Анри Перюшо
Животът на Реноар (5)

І.
Улица Сен Жорж

Да си художник значи да не правиш сметки, а да растеш като дървото, което бавно се налива със сокове и твърдо устоява на силните пролетни ветрове, без да се бои, че лятото няма да дойде.

Райнер Мария Рилке

Реноар е запазил връзките си с принц Бибеско, чиято резиденция е декорирал преди две години. Адютант на генерал дю Барай, при обявяването на войната Бибеско му предлага да го вземе при себе си. Съблазнен от това предложение, Реноар се колебае, но накрая отказва. Предпочита да остане в полка си и, посвоему фаталист, да не влияе върху хода на събитията.

Текат последните дни на юли, мобилизацията се извършва в най-голямо безредие. В началото на август Реноар е все още в Париж. Повечето от приятелите му са далеч от столицата. Базил е в Лангдок. Моне, който се е оженил за Камил на 26 юни, се е върнал в Нормандия. Всички тревожно очакват новини. На 6 август внезапно се разнася вестта за голяма победа: армията на Мак-Махон е разбила принц Фридрих-Карл. По булевардите тълпата ликува. Париж потъва в знамена. Но за кратко, тъй като новината се оказва лъжлива, разпространена от някакъв спекулант, който искал да направи удар на борсата. Измамата се оказва толкова по-трагична, защото в същия ден, на 6 август, Мак-Махон е разбит при Фрьошвилер, а генерал Фросар претърпява поражение при Форбах. Няколко дни по-късно Реноар и Едмон Метър научават с изумление от едно писмо на Базил, че на 10 август той е постъпил в трети зуавски полк. „Вие сте луд, съвсем луд!“ — му пише Метър. „Върви по дяволите, свръхглупако!“ — добавя Реноар.

Не след дълго заминава и сам той. Военните власти го изпращат в областта Бордо, където прекарва зимата. Събитията се развиват стремглаво. Катастрофата, сполетяла французите на 2 септември при Седан, повлича на 4-и падането на империята и провъзгласяването на Третата република. Обсадният обръч около Париж, сключен напълно на 19-и, лишава Реноар от всякакви новини. Моне и Писаро са се прехвърлили в Англия. Нещастният Базил загива в сражението при Бон-ла-Роланд на 28 ноември. Дълго време Реноар не знае нищо. Седмици на униние и тъга. Той мисли за отсъствуващите си приятели.

Преживях истински ужас през време на обсадата, а се тъпчех с хубави неща, докато вие гладувахте — пише той на 1 март 1870 г. на Шарл Льокьор.^[1] — Колко пъти се питах дали не е възможно да ви пратя нещичко. Аз, който не гладувах, бих дезертирал, за да дойда да страдам заедно с вас. Все пак истина е, като ви казвам, че не бях никак щастлив през четирите месеца, докато нямах писма от Париж. Така ми беше дотегнало, че не можех нито да ям, нито да спя. Накрая хванах дизентерия и щях да пукна, ако ме беше чичо ми, който ме намери в Либурн и ме отведе в Бордо. Градът ми напомни малко за Париж, пък и не трябваше да гледам само военни, нещо, което ми помогна бързо да се съвзема. Едва като видях другарите си, разбрах колко съм бил болен. Когато се върнах и ме видяха, те се слисаха. Смятали ме за мъртъв, пък и бяха свикнали със смъртта, особено тия от Париж. Мнозина почиват под сенките на гробището в Либурн. Странно нещо. Вечерта седите на чашка в кръчмата, на другия ден един от другарите ви не разговаря вече с никого. Отива на преглед, за да се пише болен. Лекарят го изгонва. На другия ден започва да буйствува, кикоти се и прегръща всички. На третия ден вече го няма. И струва ми се, че ако не беше дошъл моят чичко, нещо, което ме оправи, с мен щеше да се случи същото. Разказвам ви тази историйка, за да ви накарам да разберете колко се радвам на писмата от Париж.

На 28 януари обсадата е вдигната. На 26 февруари се подписва примирието.

По това време Реноар не е вече в Либурн, а в една резервна част във Вик-ан-Бигор, на петнадесетина километра от Тарб. Едничкото му желание е да се върне час по-скоро в Париж и да вземе отново четките си. Той няма да чака дълго. Демобилизират го през март и той веднага се връща в столицата. Но твърде много се лъже, ако смята, че ще поднови предишното си съществуване. Париж кипи. Бушуват размирици. На 18 март разстрелват генералите Льоконт и Тома. На 19-и правителството се премества във Версай. На 27-и е провъзгласена Комуната.

Реноар наема една стая на ул. Драгон и се опитва да се приспособи някак към тревожната обстановка. Снове между Париж и Лувсиен, където сега родителите му живеят на Версайско шосе № 18. Там се е срещнал с брат си Едмон. Срещнал се е също със Сисле, с когото рисува няколко етюда в самия Лувсиен и в гората при Марли. Останал без пукната пара, той има „щастието да се запознае с някаква добра женица от Версай“, която му поръчва за триста франка два портрета, своя и на дъщеря си. „Бих добавил — казва доволен Реноар, — че не ми направи никаква забележка нито за цветовете, нито за рисунката. За пръв път срещнах любител, който да не ми каже: Да бяхте поправили малко лицето?“

Поръчката му помага да преживее през тези трудни дни. А те са трудни във всяко отношение. Версайци и федералисти започват братоубийствена борба, в която Реноар не иска за нищо на света да се намеси; той ненавижда насилието и ругае запалените глави и от двата лагера, които смята за еднакво „глупави“. Но развихрилите се страсти не търпят неутралитет и безразличие. Макар че удвоява предпазните мерки при пътуванията си, Реноар рискува всеки момент да бъде задържан от „побеснелите банди“.

За да имате представа за глупостта на тези хора — един ден, когато правех етюд на терасата Фьойан в Тюйлери, някакъв офицер федералист се приближи към мен: „Искате ли един добър съвет, изпарявайте се и да не ви виждаме повече тук, защото хората ми са убедени, че рисувате само за прикритие и правите карта на околността, за да ни предадете на версайците.“ Не стана нужда да ми повтаря; побързах да офейкам, твърде щастлив, че се отървах така леко.

Реноар става по-предпазлив и излиза колкото е възможно по-малко. В мецанина на улица Бо-з-Ар, където живее Едмон Метър, той рисува в цял ръст портрета на младата жена, която споделя живота на неговия приятел. Портретът е наистина твърде елегантен, изискан. „Красивото“ е може би една от опасностите, които дебнат Реноар. Във всеки случай кой би допуснал, че този доста натруфен портрет с цветя и кафез за птички, със скъпата рокля на волани, която носи моделът, е правен по време на гражданска война? Каквито и да са обстоятелствата, душата на Реноар винаги ще излъчва покой.

Художникът излиза по улиците вече само след мръкване, защото събитията се развиват от ден на ден все по-драматично.

Федералистите решават да свикат под знамената всички годни да носят оръжие граждани под тридесет и пет години; на 26 април издават заповед за бързо издирване укриващите се. Реноар е далеч от мисълта да вземе участие, макар и против волята си, в колективния бяс.

Една вечер той съглежда около Одеон някаква напечатана гравюра, представяща ръководителите на Комуната. „Та аз познавам тази глава!“ — възкликва той, забелязвайки сред тях човек с горд израз на лицето и войнствена стойка, в униформа с много нашивки — прокурора на Комуната — Раул Риго, бивш редактор във вестника на Анри Рошфор „La Marseillaise“. В началото на 1870 г., след убийството на Виктор Ноар, също журналист от „La Marseillaise“, много от редакторите на този вестник биват арестувани. По същото време Реноар, дошъл да рисува в Марлот, срещнал един ден в гората някакъв непознат, който му признал, че е преследван от полицията и търси да се скрие. Беглецът разказал на художника историята с „La Marseillaise“ и казал името си: Раул Риго. „Тук има само художници — отговорил му Реноар. — Ще ви представя за мой приятел.“ Така Раул Риго се приютил за известно време при старата Антония. Реноар засиява. Как би могъл днес прокурорът на Комуната да му откаже пропуск?

Още на другия ден художникът отива в полицейската префектура и пожелава да види „господин Риго“. Потръгва му лошо. Някакъв национален гвардеец му се сопва: „Какво значи това господин? Ние познаваме само гражданина Риго!“

Но въпреки че думата „господин“ бе заместена с „гражданин“ — констатира по-късно не без насмешка Реноар, — административните порядки си бяха останали същите; никой не можеше да бъде приет без заявка за посещение. Написах на къс хартия само тези няколко думи: „Спомняте ли си за Марлот?“ Няколко минути по-късно „гражданинът“ Риго дойде при мен с протегнати ръце и преди всякакво друго обяснение заповяда: „Да се изсвири «Марсилезата» в чест на гражданина Реноар.“ Тогава аз обясних на префекта на полицията, че бих искал да завърша етюда си на терасата Фьойан, а също и да се движа свободно из Париж и околностите му. Не е нужно да се казва, че се върнах оттам снабден с редовен пропуск; в него беше написано, че властите „трябва да оказват помощ и съдействие на гражданина Реноар“. Така бях спокоен през цялото време, докато трая Комуната; можех да навестявам родителите си, а освен това пропускът се оказа твърде полезен за някои мои приятели, които трябваше да излизат по работа вън от Париж.

С този документ в джоба Реноар вече не се плаши от федералистите и пътува колкото си иска до Лувсиен и до други места. Все пак Риго го е посъветвал да не се навърта около версайците: биха могли като нищо да го разстрелят, ако открият у него компрометиращата хартия. Погълнат от своята живопис, Реноар навярно не обръща особено внимание на това предупреждение. Така по време на една от своите разходки из околностите на Париж, в Парезо, той се натъква на отделение версайци. Те може би не биха му обърнали внимание, но той изпада в паника, спуща се да бяга, прескача някакъв зид, нещо, което очевидно изглежда повече от подозрително. Войниците се втурват подир него и го залавят; завеждат го при командира на отделението. Неприятно приключение! В нашия живот обаче събитията като че ли се нагаждат към самите нас; те са като наш отклик. Реноар изведнъж се успокоява: командирът, пред когото го отвеждат, е принц Бибеско, който навярно не без усмивка побързва да освободи протежето на Риго. Странна е човешката съдба.

На 24 май Реноар забелязва от Лувсиен, че Париж гори. Горят паметниците по бреговете на Сена. От върха на Лувсиенския акведукт Реноар се мъчи да прецени размерите на бедствието. Една мисъл го хвърля в отчаяние: че Лувър и неговите шедьоври ще бъдат унищожени. За него не би могло да има по-голямо нещастие. О, бездна на човешкото безумие!

В Париж Сена се е превърнала в огнена река. Пламъците опустошават Тюйлери, Двореца на почетния легион, Министерството на финансите, Пале Роял, Отел дьо Вил… Но Лувър е пощаден.

Докато Реноар със свито сърце следи от своя наблюдателен пункт пожарите в Париж, на улица Гей Люсак разстрелват Раул Риго. Странна е човешката съдба.

* * *

Париж от 1871 г. се опитва да се върне към живота. В предпоследния ден на май приятелят на батиньолците Теодор Дюре, наблюдавайки белязаната все още от „ужаса и страха“ столица, пише на Писаро: „Париж е пуст… Човек би помислил, че никога не е имало художници и артисти…“

В смъртно ранения град, където все още сякаш отеква пукотът на разстрелите, където паважът като че ли още мирише на кръв, където на всяка улица купищата развалини, зеещите сгради, обгорените стени свидетелствуват с монотонността на историята за варварството на човека, за старата му животинска същност, хората на изкуството — а и какво ли остава от изчезналите епохи, освен няколко творби на скулптурата, живописта и литературата? — бавно се завръщат. И би трябвало да отбележим, връщат се крадешком. Времето на оръжието не е време на закона; още по-малко то е време на естетическото чувство и творческия дух. Мане, завърнал се в Париж в самия край на Комуната, става свидетел на последните перипетии на драмата и е така потресен, че в края на август рухва. Писаро напуска Лондон и се връща в Лувсиен, където къщата му, превърната от прусаците в кланица, е тежко пострадала. Той е оставил хиляда и петстотин картини, а намира само четиридесетина; другите са послужили за касапски престилки и за пътеки в градината; солдатщината не искала „да си каля краката“. Моне, който никак не бърза да се върне във Франция, от Англия отива да рисува в Холандия и се прибира едва през декември.

Реноар не се отдалечава от парижката област. В Лувсиен, в Ла Сел Сен Клу той най-после вкусва от сладостта на летния покой. Има нещо тайнствено в същността на творческата мощ. Човек не може да си обясни причините, които я обуславят, които могат да ускорят или, напротив, да забавят, да спрат съзряването й. Едва преминали тези мрачни месеци, въпреки привидното бездействие на художника или може би тъкмо поради това, изкуството му разцъфтява.

„Обвивката на Реноар без съдържанието на Реноар“ — е казал един критик^[2] за нарисувания от художника портрет на приятелката на Метър. Това „съдържание на Реноар“ вече ясно се разкрива в една картина от лятото — Семейство Анрио.^[3] Две млади жени седят със своите кучета на тревата под сянката на едно дърво, а срещу тях млад човек ги рисува на блока си. Младият човек е братът на художника — Едмон. За разлика от Моне, за когото пейзажът сам по себе си е цел, Реноар мъчно може да си представи природата без присъствието на човека. Ала тук има нещо повече от простото желание да се оживи един пейзаж. Това се вижда за пръв път ясно в тази пленерна сцена: в очите на Реноар човекът не е прибавка към природата, той не се отделя от нея, а е част от нея. Жените, нежната плът на техните лица, коприната на роклите им, сламата на голямата шапка с цветя, младият мъж с летен костюм, бялата и черна козина на двете кучета са част от същата действителност, както и тревите, листата или танцуващите слънчеви петна, които осветяват топлата сянка.

Една такава картина изразява определено виждане за света и живота — виждане чисто и жизнерадостно, което отхвърля злото. Един по-посредствен художник би завършил навярно с превзетост. Да умееш да оползотвориш склонностите си, без да се поддадеш на опасните изкушения, които крият те, е може би най-трудното за някои иначе богато надарени художници. Не е ли такъв случаят с Реноар? В този преходен период, когато вече започва да се очертава бъдещият Реноар, неговата лекота и оптимизъм, влечението му към всичко, което очарова и блести, биха могли да доведат до блестящи, но безплодни успехи. През есента семейство Льокьор го запознават с един офицер, капитан Дара, който му поръчва да нарисува портрети на него и на жена му. Двете хубави платна, които Реноар създава, и особено портретът на мадам Дара^[4], показват доста ясно, че стига да се отдаде само на кухата виртуозност, той лесно би могъл да стане един от онези салонни художници, чиято ласкателна четка тъй много се цени от светските дами и господа. „Трябва да следваме склонностите си, но като ги обуздаваме“ — е казал един писател.^[5]

Надарен със сигурен инстинкт, Реноар вероятно предугажда опасността. Във всеки случай през зимата той отново се заема да изучава Дьолакроа, връща се на „Алжирски жени“, картината, за която казва, че „мирише на харем“, и която счита за „най-хубавата на света“. Под силното влияние на тази творба той рисува една голяма композиция, Парижанки, облечени като алжирки, над която работи до началото на 1872 година.

Сравнена с майсторското платно на Дьолакроа, тази картина изглежда несполучлива. Без да се бои от трудностите, Реноар е възприел едно изкусно диагонално решение, но не е успял да уравновеси добре картината си. Все пак има несполуки, богати с обещания. Такава несполука са безспорно тези Парижанки, впрочем твърде засенчени от спомена за Дьолакроа. За разлика от големия романтик, Реноар не е искал да изобрази ориенталското; искал е да нарисува полуоблечени жени сред богат декор. Тук за първи път се разкрива един от главните елементи в бъдещото изкуство на Реноар, онази чувственост, която е в него, но която досега се е изразявала твърде непохватно, грубо. Тя се съчетава с неговия вкус към разкошното и го пречиства, възвисява го, придава му значимост. Благодарение на нея щастливият и чистосърдечен свят на Реноар намира единството си. Този беден художник, в чието жилище няма почти нищо (сега Реноар живее на улица Нотр Дам де Шан), отрича нищетата на този свят и иска да вижда само красотата и радостта в него. „Когато Писаро рисуваше изгледи от Париж — казва по-късно той, — винаги поставяше в тях и някое погребение. Аз бих сложил сватба.“ И действително четката му гали с еднакво наслаждение млечната плът на някоя жена, лъскавата коприна и меката лятна трева. Под неговата ръка всичко се подчинява на същия порив, на същата увереност, на същото ликуване.

Реноар открива своя рай.

* * *

„Нашето царство идва“ — е писал Зола на Сезан веднага след войната и Комуната.

На същото мнение са и батиньолците, събрали се отново в началото на 1872 г.: един от най-големите парижки търговци на картини, Пол Дюран-Рюел, проявява интерес към тях.

В 1862 г. тридесет и една годишният Дюран-Рюел е поел ръководството на художествената галерия, основана от родителите му. Когато се оженили в 1825 г., те имали на улица Сен Жак книжарница, към която открили и щанд с пособия за рисуване и живопис. Скоро художниците започнали да заплащат на бащата купените материали с акварели, литографии или картини. Търговията с тия творби станала тъй оживена, че не след дълго той се посветил изключително на нея. Но тъй като въпреки всичко печалбите му не били достатъчно големи — по това време творбите на художниците романтици и от Барбизонската школа, ползуващи се от неговото покровителство, не се продавали на високи цени, — подобно на много тогавашни колеги той започнал да излага картини и рисунки срещу месечен наем.

На младини Пол Дюран-Рюел искал да стане мисионер или офицер. През 1851 г. бил приет в училището Сен Сир, но поради болест се отказал от военната кариера. Така той решил да стане помощник на баща си и се посветил на търговията с картини, която скоро го увлякла… Оттогава са минали двадесет години. Дюран Рюел е успял да разшири предприятието, като дори го е издигнал на международно равнище. Следвайки пътя, начертан от баща му, той на свой ред поддържа художниците от школата на 1830 г., от които купува много творби. В неговите колекции наред с Коро, Дьолакроа и Курбе фигурират Миле, Теодор Русо, Добини, Диас и Жул Дюпре. В навечерието на войната от 1870 г. той е наел обширна галерия с входове откъм улица Льо Пелтие и улица Лафит.

По време на пруското настъпление към Париж Дюран-Рюел заминал заедно с картините си за Лондон. Престоят му в английската столица дал нова насока на неговата дейност, тъй като в Лондон той се запознал с Моне („Ето един млад човек, който ще бъде по-добър от всички ни“ — казал Добини, когато му го представил) и с Писаро; малко „объркан“ отначало, той скоро оценил таланта им и купил техни картини. Откакто се е завърнал в Париж през септември, той залага открито на групата на батиньолците, без да изоставя художниците от 1830 г. Едновременно с покупката на нови работи на Моне и Писаро, както и на творби на Дега и Сисле той не се поколебава през януари да извърши нова сделка от същия мащаб, както е направил няколко години преди това с Теодор Русо, и в разстояние на няколко дни купува от Едуар Мане картини за повече от петдесет хиляди франка.

В един град на изкуствата като Париж наистина трудно може да се разбере увлечението на Дюран-Рюел по един „мошеник“ като Мане и рисувачите от неговата „банда“. Поради каква заблуда този едър буржоа със строго закопчан редингот, този усърден католик и убеден монархист, който не пропуска случай да порицае „позорната република“, е стигнал до положението да свърже съдбата си с цапачите от кафене „Гербоа“? „Как можете вие — го питат неговите клиенти, — един от първите, които обикнаха школата от 1830 година, сега да ни хвалите картини, в които няма и сянка от някакво качество?“ Но критиките не разколебават Дюран-Рюел. Зад строгата му външност се крие склонност към приключения. Сам той говори със снизходително пренебрежение за своята закоравяла и наследена липса на ред и редовност в сметките: „Баща ми купуваше, без никога да знае как ще се плати, и все пак плащаше“ — казва с гордост той. Дюран-Рюел винаги се е ръководил от вкуса си, винаги се е насочвал към онова, което от пръв поглед му е харесвало, уверен, че някой ден ще го наложи.

Именно тази увереност го вдъхновява и диктува поведението му. „Истинският търговец на картини — пише той през 1869 г. — трябва да бъде в същото време и просветен любител, готов да пожертвува при нужда своите временни интереси заради естетическите си убеждения и да предпочете борбата срещу спекулантите пред участието в техните машинации.“ Нищо не може да се сравни със страстното му увлечение по някои художници. Когато всички се отдръпват от Курбе — обвинен, че по време на Комуната е „катурнал“ Вандомската колона, Курбе бива предаден на военен съд, — Дюран-Рюел, чиито категорични политически убеждения би трябвало завинаги да го отдалечат от осъдения художник, му засвидетелствува предаността си с големи откупки: през февруари му наброява петдесет и седем хиляди франка за тридесетина картини и, нещо повече, устройва през март изложба на негови творби.

Виждайки се подкрепени от един така сигурен в преценките си човек, преживелите толкова изпитания през последните години батиньолци започват да гледат с упование на бъдещето. Повечето смятат, че е вече безполезно да представят каквото и да било пред журито на Салона. Те не желаят вече да се сблъскват с неговата враждебност. Все пак единодушието им по този въпрос не е пълно. Противно на Моне, Дега, Сисле и Писаро, Едуар Мане, за когото имат значение само официалните почести, възнамерява да се представи в Палатата на индустрията. Колкото до Реноар, той наистина няма никакво основание да не изпрати както обикновено творбите си на журито: досега Дюран-Рюел като че ли въобще не го е забелязал.

В момента Реноар е най-онеправданият от групата. Той все още мизерствува, единствените му доходи са от редки и зле платени поръчки. За щастие брат му Едмон, който, изглежда, има успех като журналист, му помага от време на време, като не пропуска да му напомни: „Огюст, рисувай котки, кардинали, неща, които по-лесно се продават!“ Но това не го избавя от всичките му затруднения. Той дори не може да плати наема си и скоро се вижда принуден да напусне ателието на улица Нотр Дам де Шан, оставяйки като залог на хазяина си, — дългът му възлиза на седемстотин франка — повечето от своите платна, включително и Парижанки, облечени като алжирки, която на всичко отгоре журито на Салона е отхвърлило.

Реноар не губи смелост и продължава да работи. На 24 април Лиза се омъжва за някакъв архитект, приятел на Жул Льокьор. По този случай художникът рисува един портрет на младото момиче и й го подарява. Този портрет е неговото сбогом. Може би в него се прокрадва нещо като тъга. Може би! Но тъгата при Реноар не трае дълго. А и трудностите не помрачават кръгозора му, не забулват ведрия поглед, с който гледа света. Той отново рисува изгледи от Париж. Застанал в мецанина на едно кафене пред Пон Ньоф, той прави предварителни скици, а в това време Едмон задържа под лъжливи предлози минувачите. От тези скици се раждат непосредствено вдъхновени и окъпани от светлина творби.

През лятото Реноар отива при Моне, който се е установил в Аржантьой, в една къща на брега на Сена. Мястото е очарователно с високите си тополи, с потъналата в цветя градина, с розовите храсти, с лехите от гергини, с реката, пресечена от железопътния мост, с лодките, платноходките, корабчетата и флотилиите гребци в неделни дни… Както в „Ла Гренуйер“ двамата другари често избират едно и също място за обект на етюдите си. Техниката им е вече установена, техника, особено пригодна да изрази трептящата атмосфера на слънчевите дни. Те не се стремят да очертават — да претворяват — формата на нещата по умозрителен път, а да ги изобразяват такива, каквито ги виждат, променени от светлината, като нахвърлят върху платната мрежа от леки мазки, преливащи в безброй нюанси. Двамата работят точно по един и същ начин, така че човек би могъл да се поколебае на кого да припише една или друга картина със сходен сюжет.

Все пак двамата живописци имат свои предпочитани мотиви. Докато пейзажът задържа почти изключително вниманието на Моне, фигурата и особено женска фигура все повече и повече привлича Реноар. Без съмнение от тази 1872 година датира малкото, изписано с тънък вкус платно Розата^[6], в което той е изобразил полуфигура на излегнала се млада жена, положила глава на възглавница, с разголена гръд и с роза в ръката. Този път „съдържанието на Реноар“ изпълва изцяло картината. Кой друг някога е рисувал с по-нежни багри плътта на едно рамо или гръд, мекотата на едно лице, влажния блясък на една зеница? Смятат, че като модел за тази жена с роза е позирала някоя парижка проститутка. Какво значение има това! У Реноар красотата е преображение: девица или куртизанка, тази жена е така невинна, както и цветето между пръстите й.

Картината е твърде малка по формат, за да може художникът да я представи на следващия Салон. Заради Салона той се залавя в края на годината с една голяма композиция, висока над два метра и половина — Ездачи в Булонския лес.^[7] Тази работа далеч не е такава сполука за Реноар, както Розата или други творби. Картината представя амазонка, гордо яхнала голям кон по алея в гората и придружена от дванадесет-тринадесет годишно момче на пони. Г-жа Дара позира за амазонката, а едно от децата на Шарл Льокьор, Жозеф — за младия ездач. Със съдействието на капитан Дара Реноар получава на разположение тържествената зала на Военното училище.

Колкото и да се старае да бъде приятен на художника, капитан Дара не може да скрие ужаса си от новата му творба: той забелязва сини мазки по косъма на коня. Нека Реноар благоволи да го послуша! Журито сигурно ще отхвърли картината му. „Повярвайте ми, къде се е чуло и видяло сини коне!“ Впрочем предсказанието на капитана се сбъдва. Композицията, завършена в началото на 1873 г., бива отхвърлена през април от журито — едно от най-неотстъпчивите досега, за което един критик ще каже дори, че „е проявило възмутителна несправедливост“, която „оправдава всякакъв бунт.“^[8] Няма вече никакво съмнение, че академиците през Третата република не са по-благоразположени, отколкото при Империята. Както преди десет години по времето на „Закуска на тревата“, отхвърлените художници бурно изразяват негодуванието си: под натиска на тези протести бива организиран допълнителен Салон, художествена изложба на отхвърлените от официалната изложба творби, както някога бе пожелал и Наполеон III. Тя се открива на 15 май в бараките, издигнати зад Палатата на индустрията. Кастаняри, който преди пет години горещо бе защищавал Лиза, сега много се възхищава от Ездачите.

Този път Реноар приема с по-леко сърце неуспеха си в Салона. Сега той споделя повишеното самочувствие на другарите си от „Гербоа“, самочувствие, което добре отразяват думите на Писаро в едно негово писмо до Теодор Дюре от началото на февруари.

Вие сте прав, драги мой, вече започваме да пробиваме. Вярно е, че някои майстори ни отричат, но нима не трябва да се очакват такива различия в гледищата, когато човек успее да се промъкне и да забие своето скромно знаме на полесражението? Дюран-Рюел се държи здраво: надяваме се, че ще вървим напред, без да се смущаваме от мненията.

Теодор Дюре, търговец на коняк от Шарант и приятел на Мане, (с когото се запознал в Мадрид след скандала с „Олимпия“ в 1865 г.), следи отблизо развитието на съвременната живопис. Един мартенски ден той се запознава в ателието на Дега и с Реноар.

Дега, който няма навик да сипе комплименти, се изказва така хвалебствено за своя събрат, че Дюре по указание на младия художник отива да види една от творбите му, Лято: Циганка, оставена при някакъв търговец на улица Лабрюйер. Купува я веднага — толкова силно го е поразила тя — за 400 франка.^[9] След това той изказва пред художника желание да види и други негови работи. Тогава Реноар му признава, че собственикът на неговото бивше ателие е задържал повечето от творбите му. Търговецът на коняк отива на улица Нотр Дам де Шан и разгръща платната, захвърлени навити в някакъв ъгъл, без рамки, потънали в прах. Дълго време гледа той Лиза, решава да я вземе и предлага на художника 1200 франка.^[10]

Порядъчна сума! При получаването й Реноар е извън себе си от радост. Нима лошите дни са свършили? Това е твърде вероятно, защото и Дюран Рюел на свой ред започва да проявява интерес към него. Художникът е вече напълно убеден, че е „успял“, че е излязъл от този сравнително дълъг период на неизвестност, на безразличие, на бедност и мизерия, който светът, „тъй, както е нареден“, почти неизбежно налага на младите хора, навлизащи в живота без богатство, без връзки, без да разчитат на други съюзници, освен на таланта и упоритостта си.

Реноар се наслаждава на своя „успех“. Най-после ще може да си наеме ателие, далеч от левия бряг на Сена, чиято атмосфера му се струва твърде „особена“. (Дега казва за Фантен-Латур: „Да, няма съмнение, че това, което той прави, е хубаво. Жалко само, че е малко в стила на левия бряг.“) Заедно с това Реноар ще се приближи до кафене „Гербоа“. В края на краищата той и брат му се установяват на улица Сен Жорж 35, в подножието на Монмартърското възвишение.

Ателиетата на известните живописци, на академиците са претъпкани с всевъзможни редки, куриозни предмети, предназначени да създадат „артистичен“ декор — скъпоценни тъкани, оръжия, църковни одежди, парадни седла, всякакви скъпи антикварни вехтории… В сравнение с тях ателието на Реноар изглежда празно. В него има само стативи, няколко стола, две ниски кресла и диван с избеляла тъкан, където се търкалят разноцветни парчета плат и женски накити, както и една чамова маса, върху която безредно са натрупани бои и четки. Околовръст, обърнати към стените, са наредени на свитъци платна. Някои висят без рамки, окачени на гвоздеи, като цветни петна върху сивата хартия на тапетите. А и каква нужда има Реноар от гравирани оръжия и наргилета? Пищността, блясъкът, които обича, той ги носи у себе си. Неговите очи преобразяват това помещение, което въпреки голотата си ще бъде винаги безкрайно по-богато и от най-натруфените ателиета, пред които по време на приеми спират върволиците от екипажи.

През стъклото на големия прозорец струи светлина. Художникът си тананика някакъв моден рефрен, свива цигара, запалва я, всмуква веднъж, оставя я да изгасне, пак я запалва. Всичко у него е в движение — тялото, вече набразденото и потрепкващо от нервни тикове лице (той е на тридесет и две години), очите, „едното от които непрекъснато примигва“, дългите тънки пръсти, които „премятат четките“…^[11] Той рисува, тананика си. Скоро ще отиде да хапне, при госпожа Камил, чиято млекарница е срещу ателието. После ще се върне да рисува, да се отдаде на щастието, на „сладострастието“ да рисува. „Има ли — казва той — нещо по-тъжно от това, да влезеш в някое ателие след смъртта на художника и да не намериш там купища етюди? Как всичко това говори за липса на радост от работата!“

През лятото той рисува заедно с Моне в Аржантьой сцени с лодките по реката; както и предишната година, неговите платна и платната на Моне си приличат не само по сюжет, но и по изпълнение.^[12] Освен това той рисува в Париж две творби, твърде различаващи се една от друга, а и твърде различни от всичко създадено до сега от него — та този изтъкан от нерви, свръхчувствителен човек, постоянно люшкан насам-натам, винаги ще изненадва, ще обърква дори с променчивото си вдъхновение, — две творби, които ясно показват до какво майсторство е достигнал. Първата изобразява малка танцьорка с пачка от син газ и палци от розов сатен.^[13] Платното е в сива тоналност, но багрените съзвучия са така тънко, така изящно нюансирани, че са достатъчни няколкото ярки петна, нахвърляни тук-там като пицикати, за да засилят въздействието на колорита. Реноар е проникнал в една от големите тайни на всяко изкуство — за да кажеш повече, кажи по-малко. Само майсторите владеят изкуството на литотеса.^[14]

Този похват на опростяване Реноар прилага също така и може би още по-сполучливо в другото платно — Ложата.^[15] Няма нищо по-просто от сюжета на тази картина: една двойка в театрална ложа; нищо по-просто и от живописния маниер — художникът борави само с няколко тона, но с такъв размах, че човек си спомня за най-големите майстори на баграта, за Тициан, Рубенс и Вато.

Стеснителният Реноар съвсем не е така непринудено общителен с жените, както обичат да го представят. Неговата сложна чувствителност, твърде близка в някои отношения до тази на противния пол, е твърде непосредствена, твърде открита и за това той се смущава, обърква се от хитрините, от инстинктивната комедия, която разиграват повечето жени. Тяхната „очарователна глупост“ и „прелестно смешните приумици на тоалетите им“ го забавляват. Но те го и обезоръжават. Той се чувствува добре само с безизкусните натури; може би Лиза е била такава! Ето защо той се осланя на Едмон при търсенето на модели. Едмон, чието въображение не стига по-далеч от усъвършенствуването на принадлежностите на образцовия рибар^[16], не е стеснителен като своя брат и се е наел да му води момичетата, които му трябват. С една от тях, някоя си Нини, наречена „Рибя глава“, той позира за двойката в Ложата.

И наистина кой би повярвал, че някоя си Нини от Монмартър е позирала за светската, разкошно нагиздена дама, заела цялата предна част на ложата в театъра, където е дошла, за да бъде видяна, а не да види? Но живописецът Реноар не се старае да проникне в тайните на хората. Дали има пред себе си улично момиче или светска дама е все едно за него. Още по-малко го интересува, че независимо от социалните различия тази елегантна Нини е жената, която винаги повече или по-малко показва себе си, умее да изтъква прелестите на тялото си, на гримираното си лице и чийто единствен стремеж е да улови чуждите погледи. Той не е нито Дега, нито Домие и не се опитва да съди. В думите му се чувствува насмешката на човек, когото зрелището на живота забавлява; но той не се задълбочава и престава да мисли за него, щом хване четката и щом може да съчетае в нежната полусянка на една шия блясъка на няколко перли и бледите листа на една мъхната роза.

* * *

Реноар завършва Ложата в началото на 1874 година, но не я представя в Салона, а участвува с нея в една съвсем друга изложба — на така нареченото „Анонимно кооперативно сдружение на живописци, скулптори, гравьори и др.“, което батиньолците са решили да основат.

Негов инициатор е Клод Моне. Спомняйки си за подхвърлената някога от Базил идея, той е предложил на другарите си да се обединят в сдружение, което да защищава независимите художници; неговата главна цел би била да организира изложби на техни творби. Как се е стигнало до тази инициатива? От войната насам повечето батиньолци не представят вече нищо пред журито на Салона. А онези от тях, които по примера на Реноар поемат този риск, търпят несполука след несполука с изключение на Едуар Мане, който на последния Салон е постигнал изключителен успех. Изключителен ли? Според батиньолците не чак толкова. Защото, твърдят те, Мане дължи този си успех само на „отстъпки“. Прехвалената му картина „Чаша бира“ (Le Bon Bock), повлияна донякъде от Франс Халс, свидетелствува според тях за едно твърде печално плъзване по анекдотичното и конвенционалното. Картината им се струва твърде зализана. А и изглежда, че не само те мислят така. „Г-н Мане е сипал вода в бирата си“ — пише тържествуващ Албер Волф, критикът-конформист от „Le Figaro“.

Сред приятели Реноар имитира автора на „Олимпия“, който отива в Испания, възхищава се от Веласкес „и донася нещичко от него под палтото си“, но всичко това — прибавя той с обичайния си беззвучен смях, надиплил лицето му, — всичко това, „за да се върне и да рисува като Франс Халс“!^[17]

Никакви отстъпки! По този пункт батиньолците са непреклонни. Щом журито не променя поведението си, батиньолците, уморени от отказите му, ще се обърнат направо към публиката. За в бъдеще те няма да изпращат никакви картини в Палатата на индустрията, ще стоят решително настрана от официалните прояви. Тази идея никак не допада на Едуар Мане; раздразнен от аргументите на художниците от своята „банда“, той не смята да напусне единственото полесражение, където би могъл най-после да извоюва желаното признание. „Изменници!“ — възкликва уязвен той.

Пък и не само Мане гледа скептично и неодобрително на начинанието, в което смятат да се впуснат художниците от Гербоа.

Остава ви да направите още една крачка — пише Теодор Дюре на Писаро, — а именно да бъдете опознати от публиката и приети от всички търговци и любители. Това ще постигнете само чрез продажбите в „Отел Друо“ и голямата изложба в Палатата на индустрията. Засега група любители и колекционери са ви приели и ви поддържат. Името ви е познато на художници, критици, ценители. Но трябва да направите още една крачка, за да стигнете до голямата известност. До нея няма да стигнете с изложби на частни сдружения. Публиката не ходи на тези изложби, там се събират все същото ядро художници и любители, които ви познават от по-рано.

Тези аргументи не накърняват решимостта на батиньолците, още повече че Дюран-Рюел е изпаднал в твърде деликатно положение. Той също започва да усеща ударите на настъпващата икономическа криза, а при това клиентите му категорично отказват да го слушат, когато хвали достойнствата на Писаро, Моне или Реноар. Казват, че е загубил здравия си разум, и му предричат, че ще завърши дните си в Шарантон.^[18] Не само не купуват платната на неговите любимци, но, което е още по-лошо, не харесват и другите картини от колекцията му, творбите на Коро и Дьолакроа, на Теодор Русо и Миле. И когато, притиснат от търговските си задължения, той се вижда принуден да продава на всяка цена, често трябва да понася големи загуби. Как би могъл и занапред да прави големи откупки от батиньолците? И той наистина започва да купува все по-малко и по-малко.^[19] Художниците от „Гербоа“ отново се чувствуват застрашени. Вчера те са виждали в замислените от тях изложби средство да спечелят по-широка публика за каузата си; днес тези изложби се налагат като необходимост.

Кооперативното си сдружение те създават след много спорове. На теория, разбира се, всичко е изглеждало много просто. Но когато навлизат в подробностите, работата се усложнява до немай-къде. Никой не е съгласен с никого и по никакъв въпрос.

Не постигат съгласие по въпроса за подбора на членовете. Дега поддържа, че трябва да се приемат и художници, които излагат в Салона, та по този начин сдружението да не добие „твърде революционен характер“; други настояват групата да запази своята хомогенност.

Не могат да се разберат и по организацията на сдружението: Писаро, изповядващ социалистически идеи, е разработил — по образеца на някаква кооперация на хлебарски работници — устав, утежнен с толкова много забрани, с толкова суров правилник, че Реноар високо протестира. А свободата, какво прави със свободата Писаро, този „стар поборник от 48-а“?

Най-после не могат да се споразумеят и за името на сдружението.

Именно аз не се съгласих да приемем название със съвсем определено значение — разказва Реноар. — Страхувах се, че ако го назовяхме само „Някои“ или „Известни“, или дори „39-мата“, критиците веднага биха заговорили за „нова школа“, докато ние с оскъдните си средства се стремяхме само да покажем на художниците, че трябва да се върнат в строя, ако не искат живописта окончателно да загине; а да се върнат в строя означаваше, разбира се, да изучат наново един занаят, който вече никой не знаеше. С изключение на Дьолакроа, Енгър, Курбе и Коро, които израснаха като по чудо след революцията, живописта бе изпаднала в най-лоша баналност; всички се копираха един друг и не искаха да знаят за природата.

Най-после батиньолците успяват да изработят устава на организацията си. Назовават я „Анонимно кооперативно сдружение“, име, което действително не подсказва каквато и да е целенасоченост; а тъй като по-големият брой членове би намалил пропорционално участието на всеки един в разходите, заемат се да привлекат най-различни художници. Това пък дава повод за нови пререкания и предложените имена рядко биват приети единодушно. Дега остава верен на първоначалното си становище и се стреми да вкара в сдружението художници с по-неутрален облик. Затова пък на драго сърце би изключил Сезан, чиито платна му се струват твърде компрометиращи, опасно предизвикателни. Може би без пламенното застъпничество на Писаро Сезан не би бил приет в „Анонимното сдружение“, тъй както не го приемат и в официалния Салон.

Първата изложба на сдружението ще се открие две седмици преди Салона, на 15 април 1874 г., в ателиетата на фотографа Надар на бул. Капюсин 35. В нея ще бъдат представени тридесет художници със 165 творби.

Реноар участвува в „комисията“ по подреждането на картините. Брат му Едмон се заема с изготвянето на каталога.

Едмон обръща внимание на Клод Моне, че надписите на изложените от него творби му се струват еднообразни, и тогава художникът назовава една от картините си — утринен изглед от Хавърското пристанище — „Импресия. Изгрев-слънце“.

Моне не отдава никакво значение на названията на своите картини. И това име той подхвърля съвсем небрежно, без да подозира, че от него ще се роди — за добро или за зло — думата „импресионизъм“.