игрива грация, в която се крие вълшебството на баграта… Тук са заложени елементите на едно жизнено изкуство, чието по-нататъшно развитие очакваме с доверие.

Цялата или почти цялата критика подема похвалите. Портретистът на една актриса от „Комеди Франсез“, на жената и децата на един голям издател не може да бъде лош художник. Сега очите виждат това, което до вчера не са искали да видят. Въпреки известна своеволност в композицията на картината художникът на г-жа Шарпантие не се е променил; неговото изкуство си остава същото. Но сега не искат да признаят това. Импресионизмът вече не е живопис на комунари, които умишлено, предизвикателно цапотят „просташки сюжети“. „Импресионизмът ли? Той се изчиства. Слага ръкавици. Скоро ще започне да се храни в ресторант“ — пише в „L’Art“ Шарл Тардийо. Успокоено, обществото ръкопляска. За него дрехите правят човека. Не днес и не утре то ще съзре в дребния буржоа Сезан, навлякъл изцапано с бои сетре, големия търсач на тайните на живописта — ще види очевидното. В същност кога се вижда очевидното? Светът, в който, както казва Бодлер, всичко „става по недоразумение“, е наистина театър на сенките…

„Смятам, че Реноар си проби път. Толкова по-добре! Мизерията е ужасно нещо“ — пише Писаро на Мюре на 27 май. Няколко дни по-късно, през юни, „La Vie moderne“ посвещава на Реноар една от своите изложби и публикува в броя си от 19-и дълга студия за него от Едмон. От своя страна Берардови, окончателно покорени, поканват художника да прекара лятото с тях в имението им в Нормандия.

Берардови притежават във Варжмон, на брега на Ламанш и на десетина километра от Диеп, близо до Бернвал, голяма къща в строг архитектурен стил, която се издига сред голям парк. Реноар за разлика от Моне почти не познава морето. Краткото пътешествие до Хавър, предприето някога с Сисле, пътуванията му до Либурн и Бордо през Френско-пруската война са единствените случаи, когато се е доближавал до брега. С неизразимо удоволствие открива той оживените плажове и скалистия варовиков бряг на Ко.

Във Варжмон той се чувствува щастлив. Наслаждава се на тихите летни часове, на топлата и сърдечна симпатия, с която го обкръжават Берар. От сутрин до вечер рисува на воля сред смеховете и виковете на момчетата и момичетата, които изпълват къщата. Освен трите деца на Берар тук са и племенниците им. Реноар ги закача, ходи с тях на плажа. С панамена шапка на главата, с гумени обувки скита със статива си до Бернвал, до Диеп, чак до Пурвил. Рисува къпещите се и скалистия бряг, рисува и една голяма картина, предназначена за Салона, в която изобразява събирачки на миди в Бернвал — жена с кош на гърба и три чорлави деца. За пръв път в живота си Реноар се радва на спокойствието, което дава успехът, на душевния покой, на безгрижието, което успехът осигурява по отношение на всичко, което не е предмет на някаква страст; в това именно се състои и най-голямото му предимство, в същност единствената и истинска печалба — да не трябва вече да мислиш за пари, да се вслушваш в онова, което трепти в теб, да пееш своята песен, — да работиш, при все че тази дума не е никак подходяща, понеже се употребява еднакво и за наемния труд, и за свободното осъществяване на личността, каквото е творчеството…

Реноар рисува. Той е щастлив. Рисува Марта като малка рибарка от Бернвал, рисува брат й Андре като ученик. Никога не почива; декорира и къщата отвътре: салона, библиотеката и столовата, където изписва и двойката картини Летен лов и Есенен лов. Забелязал на масата в големия салон меден съд, той бързо нахвърля в него розовите и яркочервени цветчета на букет здравец. В Ба Фор Блан при Диеп жената на доктор Бланш му поръчва някаква декорация и така бързо, „както би се, подписал на някой албум“ на г-жа Бланш, той изписва с леки и въздушни багри две пана над вратите. Реноар си позволява почивка само в събота: тогава се качва в колата на Берар заедно със своите „приятели“, готвача и иконома, и отива сред тълпата на пазара в Диеп.

Понякога, когато е на вечеря у г-жа Бланш заедно с Дега, Реноар слуша упреците му: „Господин Реноар, вие сте човек без характер! Не мога да приема живопис, правена по поръчка. Вие работите за пари, нали? Ще обикаляте замъците с г. Шарл Ефрюси, скоро ще излагате в Мирлитон^[19] като г. Бугро!“ Реноар вдига рамене.

Децата се гонят под буките на парка във Варжмон. Реноар рисува розовите храсти, които се нижат пред замъка. Примигва с очи и рисува, съзерцава разцъфналата плът на розите и меденожълтата фасада на замъка под синевата на лятното небе.

Очите му примигват от удоволствие…