Анри Перюшо
Животът на Реноар (6)

II.
„Мулен дьо ла Галет“

Дете мое, накрая винаги излизаме прави; важното е да не пукнем!

Арпини

Изложбата се открива в определения ден. Тя ще продължи един месец, до 15 май. Входът е един франк, каталогът струва петдесет сантима. Отворена е за посетители не само от десет до осемнадесет часа, но и вечер, между двадесет и двадесет и два часа.

В изложбените зали, наред с творбите на Реноар — един пастел и шест маслени картини, между които Балерина и Ложата — и на останалите батиньолци, излагат свои картини и някаква млада приятелка на Мане (позирала за „Балконът“), Берта Моризо, както и художниците, допълнително привлечени от групата; те са донякъде разнородни по характер: Буден, старшият събрат, „царят на небесата“, както го нарича Коро, е тук в съседство с италианския художник Жозеф де Нитис, приет в Салона, когото Дега наляво и надясно превъзнася с лукавото намерение да омаловажи — но кой би могъл да бъде измамен? — достойнствата на някои батиньолци.^[1] „Понеже вие излагате и в Салона — е заявил той на Де Нитис — неосведомените хора няма да могат да кажат, че нашата изложба е изложба на отхвърлените.“

Впрочем предохранителните мерки на Дега се оказват безполезни! Участието на един Де Нитис, колкото и успокояващо да се струва на Дега^[2], не смекчава с нищо обстоятелството, че тази изложба, по начало необикновена като проява, е уредена извън официалния свят на изкуствата. Покрай него, отделно от него — уточнява Дега. В противовес на него — доизясняват други, което впрочем отговаря много повече на действителността. Това обявяване на независимост по отношение на майсторите от Салона и на всичко онова, което в тяхно лице и чрез тях е прието, възхвалявано, почитано, изглежда едновременно смешно и подозрително. Подозрително, защото говори за „зла воля“, която напомня за комунарите и за рушителя Курбе, този „каналия“.

Още от първите дни залите на бул. Капюсин се изпълват с неспокойна, възбудена публика, която изразява ту подигравателно, ту гневно неодобрение. Не се спират пред картините на Де Нитис и Мюло Дюриваж. Погледите биват привличани, посетителите^[3] се дразнят от работите на Моне и Реноар, на Сезан, Писаро, Сисле и Дега, които чрез тази колективна изложба внезапно разкриват съществуването на едно ново изкуство. Неочаквано цъфтене. То бавно се е подготвяло в сянката на изминалите години и ето че сега цветовете се разтварят като внезапно бликнала от глъбините на нощта пролет. Смущаващо цъфтене. Има с какво да обърква тази живопис, която още по-рязко от Мане скъсва с условностите на академизма. Не я „разбират“. И твърде много са предубедени против нея, за да пожелаят да я разберат. Впрочем цапаниците на „тази банда“ — кой би повярвал, че сам добрият Коро е казал тези думи? — надминават всички очаквания. Очите, свикнали с безличните произведения на академизма и занаятчийството, добросъвестни и кухи, създадени от хора без талант, виждат в тези платна само шаренйя. Те не са нито завършени, нито могат да бъдат завършени. „Непримиримите“ — както сега наричат батиньолците — се задоволяват според шегобийците да стрелят върху платното с пистолет, зареден с всякакви бои, а на края не им остава нищо друго, освен да подпишат шедьоврите си.

О! Тежък беше денят — пише в „Le Charivari“ от 25 април критикът Луи Льороа, — в който се осмелих да отида на първата изложба на бул. Капюсин заедно с г. Жозеф Венсан, пейзажист, ученик на Бертен, отличаван и награждаван при не един режим! Неблагоразумният бе дошъл там без лоши мисли; очакваше да види живопис, каквато се вижда навсякъде, и добра, и лоша, по-скоро лоша, отколкото добра, но неподриваща добрите нрави в изкуството, култа към формата и почитта към майсторите. Каква ти форма! Какви ти майстори! Не са ни нужни вече те, бедни ми приятелю! Ние всичко променихме.

Влизайки в първата зала, Жозеф Венсан получи първия удар пред „Балерина“ на г. Реноар.

— Колко жалко — ми каза той, — че този художник, който има известен усет за багрите, не рисува по-добре; краката на неговата танцьорка са мъхести като коприната на пачката й.

— Намирам, че сте твърде суров към него — възразих аз. — Напротив, тази картина е твърде изпипана.

Ученикът на Бертен помисли, че иронизирам, и се задоволи да вдигне рамене, но не си даде труд да ми отговори.

Луи Льороа продължава обиколката си из залите, като иронизира последователно пейзажите на Моне и Сисле, „Къщата на обесения“ от Сезан и „толкова лошо изпраната“ „Перачка“ на Дега. Той е озаглавил статията си „Изложба на импресионистите“. Такова име дава той на „непримиримите“, след като е видял надписа под морския пейзаж на Моне: „Импресия. Изгрев-слънце“.

Импресия, сигурен бях в това. Казвах си също така, че тъй като получавам импресия, не може да няма импресия в картината… Най-нескопосаните тапети са по-докарани от този морски пейзаж!

Тук-там се надигат гласове в защита на тъй наречените импресионисти.^[4] Те са редки, приглушени. Всички са съгласни, че жертвите на Льороа, чиято статия вдига голям шум, са „обявили война на красотата“.^[5]

Смехове, дюдюкания и едно скандално прозвище, незабавно подето от публиката, ето цялата печалба на импресионистите — които така или иначе съществуват — от едномесечната изложба, на която са разчитали толкова много. Сега става по-трудно от всякога да продават картините си. Пропаднали са надеждите, които са хранели. Няма съмнение, че отсега нататък малко любители ще търсят техните творби: самото наименование „импресионисти“ е вече белег на позор.

Щастливи са батиньолците, които са състоятелни или поне разполагат с някакви средства! Онези, които подобно на Реноар трябва да разчитат само на себе си, навлизат в критичен период. Писаро още същата година е принуден да се възползува от гостоприемството на своя приятел, художника Людовик Пиет, в Монфуко, областта Майен. Моне и Сисле — чийто баща е бил разорен през 1871 г. (и умрял малко след това) — не знаят как ще изхранят семействата си.

Реноар се приспособява към новите трудности по-лесно от другарите си. Ала загубва подкрепата на Льокьор. Увлякъл се по Мария, по-голямата дъщеря на Шарл, младо момиче на шестнадесет години, той й пише през лятото едно писмо, което залавят: Жул и Шарл го молят да не стъпва повече у тях. Пред своите приятели пейзажисти обаче Реноар има предимството, че е и портретист. Въпреки че поръчките не валят, те все пак му помагат да преживява.^[6]

През лятото той неведнъж посещава Моне в Аржантьой. Аржантьой безспорно става големият център на импресионизма. През летните месеци Едуар Мане се установява в Женвилие. Възхитен от платната на Моне и на свой ред покорен от пленера, той често прекосява Сена, за да рисува рамо до рамо с по-младия си колега. По-малко ли цени той творбите на Реноар? Един ден, когато той рисува в градината на Моне госпожа Моне и сина й, пристига Реноар и, очарован от мотива, започва също да рисува. Вероятно раздразнен от това, Мане хвърля от време на време поглед към платното на Реноар, мръщи се и накрая пошепва на Моне:

— Този човек няма никаква дарба! Вие сте му приятел и трябва да го посъветвате да се откаже от живописта. Сам виждате, че това не е работа за него!^[7]

Ветроходството, гребането — сега и Моне като Добини притежава собствена яхта-ателие — сближават импресионистите от Аржантьой с един по-млад от тях човек: двадесет и две годишния поклонник на водния спорт Гюстав Кайбот. От богато семейство и напълно независим, този ерген живее в луксозна вила в Пти Женвилие, където строи платноходка след платноходка за собствено удоволствие. Скоро се сдобива с цяла флотилия. Той също така и рисува за развлечение. Предишната година посещавал известно време курсовете на Бона̀ в Художествената академия, но академизмът скоро му омръзнал. Въодушевява го живописта на Мане, Моне, Реноар, която току-що е открил. Както мнозина, към които съдбата още от самото начало се е показала твърде благосклонна и затова никога не е трябвало да се борят за съществуването си — каква велика школа са трудностите! — Кайбот дотогава е гледал как да прекара приятно времето си. Срещата му с художниците от Аржантьой ще придаде на живота му по-силен, по-тръпчив аромат. Тяхното дръзновение го изпълва с възторг. Ала когато вземе четка в ръка, той си остава въпреки техния пример плах, без устрем; не е творец в действителния смисъл на тази дума.^[8] Но той разбира тези художници, възхищава им се. Подтикван от щедростта си, той се стреми да им помага, без да подозира, че по този начин ще се приобщи към борбата им, че отсега нататък животът му ще добие дълбочина, нов смисъл, ще намери съдържанието си в това другарство. Щедростта, ентусиазмът винаги се „заплащат“.

Кайбот кани импресионистите на обяд (скоро се запознава с всички), задоволява доколкото може паричните им нужди, купува картините им, и то не тези, които предпочита, а които никой не иска; едва ли биха могли да намерят по-малко взискателен „покровител“.

* * *

С всяка измината година човешкият „пейзаж“, сред който протича един живот, се променя. Променя се и постепенно очертава утрешния облик на този живот, неговите провали и успехи, поне от гледна точка на обществото. От тази гледна точка последиците от изложбата през май изглеждат може би печални за импресионистите. Но заедно с това изложбата ги е открила на публиката, дала им е в известен смисъл право на съществуване; сега именно започва истинската борба. В крайна сметка новите приятелства, които те завързват и които дължат само и единствено на таланта си, ще имат по-голямо значение — с оглед на бъдещето, ако не в момента, — отколкото злощастните последици от изложбата. Най-напред при тях са дошли Теодор Дюре и Дюран-Рюел. Сега идва Кайбот. Има и други.

В кафене „Нова Атина“ на площад Пигал, където вече се събират батиньолците, изоставили „Гербоа“, често се появяват непознати лица. В ателието на Реноар — също. Почти всеки ден привечер там се срещат млади двадесетгодишни художници, бегълци от Художествената академия, като Фредерик Корде, Франк Лами и приятеля му Жорж Ривиер, чиновник в министерството на финансите. И тримата са се запознали с Реноар в „Нова Атина“, където ги е завел гравьорът Марслен Дебутен. Чиновникът от вътрешното министерство, елегантният Лестренгес, едър млад човек с руса брада, поклонник на живописта на Реноар, на езотеризма и на кабалистиката, също е един от ревностните посетители на ателието; понякога го придружава един негов буен и жизнерадостен колега, музикант от голяма класа, Еманюел Шабрие, или приятелят му Пол Лот, когато този безстрашен любител на пътешествията и приключенията е случайно в Париж. Тази група, към която от време на време се присъединяват Теодор Дюре и Едмон Метър, изпълва с оживление ателието и позволява на Реноар да си отдъхне от упоритата работа през деня, тъй като е на крак пред статива си всяка сутрин в осем часа.

Не е нужно много нещо наистина, за да се откъсне Реноар от грижите си. Ала все още тези грижи го съпътствуват. Краят на 1874 година е твърде печален.

На 17 декември от три часа у него заседава общото събрание на „Анонимното кооперативно сдружение“. Мнозина от членовете не са сметнали за уместно да се отзоват на поканата. Малко вероятно е наистина импресионистите да видят отново в своята среда някои от художниците участници в изложбата, които се страхуват да не се компрометират. Присъствуващите пристъпват към разглеждане на сметките. А равносметката съвсем не е блестяща.^[9] В отчета си касиерът констатира, както е отбелязал в протокола председателят на събранието Реноар, че „след като са изплатени всички задължения към външни лица, пасивът на сдружението възлиза на 3713 франка (пари, авансирани от членовете), а в касата има само 277,99 франка. Следователно всеки член остава да дължи по 184,50 франка, за да могат да се погасят вътрешните задължения и се възстанови основният капитал“.

„При това състояние на нещата — се казва по-нататък в протокола — се налага бързото ликвидиране на сдружението. Предложението е гласувано и прието единодушно. Взето е решение да се върнат на членовете внесените от тях суми за втората година. Избрана е комисия по ликвидацията. Тя се състои от господата Бюро, Реноар и Сисле, натоварени да оповестят по официален път ликвидацията.“

Пет дни след събранието в Лувсиен умира на седемдесет и пет годишна възраст бащата на Реноар.

* * *

Моне и Сисле се оплакват от немотия и молят за помощ Дюре, Кайбот и Мане.

Реноар също търси подкрепа. „Трябва да намеря четиридесет франка до обед, а имам само три.“ В тази оскъдица му хрумва идеята, че една разпродажба в „Отел Друо“ би могла да донесе известно облекчение на приятелите му и на самия него, като проправи пътя за втора изложба. Импресионистите биха желали да организират тази изложба през пролетта, но как да посрещнат разходите? Сисле, Моне и Берта Моризо (през декември тя се е омъжила за Йожен Мане, брата на Едуар) се присъединяват към предложението на Реноар.

Разпродажбата — в нея са включени двадесет творби на Моне, двадесет и една на Сисле, дванадесет на Берта Моризо и двадесет на Реноар — става на 24 май 1875 г. с експерт Дюран-Рюел. Предговорът към каталога е от Филип Бюрти. В желанието си да подкрепи своите по-млади другари в тяхното начинание Мане е писал няколко дни преди това на агресивния Албер Волф: Вие може би още не харесвате тази живопис, но ще дойде време, когато ще я харесате. Междувременно бъдете така добър да споменете нещо за нея в „Le Figaro“. В отговор Волф публикува една статия, написана в свойствения му саркастичен стил^[10]; все пак статията завършва с една фраза, която критикът навярно е искал да прозвучи примамливо: „Въпреки всичко — прибавя той, — тия, които спекулират с изкуството на бъдещето, биха могли да направят добра сделка там.“

Спекулантите не нахлуват в „Отел Друо“. Затова път тук се стичат „безделници“, „капризни любители“^[11], които се забавляват с „виолетовите полета, червените цветя, черните реки, жълтите или зелени жени и сини деца, които жреците на новата школа са предоставили на възхищението на публиката“.^[12] Търгът протича бурно. Защитници и противници на импресионистите се нахвърлят едни срещу други с такава врява, че се налага да потърсят помощ от полицията, за да се въдвори някакъв ред. Това би било без особено значение, ако продажбата не се бе превърнала, според думите на Реноар и въпреки присъствието на Дюре, Кайбот и неколцина привърженици на импресионистите, в „катастрофа“. Възпрепятствуван да се намеси поради ролята си на експерт, съкрушен и вбесен, Дюран-Рюел се вижда принуден да допусне присъждането на твърде ниски цени за платната на своите любимци. Удава му се все пак да измъкне няколко картини. Седемдесет и трите творби се оценяват общо на по-малко от дванадесет хиляди франка.^[13] Берта Моризо получава най-високата цена, която е просто смешна: 480 франка. За всичките си двадесет картини Реноар получава две хиляди двеста и петдесет и един франка, което значи, че са продадени средно по сто и дванадесет франка едната. Десет от тях са оценени средно между петдесет и деветдесет франка. Най-висока цена достига платното Пон Ньоф от 1872 г., оценено за триста франка.

Ново поражение! Но в света на изкуството пътят на творците, които един ден ще се наложат, често върви от поражение към поражение, за да ги доведе накрая до триумф. Наистина тази разпродажба би могла да отчае Реноар и другарите му импресионисти; тя като че ли помрачава бъдещето им още повече от изложбата, защото в известен смисъл е доказателство — най-съкрушителното, най-тежкото доказателство, което нашият свят признава: на цифрите — за презрението, с което гледат на тях. И все пак разпродажбата е един етап; без да го съзнават още, тя им осигурява две значителни поддръжки, едната от които дори ще бъде капитална, решителна за Реноар. Сред жестикулиращата тълпа са присъствували двама души, твърде различни един от друг, които не се познават, нито пък са познавали дотогава импресионистите. Единият е чиновник от митниците и се казва Виктор Шоке, а другият е Жорж Шарпантие, издател от улица Грьонел, който от 1873 г. има договор с бившия публицист от „L’Evénement“ и още не твърде популярен автор на „Ругон-Макарови“ — Емил Зола. Възхитеният Шарпантие е откупил за сто и осемдесет франка едно платно на Реноар — Въдичар.

Веднага след разпродажбата Реноар получава писмо от Виктор Шоке, който, изказвайки топли похвали за картините му, твърде утешителни след току-що понесеното поражение, го моли да нарисува портрета на жена му. Художникът, разбира се, се съгласява веднага. Но колко голяма е изненадата му, когато, влизайки в жилището на улица Риволи 198, той открива, че този съвсем неизвестен за него любител притежава удивителна, прекрасна колекция от творби на Дьолакроа. Роден в Лил, петдесет и четири годишният Шоке при това разполага с твърде ограничени средства.

Понеже не е искал да напусне Париж, където го задържат интересите му към изкуството, и да отиде в някой граничен район — нещо, което би му донесло по-бързо издигане, — от двадесет и една годишна възраст той заема във ведомството на митниците скромна длъжност. Поради това и заплатата му си е останала доста малка.^[14] Въпреки някаква дребна рента (родителите му имали предачница) и въпреки че пести от най-необходимото — зиме и лете носи един и същ изтъркан редингот, — той може да отделя за покупките си само скромни суми. Но изисканият му и сигурен вкус, обстоятелството, че познава Париж на антикварите, търпението и упоритостта му компенсират липсата на състояние. Той притежава, както казва Балзак за братовчеда Понс, „обонянието на хитрите ловджийски кучета и на бракониерите, които знаят къде се крие единственият заек в целия край“. Впрочем Шоке се възползува от грешките на своето време. Той не се интересува от мнението на другите, не се мъчи да спекулира, нито пък парадира със сбирката си, а се осланя само на собствената си преценка. Нищо не е в състояние да накърни увереността му, той не търпи никакви спорове. За него има значение удоволствието и само удоволствието. Отреченият Дьолакроа е голямата страст на този страстен поклонник на изкуството; обсебен от една непреодолима идея, той неуморимо тършува из хилядите магазинчета на Париж и успява да събере едно по едно десетки платна, акварели и рисунки на майстора, когото е въздигнал в култ^[15], както и три творби на Курбе, една на Коро, скъпи мебели, порцелан, тапицирани с розова коприна кресла, произхождащи по всяка вероятност от Трианон. Жилището му е истински музей.

Миналата година приятели са му попречили да посети изложбата на импресионистите. Той скъсва с тези приятели, които са го лишили цяла година от едно удоволствие.^[16] Щастливият случай го завежда в „Отел Друо“, където той купува „Изглед от Аржантьой“ на Моне. Разглеждайки картините на Реноар, открива в тях известно сходство с творбите на Дьолакроа. На времето, една година преди смъртта на художника — през март 1862 г. — Шоке го замолил да нарисува портрета на жена му. С учтиво писмо майсторът романтик отклонил предложението „поради известна слабост на очите“. Сега, с помощта на Реноар, Шоке осъществява пропадналия си проект; той веднага пояснява на художника, че би желал да види в този портрет, зад модела, една картина от своята сбирка: „Искам да ви имам заедно, вас и Дьолакроа.“^[17]

Реноар безкрайно много харесва Шоке заради ентусиазма му, заради тънката чувствителност, която облагородява хубавото му лице — той има малки живи очи, открито чело под меки бели коси, малка, пригладена брадичка. Художникът и колекционерът са сякаш създадени един за друг. И двамата обладават особената душевна ведрина на хора, които страстта към изкуството предпазва от заобикалящата ги посредственост.

През следващите месеци Реноар продава няколко платна на Шоке. Той с готовност се заема да го свърже с някои импресионисти, на първо място със Сезан, уверен, че неговата живопис ще му хареса. И това действително става, когато Шоке, придружен от Реноар, отива в магазинчето на Танги и вижда творбите на художника от Екс. От този момент Сезан ще бъде за Шоке втори Дьолакроа.

* * *

След злополучната разпродажба в „Отел Друо“ импресионистите отлагат за по-късно замислената от тях изложба.

Немотията като че ли окончателно се е настанила в домовете на Сисле и Моне.

Става все по-тежко и по-тежко — пише Моне на Едуар Мане на 28 юни. — От онзи ден нямам нито едно су, нито пък кредит при месаря и хлебаря. Въпреки че вярвам в бъдещето, сам виждате, че настоящето е твърде мъчително… Не бихте ли могли да ми изпратите с обратна поща една банкнота от двадесет франка?

И Реноар едва преживява. Той все още посещава — понякога заедно с Кайбот — заведенията на „Ла Гренуйер“. Любимото му място е хотел-ресторантът на Фурнез под моста Шату. Тъй като художникът води там много клиенти, старият Фурнез му се отплаща по най-изискан начин: поръчва му своя собствен портрет и портрета на дъщеря си, красивата Алфонсин.^[18] Един от чиновниците на Дюран-Рюел, Льогран, който е решил да открие собствено магазинче^[19] на улица Лафит и да уреди там постоянна изложба на импресионистични творби, също поръчва на Реноар портрета на малката си дъщеря Делфин. Това е добър случай за художника да изяви таланта си, защото прелестта на децата, макар и понякога непроявена поради несръчност или вече покварена от превзетост, го вълнува и пленява, както го вълнува и пленява двойствеността на незрялото създание, което ту издава бъдещия възрастен, ту разкрива някакъв още затворен и непристъпен свят.

Една прищявка на колекционера Долфюс по това време отново изправя Реноар пред Дьолакроа. Този любител, купувал вече негови картини, му възлага да направи копие на „Еврейска сватба“. Реноар би предпочел да копира „Алжирски жени“, но Долфюс иска „Сватбата“. Художникът работи неохотно и копието не излиза твърде сполучливо. Още повече че в Лувър едно платно непрекъснато отвлича вниманието му — портретът на „Мадам Ривиер“ от Енгър, окачен до картината на Дьолакроа. Тази творба, от която Реноар често се е възхищавал, сега го привлича повече от всякога. „Шията на мадам Ривиер!“ — възкликва той. Художникът, изписал тази великолепна шия, в никакъв случай не е бездушният академик, за какъвто го смятат повечето импресионисти. „По природа, разбира се, мен повече ме привлича Дьолакроа… Но причина ли е това да не ме очарова Енгър?“ Съвършената моделировка, наситената изразителност на формата, майсторството на линията, овладяната, забулена, но прозираща и вълнуваща чувственост — прекрасно овладяният трепет, който одухотворява тяло и лице… Като гледа портрета на Мадам Ривиер, у Реноар се промъква съмнението. Пронизва го някакво безпокойство. По-късно тази среща насаме с Енгър ще даде своите плодове. За Реноар импресионизмът е само една дума.

Благодарение на Теодор Дюре художникът разширява кръга на познанствата си. Непосредствено след войната от 1870–1871 г. Дюре е обиколил света в продължение на осемнадесет месеца заедно с Анри Чернюши, търговец и икономист от италиански произход. Двамата са донесли от Далечния изток цяла колекция от бронзови предмети, керамика, илюстрирани книги, които привличат все по-многобройните любители на японското изкуство — непознато на Запад до към 1860 г., то става по това време предмет на изключителен интерес.^[20] От град Корияма в Япония те са донесли едно малко бяло-черно кученце с дълги косми от някаква невнасяна дотогава порода, подобна на породата „кинг чарлз“. Това куче, наречено Тава („бижу“ на японски), дава повод на Дюре да въведе Реноар в кръга на Чернюши. Известно време преди това търговецът на коняк е поръчал на Мане да нарисува Тама. На свой ред Реноар рисува кучето, но този път за Чернюши.

В частната резиденция на финансиста^[21], недалеч от парка Монсо, Реноар се запознава с големи колекционери като Шарл Дьодон и банкера Шарл Ефрюси, чийто вкус към японското изкуство — упражнило повече или по-малко пряко влияние върху Мане, Дега, Моне — им помага да разберат импресионизма. Те проявяват грижи към Реноар, препоръчват го като портретист и купуват негови платна. Самият Дьодон взема малката Балерина, за чиито крака журналистът от „Le Charivari“ бе казал, че са „мъхести“.

Скоро обаче Реноар има случая да се възползува от още по-значителна подкрепа. Купувачът на неговия Въдичар, Жорж Шарпантие, пожелава да се запознае с него. Така Реноар бива приет в един от най-блестящите салони на столицата.

Наследник на своя баща Жерве, основателя на издателската къща, която е публикувала творбите на големите писатели романтици, двадесет и девет годишният Жорж Шарпантие, човек с приятна външност, малки мустачки и хубаво, мечтателно и тъжно лице, е бил на младини блудният син на семейството. Зизи (този прякор се дължи на лекото съскане в говора му) е бил постоянен посетител на кафене „Тортони“ и на заведенията в „Ла Гренуйер“. („Ела при Фурнез, Жорж, там има фусти!“…) Искал е да стане художник и все още храни съжаления за един живот, който навярно го е привличал най-вече с привидната си лекота, с измамните съблазни на бохемството. Това обяснява и гостоприемството, което жена му Маргьорит Льомоние оказва на художниците в своя салон — чисто женски похват да смекчи носталгията му и нейното пакостно обаяние, залъгвайки я с някакво привидно удовлетворение.

Дъщеря на Габриел Льомоние, придворен бижутер през Втората империя, но частично разорен през войната от 1870 г., г-жа Шарпантие произхожда от семейство на едри буржоа, дало живот през вековете на много видни хора на литературата и науката, като например ботаника Луи-Гийом Льомоние, благодарение на когото според Кювие били аклиматизирани във Франция „цветето зурничка с дълги цветчета, розовата акация и бадемът с лъскави цветове“. В семейство Льомоние светските навици имат дълбоки, почти атавистични корени. Откакто се е омъжила за Жорж Шарпантие през пролетта на 1872 г., Маргьорит поддържа салон в апартамента на Ке дьо Лувър, в който са живели до тази година. Неотдавна семейство Шарпантие се е преместило в собствена сграда^[22] на улица Грьонел 2, свързана с резиденцията на херцогиня д’Юзес на улица Шез. Издателството се помещава в приземния етаж, а жилището — на горния.

Съмнително е дали г-жа Шарпантие изпитва към писателите, художниците и политическите мъже, посещаващи салона й, по-дълбоко възхищение от онова, което диктува вежливостта. Истинското възхищение действува като кълн в душата, изисква пълно себеотдаване, щедрост на сърцето и самозабрава, а те не са особено присъщи на дъщерята на бижутера. С тънките си, леко иронични устни, със сиво-зелените си очи, тя има осанка, която би подхождала на кралица. Семейната среда, навикът към разкош, високопоставените връзки, комплиментите и ласкателствата са затвърдявали у нея чувството на превъзходство, изразено чрез едно донякъде снизходително отношение към хората, което възпитанието и любезността не могат напълно да прикрият. Гостите на улица Грьонел допринасят за нейното обаяние: те са нейният двор. Жените, на които не убягва нищо женско, я наричат Мария-Антоанета (на маскарадните балове тя често се костюмира като кралицата от Трианон), то тъй като г-жа Шарпантие не е много висока, ехидно уточняват, че става дума за „една Мария-Антоанета, скъсена откъм краката“.

И наистина има за какво да се завижда на тази властна и енергична жена. Установеният й характер, интелигентността, културата (тя отблизо следи работата на издателството, на което е наложила своя отпечатък), чарът, изискаността, тактичността, а също така търпимостта или може би безразличието към мненията и възторзите на тези, които я посещават, й позволяват да придаде на салона си особен блясък и собствения си облик: тя приема и търси хора от всички среди, стига да се отличават с име или талант.

Неосъщественото призвание на Жорж Шарпантие, сърдечният интерес на този благодушен човек към художниците, удоволствието, което му доставя Въдичарят, довеждат в неговия салон и Реноар. Той се появява там плахо, опитвайки се да прикрие неопитността си в светския живот с умишлено несръчни обноски, които обезоръжават тъкмо с прекалената си, престорена недодяланост.^[23] Съпрузите Шарпантие, както и някои от неговите приятели и познати се мъчат да го предразположат: тук той среща Дега и Мане, който непринудено снове от салона до японската пушалня, пуска остроумия, ухажва красивите жени като Изабел Льомоние, по-малката сестра на г-жа Шарпантие; тук са и Де Нитис, критикът от „Le Rappel“ Ернест д’Ервийи, който също не се е побоял да подкрепи с откупки импресионистите при разпродажбата в „Отел Друо“, както и Емил Зола, току-що постигнал първия си успех с „Грешката на абата Муре“, чиято амбиция, желание за победа, борбеност, буйна, но спотаена пламенност се четат и в най-малкия му жест, в най-незначителната му дума. „Той сякаш винаги спори със своя събеседник“ — отбелязва Жорж Ривиер.

Но както вчера в „Гербоа“, а днес в „Нова Атина“, така и в този салон Реноар се държи винаги малко настрана, задоволява се да гледа, да наблюдава със зорко око гостите на Шарпантие: Флобер, който с гръмък глас изригва „о-огромни“ шеги („Той прилича, казва Дега, на запасен полковник, който пласира вина“); поетът Теодор дьо Банвил, Жул Фери, Барбе д’Орвийи, „главнокомандуващият литературата“, препасал тясната си дреха с яркочервен колан („Ако се причестя, господине, ще се пръсна“), Емил Бержера, приятел от млади години на издателя, Едмон дьо Гонкур, когото Барбе д’Орвийи след смъртта на брат му Жул нарича „вдовицата“ и който стои там с монокъл, неподвижен, мрачен, мълчалив, недостъпен, преструващ се на отегчен, но болен от завист; двете дъщери на Теофил Готие: Жудит, жената на Катюл Мандес, която пише открито враждебни критики за модерното изкуство^[24], и Естел, жената на Бержера; тук са и светският художник Каролюс-Дюран, който със своята надутост и самоизтъкване, с екстравагантните си дрехи си е спечелил прякора „Караколюс Караколан“; Жорис-Карл Юисман, висок намръщен момък, кокалест и мършав, с рошава жълтеникава брада; благоразумно академичният художник Енер, член на журито на Салона от миналата година — по-рано са го виждали понякога в „Гербоа“, — който снове от група на група със своята „възтежичка походка на елзаски обущар“^[25] и отговаря всекиму хитро-добродушно на бавното си селско наречие, с естествена, но видимо подчертана скромност. Впрочем той не храни илюзии по отношение на собственото си „творчество“, а просто е доволен от щастливата си кариера като бивш носител на наградата на Рим, защото счита, че когато „човек успее, има повече сметка да произвежда картини, отколкото дървени обувки, както би правил в родното си село“.^[26] Тук са и не по-малко приятният, разказващ забавни историйки с напевен глас и топла южняшка интонация автор на „Тартарен Тарасконски“ — сърдечният, благият, изисканият Алфонс Доде, и по-нататък очарователната осемнадесетгодишна артистка, върху която Реноар спира „острия си поглед“^[27] — Жана Самари, дебютирала на 24 август в „Театр Франсе“…

Шарпантие поръчват на Реноар няколко портрета и на първо място портретите на децата си Жоржет и Пол.^[28] Луксът, с който издателят и жена му се заобикалят, е за художника също източник на вдъхновение. Той изпитва явно удоволствие да предава чрез багрите топлата атмосфера на този елегантен свят. Светлината, която играе по скъпите платове и гали плътта, ласкае чувствителността му и му помага да проникне по-дълбоко в тънкостите на своето изкуство.

Към тези поръчки се прибавят и поръчките на Шоке и на Дюран-Рюел, който от своя страна му възлага да нарисува портрета на малката му дъщеря Жана. Чрез тези по-широки връзки Реноар се надява да стане търсен портретист, а това несъмнено би му помогнало да се избави от постоянните си затруднения.

Макар и да не могат да се сравнят с несгодите на Моне, Сисле и Писаро, те все пак не са малки. Той с мъка плаща дори наема си. За да уреди някакъв дълг, успява да измъкне в замяна на Ложата четиристотин двадесет и пет франка от стария Мартен, дребен търговец на картини и негов съсед на улица Сен Жорж. Истински подвиг! Мартен, който не минава за прахосник — художници и комисионери на картини се шегуват с вечната му торба, в която пъха стари предмети, железарии, купени пътьом, — дълго време ще му натяква, че „този ден се е възползувал от положението“.

Положението на Дюран-Рюел също не се подобрява. С негово съгласие импресионистите решават най-после да опитат щастието си с втора изложба.

Тя ще се открие в помещенията на Дюран-Рюел след няколко месеца, в началото на април 1876 г.

* * *

Редиците на импресионистите са оредели.

Докато първата изложба е обединявала тридесет и трима художника, във втората участвуват само деветнадесет. Между тия деветнадесет фигурират и няколко нови участници, като Кайбот, представен със своите „Паркетчии“, и Марслен Дебутен. Затова пък Сезан се е въздържал да даде свои творби. Колкото до Мане, той упорито отказва да участвува в подобни прояви въпреки тежкото оскърбление, което официалното жури му е нанесло по същото време, отхвърляйки творбите му.

Двеста петдесет и две творби са окачени в галерията на улица Льо Пелтие. Реноар изпраща петнадесет платна, шест от които принадлежат на Шоке, две на Долфюс, едно на Льогран (портретът на дъщеря му), две на друг бивш служител на Дюран-Рюел, Попен. Освен няколкото портрета художникът показва един пленерен етюд на голо тяло, както и Жена на пианото и На обед при Фурнез.

Макар посетителите, общо взето, да проявяват почти същото, може би не така враждебно отношение, както по време на първата изложба, те като че ли не са толкова многобройни. Ала печатът посвещава много статии на импресионистите. От „Le Petit Journal“ до „L’Opinion nationale“, от „Le Soir“ до „L’Evenement“ от „La Presse“ до „Constitutionnel“, всички вестници отразяват изложбата. С каква злоба, с каква злъч наистина! Вярно е, че те намират двама-трима критици, които ги хвалят или поне се мъчат да нюансират оценките си. Но те са изключение. Повечето се нахвърлят с настървение върху художниците на Дюран-Рюел, върху тези „импресионисти — както казват някои, — които са си дали разрешение да пренебрегват всички правила, да правят всичко наопаки, без ни най-малко да ги е грижа за здравия разум и правдата“. Картините им „могат да подплашат конете на омнибусите“; образите в тях „приличат на починали пенсионери в моргата“. Наистина „не е здравословно да се гледат подобни неща“.^[29] Намесват даже и политиката. След като либералният вестник „Le Rappel“ е поместил на 9 април една донякъде благосклонна статия за участниците в изложбата^[30], само два дни след това консервативният „Le Moniteur universel“ отбелязва тази статия и заключава: „Съвсем естествено е непримиримите в изкуството да подадат ръка на непримиримите в политиката.“

Една единствена картина бива посрещната със снизхождение от някои критици — портретът в цял ръст, който Моне е нарисувал на жена си Камил в японски костюм; някакъв колекционер не се побоява да купи платното за две хиляди франка.^[31] Несъмнено в този успех има пръст увлечението по всичко японско.

Виктор Шоке е неотлъчно в галерията и с всички сили се мъчи да убеждава посетителите, познати и непознати, в достойнствата на тези творби. Понякога само се усмихват учтиво на думите му, друг път му отговарят с подигравки. Шоке не се отчайва и продължава своята пропаганда. Дори се опитва да спечели Албер Волф за каузата на импресионистите. Критикът от „Le Figaro“ сочи сам себе си като „най-остроумния човек в Париж“. По общо мнение той е и най-грозният с пригладените си, мазни от брилянтин коси, отпусната кожа, жълтеникаво лице с големи скули и бледи устни, „лице, което трябва да се натъпче в панталон“.^[32] Сега той се проявява и като най-язвителния в памфлета, който пуска срещу импресионистите въпреки застъпничеството на Шоке.

На улица Льо Пелтие не й върви — пише той на 3 април в рубриката си „Парижки календар“. — След пожара в Операта^[33] ето че ново бедствие сполетя квартала. У Дюран-Рюел току-що се откри една изложба, за която казват, че била на живопис. Безобидният минувач, привлечен от украсената със знамена фасада, влиза и пред ужасените му очи се разкрива страшно зрелище: петима-шестима умопобъркани, между които и една жена, група нещастници, поразени от безумието на амбицията, са си дали среща там, за да излагат произведенията си.

Някои избухват в смях пред такива неща, но на мен ми се свива сърцето. Тези така наречени художници се назовават непримирими, импресионисти; те взимат платна, бои и четки, нахвърлят наслуки няколко тона и се подписват. Така в (лудницата на) Вил Еврар душевно болните събират камъчета по пътя и си въобразяват, че са намерили диаманти. Ужасно зрелище на човешката суета, стигаща до безумие. Та накарайте г. Писаро да разбере, че дърветата не са виолетови, че небето няма цвят на прясно масло, че в никоя страна човек не може да види неща, каквито той рисува, че никой разум не може да приеме подобни заблуди! Все едно че си губите времето да втълпите на някой пациент на доктор Бланш, който се смята за папа, че живее в Батиньол, а не във Ватикана. Опитайте се да вразумите г. Дега, кажете му, че изкуството притежава определени качества със свое име — рисунък, колорит, изпълнение, замисъл, — и той ще ви се изсмее в лицето и ще ви нарече реакционер.^[34] Опитайте се да обясните на г. Реноар, че торсът на една жена не е куп разложена плът със зелени, възморави петна, белег на пълно разпадане при един труп! В групата има и една жена, както впрочем във всички прословути банди; тя се нарича Берта Моризо и има любопитен външен вид. При нея женският чар се съчетава с изблиците на бълнуващ мозък.

И тази сбирщина от просташки неща се излага пред публиката, без да се мисли за фаталните последици, които могат да предизвикат! Вчера на улица Льо Пелтие са арестували един нещастен човек, който на излизане от изложбата започнал да хапе минувачите.

Искаме ли да говорим сериозно, би трябвало да съжалим заблудените; благосклонната природа е надарила някои от тях със зачатъци на качества, които биха могли да ги направят художници. Но във взаимното възхищение от своята обща заблуда членовете на този кръжец на висшата, суетна и шумна посредственост са издигнали в принцип отрицанието на всичко онова, което съставлява изкуството; забучили са стара четка на дръжка от метла и са си направили знаме. Знаейки твърде добре, че пълната липса на всякакво художествено образование никога не ще им позволи да прекрачат дълбокия ров, който отделя опита от творението на изкуството, те се барикадират зад своята некадърност, равна на самонадеяността им, и всяка година преди Салона се появяват отново със своите маслени и акварелни безобразия, за да протестират против прекрасната френска школа, дала толкова велики художници. Тия нещастни фантазьори ми приличат на някакъв сладкарски поет, годен да съчинява детски стихчета за вафли и бонбони, който без правопис и стил, без мисъл и идея ви заявява един ден: „Ламартин е остарял. Дайте път на непримиримия поет!“

Познавам някои от тези тягостни импресионисти: те са очарователни, дълбоко убедени в себе си млади хора, които сериозно си въобразяват, че са намерили пътя си. Това зрелище е печално, както бе печален видът на нещастния луд, когото наблюдавах в Бисетър: той държеше в лявата си ръка лопатка, подпряна под брадата му като цигулка, и с пръчица, която вземаше за лък, твърдеше, че изпълнявал „Венециански карнавал“, и се хилеше, че го е свирил с успех пред всички короновани глави. Ако можеше да се постави този виртуоз на входа на изложбата, художественият театър на улица Льо Пелтие би бил пълен.

Голото тяло от Реноар, което Волф е забелязал и в което е видял само „куп разложена плът“, навлича на художника и други сарказми. В тази картина живописецът се е опитал да предаде играта на слънчевите лъчи върху тялото на млада жена, появяващо се сред зеленината. Младото тяло е нашарено със сенки и рефлекси. „Моделът ви е боледувал от дребна шарка“ — заявява един критик на Реноар, като му сочи виолетовите петна по кожата. „И човек можеше да почувствува — добавя Реноар, който припомня тези думи, — че, казвайки «дребна», той все пак искаше да спази известно благоприличие.“ За очите, свикнали с академичните актове, подобен етюд^[35] поради самата си правда и искреност на виждането очевидно може да изглежда лъжлив. И все пак колко младост има в тази картина! В нея светлината изглежда също така свежа, както и младата плът, сякаш току-що разцъфтяла. Сякаш самият свят току-що се е родил. От тази творба, окъпана в свежестта на зората, се издига песен за невинната красота на създанията. „Моята цел — казва по-късно Реноар — винаги е била да рисувам човешките същества като красиви плодове.“ Със своята искрена и ведра чувственост това платно звучи като езически химн.

За слънчевото голо тяло е позирало едно младо момиче от Монмартър на име Ана, посочено на Реноар от младия, ориентиран към съвсем официална кариера художник Анри Жервекс. Ана е от онези момичета от Хълма, израсли в бедни домове, сред опасна среда, чиито майки често сменят приятелите си и които от деца са предоставени на улицата. Едва петнадесет-шестнадесет годишни, те обикновено стават жертва на първото „приключение“. Лекомислени, те мечтаят само за насладата на момента, за някоя желана дреболия или за следващата неделя, когато някой галантен кавалер ще ги заведе в „Ла Гренуйер“; те са по-скоро безгрижни, отколкото развратни. Впрочем и те си имат свои принципи и свой морал. Тяхно оправдание са трепетите на сърцето, за които си тананикат песнички. Те се отдават, а не се продават, дори когато им се случи да си намерят заможен и щедър любовник. Повечето от тях са цветопродавачки по улиците, дребни работнички в шивашки или модни ателиета; отвращават се не само от мисълта да позират голи — да се съблекат за пари пред някакъв мъж, който рисува, е в очите им връх на покварата, — но и да позират облечени във всекидневните си рокли, без дори да снемат нещичко от облеклото си. Често, за да доведе в ателието си за няколко сеанса едно или друго момиче, очаровало погледа му, Реноар трябва да води трудни преговори при съучастничеството на майката и изричното обещание, че няма да поиска да разтвори нито със сантиметър корсажа й.

Но Ана не е чак толкова строго добродетелна и той се възползува от това. Момичето му позира и за друго голо тяло, закръглено, набито, със сладостна плът. Но какво става с Реноар? Докато в слънчевия торс личи едно от най-оригиналните търсения в импресионистичната трактовка на нюансите, сега в етюда^[36] на това седящо женско тяло прозира съвсем друга грижа. Грижа за чистота и строгост на линията… Неколцината любители, които проявяват интерес към Реноар, го упрекват, че мени твърде често маниера си; някои например съжаляват, че не е продължил в онзи жанр, на който Ложата като че ли е положила начало. Публиката обича да намира у един художник онова, с което той вече я е развълнувал. Новото, неочакваното я изненадва и смущава; то обърква порядъка, който човек инстинктивно търси за собствено успокоение, може би от леност, но още повече навярно от страх пред живия, развиващ се живот, който винаги и всичко поставя под въпрос. Ала този динамизъм е присъщ и на творческия нагон. „Защо искат да повтарям Ложата, когато съм открил нещо друго?“ — казва учуден Реноар. В седналото голо тяло на Ана, което е нарисувал, се долавя нечие влияние, което по-късно ще стане натрапчиво — влиянието на Енгър.

Не е ли този динамизъм присъщ и на самия импресионизъм? Именно в това се крие истинската същност на движението, което се развива под названието, подхвърлено му мимоходом от един памфлетист, пожелал един ден да позабавлява читателите си. Във възникването му не е имало нищо преднамерено. И то като самия живот е порив, изобилие, непостоянство. Личностите, които то обединява, се подчиняват и не могат да не се подчиняват на собствената си съдба. Реноар мечтае за портрета на Мадам Ривиер; Сезан в Прованс размишлява пред скалистите подстъпи на планината Сент Виктоар…

Импресионизмът върви по своя път. Въпреки нападките, кои то се сипят върху него, той разширява влиянието си. В една статия в „Le Siècle“^[37] Кастаняри констатира, че това влияние е проникнало даже в официалния Салон:

Онова, което характеризира настоящия Салон, е властният стремеж към светлина и правда… Без да го съзнава, тълпата дава право на новаторите. Картините, рисувани от натура с едничкия стремеж да отразят вярно нещата, привличат; човек отминава работените наизуст табла, т.е. замислените и нарисуваните в ателието без помощта на модел. Е добре! Импресионистите са донякъде съпричастни в това движение. В това не се съмняват хората, които са били у Дюран-Рюел и са видели тъй правдивите и изразителни пейзажи на г. г. Клод Моне, Писаро, Сисле, изящните и живи портрети на г. Реноар или г-ца Моризо, многообещаващите интериори на г. Кайбот, превъзходните хореографски етюди на Дега. За тези живописци пленерът е наслада, а търсенето на светли багри и изоставянето на асфалта — истинско верую. Необходимо е следователно те да влязат в Салона, за да потвърдят с присъствието си извършената еволюция и да й придадат подобаващата значимост.

В същност еволюцията, за която говори Кастаняри, няма никакво практическо отражение. Производителите на картини смятат просто за удобно „да нагодят импресионизма към вкуса на зяпачите“^[38], за да направят по-търсени изделията на своя занаят. „Разстрелват ни, но пребъркват джобовете ни“ — казва презрително Дега.

Импресионизмът върви по своя път и в него се зараждат противоречиви сили, които го разтърсват подмолно. Още нищо не излиза наяве от проблемите, които измъчват Реноар или Сезан, тези мълчаливци, единият весел, другият мрачен. Но една малка брошура от тридесет и осем страници — „Новата живопис — по повод на изложбата на група художници в галериите на Дюран-Рюел“, — издадена от Дантю и написана от Дюранти, постоянен посетител на „Гербоа“ и „Нова Атина“, неочаквано разкрива някои разногласия.

Литератор без читатели, озлобен от своите неуспехи, Дюранти се е свързал най-тясно с Дега от групата на импресионистите. Като прочитат брошурата, Моне и Реноар допускат, че тя е написана по внушение на Дега. Странен критически етюд наистина, в който не се споменава никакво име, не се изтъква по-специално ничие творчество, освен това на Дега, което Дюранти също не назовава, но отбелязва с колкото ясни, толкова и хвалебствени намеци. Във всеки случай най-сериозна е основната теза на книжката. Вярно е, че авторът доста добре определя приноса на новаторите.

Водени от интуицията си — отбелязва Дюранти, — те са успели лека-полека да разложат слънчевата светлина на лъчи, на съставните й елементи и да възстановят нейното единство чрез общата хармония на спектъра, с която изпълват платната си. От гледище на изтънченото зрение, на изкусното насищане на колорита, това е изключително постижение.

Но Дюранти е човек, който не раздава похвалите си току-така: той ги забулва с толкова много уговорки, че писанието му в края на краищата не може да не уязви онези, които нарича свои „приятели“.

А сега — заключава той — аз пожелавам попътен вятър на флотата, който да я отведе на Острова на блажените; приканвам кормчиите да бъдат внимателни, решителни и търпеливи. Плаването е опасно и би трябвало да отплуват най-големите, най-здравите кораби; някои лодки са твърде малки, твърде тесни и годни само за крайбрежно плаване. Да не забравяме обаче, че става дума за живопис, която тръгва на далечен път!

Едва ли човек би могъл да изрази дружелюбността си по по-неприятен начин. Макар и разгневени от този двусмислен текст, Реноар и Моне решават да запазят мълчание.

* * *

На върха на хълма, сред градините, нивите и люцерновите ливади, които все още придават селски облик на тогавашния Монмартър, се издигат почти в края на улица Льопик две стари вятърни мелници — Раде и Блют-Фен. Преди на възвишението е имало тридесетина, а сега са останали само три. Потомците на семейство Дьобре от поколения насам са мелничари. Близо до Блют-Фен, която от време на време все още мели брашно и ароматични билки за парфюмеристите, те са уредили зала за градински увеселения — голям четвъртит хангар с нисък таван, с естрада за оркестъра и издигната околовръст галерия, отрупана с маси. Специалитет на Дьобре са медените питки и каните с подсладено вино, които се сервират на клиентите и които са дали името на това квартално заведение: „Мулен дьо ла Галет“.^[39] В неделни и празнични дни там се танцува от три и половина часа следобед. Входът за мъже е двадесет и пет сантима. Освен това се плащат двадесет сантима за всеки кадрил. Събира ги един „викач“, който минава сред двойките: „Дайте парата!“ Затварят в полунощ.

Реноар ходи често в „Мулен дьо ла Галет“ заедно с Жорж Ривиер, Франк-Лами и двадесет и две годишният художник Норбер Гьоньот, техен близък приятел, когото Реноар много обича заради простодушните му шеги. Понякога срещат там Жервекс и Корде, както и Дега. Впрочем много художници идват в „Мелницата“. Там те се смесват с постоянната семейна клиентела на заведението, която има малко общо с обичайната публика на кварталните или други заведения в подножието на Монмартърския хълм от рода на „Рен Бланш“, „Елизе Монмартър“, „Шато Руж“ и „Бел-ан-кюис“, наречено по-късно „Бул Ноар“.

Народната среда допада на Реноар. През лятото тук прилича на събор. Тогава разтварят нашироко хангара и танцуващите нахлуват в двора, по отъпканата земя зад естрадата на музикантите. Те се въртят под лампионите, под сянката на няколко хилави акации. Наоколо са поставени пейки и маси. Докато младите монмартърки подскачат, семействата с орляци деца се тълпят около масите, бърборят, смеят се и ядат питки, полети с бира или вино. Рефрените на полките и кадрилите, подвикванията, врявата, която долита от съседните дворове, където момченца и момиченца подражават на танцуващите, и от въртележката с дървени кончета зад воденицата, цялото това оживление изпълва с радост сърцето на Реноар.^[40] В това зрелище, което друг би сметнал за вулгарно, той съзира образа на простия, здравия народ: „Свобода, която никога не стига до слободия! Веселие, което не стига до разврат!“ Художникът вижда само настоящия образ на една вечна действителност, на вечната младост — О, Вато! — опиянена от танците и любовта.

Той нахвърля по памет една бегла скица от танците на открито. Един ден, когато Франк-Лами разглежда платната в ателието на улица Сен Жорж, този ескиз спира вниманието му. „Трябва непременно да нарисувате тази картина!“ — казва той на Реноар. Това е желанието и на Реноар; от месеци насам той мечтае да разработи на самото място темата на танците в „Мулен дьо ла Галет“ в огромна композиция. Но колко мъчно е да се осъществи такъв проект! Нужни са му модели, помещение за платното, за боите и евентуално за него самия, а и пари, за да посрещне всички извънредни разходи.

И ето че точно в този момент му плащат щедро за портрета на една млада жена и двете й дъщерички — хиляда и двеста франка. Реноар се решава и една топла майска утрин тръгва с Ривиер из Монмартър да търси стая. След като са обикаляли доста дълго, те навлизат най-после в една уличка на старото селище, улица Корто, стръмна, без тротоари, лошо павирана, с канавка, по която се стича мръсната вода, и забелязват на портата на една вехта къща обявление: „Мебелирана квартира под наем“.

Любезна портиерка посреща двамата приятели и ги въвежда в огромна градина с безкрайна морава, разкошна алея с дървета, по-нататък овощна и зеленчукова градина, а в дъното — стена от тополи. Навсякъде цветя: грамофончета, жасмин, люляк… В далечината се виждат Сен Дени и височините на Монморанси. Къщата, която датира от около 1650 г., е стар селски дом, чиито постройки вероятно на няколко пъти са били разширявани и преустройвани. Вътре разпределението е малко объркано, но общият й вид е прелестен. Реноар признава, че е намерил много повече, отколкото е очаквал. Портиерката му предлага две стаи на горния етаж, под покрива, и един стар обор в приземието за склад — всичко за сто франка на месец. Той веднага ги наема.^[41]

На другия ден Реноар се нанася в новата квартира и тръгва да търси модели. С помощта на приятелите си и най-вече на отличните танцьори Франк-Лами и Жервекс той се заема да склони някои от постоянните посетителки на „Мулен“, които иска да изобрази в картината си. В дипломатическите му ходове го улеснява излязлата на мода женска шапка „тимпан“^[42], лансирана от главната актриса в нашумялата пиеса „Сребърният тимпан“. Реноар купува няколко от тези сламени шапки с широки кафеникави панделки и ги раздава на момичетата. Шапките извършват чудо. Все пак той се натъква и на съпротива, между другото и от страна на една от най-красивите танцьорки от „Мелницата“, шестнадесетгодишната Жана. Накрая обаче успява да убеди майката (един ден позиране ще донесе десет франка на дъщеря й), а след няколко сеанса научава от самата Жана истинската причина за нейното упорство: няколко пъти седмично, вместо да ходи, както мисли майка й, в шивашкото ателие, тя скита в Буживал с някакъв млад богаташ, неин любовник, който доплаща загубените надници. Позирането при художника разстройва любовните срещи. Реноар веднага обещава тайно да предоставя достатъчно свобода на влюбената.

Впрочем бързо се намират кандидатки в изобилие. Благодарение на „тимпаните“ в Монмартър се разнася слухът, че наемателят от улица Корто е състоятелен човек. Майките карат дъщерите си да се възползуват от изгодния случай. Други сами ги водят при художника и подробно изтъкват техните достойнства. Достойнства понякога съвсем неочаквани! „Ортанз е спечелила награда по смятане на десетгодишна възраст!“ Но същата тази Ортанз е лишена от всякакъв чар, а на всичко отгоре и е кривогледа. Реноар, който не би искал да наскърби никого, се чуди как да се отърве от Ортанз, без да я засегне. Тогава се сеща, че Лот, неотдавна изоставил приключенския си живот и постъпил в агенция Хавас, би могъл да препоръча някъде наградената по смятане за секретарка, и му я поверява.^[43]

Сутрин Реноар работи в градината на улица Корто. Изучавайки отново слънчевите лъчи, които се процеждат през листата на дърветата, той рисува на голямата алея с Жана като модел една картина в топъл колорит, цялата трептяща от светлина — Люлката.^[44] Следобед художникът отива в „Мулен“ със започнатото платно Балът, което Ривиер му помага да носят. Поради размерите на картината (метър и тридесет на метър и седемдесет и пет) пренасянето й, макар и на късо разстояние, невинаги минава безпрепятствено. Когато излезе вятър, „има опасност голямата рамка да полети като хвърчило над Хълма“.^[45]

Реноар иска да изобрази танците през деня, на открито, под акациите, с тяхното веселие, с ярките им багри, като се стреми и този път, както в торса на Ана и в Люлката, да предаде игривите отблясъци на слънчевите петна, трептенето на светлината и на сянката — не по-малко топла и вибрираща от светлината, — които сякаш участвуват в ритъма на танца.

Седнала на една пейка на преден план, сестрата на Жана, Естел, на чието рамо се обляга друга жена, разговарят с Франк-Лами, Гьоньот и Ривиер, седнали на маса пред чаша вино. Лот, Корде, Лестренгес и Жервекс са сред танцуващите.

На известно разстояние зад пейката се откроява една двойка, която много занимава Реноар. Със своите очи без мигли младата жена, Маргьорит Льогран, не може да се нарече красавица, но в никакъв случай не е лишена от характер. Необуздана, шумна, тази Марго няма кой знае какви блестящи връзки и скита по улиците с безделници. Реноар често се ядосва на нейната неточност. Ала я цени като модел, като, разбира се, коригира несъвършенствата й; харесва я и заради нейната буйна жизнерадост. През време на сеансите той се забавлява, като гледа как тя тормози своя кавалер, някакъв художник от Куба с натруфеното име дон Педро Видал де Соларес и Карденас. Този отпуснат здравеняк, с цяла глава по-висок от нея, е кротък, сдържан и винаги малко объркан. За да разбуди твърде церемониалния си според нея кавалер, с когото я е свързал Реноар, Марго му говори на жаргон, увлича го във вихрени полки и му тананика двусмислени песнички.

С приведена глава Реноар наблюдава танцуващите, после бързо полага цветните мазки, които смесва и прелива една в друга…

Франк-Лами и Корде често рисуват при него в градината на улица Корто. Обикновено на обед тримата художници отиват заедно с Ривиер, а понякога и със Соларес или Гьоньот да се хранят в ъгъла на улица Сол и улица Сент Рюстик под една беседка в кръчмата на Оливие. Реноар се забавлява дори „през редките дъждовни дни на това жарко лято“, като изписва стените на кръчмата „с пейзажи и селски сцени“.^[46]

Вечер групата приятели слиза за отмора до булевард Рошуар, където на едно незастроено място цели три години е издигал невзрачния си купол пътуващият цирк „Фернандо“. Голямата му атракция е клоунът Медрано, наречен Бум-Бум. Дошъл само за няколко дни, циркът пожънал толкова голям успех, че се установил за постоянно на това място; преди година е сменил купола си с каменна постройка. Скоро циркът става място за срещи на художниците. По-късно Реноар ще нарисува две от неговите малки жонгльорки. Но той ще ги рисува денем. Лошата светлина на газените лампи хвърля твърде карикатурни сенки по лицата, за да може цирковият спектакъл сам по себе си да вдъхнови четката му. Както отбелязва неговият приятел Ривиер, Реноар не е Дега, отрицателят на пленера, който обича да седи в цирка „Фернандо“, както и в кафе-шантана или в театъра, да наблюдава и да улавя с безпощадния си талант деформациите, които изкуствената светлина разголва и изважда наяве. Художникът на щастието има нужда от нещо, което да разхубавява човешките създания, като ги представя в най-привлекателния им вид; има нужда от слънцето.^[47]

Не че Реноар не познава грозотата, мъката на живота. Чисто и просто той не обича да ги изтъква. Ако би могъл, би ги изтрил от света. Връзките му с моделите и техните семейства му позволяват да проникне в множество монмартърски къщи. Когато човек гледа танцуващите в „Мулен“ девойки, така кокетни с красивите си рокли, мъчно би допуснал, че вечер те се прибират в мизерни квартири. Поразителен е контрастът между привидния блясък на външния им живот и бордеите, където на няколко квадратни метра се тъпчат възрастни и деца. С покрусено сърце Реноар наблюдава плачевните условия, в които растат и вехнат тези недохранени, лишени от всякаква хигиена деца. Много от тях умират съвсем малки, станали жертва на особения начин на съществуване, който се е наложил на Монмартърския хълм: на нищетата в жилищата, които твърде рядко са истински домове, на зова на улицата и нейните наслади, на безпътицата, която там изглежда естествена и в последна сметка е едничкото средство за тези беззащитни същества да се изтръгнат от мрачното си всекидневие.

Художникът се опитва да направи нещо за децата от Хълма. Желанието му е да основе някакво благотворително заведение, някакви „ясли“ за най-онеправданите измежду малките обитатели на Монмартър. Той споделя тези си мисли с г-жа Шарпантие, чийто портрет му предстои скоро да рисува.^[48] Но внезапният и шумен успех на Зола, чийто „Вертеп“ излиза в подлистници, е хвърлил в голяма възбуда къщата на улица Грьонел. Г-жа Шарпантие наистина проявява интерес към идеята, която й подхвърля художникът, но в момента няма време да се залови с нейното осъществяване. Реноар решава да не чака.

В дните, когато завършва окончателния вариант на своя Бал^[49], той организира заедно с Ривиер, Корде, Франк-Лами и някои от моделите си едно празненство в „Мулен дьо ла Галет“, от което смята да набави необходимите средства за откриването на своите „ясли“. Но въпреки подкрепата на известния актьор Коклен Каде представлението не дава очаквания финансов резултат и Реноар е принуден да се откаже от хуманния си проект.^[50]

Идва краят на лятото и в Париж се връщат онези, които са отсъствували през ваканцията. Реноар го очакват няколко поръчки за портрети, между които и на Йожен Спюлер, близък на Шарпантие и главен редактор на основания от Гамбета в 1871 г. вестник „La République française“, в който Филип Бюрти завежда културната хроника.

Художникът работи тези портрети все още на улица Корто. Като прощален поздрав към тази къща, свидетелка в течение на цял сезон на „щастливия му труд“^[51], която ще напусне към средата на октомври, той рисува композицията На излизане от Консерваторията^[52]; за нея използува между другите си модели и малката Нини от Монмартър, която вече няколко пъти му е позирала. Това русо дете е кротко, скромно и мълчаливо. След позирането тя остава за малко, като прелиства някоя книга или шие. По някой път идва и майка й. „Представяте ли си, господин Реноар, на какви опасности е изложена тя? Мъчно е да се опази такова красиво момиче като нея!“ — казва тя с въздишка. И майката доверява: „Знаете ли, тя трябва да си има сериозен покровител, някой порядъчен човек, който би осигурил бъдещето й. Не мечтая за лорд или руски княз; само бих искала тя да има едно спокойно кътче.“ И преди да си тръгне, добавя: „Трябва й някой, който да я разбира, някой като вас, господин Реноар“.^[53]

Художникът има да рисува още един портрет, чиято поръчка е получил в средите на Шарпантие — портрета на г-жа Алфонс Доде. Малко хора допадат на Реноар така, както Доде. Впрочем двамата имат много общи черти. И единият, и другият обичат живота и всичко хубаво в него, отзивчиви са към страданията на другите, равнодушни са към условностите и конформизма и еднакво непринудено възприемат хората и нещата. Реноар с готовност приема поканата на писателя да прекара един месец в неговото имение в Шанрозе.

Селото е разположено в края на гората Сенар, високо над брега на Сена. Там е живял Дьолакроа.

Шанрозе прилича на село от комична опера — е писал Дьолакроа през 1862 г.; — там се срещат само елегантни хора или селяни, които сякаш току-що са се преоблекли зад кулисите; даже природата изглежда гримирана. Дразнят ме всички тези градинки и къщички, подредени от парижани…

Но в Шанрозе е Доде, които обича „да чете щастието в очите на хората“, там е г-жа Доде, чието изящно моделирано лице Реноар рисува^[54], там в долината са и стръмните, обрасли в храсти брегове на реката и отраженията на есенното небе във водата, гледка, която ще послужи на живописеца за сюжет на един пейзаж в жълто, синьо и зелено^[55]; а нима не витае там и споменът за Дьолакроа?…

В израз на почит към паметта на майстора, който дълго време му е служил за образец, Реноар поставя в писмо до Франк-Лами една роза от Шанрозе.