Анри Перюшо
Животът на Реноар (4)

III.
Пот-а-Фльор

Наслаждаваха се на деня, умората, бързината, на чистия и трептящ въздух, на слънцето, пронизващо с лъчите си земята, на блещукащия пламък във всичко, което зашеметява и замайва по време на тия разходки, на това почти животинско опиянение от живота, което предизвиква голямата, димяща река, заслепени от светлината и хубавото време.

Едмон и Жул дьо Гонкур, „Манет Саломон“

Въпреки че картините им в Салона са предизвикали интерес, за Реноар и Моне настъпват мрачни дни.

Реноар едва преживява. Тича по клиенти, търси поръчки за портрети, но без особен успех. Предлага на Шарл Льокьор да рисува жена му и сина му, но не се договарят. Собственикът на кафенето при Зимния цирк на булевард Фий-дьо-Калвер му поръчва да нарисува за сто франка един голям Клоун, но заведението фалира и картината остава у Реноар.^[1]

Ако случайно ми паднеше да нарисувам някой портрет срещу заплащане, колко трудно беше да си взема парите! Спомням си особено за портрета на жената на някакъв обущар, който изработих за чифт обувки. Всеки път, когато решавах, че картината е завършена и вече съзирах обувките, току-виж пристигнала някоя леля, дъщеря или дори старата слугиня: „Не намирате ли, че носът на моята племенница, майка, господарка, не е толкова дълъг?“

За да се сдобия с обувките, сложих на „буржоазката“ носа на мадам Помпадур. Тогава измислиха друга история: допреди малко очите бяха добре, а пък сега изглежда, че… И цялото семейство се трупаше пред портрета, да търси все още незабелязани недостатъци.

„Тича по клиенти“ не е само образен израз. Става дума за надбягване, на което трябва да пристигнеш пръв. „Не продавах нищо. Нямаше клиенти. Когато смятах, че съм намерил някого, излизаше, че Моне вече го е рисувал.“ Очевидно Моне е по-пригоден за тази борба от Реноар. И това е добре, защото неговото положение е по-деликатно. Понесъл толкова удари, толкова разочарования — „Аз съм в окаяно положение“, — през тази 1868 г. той стига до отчаяние. Изгонен от странноприемницата във Фекан, където е живял с Камил и сина си, разстроен, на 28 юни той прави опит да се удави. Но бързо се опомня, разбрал в същия миг каква „щуротия“ е щял да извърши в отчаянието си. И тъкмо навреме, защото малко след това някакъв любител от Хавър, г. Годибер, зет на градския нотариус, му помага с няколко откупки и поръчки, които му дават възможност да си поеме дъх.

За съжаление творбите му за Салона през 1869 г. са отхвърлени. Този път въпреки присъствието на Добини журито остава непреклонно. „Приятно ми е — пише Базил на родителите си, — че срещу нас съществува истинска неприязън. Цялата беда иде от г. Жером; той ни е нарекъл банда луди и е заявил, че смята за свой дълг да направи всичко, за да попречи нашите картини да бъдат изложени.“ Отхвърлят също така работите на Сисле и на Сезан и приемат само по една картина от другите батиньолци: Дега, Писаро, Базил и Реноар. Платното на Реноар Лято: Циганка е портрет на Лиза^[2], чието лице се откроява върху леко нахвърлян фон от листа.

От всички сезони Реноар обича истински само лятото. Предишната зима той е рисувал в Булонския лес сцена от пързалката; но вече не се връща към този сюжет. Страхува се от студа. „Пък дори човек да понася студа — казва той, — защо трябва да се рисува снегът, тази проказа на природата?“ Това, което му допада и го очарова, е баграта, радостта от пролетта и лятото, трептението на светлината, хладните сенки, лятната жега, пулсиращият живот с топлината на неговото пълнокръвие. Всичко това намира все още слаб израз в творбите му. Но то го е завладяло изцяло. У художника, макар и невинаги съвсем съзнателно, творческият дух постоянно се стреми да превъплъти някакъв блян. Този блян направлява усилията на твореца, който през провалите, полууспехите, несполуките или щастливите случайности на своя растеж се опитва пипнешком да го долови, да го определи до деня, в който най-после съумее да предаде неговата същност. И като че ли в крайна сметка майсторството не е толкова резултат от овладяването на изразните средства, колкото от усвояването на тази вътрешна правда, която налага на художника и определен език. Творческият дух съществува преди всичко чрез този блян. Влюбен в лятото, Реноар протяга ръце към налетите със сок плодове.

Художниците напускат Париж. Базил отива в Лангдок, а Реноар заминава заедно с Лиза при родителите си във Вил д’Авре. Там той рисува портрета на баща си.^[3] Някогашният шивач — със загладени бузи и плешиво теме, сериозен и внушителен на вид — сега е на седемдесет години. Като вижда мизерията, в която тъне синът му, той сигурно си мисли, че опасенията му са били основателни. Доволен е от осигуреното положение на по-големите — отведен от някакъв руски княз в Русия, Леонар-Виктор е станал шивач в Петербург, — но се безпокои за бъдещето на двамата по-малки. Младият Едмон отначало е бил дърводелец, но мечтаел да стане журналист и не отстъпил, докато брат му не го препоръчал на директора на „L’Artiste“ Арсен Усе, който, както изглежда, проявява интерес към групата (купил е за осемстотин франка „Дама в зелено“ на Моне). „Не смяташ ли, че е достатъчно единият от нас да пукне от глад?“ — запитал Реноар брат си, но в края на краищата се видял принуден да отстъпи пред желанието му.

По-голямата част от лятото Реноар прекарва по бреговете на Сена заедно с Клод Моне, който се е настанил криво-ляво в някаква селска къща в Сен-Мишел, близо до Буживал. Немотията преследва Моне. Последствията от неуспеха му в Салона са катастрофални. Малкото колекционери, чието внимание е успял да привлече, се отдръпват от него. Той няма вече никакъв кредит при търговците. Не може да си плати нито храната, нито осветлението. Често дори прекъсва работата си, защото няма бои. „Това ме озлобява срещу всички. Завистлив съм, зъл, беснея… — пише той на Базил, когото моли за помощ. — Казвате ми, че петдесет или сто франка няма да ми помогнат; възможно е, но в такъв случай не ми остава нищо друго, освен да си разбия главата в стената, защото не мога да се надявам на внезапно забогатяване.“

От Вил д’Авре понякога Реноар носи хляб на Моне; пъха го в джобовете си по време на ядене. „Почти винаги съм при Моне, който между нас казано, доста се е състарил — пише той на Базил. — Не всеки ден имаме нещо за лапане. Но въпреки всичко съм доволен, защото Моне е добър другар в живописта. Не правя почти нищо — добавя той, — защото нямам много бои.“ Тонът на Реноар е шеговит, а на Моне — доста язвителен. Но гневните изблици на Моне свидетелствуват повече за неговия борчески характер, за бойкостта му, отколкото за обезсърчение. Впрочем той добре знае, че съвсем не е „на края на мъките си“; невъзможността да работи го измъчва безкрайно повече, отколкото немотията и той здравата наругава Базил, който му е заявил, че на негово място би цепил дърва: „Само хора във вашето положение могат да приказват така, а ако бяхте на мое място, щяхте може би да бъдете по-объркан от мен. По-трудно е, отколкото можете да си представите, и аз се обзалагам, че бихте нацепили твърде малко дърва.“ Моне няма да отстъпи. В несгодите, които двамата с Реноар търпят, той не се нуждае от ничия морална помощ, затова пък често трябва да подкрепя другаря си по нещастие, както последният ще признае един ден: „Неведнъж щях да се откажа от борбата, ако милият Моне не ме насърчаваше с едно потупване по рамото.“

Подобни изпитания укрепват приятелството. А между Реноар и Моне то е не само братско; то се проявява и в работата им. През лятото, когато разполагат с бои — купуват ги, щом им паднат малко пари, — те рисуват един до друг същите мотиви, като си задават едни и същи въпроси и ги обсъждат заедно. Така рамо до рамо и един чрез друг те се насочват към сродни схващания за живописта и малко по малко изграждат новата техника, която те изискват.

От тази гледна точка, колкото и оскъдицата да спъва напредъка им, лятото на 1869 г. в Буживал е за тях пълно с обещания за бъдещето. Двамата художници няма да се върнат вече никога във Фонтенбло. По бреговете на Сена, където са попаднали случайно, те откриват места, които са най-пригодни за избрания от тях път. Гората не може да им предложи онова, което им дава реката — съчетанието на светлина и вода, отблясъците, игривите отражения, трептенията на сянката, които танцуват, внезапно блясват и се обагрят. Но нещата се отдават само на тези, които са готови да ги приемат. От батиньолците, привърженици на пленера, само Писаро, който живее в Лувсиен, недалеч от Буживал, е твърде „земен“, за да може Сена да го задържи за дълго. А по-късно, когато Писаро привлича Сезан в долината на Оаза, провансалецът също не ще остане за дълго при водата; той обича солидното и възприема водната повърхност, сякаш тя е от порядъка на минералите. Хората търсят онова, което им е близко, и не е никак чудно, че различните групи от „школата“ на „Гербоа“, сформирали се благодарение на случайни срещи и сходства, не ще се слеят никога напълно. При тези групи сходството диктува дори избора на мястото за работа и за вдъхновение. Сена от Буживал до Аржантьой, Сена с плитчините си, където се веселят неделните тълпи, е царството на Реноар и Моне.

От двадесетина години, от около 1848 г. насам, през хубавите дни парижката младеж нахлува в малките селища по брега на Сена. Идват двойки, цели весели дружини, танцуват в малките кръчми, къпят се или гребат. Шарени лодки с платна или весла сноват нагоре-надолу по реката. Музика, песни, смехове, викове ечат навсякъде от многобройните заведения, скрити сред зеленината. На остров Кроаси между Буживал и Шату най-посещавани са кръчмите и ресторантите на Ла Гренуйер.^[4] Както показва самото име, това е място за къпане. Едно мостче води към плаваща кръчма, друго пък я свързва с Пот-а-Фльор, малко островче, едва няколко квадратни метра, с едно-единствено дърво, откъдето скачат или се гмуркат във водата сирени и плувци.

Реноар и Моне са очаровани от този мотив, който още преди една година е привлякъл Реноар. И двамата поставят стативите си пред Пот-а-Фльор и пресъздават гледката, която им предлага малкият остров с разговарящите мъже и жени, мостчетата, плаващата кръчма с насмоления си покрив, завързаните лодки, къпещите се, проблясващата повърхност на водата, чието тихо шумолене заглъхва под огромните дървеса на отсрещния бряг.

За да предадат веселото оживление в тази сцена на открито, те раздробяват мазките върху платното, полагат ги живо, отривисто, с всичката свежест на непосредственото впечатление. Весели картини, но колко далеч са те от академизма! И колко поразителен е контрастът между щастливите мигове, скрепени от двамата живописци, и собственото им съществуване!

Но дали наистина забавленията в „Ла Гренуйер“ са толкова невинни? По-късно Мопасан ще опише с язвителни думи^[5] мъжете и жените, които изпълват остров Кроаси, кръчмите и плажовете, прекомерно гримираните леки момичета с крещящи тоалети, които кокетират с гърдите и бедрата си и излагат на показ своята продажна плът, а също и безделниците, дребните гуляйджии с мазна усмивка, старите бонвивани с отпуснати телеса, които ги придружават или задирят, цялата сбирщина от чудаци и безсрамници, мръсната и тъжна пяна, изхвърлена от големия град.

Психологическите и социалните размисли от този род не могат да възпрат Моне, който по природа е визуален тип, човек на окото. Реноар пък никак не е склонен към критични наблюдения.

Той не се старае да проникне във вътрешния мир на индивидите, да долови скритата им неподправена същност. Песимизмът на реалистите не му е присъщ. Той идеализира посвоему, от стремеж към душевна ведрина, от обич към живота. „Трябва да се разкрасява, нали?“ — казва той. Реноар гледа на света доброжелателно, съвсем непринудено отминава неговите прокази и струпеи и слави само поезията му. Момичето, което минава, е може би развратница, но, огряно от слънцето, то е преди всичко красиво момиче. Реноар не се мъчи да надникне отвъд, а навярно и не мисли за това. „Мопасан преувеличава — казва той. — Наистина от време на време в «Ла Гренуйер» можеше да се видят две жени, които се целуваха по устата; но те изглеждаха така чисти!“ Оптимистът Реноар преобразява вулгарната жизненост на „Ла Гренуйер“, обгръща сцените в Пот-а-Фльор с невинна и щастлива светлина. Блянът, който носи у себе си, започва да добива плът. Изкуството му се превръща във вълшебство.

Според мен картината трябва да бъде нещо приятно, радостно и красиво, да, красиво! В живота има много тягостни неща, за да прибавяме към тях и други. Зная добре, че когато е радостна, живописта мъчно може да мине за голяма живопис. Понеже Фрагонар се смеел, скоро започнали да говорят, че е незначителен художник. Никой не гледа сериозно на хората, които, се смеят. Изкуството в редингот, било то живопис, музика или литература, винаги ще смайва.^[6]

* * *

През октомври Моне заминава за Нормандия. Реноар се връща в Париж при Базил.

Тук той ще подготви картините си за Салона от 1870 година. Защото Реноар не смята да представи на журито творбите, рисувани в „Ла Гренуйер“, в които вече ясно и категорично проличава, че се ражда една нова живопис. Той крои други планове. Лиза, която е неотлъчно до него, го е вдъхновила в Буживал за една прелестна пленерна картина: седнала в лодка близо до брега, под сянката на едно дърво, млада жена в летен тоалет като че ли очаква или мечтае, полюлявана от вълните. Лиза отново позира за двете му платна за Салона — за един голям акт, Къпеща се с куче, в който личат следи от влиянието на Курбе, и за една друга, много по-интересна, много по-привлекателна по своя замисъл творба — Алжирка. На какво се дължи наистина тази неочаквана екзотика? По това време Реноар попада под едно друго властно влияние, влиянието на автора на „Алжирски жени“ — Дьолакроа, майстора на баграта.

Живописта на открито не пречи на младия художник да посещава Лувър. Въпреки всичко, което биха казали по този повод някои батиньолци, той държи на своето. „Само в музея човек се учи да рисува…“ Също в музея човек намира големите застъпници, на които може да се облегне. От първите си стъпки в ателието на Глер преди осем години Реноар търпеливо е правил опит след опит, обогатявал се е от всичко видяно. Пленерът му е разкрил великата феерия на светлината. Но той съвсем не притежава блестящата палитра, която му би позволила да предаде трептенията, вибрациите на баграта. Дьолакроа ще му помогне да преодолее този етап. Ориенталският костюм, в който навлича Лиза, както и друг един модел — търговката на килими г-жа Стора, поръчала му портрета си по същото време, — не е за него екзотика, а просто повод да разработва цветни вариации.

Курбе, Дьолакроа! Въпреки тези малко съмнителни покровители журито на Салона приема Къпеща се с куче и Алжирка.^[7] Но то не проявява същата снизходителност към нещастния Моне, чиито работи и тази година отхвърля.

През пролетта на 1870 г. вече никой не се съмнява, че една епоха е пред своя бурен край. Съпротивата срещу империята постоянно расте. Убийството на журналиста Виктор Ноар от принц Пиер Бонапарт през януари едва ли не предизвиква въстание. Но растящата враждебност, вълненията не подсказват за катастрофата, която грози Франция — предстоящата Френско-пруска война, посрещната от общественото мнение с трескава и сляпа екзалтация и завършила с погром. Базил и Фантен-Латур ще оставят картини, които ще запазят спомена за тази отминаваща епоха. Базил рисува в ателието си неколцина свои приятели и тази творба е сякаш съкровено възпоминание за дългогодишното приятелство, което въпреки изпитанията е дало толкова плодове. Картината „Ателие в Батиньол“, нарисувана от Фантен-Латур по същото време, има преди всичко за задача — според замисъла на своя автор — да отдаде почит на Едуар Мане. Фантен го изобразява, седнал пред своя статив и заобиколен от неколцина батиньолци — Емил Зола, критика Захари Астрюк, Базил, Едмон Метър, Реноар, Моне.

В очите на художника те са само фигуранти, играят „дребни роли“. Той не предугажда бъдещето на тия „млади хора с добра воля“. Но какво значение има това! Въпреки всичко той ги е поставил в картината си и това е добре. Други, по-прозорливи от него, предусещат бъдещето на Реноар и Моне. На 1 юни в „L’Artiste“ Арсен Усе не се поколебава да ги нарече „двамата истински майстори на тази школа, която вместо изкуство за изкуството казва природа за природата… Журито отхвърли г. Моне. То има благоразумието да приеме г. Реноар. Струва си да се проучи гордият артистичен темперамент, който прави бляскав пробив с една Алжирка, под която би се подписал и Дьолакроа. Неговият учител Глер трябва да е доста изненадан, че е възпитал такъв блуден син, който се подиграва с всички закони на граматиката, защото се осмелява да работи посвоему… Запомнете добре името на г. Реноар и името на г. Моне“ — заключава Арсен Усе.

Месец и половина по-късно Наполеон III обявява война на Прусия.