Анри Перюшо
Животът на Реноар (13)

IІІ.
Средиземноморие

Обгаря пладнето край тези брегове.

Морето, винаги започващо отново!

Валери, „Морското гробище“.

Реноар не се възстановява напълно от прекараната криза. Болките продължават. По съвета на лекарите той заминава през февруари 1899 г. на юг и се настанява в Кан-сюр-Мер срещу залива Анж, в хотел „Савурнен“. Един от приятелите му, художникът Фердинан Дьоконши, женен за дъщерята на собственика на хотела, му е препоръчал това място и мекия му климат.

„Ден съм зле, ден — добре — пише Реноар на Дюран-Рюел. — С други думи, смятам, че ще трябва да свикна да живея така.“ И сещайки се за предсказаното някога от самия него, а именно че „когато сам пред себе си се почувствува узрял за своята живопис, ще бъде вече късно“, той заключава: „Не бива да се оплаквам, можеше да бъде и по-зле.“

Може би като пише тези думи, Реноар мисли и за нещастния Сисле. На 1 февруари, малко преди да напусне Париж, той е присъствувал заедно с Клод Моне в Море на погребението на техния весел другар от годините във Фонтенбло. Съдбата е била докрай жестока към пейзажиста от бреговете на Лоен. Озлобеният от вечните неуспехи Сисле е свършил по ужасен начин: умрял е от рак в гърлото. И като последна ирония, както често се случва с художниците, които приживе са били несправедливо отричани, картините му, довчера отминавани, сега възбуждат горещите апетити на колекционерите.^[1]

„Можеше да бъде и по-зле…“

Между Антиб и Ница, на двадесетина километра и от двата града, е разположено старото укрепено селище Кан — „кацнало на склоновете“ със своите укрепления, порти, стръмни улички и на върха със стария замък, построен от Грималди през 14. век: оттам се открива гледка към морето, към хълмовете, обрасли с маслинови гори, кипариси, портокалови дървета, и към Алпите.

Дьоконши е бил прав: тази местност има с какво да плени един художник. Хотел „Савурнен“ се намира в подножието на Горен Кан. Дошъл с намерение „да се пече на слънце“, Реноар работи колкото е възможно повече навън. Но подутите крака му пречат да се движи. „Ако решат да се раздвижат, мисля, че оздравяването ми ще тръгне по-бързо.“

Напук на трудностите той „циркулира“, както сам казва, посещава Дьодон, който живее в Ница. Въпреки топлината състоянието му не се подобрява. „Здравата съм загазил. Тукашният лекар ме предупреждава, че ще карам така поне осемнадесет месеца, и то ако се гледам добре. Виждате, че не съм престанал да се смея, стига той да не преувеличава.“

Карат го да прави минерални бани. Дьодон му препоръчва баните в Акви, Италия. Реноар гледа доста скептично на ползата от каквото и да било медицинско лечение, но все пак заминава през август за Екс-ле-Бен.

Междувременно, в началото на юли, са продали на публичен търг колекцията на Виктор Шоке. Една от маслените картини, рисувана някога от Реноар в Ла Гренуйер, бива оценена за 20 000 франка.^[2] Хубава цена! Очевидно художникът може да бъде доволен. Но не това са нещата, които сега му доставят истинско удовлетворение. А и всички спекулации около живописта го дразнят. Той не обича да смесват живописта и парите — „парите“: тази дума, която е винаги в устата на хората и с която смятат, че могат да обяснят всичко, сякаш същества като Реноар мислят за пари, когато работят, сякаш не творят за удоволствие, от необходимост, защото чрез творчеството разгръщат в най-висока степен жизнените сили у себе си… За това господство на парите Реноар обвинява съвременния свят. „Банките не са хубаво нещо, но съвременният свят е устроен така, че вече не можем да минем без тях. Така е и с железниците, клозетните автомати, светилния газ и операциите на апендикса.“ Той мечтае за отминалите столетия, които идеализира, тъгува за князете-меценати… „Сега — казва той — не окачват на стената картина, а някаква стойност. Защо да не изложат и някаква акция от Суецкия канал?“ Но както и да е! Най-после — и Реноар се усмихва — в парите, които творенията носят на художника, и в парите, с които в крайна сметка му заплащат радостта от творчеството, също има нещо хубаво. „Все пак страшно е удобно, когато съм на път и поискам аванс от стария Дюран!“^[3]

След като е прекарал, както обикновено, част от лятото в Есоа, Реноар се връща в Париж. Тази година негов съсед по ателие на улица Ларошфуко е един млад художник, някогашен ученик на Гюстав Моро, който жадно го наблюдава, но от стеснителност не смее да му се представи: Жорж Руо. С настъпване на лошото време обаче Реноар отново заминава на юг.

Тази слънчева земя е необходима не само за здравето, за доброто му състояние; той чувствува, че тя е истинското отечество на изкуството, станало и негово. Лъчезарните багри, топлите тонове, обилните сокове, радостта, младостта, ведрината на небето, тази сякаш одухотворена светлина са в пълно съзвучие с неговите въжделения, с устрема му към природата, която щедрата му душа намира с всеки изминат ден по-красива, по-богата и по-чиста. Лиризмът на живописеца и лиризмът на тази земя се сливат в едно.

Реноар вече е решил да прекарва всяка зима на брега на Средиземно море, така че когато заминава през декември, има намерение да потърси и наеме някоя къща. Спира се в Грас, където отсяда в хотел „Мюраур“. Оттам обикаля целия край, отива до Ница, Монте Карло… „Няма да се установя никъде, докато не намеря нещо много хубаво…“

Не става нужда дълго да търси. Съвсем наблизо, в планината около Грас, някой си господин Рейно поставя на негово разположение една вила в Маганьоск. Реноар се настанява там през първата половина на януари 1900 г. заедно с Алина и Жан (по-големият, Пиер, е пансионер в колежа „Сент Кроа“ в Ньой), Габриела и Фурнаджийката.

„Много съм добре и смятам да направя много неща.“ През тези месеци в Маганьоск, макар че анемията го изсушава като стара лоза, Реноар все пак си отдъхва за малко от болестта и наистина работи много. Жан и Фурнаджийката се редуват пред статива му. Детето и жената. Животът! Именно на майсторите — във всички области на творчеството — е дадена силата да го обхванат. Това обладаване понякога прилича на насилие. Жан ще си спомня едва ли не с уплаха за часовете, когато е позирал на баща си — уплаха, оставила дълбоки следи в детската душа.

Жестовете на Реноар, докато рисуваше, напомняха на моменти някакъв дуел. Сякаш художникът, незнаещ движенията на противника си, дебнеше най-малкия признак на слабост в защитата му… Трескавите удари на четката, резките, точни, мълниеносни стрелвания на острия му поглед ми напомняха лъкатушния полет на ластовица, тръгнала на лов за мушици. Нарочно заимствувам сравнението си от орнитологията. Четката на Реноар бе така непосредствено свързана със зрителните му възприятия, както човката на ластовицата с нейното око. Опитът ми за описание няма да бъде пълен, ако не добавя, че у рисуващия Реноар имаше нещо първично, което много пъти ме е поразявало.

В началото на 1900 г. съвсем ясно се очертава средата, в която художникът все повече и повече ще се затваря. През един майски ден, когато Фурнаджийката не може да позира поради силна хрема, Габриела се съгласява да я замести и без церемонии се съблича пред „господаря“. А тъй като Фурнаджийката има „дарбата… да пържи божествени картофи“, отсега нататък в къщата на художника няма да има вече граница между ателието и кухнята. Това понякога изненадва неосведомените посетители, които се чудят, че на масата им прислужва същата млада жена, която няколко минути преди това са видели в Евино облекло.

Тия разголени момичета, тия силно плътски картини, подчертано женствената атмосфера, която заобикаля художника, неизбежно дават поводи за двусмислици. И действително ведрият и тъй наивно чист мир, който твори Реноар, не може да не влезе в противоречие с външния свят, където властвуват хилядолетни забрани и който понякога прониква в ателието чрез недомлъвките и многозначителните намигания на някой посетител. Реноар пресича тези нелепости с остроумни шеги. „Аз любя с четката си…“ — казва иронично той, защото, както отбелязва Албер Андре, „той често обича да скандализира любопитните“. И обратно, когато синът му Жан отива в колежа, той ще наблюдава с изумление някои постъпки на своите другари, които му се струват странни.

Когато гледаха фотографии с голи жени, те изпадаха в необяснимо за мен възбуждение. Подаваха си ги скришом, затваряха се в клозетите да ги разглеждат дълго време… Добрите кюрета засилваха още повече интереса към тези изображения, като ги преследваха, конфискуваха и наказваха притежателите им. Не знаех какво да мисля. От рождение бях гледал баща си да рисува голи жени и за мене голотата беше съвсем естествено състояние. Моето безразличие ми спечели напълно заслужено славата на преситен, поради това че за мен тук нямаше никаква загадка. Още от малък знаех, че децата не се раждат от зелки. Невинността ми беше изумителна.

По това време до Реноар, оттеглил се в Маганьоск, достига слухът за един далечен спор. На 14 април 1900 г. в Париж се открива голямо Световно изложение, което има за задача да направи грандиозна „равносметка“ на изминалия век. По този случай на Шан-з-Елизе, на мястото на Палата на индустрията, където дълго време се е помещавал Салонът, са построили две други палати, наречени съответно Гран Пале и Пти Пале и предназначени за художествени прояви. На 1 май в Пти Пале ще се открие изложба, посветена на стогодишнината на френското изкуство. Организаторите, разбира се, обсъждат евентуалното участие на импресионистите. „Не! Не! Не тези хора! Не този срам!“ — се провиква разярен Жером. Надделява обаче твърдостта на инспектора на Изящните изкуства Роже Маркс. Но ето че Моне и Писаро от своя страна се противопоставят на такъв проект. В тази изложба, изтъкват те, импресионистите ще бъдат само „търпени, следователно лошо представени“. Между Дюран-Рюел, художниците, Роже Маркс и Галимар, назначен за комисар на изложбата, се води оживена кореспонденция. Реноар не обръща особено внимание на разправиите, сега той има други грижи. Задоволява се да пише на Дюран-Рюел: „Ще направя каквото смятате, че трябва да направя.“ Впрочем събитията ще оправдаят неговата незаинтересованост: скоро импресионистите ще разберат, че не могат да се измъкнат.^[4]

Разтревожен от здравословното състояние на Реноар, Моне го кара да опита калните бани в Дакс. Въпреки че сега още по-малко вярва в ползата от лечението, Реноар се допитва до лекаря си в Грас, който не му препоръчва тези бани заради анемията му. И така той се завръща в Екс. Да се разкарва насам-натам, да си губи времето! Ако се подлага на лечение, прави го повече заради близките си, а не защото е убеден в ползата от него. „Уверявам Ви, че се лекувам колкото е възможно, макар че няма смисъл“ — пише той на Дюран-Рюел.

Лечението си през тази година той прави на два пъти: започва го в Екс, после го продължава в минералните бани Сен Лоран-ле-Бен в Севените. След това, освободил се от едно досадно според него задължение, се връща в Париж.

Реноар прекарва част от лятото в Лувсиен при Жана Бодо. Там очаква една новина, която предварително го изпълва с радост, но радост, примесена със загриженост. Когато на 18 август с публикуването в „Journal officiel“ на декрета, с който го правят кавалер на Почетния легион, очакваното се сбъдва, безпокойството му се засилва още повече. Няма ли да го укорят някои от неговите приятели и особено Моне, който е така непримирим по отношение на официалните отличия? Още на часа, импулсивно, той му пише:

Оставих да ме наградят. Вярвай, че ти съобщавам това не за да ти кажа дали съм сгрешил или не, а да не би тази лентичка да помрачи старото ни приятелство. Наговори ми глупости, най-неприятните думи, безразлично ми е, но само не ми се подигравай, все едно дали съм сглупил или не. Държа на твоето приятелство: колкото за другите, не искам и да знам.

После, три дни по-късно, си дава сметка, че е изпратил на Моне „глупаво писмо“:

Бях болен, нервен, имах неприятности. Не бива никога да се пише в такива моменти. Питам се какво значение има за теб дали съм награден или не… Прочее, скъсай това писмо и да не говорим повече за него, и да живее любовта!

Човек би помислил, че чете писмата на извършил пакост ученик.

Ученикът е на петдесет и девет години.

* * *

Със своите по-дълги или по-кратки болезнени пристъпи, със затишията, с непредвидения и лъкатушен ход на болестите ревматизмът прогресира, атакува всички крайници на Реноар. Художникът се движи все по-трудно и трябва да си помага с бастун. Ръцете, китките му се деформират. Той продължава да жонглира упорито, но все по-несръчно с малките топки.

Ще трябва ли да се откаже някой ден от живописта?

Да не рисува повече! Какъв страх се надига понякога у него…

Той се окопитва, хваща отново четките. „Ще рисувам и със задника си“ — е казал старият Енгър.

От ноември Реноар се намира в Маганьоск и оттогава го е налегнала друга грижа: Алина е за трети път бременна. „Ще умувате още десет години и ще имате дъщеря“ — бе писала Берта Моризо^[5] на Реноар, когато в 1894 г. й бе известил това „съвсем смешно нещо… раждането на втори син“. Реноар мърмори. Момиче или момче, няма значение! Това ново бащинство е абсурдно на неговата възраст, сега когато едва влачи тежкото си тяло на полуинвалид.

Днес той е предостатъчно зает със себе си, със своята работа, с творческите си сили, които трябва да спаси, за да не го дразни покарването на тази последна издънка от мъртвата му плът. Някакъв малчуган, който пищи, плаче, крещи, който с шума си, с желанието си да живее, да заеме своето място според закона на света, ще обърка къщата, където блянът има нужда от тишина, за да се превъплъти — не! Реноар се бунтува срещу това досадно присъствие. Недвусмислено заявява: трябва да махнат това дете от него…

Реноар разглежда ръката си — „своята болна и красива ръка“, както пише Одилон Рьодон, дошъл през февруари 1901 г. в Маганьоск, на Пол Гобилар. Да не рисува повече!… Да не вкусва вече от насладата, която е по-нежна, по-абсолютна от любовта!

Навън по терасовидните поля около Грас цъфтят пролетните рози. Слънцето топли почвата, подхранва соковете в земята, раздвижена от кълнове. То кара да пламтят бузите на момичетата. Великият Пан е мъртъв, се бе провикнал един глас на брега на това Средиземно море, където Реноар се застоява все по-дълго.

Пред статива на „господаря“, който приготвя своята палитра, Габриела разкопчава корсажа си, откъдето се показват кълбата на гърдите й, разголва пълните си бедра, малкия корем, появява се в непокътнатата красота на своите двадесет години. Извивки, заоблени форми, кадифени сенки…

Навън минаващите момичета и жени събуждат желания. Под тъканта, в ритъма на стъпките, тялото очертава формите си, устрема на краката, раздвижената плът, която кара да блика кръвта в мъжките гърди.

Реноар се вглежда с остър поглед в модела си, изучава извивките на плътта, трептението на светлината под прозрачната кожа. Да не рисува вече, да не улавя мистерията в това излегнато, предлагащо се тяло, тази мистерия, която е само привидно мистерия… „Ако нямаше гърди, мисля, че никога не бих рисувал фигури. Голата жена ще излиза от вълните или от леглото, ще се нарича Венера или Нини; никога не ще измислят нещо по-хубаво.“ Реноар наблюдава Габриела. „Нямам нито правила, нито методи. Гледам едно голо тяло. В него има безброй мънички оттенъци. Трябва да избера онези, които ще направят от тази плът нещо, което да живее, да трепти на моето платно.“ Той не престава да рисува къпещи се, неуморно гали в картините си плътта на телата им, неуморно ги поваля или изправя сред слънчевия покой на този свят, който е навеки негов и в който жените — безименни и съвършени, божествени, някак животински божествени — са Жената, щастливата Анадиомена. Великият Пан не е вече мъртъв. Реноар рисува жената, като я обгръща във властната мрежа на своите багри, като изтръгва и си присвоява най-съкровеното от нея — всевечното. Когато рисува някоя жена, е възкликнал веднъж Морис Жойан пред едно платно на Реноар, той се възбужда повече, отколкото ако я гали. „Ето думи, които ми правят истинско удоволствие“ — отбелязва художникът просто…

Тази година той пак ще върви да се лекува, щом като всички смятат, че е абсолютно необходимо да губи редовно по три седмици в някоя минерална баня. Но за последен път се подчинява на това безсмислено задължение. И така, отива в Екс, преди жена му да роди. „Ако лечението ме отегчи много, ще накарам Габриела да го продължи“ — шегува се той.

Въпреки страданията Реноар не губи нито добродушието, нито хумора си. Роптае, ругае хората, понякога избухва в гняв, който го кара да повиши глас, но всичко остава на повърхността. Нищо не може да смути душевния му покой. През май пише от Екс с прелестна ирония едно писмо на Амброаз Волар, който се мъчи да получи картини от него:

Дойдох пак в моя малък хотел „Дьо ла Пе“, където съм сам и много ме глезят. Приготовляват ми малки вкусни ястия, които лакомникът Волар на драго сърце би опитал. С една дума, понеже не знаех какво да правя, си казах: да пишем на Волар, но какво да му кажем, когато нямам нищо интересно! Блестяща идея: да му поискаме парички, зная, че той обожава това. Петстотин франка. Ако някога в неговото светилище проникнат крадци, поне тази сума ще бъде спасена, и затова си помислих за Вас, скъпи ми Волар…^[6]

Вниманието, с което младият и прозорлив търговец обгражда Реноар, дразни Дюран-Рюел. От 1895 г. Волар „монополизира“ Сезан, в 1900 г. е сключил споразумение с Гоген, а тъкмо сега организира първата парижка изложба на един неизвестен испанец: Пабло Пикасо. Но Реноар никога не е искал да се обвързва с когото и да било, а и не би могъл. Не би могъл, така както не може — признава той — и да отказва на просителите. Той е от хората, които винаги „се разнежват“ пред такива нахалници. Нека татко Дюран му прости тези малки „изневери“!

Художникът се връща в Есоа: на 4 август Алина ражда там трето момче, което назовават Клод. Негов кръстник е Албер Андре.

Въпреки това събитие Реноар не може да остане за дълго в Есоа, защото трябва да отиде във Фонтенбло, където са го поканили синовете на търговеца на картини Бернхайм, Гастон и Жосе, за да нарисува портрета на двете сестри Адлер, за които те скоро ще се женят. Бъдещият им свекър приема Реноар във вилата си Белюн на улица Сент Оноре 4. Произхождащо от областта Франш-Конте, семейство Бернахайм живее в разкош, но така непринудено, с толкова благородство и изящество („Те сякаш винаги ви благодарят за нещо, когато ви предлагат някое чудо“^[7]), че човек естествено ги приема като „големи аристократи“. „Твърде отзивчив към лукса у другите“ и считащ, че „първото задължение на един милиардер е да харчи милиардите си“^[8], Реноар храни към тях най-топла симпатия, която скоро ще се превърне в истинско приятелство.

Този престой във Фонтенбло при хора, които уважава^[9], би бил още по-приятен за него, ако състоянието му, уви, не се влошаваше. Сега Реноар има нужда от два бастуна, за да ходи, а и не може вече да жонглира с малките си топки. Една сутрин, когато вече съвсем не може да ги хваща, ги захвърля разгневен, разярен: „Ставам глезльо!“^[10] Ала не се признава за победен: замества топките с друга игра. Освен това поръчва да му поставят билярд в Есоа, където е купил къща, обзаведена от Алина с всичко необходимо.

В къщата в Есоа сега е онова някога нежелано дете, третото момче… Но чувствата на Реноар коренно са се променили. Достатъчно е да се появи бебето и неговото шестдесетгодишно сърце се размеква от старческа нежност. Със студената си ръка, която се сгърчва и втвърдява, той гали тази млада плът, удивлява се на някоя трапчинка, на усмивката, на гънката, която се появява по нежната кожа.

Присъствието на Клод — Коко — е за него като пролет. Той „пълни очите си“ с малкото закръглено и пълничко телце. Този начеващ живот му носи аромата на зората, на мляко и виолетки. Забравя болестта, която бавно го сковава, и си тананика пред статива.

Обземат го нови пориви.

Колко хубав е все пак животът! Неизчерпаемият живот…

* * *

В началото на 1902 г. Реноар, който става все по-зиморничав, напуска планинския Маганьоск, където е твърде хладно за него, и се настанява в една вила в Кане, закътан градец на север от Кан. Този път в него е Албер Андре и това радва Реноар. „Албер Андре е крайно приятен човек — пише той на Дюран-Рюел — и като сме двама, работата повече ни увлича.“

Наистина с малко хора Реноар се чувствува така добре, както с младия художник, с когото толкова си приличат, че често или почти винаги реагират по един и същ начин. Реноар му говори, като че говори на себе си. „Не бива да се надуваме — му казва той, — но пък и не е хубаво да се смятаме за по-лоши от всички други. Човек трябва да познава себе си, да знае какво струва. Като гледам старите майстори, чувствувам се съвсем малко човече, и все пак си мисля, че от всички мои произведения все ще остане нещо, което да ми осигури място във френската школа, тази школа, която толкова обичам, която е тъй хубава, тъй ясна и толкова много има да каже… И не е крещяща!“ Понякога, към края на сеанса, разглежда платното си и възкликва със смях: „Мисля, че днес проявих малко талант.“ А от време на време от устните му се отронва вик на радост, на възхищение: „Вижте светлината по маслиновите дървета… Блести като диамант. Тя е розова, синя… И небето как трепти между клоните. Просто да полудееш. А ония планини там, които плуват в облаците… Също като фон на Вато.“ Колкото и да склерозира тялото на Реноар, изворите на вдъхновение у него не ще пресъхнат.

За жалост през месеците, прекарани в Кан, през цялата 1902 г. ревматизмът отбелязва все по-обезпокояващ напредък. През март Реноар се оплаква на Дюран-Рюел, че краката му „едва го носят“. А когато се завръща в Париж през последните дни на април, е принуден да напусне жилището си на улица Ларошфуко: изкачването на четирите етажа не е по силите му. За щастие намира апартамент на първия етаж в една сграда на улица Коленкур 43, чието разположение встрани от Монмартърския хълм, в края на „Шумака“, много му харесва. Поради наклона на терена вътрешните стаи на жилището гледат към спускащите се надолу улици. Освен това на номер 73 той има на разположение удобно ателие с изглед към малка градина.

Но болестта атакува не само крайниците на художника. Започва да се парализира и нервът на лявото му око. За няколко месеца острият поглед върху мършавото лице добива особена втренченост.^[11]

В Монмартър, както и през лятото в Есоа, Реноар продължава да рисува голи тела и портрети на Жан. През есента Жан ще постъпи като пансионер в „Сент Кроа“; това налага да се отрежат хубавите коси на детето, нещо, от което художникът никак не е очарован. Буклите падат под ножиците на бръснаря. Реноар е покрусен. Тези коси са били „злато“, слънце. Отсега нататък Жан много рядко ще му позира. Какво пък! Остават му жените. Сред храсталаци, които човек би нарекъл „сочни“, той разполага пищните си създания. Докато сам той все повече измършавява, жените, с които населява своя свят, стават по-закръглени и набити. С вдървената си от парализата ръка, от която кръвта се оттегля, той рисува Венери, натежали от плодородието на живота.

Освен жената съществува и плодът на жената, детето, тоест Коко, чиито движения и изражения Реноар като човек и художник наблюдава с будно око и чувство.

Върху платната на художника заблестява с тържествуващи багри, по-силна от болестта и страданията, радостта от живота.

* * *

1902 година обаче завършва не по-малко зле, отколкото е започнала. Реноар понася тежко зимата. Заболява от бронхит, после от грип и е принуден до отложи заминаването си на юг.

От няколко години насам художникът е подновил връзките си с Жорж Ривиер, така доблестно защищавал импресионизма по времето на първите изложби. Ривиер, потресен от състоянието на приятеля си, го моли през януари 1903 г. да повика някакъв много добър лекар. След дълги увещания успява да изтръгне съгласието му, но Реноар едва склонил, се отмята: „Пиша ти да не безпокоиш твоя лекар. Познавам се, няма да изпълня нищо от онова, което ще ми каже. Когато човек с характер като моя боледува, той си пази болестите, освен ако те сами не пожелаят да си отидат, отвратени, че не ги лекуват.“

Едва пооправил се, в началото на февруари художникът пристига в Кане, но прекарва там само няколко седмици. След по-малко от два месеца се връща в градчето Кан, където преди четири години се бе настанил за първи път по съвета на Фердинан Дьоконши.

В края на краищата няма друго място по крайбрежието, което да му харесва повече от този край; там „планините — казва той с дяволита усмивка — си остават това, за което бог ги е създал: фон, както у Джорджоне“.^[12]