Анри Перюшо
Животът на Реноар (15)

ІІ.
Недъгавият с лъчезарните ръце

… И очи като редки камъни не струват колкото погледа, който излъчва честитата й плът: високи, като че набъбнали от предвечно мляко гърди, гладки бедра, по които още лепне солта на девственото море.

Маларме, „Бъдещото явление“.

Ателието в „Колет“ е на първия етаж. Всяка сутрин изкачват там Реноар на носилка. Поставят го да седне на стола върху напълнена с въздух възглавничка, защото от седенето кожата му все повече се възпалява. Приготвят четките и палитрата, която поставят на коленете му: твърде болезнено е за него, а и почти невъзможно, да я държи в ръка. Освен това трябва да обвиват сгърчените му от ревматизъм пръсти с превръзки. После втикват една четка между палеца и показалеца^[1] и Реноар започва да рисува.

Рисува с обичайната си бързина, тялото леко приведено към статива, със зорък поглед, като ръката му отривисто се движи от палитрата до платното, от платното до канчето с разтворителя; той докосва с бързи удари платното подобно на кокошка, която кълве, както казва Филип, синът на Морис Ганя.

Реноар едва поглежда модела си. „Той ми е необходим само за да ме запали, да ми позволи да дръзна неща, които не бих могъл да измисля без него, и да ме върне на земята, ако много се увлека“ — изповядва художникът на Албер Андре.

Както вчера, така и днес Коко и Габриела са неговите предпочитани модели. Габриела го вдъхновява за композиции, в които е изобразена с прозрачни дрехи, широко разтворени около голата й гръд. Изящни композиции, в които багрените оттенъци на тъканта, сиянието на розата или на перлата, кадифената плът на гръдта са предадени със същата нежна чувственост като мелодия от преливащи се цветове.

„Едва сега имам чувството, че правя това, което искам“ — е казал Реноар на Ганя. И с право: той е стигнал до онзи предел на развитието, когато големият художник се освобождава, отърсва се от всичко, което не му е присъщо, и навлиза във вечността. Освобождаване и пречистване. Външният свят се разбива пред прага на Реноар. Той е принцът, магьосникът на един свят, в който царува сам и който прибавя към света. Ала той не иска и да знае дали създава този свят. Стига му радостта да го твори, да му се отдава всецяло. „Наистина аз съм щастлив човек. Не мога да правя нищо друго, освен да рисувам.“ Да рисува детско личице или бюста на жена, да рисува светлината, която гали плътта или пронизва пейзажа с топлите си вълни. Понякога, когато го изнасят навън, го чуват да възклицава: „По дяволите, колко е хубаво!… По дяволите, колко е хубаво!“^[2] Вече старец, у когото витаят силите на смъртта, Реноар мисли само за силите на живота.

Последният път, когато го видях, беше през пролетта на същата година в Кан — пише немският критик Юлиус Майер-Грефе. — Седеше съвсем сам в голямата светла стая пред празна маса. Измършавялото му тяло, само кожа и кости, заемаше съвсем малко място и не се мърдаше. Стори ми се, че седи там от дълги часове и че често седи така неподвижен. Лицето му приличаше на изсушения образ на папата от Тициановата картина в Неапол, също така изострено от възрастта, също така умно, но без израза на зорко лукавство и безпокойство. Гледаше кротко през големия прозорец хълмовете, които се издигат пред морето, и се грееше на слънце. Не се обърна, когато влязох в стаята, и не чу много нещо от думите, с които изразих чувството си на уважение. Слънцето като че ли му говореше повече. Бих дал много в този миг, за да бъда стар като него и да намеря по-естествени средства за общуване от кухите фрази за изкуството.

Реноар вече разполага с автомобил, който използува за големите си пътувания между Кан, Париж и Есоа. Батистен, който някога го е разхождал с файтона си в Кан, сега е негов шофьор. „Ето ме в кола като луксозна куртизанка!“ — възкликва с ирония художникът.

Този лукс — автомобилите са още твърде редки и се продават на сравнително високи цени — се налага, уви, в неговия случай като необходимост. Освен това той е принуден да напусне апартамента си на улица Коленкур и да се пренесе в жилище с по-удобно вътрешно разположение и преди всичко с ателие без стълби.

Ревматизмът не му дава покой. През есента опитват малки хирургически операции, за да раздвижат ставите му, но без видим резултат.

Току-що някакъв хирург пак ме стърга — пише на 15 ноември той на Жорж Ривиер. — Ще ме режат пак след седмица и пак, и пак. Не знам кога ще мога да седна, дори започвам да се отчайвам, всеки път отлагат. Тази вечер хирургът ми каза, че ще чакам още седмици. Истината е, че няма никакво подобрение, и съм сигурен, че станах още по-недъгав. Иначе имам добър апетит. Всичко е наред.

Всичко е наред за живописта! От изтощеното тяло — скоро той ще пише на Дюран-Рюел, че „няма никакви сили“ — продължава да се извисява хвалебственият химн, който отменя съдбата, смъртната примка, в която е хванат всеки живот. „Дните на човека са като тревата“ — се казва в Псалмите. И наистина всичко е мимолетно, всичко е суета. Но на omnia vanitas отговаря съкровената победа на творческия дух, който извиква радостта си пред лицето на нощта, готова да го погълне.

На 8 януари 1912 г. Мери Касат, която по това време е в Южна Франция, пише на Дюран-Рюел: „Видът на бедния Реноар наистина ми причини мъка. Да можеше да се направи нещо за него!“ Състоянието на художника непрекъснато се влошава. Сега краката му са почти напълно неподвижни. Няколко дни след срещата си с Мери Касат недъгавият отива в Ница, където са му намерили по-удобно ателие, отколкото в „Колет“, на площад Еглиз-дю-Вьо 1, край брега на Пайон.

В Ница — с живописта всичко е наред — Реноар отделя не по-малко от петдесетина сеанса за едно голямо платно, портрет на г-жа дьо Галеа, с която го е запознал Волар и която той изобразява излегнала се на шезлонг в стил ампир. Това не му пречи да се отдава и на любимите си етюди, на голите тела.

Освежен от тази работа, художникът се връща през май в Кан, където лекарят го е посъветвал да отиде, за да може „да излиза на слънце“. Той никак не подозира, че един страшен пристъп ще го скове за няколко седмици, ще парализира и ръцете, и краката му. Този път Реноар изпада в пълно обезсърчение. Обнадеждава се малко едва към 15 юни, когато отново започва да си служи с ръцете.

В Ню Йорк, в майския брой на „Scribner’s Magazine“ току-що е излязла голямата статия, която е написал за него Уолтър Пач и в която са цитирани някои негови мисли. „Художествената творба — казва Реноар — трябва да ви грабне, да ви завладее, да ви прехласне. Тя е средството на художника да изрази своята страст, струята, която блика от него и ви увлича със страстта си.“ Откакто са били произнесени тези думи, въпреки физическите страдания, страстта на художника не е затихнала. Напротив човек би казал, че колкото повече тялото му се вкостенява, толкова повече се разгаря пламъкът, който гори в него и се подхранва от някакви тайнствени извори на жизненост. През август го завеждат в Париж, където го подлагат на нова тежка операция в една клиника на улица Шез. Един ден Волар среща Алина: „Как е той?“ „Операцията е отложена за утре… Извинете ме, много бързам, мъжът ми ме изпрати за кутията с бои. Иска да рисува цветята, които му донесоха тази заран.“

На 23 октомври миналата година „Journal officiel“ е публикувал декрета, удостояващ Реноар със званието офицер на Почетния легион. „Ето го и офицер, трябва да е доволен. Поздравете го от мен“ — пише Моне на Дюран-Рюел. Да, същият Моне, от когото Реноар преди единадесет години се страхуваше, че няма да одобри удостояването му с кавалерски чин. Но времето минава, а с него се променят и перспективите на човешките пътища, отдалечават се или се приближават, заличават се или се изясняват нещата, които вълнуват хората. Моне е поздравил Реноар, а Реноар от своя страна е приел доста разсеяно, само с пренебрежителна насмешка своята розетка — „кръгчето“, както казва той. Нито единият, нито другият не отдават вече на тия неща такова значение, както преди; и двамата са стигнали до безразличието. Безразличие, дошло заедно с опита, което най-после разкрива живота такъв, какъвто е, с безредното му многообразие, с всичките му противоречия и нелепости.

А не е ли странно, че Реноар дължи тази розетка не на Министерството на изящните изкуства, което му е дало кавалерската лента, а на Министерството на търговията и индустрията? Как да се обясни този парадокс? Реноар се радва на международна известност, негови картини се излагат в Дрезден и Будапеща, във Виена, Лондон и Берлин. Въпреки това са се побояли, че повишаването му в по-горно звание ще предизвика гняв сред академиците, и са възприели този заобиколен път, като се мотивират с това, че някои от неговите произведения, представени в художествения раздел на една изложба в Буенос Айрес, са били обявени hors concours. Може би, за да заглади впечатлението от този странен начин на действие, министърът на търговията се възползува от присъствието на Реноар в Париж и отива лично на улица Шез. Художникът го посреща любезно. „Благодаря ви за посещението — му казва той. — То прави по-ценно присъденото ми отличие.“ И добавя полусериозно, полушеговито: „Почетният легион все още има голямо обаяние сред чужденците; ще ми бъде приятно да го нося пред тях.“

След като излиза от клиниката, Реноар отива да си почине — т.е. да поработи — в Шавил. „Незаменимо място за живописци! — се провиква той с младежки възторг. — Блато с пясък наоколо, истински пясък, разбирате ли, и лилии във водата.“ После се връща в Париж, където Алина е намерила удобен апартамент на булевард Рошуар 57-б до някогашния цирк „Фернандо“, който от петнадесет години насам е собственост на клоуна Бум-Бум и се нарича „Медрано“. Жилището има само един недостатък, но недостатък до немай-къде сериозен, поне в очите на Реноар, който се задъхва от негодуване — това, че е на ъгъла на улицата, която носи името на архитекта Виоле-льо-Дюк, най-омразния некадърник, реставратора на Парижката Света Богородица.

Пресилено негодуване. Невинаги избухванията на Реноар са от такова естество. Четиридесетгодишният художник Ру-Шампион, който живее в Кан, отбелязва, че той има „ужасни изблици на гняв“: „Когато се разсърди, виковете му се чуват отдалеч.“ Гневът на Реноар наистина се успокоява така бързо, както и внезапно избухва. Той често се спречква с Габриела, която обожава „господаря“, но винаги постъпва на своя глава, например не допуща в ателието хора, които не й допадат. „Знаете ли какъв номер ми скрои онзи ден? «Дошъл бе — казва ми тя — някакъв човек, който на всяка цена искаше да види господина, но макар че си беше обръснал брадата и облякъл празничния костюм, аз го познах: беше пъдарят! Не го пуснах да влезе.» А този пъдар бил самият префект г. Андре дьо Жоли.“ Тия спречквания с Габриела редовно завършват с изгонване, придружено със силни крясъци. „Този път е завинаги, разбирате ли, Габриела?“^[3]

От същите недра, откъдето се издига пламъкът на неговия лиризъм, блика и огънят на гнева му; и това е без съмнение същият огън, огънят на онази страст, за която е говорил на Уолтър Пач и на която той, измъченият и парализиран старец, дължи ликуващата си душа. Чудната му жизненост поразява всички, които се доближат до него. Той „е в същото печално състояние — ще пише скоро Дюран-Рюел, — но винаги със смайващо силен дух. Не може нито да ходи, нито дори да се повдигне от креслото си. Навсякъде трябва да го носят двама души. Какво мъчение! И въпреки това все същото добро настроение и същото щастие, когато може да рисува.“

Както другите му се чудят, така и Реноар от своя страна се учудва — по съвсем различни причини — на някои хора, чието поведение го смайва. Някакъв млад производител на рамки му е поискал съвет, за да подобри производството си, и той му е дал сведения за начина, по който някога са правили хубави рамки. След известно време младият човек идва пак и се оплаква: „Като работя по този начин, печеля по-малко.“ Реноар подскача. „Млади ми приятелю — отговаря сухо той, — когато човек има желание да постигне нещо, не измерва напредъка си с парите, които печели. Двадесет години моите картини не се продаваха. Обедите ми бяха тънки, разходите — нищожни, но аз се интересувах само от това, което правех в живописта.“ Безполезни думи! Мракът никога няма да разбере пламъка, нито защо той е пламък; а и как би могъл мракът да се превърне в пламък? В опита се крие и една жестока поука, с чиято истина човек трябва в края на краищата да се примири: никого не можеш да научиш на нещо, защото никого не можеш да промениш. Ако светът е толкова противоречив, причина за това са неизгладимите различия между хората, първичното неравенство, което отчуждава човек от човека.

Като гледат с какво увлечение работи Реноар, неговите близки още повече се измъчват от плачевното му състояние. В желанието си да му окажат някаква помощ Бернхаймовци издирват най-добрия специалист по ревматизъм и го завеждат при художника. Лекарят Анри Готиез уверява Реноар, че без съмнение ще успее да му помогне значително и да му възвърне способността да ходи. Реноар посреща полудоверчиво, полускептично тази очевидно многообещаваща прогноза. Покорно се подлага на предписания му от лекаря режим. А и режимът му действува добре. По-късно, при една от своите визити доктор Готиез му съобщава, че е време да пристъпят към решителния опит.

Той повдига художника от креслото му и го изправя на крака. После внимателно го пуска и го подканя да тръгне. Напрегнал воля, Реноар успява да повдигне крак и да пристъпи. Прави една крачка, след нея друга, и още една… Алина и другите свидетели на сцената наблюдават угнетени чудото: Реноар ходи. От две години насам той е престанал да ходи. Но ето че отново ходи. Бавно, заобикаля статива си, върви все напред, връща се стъпка по стъпка до мястото, откъдето е тръгнал. Реноар ходи. Изтощен от усилието, той стига най-после до креслото си и се отпуска в него. И тогава се усмихва на лекаря: „Благодаря ви, докторе. Вие сте вълшебник! Но аз не искам да ходя, защото това изисква от мене такова напрежение на волята, че няма да ми остане воля за рисуване. А аз — добавя той, като сяда завинаги, — предпочитам да рисувам, вместо да ходя.“^[4]

* * *

Някои упрекват Реноар, че сега злоупотребява с червения цвят, че работи своите картини и особено актовете си с „желе от френско грозде“.

Реноар повдига рамене. Той прави това, което го задоволява. Някои предпочитали старите му работи, Госпожа Шарпантие и децата й? „Да я лепнат в Лувъра и да ме оставят на мира!“^[5]

Размишлявайки понякога за колебанията в търговията с картини, той пресмята, че може би ще дойде ден, когато ще се наситят на платната му. И пак вдига рамене. „Сега имам достатъчно спестени средства — казва той на Ривиер, — за да си позволя да рисувам, без да се съобразявам с търговците.“

Освободен от всякаква зависимост, от всякакви задължения, той се отдава на своето творчество както всички велики старци, подлудели по живописта, литературата или музиката, които, опиянени от безкрайна свобода, изтръгват от себе си цели светове. „Оставете ме на лудостта ми, на моите открития“ — казва той.

Майер-Грефе му посвещава цяла книга. Все по-многобройни са изложбите на негови творби. Славата му расте. При разпродажбата на колекцията на Анри Руар през декември 1912 г. оценяват една картина от младежките му години за деветдесет и пет хиляди франка.^[6] Но славата, богатството не значат нищо пред неговата единствена и изключителна страст. Посетителите обсаждат „Колет“. „Господарят работи, оставете го на мира!“ — им отговаря Габриела. Посетителите не губят надежда и в повечето случаи постигат целта си. Понякога Реноар ги приема сърдечно или пък се забавлява с тях; друг път, раздразнен, „се затваря в себе си, не казва нито дума и става направо неприятен“.^[7] Във всеки случай, щом завърши посещението и се върне към своята работа, той „се преобразява, подсвирква си, тананика си песнички, научени от моделите, захласва се от красотите, които само неговото око открива“.^[8]

Той никога няма да свикне с „комедията“ на славата, с всички тези прояви на интерес, някои очевидно ласкателни, повечето странни или досадни, с които всекидневно се заплаща цената й. Наскоро е трябвало „да поеме патронажа“ над създадената от някакъв градинар роза — роза „Реноар“, разбира се — и да нарисува акварел със същата роза за каталога на градинаря. Боите, с които си е послужил, е заел от Ру-Шампион, а те са били малко сухи. „Но знаете ли — казва художникът на Ру-Шампион, — аз го подписах, следователно той е хубав. Стигнах дотам, че ако отрежат дъното на панталона ми, след като съм седял с него на палитрата, трябва само да го подпиша, за да започнат да викат, че е чудо. А пък плюеха на шедьоврите ми!“

Между все по-многобройните посетители от всякакъв род има и много млади художници. Някои слисват Реноар с чудноватите си въпроси. „Винаги се плаша, когато млади художници идват при мене и ме разпитват за целите на живописта. Има и такива, които ми обясняват причините, накарали ме да поставя червено или синьо на това или онова място в моите картини. Наистина нашият занаят е труден, сложен и аз разбирам всички тревоги. Но все пак е нужна малко простота, искреност.“ Някои се опитват да улавят „тайните“ му, да анализират състава на палитрата му: „Това е фармация, а не изкуство… — казва художникът. — Днес искат всичко да обяснят. Но ако можеше да се обясни една картина, тя вече нямаше да бъде изкуство. Знаете ли кои смятам за двете най-важни качества на една творба на изкуството? Да бъде неописуема и неподражаема…“

Най-лошите досадници, най-непоносимите за Реноар са тези, които се изкачват към „Колет“ като че ли отиват на представление. „Вчера видях г-жа Мале — пише Мери Касат на Дюран-Рюел през април 1913 г., — която ми каза, че Жак-Емил Бланш й бил на гости и щял да я заведе при Реноар, (че) й описал как закрепвали четките към ръката му^[9] и пр. и пр. Какво мислите за това любопитство? А после Бланш ще излезе със статия, в която ще опише печалното здравословно състояние на Реноар. Господ да ме пази от такива хора!“ Остава само туристическите пътеводители да почнат да отбелязват: „Кан-сюр-Мер. Вилата на Реноар, художника чудо. Струва си отклонението.“ Не са ли заявили един ден някакви непознати хора, за да оправдаят нахлуването си в „Колет“: „Портиерът на хотела в Ница ни каза, че в Кан трябвало да се види ателието на Реноар?“

Колкото и досадно да е това любопитство, понеже е продиктувано най-често от еснафски интереси, човек все пак може да разбере първопричината му. Онова, което обикновените хора смятат за странно у по-висшето същество и което се изявява почти винаги с възрастта, се разкрива най-добре при големите изпитания. Как може да не бъде атракция — в буквалния смисъл на думата — старецът от Кан с обезобразените ръце, който сякаш рисува с „паче перо“?^[10] Не му стига, че рисува платно след платно, че очите му се радват на нов модел, Мадлен Брюно, а ето че най-после се осъществява и мечтата, която Майол е пробудил у него: заема се да работи скулптура.

Волар, който обича да поръчва на художниците гравюри, бронзови фигурки и керамика, твърде умело подклажда, експлоатира дремещото у Реноар желание. Художникът почти нямал ръце? Хубава работа! Нима през всички времена скулпторите не са се ползували от помощта на изпълнители? Сам Роден — когото Волар ненавижда — не кара ли учениците си да увеличават фигурките му? Концепцията на една скулптура е едно нещо, изпълнението в материал — друго. Има известна истина в думите на изкусителя.^[11]

Но търговецът не се задоволява само да изтъква по присъщия си ленив и настойчив начин своите аргументи. Един ден той пристига при Реноар с двадесет и три годишния каталанец Ришар Гино, ученик на Майол, и художникът, както сам признава, не може „да устои“.

Седнал в креслото си в градината на „Колет“, с бастун в ръка, той командува Гино. „Прибавете глина Тук. Още!… Още!… А там трябва да отнемете малко…“^[12] Единодействието между двамата е пълно. Гино така добре разбира какво се иска от него и така умее да забравя себе си, че бързо придобива изумителната способност да предугажда и най-малките намерения на Реноар. Думите между тях стават почти излишни. Достатъчни им са само няколко звука, които творческата треска изпълва със смисъл. Реноар не би работил по-добре, ако можеше сам да моделира глината. Напротив, струва му се, че този метод е за предпочитане. Не го сдържа от радост. „Виждате ли, Волар? Сякаш ръката ми е била на върха на бастуна… За да работиш добре, не бива да си твърде близо. Като забиеш нос в глината, можеш ли да си дадеш сметка какво правиш?“

След като е направил една малка Венера, Реноар започва и голяма статуя на богинята, висока метър и осемдесет. Бастунът на недъгавия чертае в светлината победилата своите съпернички Венера, на която овчарят Парис е дал ябълката, предназначена за най-красивата жена. Реноар дълго и подробно обмисля строежа на фигурата. Яка и набита, със закръглени форми, тази Венера победителка, сякаш родена от мощен къс глина, е самата чувственост и самата плодовитост. Спокойно, с прост и могъщ устрем подобно на дорийска колона, тя утвърждава здравата плът, слънчевата невинност на акта, който човешките страхове са обвили в мрак. Един ден в началото на 1914 година, когато работи над тази Венера, Реноар заявява на поета Жоашен Гаске: „Какви прекрасни същества са били гърците. Животът им е бил тъй щастлив, че са си въобразявали, че когато боговете искат да намерят рая и да любят, слизат на земята. Да, земята е била раят на боговете…“

По молба на Ганя художникът рисува нова Присъда на Парис. После разработва същата сцена във висок релеф^[13], който смята да използува за цокъл на фигурата на Венера. Има и много други идеи, замислил е ни повече, ни по-малко да извае в естествена големина всяка от фигурите на Присъдата, за да ги постави в парка на „Колет“. Без съмнение той желае твърде много; Ришар Гино и без това не ще може да остане завинаги в Кан, а другите изпълнители, към които се обръща Реноар, не притежават качествата, които правят от каталанеца идеален сътрудник…^[14]

Интересно съвпадение: през март 1914 година, по времето, когато Реноар се занимава със скулптура, го посещава Роден, който пребивава в Южна Франция. Семейство Бернхайм е поръчало на Реноар портрет на скулптора със сангин. За съжаление тази среща го разочарова, защото Роден се показва маниерен, почти непоносим с превзетостта си. Дори кротката Алина с мъка се сдържа.

Волар, който е в Колет, наблюдава с присвити очи скулптора. Той вече подрежда на ум чертите, с които ще го накичи в своите книги, и се зарича да обогати с цяла глава — „Обед с Роден“ — своите спомени за Реноар.

Маса хора — провиква се Роден — не искат да вляза в Академията; непрекъснато ми повтарят: „Майсторе, при вашия талант…“ Моят талант! Пречи ли той на един Сен Марсо да има предимство пред мен на официални приеми, на погребения, навсякъде?…

Със странен блясък в погледа Волар следи скулптора, не пропуска нито една негова дума, нито един негов жест, лукаво го подтиква към смешни изповеди. „Но, кажете ми, майсторе…“ — повтаря той. Това „кажете ми“ на Волар е добре известно на неговите познати, а не по-малко и жестът, с който придружава тези думи. „Кажете ми, майсторе…“ — шепне той и се почесва по задника.

* * *

На 4 юни — Реноар е в Париж — едно събитие раздвижва артистичните среди на столицата: председателят на републиката Реймон Поанкаре открива в Лувър залите, където е изложена сбирката, завещана от граф Исак дьо Камондо.

Тази сбирка е изключителна поради това, че освен художествени предмети и мебели съдържа шестдесет и седем творби на импресионисти и на техни предшественици и непосредствени приемници. „Лувър трябва да вземе всичко и да го изложи; ако не приеме това условие, оставям колекцията си на Пти Пале“ — е уточнил Камондо в завещанието си. На тази категорична клауза импресионизмът дължи своето влизане в музея. И това влизане е толкова по-забележително, понеже, противно на обичая да се допускат в музея творби едва десет години след смъртта на автора им, трима от представените импресионисти са още живи — Дега, Моне и Реноар.^[15]

Точно четиридесет години са минали от първата изложба на импресионистите, открита непосредствено след войната от 1870 г. Днес триумфът на онези, които някога наричаха „непримиримите“, е пълен. За да бъде той извоюван по такъв убедителен начин, е трябвало да изтече много време. А може би е трябвало и светът, в който се е родил импресионизмът, да стигне до предела на своето развитие — светът на Мане, но също и на Бугро, на Зола, но и на Албер Волф, светът на буржоата от „Кипящо гърне“ и стачките от „Жерминал“, но и на лодкарите от Аржантьой и баловете в Монмартър. Този свят все още се смее безгрижно, без да знае, че буреносните облаци, които се трупат над Европа, ще го унищожат завинаги, ще отнесат в мрака на миналото онова, което някои хора с носталгия ще наричат „доброто старо време“…

Още преди края на юни в Сараево се извършва атентатът срещу австрийския ерцхерцог Франц-Фердинанд. Той повлича низ от фатални събития. Едно след друго правителствата мобилизират и се втурват към трагичната развръзка. На 1 август след обед тревожен камбанен звън разнася по френските градове и села злокобната вест за мобилизацията; два дни по-късно Германия обявява война на Франция, съюзница на Русия.

Реноар мисли само за двамата си сина — Пиер, запасняк на двадесет и девет години, е призован в четвърти пехотен батальон, а Жан, откакто е завършил образованието си, служи като подофицер-кавалерист в първи драгунски полк. От дълги години художникът е предчувствувал избухването на тази война, която счита за чудовищна. И все пак е потресен, че хората отново са могли да изпаднат в такова безумие. Видял е Пиер само за няколко минути преди заминаването му за фронта, а за да види Жан, е трябвало да го отведат в Лани, където временно е разквартируван драгунският полк. „Хванали сме се на хорото; ще бъде непочтено, ако изоставим другите“ — казва той на Жан. Със свито сърце, колкото и да се страхува от бъдещето, той не желае да си служи с ходатайства, да използува името си, за да избави синовете си от общата опасност; и това, което започва за милиони хора във Франция, Германия и другаде, започва и за него: дълги дни без писма, безпокойство, което ту намаляват, ту засилват разпространяваните верни или неверни новини.

Към средата на месец август и Реноар, както всички, научава за началото на „светкавична“ офанзива в Лотарингия. Но не се поддава на всеобщия оптимизъм, който му се струва прекален. Германците бягали? „А битката между Хорациите и Куриатите? Нима никога не сте били в «Театр Франсе»?… Точно сега ме е страх. Хората полудяват…“ Този лирик, този поет на багрите проявява наистина повече здрав разум, повече прозорливост от мнозинството хора, минаващи за реалисти, които не виждат действителността, а камо ли отвъд нея. За нещастие събитията му дават право. Няколко дни по-късно идва поражението при Сарбур-Моранж, поражението при Шарлероа, започва отстъплението. „Но руският валяк не е шега работа — казва Волар на художника. — Всички вестници говорят за него.“ Всички вестници наистина… „Le Matin“ дори печати с едри букви на 24 август: „Казаците са на пет прехода от Берлин.“ Реноар клати глава: „Та погледнете на картата какво разстояние трябва да преминат…“ Тревогата го гнети. И внезапно, обзет от отвращение и умора, извиква: „Няма вече да рисувам!“

Госпожа Реноар, която плетеше войнишко шалче, намести очилата си, погледна своя мъж и без да каже дума, наведе глава над работата си, като сподави една въздишка. Реноар, който пък искаше да прикрие загрижеността си, започна да рисува и работейки машинално — за пръв път го виждах да рисува без увлечение, — за да се разсее, започна да тананика една от любимите си арии от „Хубавата Елена“. Но не му беше до това.

Внезапно пощальонът престава да носи писма от Пиер и Жан. Реноар не може да не помисли за най-лошото. Напразно Ривиер се опитва да го успокои. „Скъпи приятелю — му отговаря художникът, — единствено лудите смятат, че бедите спохождат само другите хора.“ Никога той не е живял в такава тревога. И все пак противно на това, което е казал на Волар, продължава да рисува. По-рано с живописта е заглушавал физическите си страдания, сега потиска душевните си страдания, тревогата, която го разяжда; а голите тела и цветята, които се раждат изпод четката му, трептят в същите топли и радостни багри, както преди. Нищо не може да пресуши или да помъти извора на живот у него — нито кървавото безумие на хората, нито мисълта, че сам той се приближава с колеблива стъпка към вечния мрак.

Новините стават все по-лоши. Избягали от областите, където се водят боеве, в Париж нахлуват тълпи измъчени, подплашени хора, които разказват страхотни истории за кланета, насилия и всякакви жестокости, напомнящи за средновековните шествия на невинни мъченици, деца с отсечени ръце и избодени очи, жени с отрязани гърди… Замлъкнали са виковете „Към Берлин! Ще ги сразим!“ от дните на мобилизацията. Неприятелската армия настъпва. Като че ли 1914 ще бъде втора 1870 година. Страхувайки се от нова обсада и — кой знае? — от нова Комуна, десетки хиляди напускат Париж. Говори се, че самото правителство се готви да отиде в Бордо. Увещават и Реноар да замине. Но той отказва: отчаяно чака писма от синовете си, а отиде ли другаде, те ще идват по-бавно. Когато германците се доближават на четиридесет километра до Париж, паниката се засилва. През нощта на 2 срещу 3 септември правителството наистина напуска столицата. На другия ден германски едноплощници „Таубе“ хвърлят няколко бомби. Те не причиняват големи щети, но Реноар решава да замине. Ако Париж ще бъде обсаден, по-добре е да се върнат в Кан. Още същия ден колата на художника поема по шосето за Мулен.

Четиридесет и осем часа по-късно военният комендант на Париж Галиени атакува фланга на германската армия. Маршал Жофр започва обща офанзива на Марна. Тя пречупва устрема на врага и го принуждава да се огъне.

Почти по същото време, когато вестта за тази победа достига в Кан, Реноар научава, че синът му Пиер е бил тежко ранен в Лотарингия и изпратен в една болница в Каркасон. Колкото и болезнена да е тази новина, той чувствува известно облекчение. Поне Пиер е жив и избавен от други опасности, защото без съмнение вече няма да го върнат на фронта. Но Жан? Реноар се безпокои все повече от продължителното мълчание. Най-после, към края на септември, едно писмо го успокоява. Ритнат от кон, Жан е постъпил на лечение в болницата в Амиен; той е на оздравяване и след това ще стажува в Люсон, Вандея.

Алина иска веднага да отиде да види децата си. Но тъй като става все по-трудно да се пътува, заминава едва на 31 октомври.

Най-напред отива в Каркасон. Дясната ръка на Пиер е раздробена до лакътя; той трябва да бъде опериран и по всяка вероятност ще носи протеза. Ще може ли някога да излезе пак на сцената? Алина се мъчи да го утешава, но той мисли само за провалената си артистична кариера. Това е вечният диалог между майката и детето. Най-важното за майката е, че детето й е живо; най-важното за детето е онова, което дава смисъл на живота му.

Срещата на Алина с втория й син в Люсон протича в съвсем друга атмосфера. Жан е във възторг от мисълта, че ще може скоро да се върне на фронта, и крои хиляди планове. Мечтае за баретата на алпийските стрелци, иска да се премести в поделението на „сините дяволи“. Войнственото му нетърпение никак не успокоява Алина, която се прибира в Кан към края на ноември. „Жан се е побъркал — казва Реноар, — ще го убият за нищо и никакво.“

Докато отсъствува жена му, художникът много страда от ревматизма. Новата криза обаче не го разтревожва; успокоява го мисълта, че синовете му поне засега са в безопасност, въпреки че се страхува от бъдещето: и наистина войната затъва в калта на окопите. Все едно! Той рисува и вае с Гино, като че ли нищо не е станало; продължава да черпи от себе си радостта и светлината, която се излъчва от творбите му. Там се убиват, милиони хора са мъртви или ще умрат, пушки, оръдия и картечници бълват убийствения си огън. Но в тази Европа, където вилнеят силите на разрушението, старецът от Кан с палитра на колене продължава да възпява красотата на живота, да поднася на богинята ненакърненото си вдъхновение.

За да му спести излишни грижи, Алина крие от него болестта, от която тя самата страда. От няколко години е болна от диабет, но никога нищо не е казала и се лекува тайно. Войната, тревогите около съдбата на Пиер и Жан са допринесли немалко, за да се влоши състоянието й. За щастие Реноар не забелязва нищо и тя е доволна.

Единствените грижи на художника през първите месеци на 1915 г. идват от Жан, който е успял да осъществи желанието си: върнал се е на фронта като подпоручик от 6-и батальон на алпийските стрелци. „Старея тук спокойно, доколкото ми позволяват постоянните тревоги от тази глупава война — пише Реноар на Дюран-Рюел на 25 март, — и работя по малко, за да не мисля. Това все пак е нещо.“ Този почти шеговит тон издава настроението, в което се намира художникът.

Тъй като по това време Волар е в „Колет“, на Реноар, който предишните години е нарисувал вече няколко портрета на търговеца, внезапно му се поиска да портретува още веднъж този, когото нарича „симпатичния досадник“.

Шапката ви е удивителна! Трябва да нарисувам нещо с вас — му казва той изведнъж… — Седнете на тоя стол… Осветлението наистина е малко особено, но художникът трябва да се нагажда към всякакви осветления!… Не знаете къде да денете ръцете си; ето, дръжте картонения тигър на Клод или, ако ви е по-приятно, котката, която спи пред камината.

Волар предпочита да гали котката и сеансът започва. Реноар рисува портрета сякаш си играе — работи така сръчно, че слисаният Волар, макар и свикнал с умението на художника, не може да откъсне поглед от парализираната ръка. Реноар забелязва това и насмешливо подхвърля на търговеца: „Добре виждате, Волар, че човек няма нужда от ръка, за да рисува! Ръката е празна работа…“

Художникът изживява един от последните спокойни мигове на тази пролет.

Алина не е могла повече да скрие от него, че е болна. А през април внезапно пристига писмо от Жерармер: Жан е настанен в болницата на този град със строшена от куршум бедрена кост. Писмото е „успокоително“; Жан уверява, че от раната кракът му ще остане „само малко вдървен“, и се шегува: това ще му придаде „офицерски шик“. Но как биха могли родителите на ранените да повярват напълно на успокоителните им писма?

Макар и твърде отпаднала, щом получава необходимото разрешение, Алина заминава за Жерармер. „Ще видите — казва Реноар на Волар, — ако получа телеграма с много подробности, значи, че искат да скрият нещо от мен.“

Телеграмата, която получава, е кратка, но не разсейва страховете му. „Сигурен съм — повтаря той, — че ще му отрежат крака.“

Моята стая — разказва Волар — беше до спалнята на Реноар; чувах го да пъшка цялата нощ. При най-малката тревога не можеше да заспи, а в будно състояние болестта му особено го измъчваше, без обаче да сломи енергията му… След една нощ, прекарана в стенания, той караше да го занесат в ателието: съвземаше се, като работеше.

Алина е болна. Пиер е опериран в края на март. Може би точно в този час ампутират крака на Жан… Всичко се струпва едновременно върху него, смазва го от отчаяние. Но той рисува, продължава да рисува, да увековечава жени и цветя в техния цъфтеж, като че ли нищо няма да изчезне, като че ли страданието, залезът и смъртта не съществуват, като че ли този свят не е смешна и жестока фантасмагория, където нищо няма смисъл, където всичко е видения, облаци, преплетени сенки в тъмна пещера.

Реноар с основание се е страхувал, че ще ампутират крака на Жан. Там, в Жерармер, се разиграва истинска драма. Гангрената е обхванала крака на сина му. Когато Алина пристига, лекарите се канят вече да оперират ранения. Тя толкова настойчиво ги умолява да не предприемат нищо, че отлагат ампутацията, после персоналът се сменя и тя намира съюзник в лицето на новия главен лекар. Той е против операцията и опитва друго лечение, което се оказва сполучливо. С една телеграма уведомяват Реноар, че кракът на Жан ще бъде спасен.

Сигурна вече, че синът й е вън от опасност, Алина се прибира в Кан, изтощена и съвсем разстроена. Едва завърнала се, ляга болна. Пренасят я в Ница, където е по-удобно да я лекуват. Но не успяват да я възстановят. Към края на юни вече няма съмнение, че е загубена. На 27-и започва агонията.

Завеждат Реноар на инвалидната му количка до леглото. По опустошеното му лице се стичат сълзи. Той гледа Алина. Свършено е. Тази част от него вече не принадлежи на тоя свят. За какво мисли той? Вероятно за нищо. В ужасния миг на смъртта, когато едно същество ще бъде внезапно заличено, унищожено, човек не мисли за нищо. Вероятно у Реноар е останала само голямата, разкъсваща, задушаваща болка, причинена от непоносимото съзнание, че вече няма нищо, че вече никога няма да има нищо и че е напълно безсилен. „Дните на човека са като тревата.“ Тя е още млада, Алина; само на петдесет и шест години. С плувнали в сълзи очи, вцепенен, изгарян от болка, Реноар гледа онази, която му е била другарка цели тридесет и три години. Изведнъж той се навежда, целува умиращата, после се изправя, смотолевя: „Хайде!“ Моли да го закарат със стола му до ателието, пред статива му, поисква палитрата си, четката. На статива стои недовършен букет от рози. Той плаче, ридания разтърсват мършавите му плещи, но той започва отново да рисува, да полага върху платното багрените петна, да вдъхва живот на тези едва нахвърлени рози, на тия оросени с кръв цветя, които са неговата жалка и необятна победа над леденото безразличие на безкрайната мрачина.