Анри Перюшо
Животът на Реноар (10)

IІІ.
Портокаловите дървета в Симиез

Съзидание и разруха се борят с еднаква сила у нас.

Алфонс Доде, „Болката“.

Още същия ден, 18 юли, в който Дюран-Рюел се завръща в Париж, Реноар, Писаро и Моне се втурват в галерията му.

Пътуването на Дюран-Рюел в Съединените щати е дало повод за най-фантастични слухове. Някои уверяват, че търговецът носи от Новия свят цяло състояние, други — че бил принуден набързо да напусне Америка поради съмнителни сделки. Дюран-Рюел изяснява нещата, като обяснява на художниците, че благодарение на приема, който техните творби са намерили отвъд океана, е успял да закрепи финансовото си положение. Сега обаче от този успех трябва да се извлече най-голяма полза. Наесен Дюран-Рюел възнамерява пак да отиде в Ню Йорк и да устрои там втора изложба.

Художниците са разочаровани. Те разбират, че техният търговец мисли много повече за бъдещето, отколкото за настоящето, и предпочита да използува за нови операции капитала, с който разполага, а не да задоволи паричните им нужди. Освен това го обвиняват, че вече твърде много гради надеждите си на сделките, които би могъл да осъществи в Америка, страхуват се, че по този начин ще изчезнат от френския пазар.

От своя страна Дюран-Рюел също изразява известно недоволство. Той не одобрява насоката, която е взело развитието на художниците в последно време. Не е никак очарован от дивизионизма на Писаро. Не му се нравят и „фантастичните ефекти“^[1], към които сега се домогва Клод Моне. Що се отнася до „резкия“ маниер на Реноар, той никак не го харесва, „ама никак“, както твърди Писаро.

Колко много причини за разногласия, за търкания има сред тези индивидуалности, тласкани всяка по свой път! Освен това неустойчивите отношения между художниците и търговеца се развиват при условия, които никак не способствуват за тяхното укрепване. Машинациите срещу Дюран-Рюел се засилват повече от всякога, и то както във Франция, така и в Съединените щати, където търговците не без досада са посрещнали успеха на Дюран-Рюел и импресионистите. Убедени, че французинът върви към неизбежен фалит, тогава не са му създали никакви затруднения. Но сега са нащрек. Един от най-могъщите измежду тях, Кньодлер — „нюйоркският Гупил, врагът на Дюран“, както казва Писаро — влиза в преговори с Льогран, за да се сдобие с картини на импресионисти. „Дюран трябва да се държи здраво — заявява Писаро. — Не можем вечно да влачим тази мизерия; иначе щем-нещем ще трябва да скъсаме с него.“ С тази мисъл живее и Моне, от когото Жорж Пти е купил различни картини на доста висока цена. По същия повод Писаро пише без заобикалки на сина си Люсиен: „Ако не ни спаси Дюран, някой друг ще се заеме с тази работа, щом работата стане изгодна.“

Но „какво чакат те? — се провиква Писаро нетърпеливо. — Защо? Работата е изгодна, а никой няма хилядарки, за да вземе половин дузина платна… Странно!“ Писаро се досеща каква е истината: търговците се питат дали въпреки всичко Дюран-Рюел не се лъже относно значението на импресионистите. „Дебнат се един друг. Човек би казал, че се боят от някакъв номер. Все едно, нещо се мъти.“

Реноар не си задава толкова въпроси. Щом може да изхранва малкото си семейство и да си набавя платна и бои, останалото няма значение. Освен това Дюран-Рюел е по-щедър към него, отколкото към Писаро, и причината е проста: в Съединените щати той не е успял да продаде нито картина на Писаро, но е продал няколко от Реноар.

Като урежда работите си, художникът прекарва август и септември в Сен Бриак на бретонския бряг, недалеч от Динар, „спокойно и красиво кътче“, където е наел една къща. „Тук всичко е малко — пише той на Моне, — множество малки заливи с хубави пясъчни плажове, малки, незначителни скали, но морето е великолепно; струва ми се, че гледам някакъв релефен план във Флотския музей.“

Реноар поканва приятеля си да отиде при него. Но Моне има други планове. Той иска да отиде сред дивата природа на Бел Ил-ан-Мер, и то сам.^[2]

Дюран-Рюел трябва да отпътува от Европа на 2 октомври. Реноар работи колкото може по-усърдно, за да завърши навреме картините, поръчани от търговеца. Признава, че е „много доволен“. „Сега съм сигурен, че мога да работя по-уверено и по-добре, отколкото в миналото“ — пише той на Дюран-Рюел.

Но когато се връща в Париж, научава с изненада, че Дюран-Рюел е трябвало да отложи пътуването си. Търговецът наистина е изпратил в Ню Йорк картините, предназначени за тамошната изложба. Двамата му по-големи синове Жозеф и Шарл — единият двадесет и четири, другият двадесет и една годишен — са заминали, за да уредят получаването на платната и окачването им в галерията на Медисън Скуер. Но не са успели да изпълнят задачата си, тъй като картините са блокирани в митницата: поучени от опита, американските търговци този път са се намесили.

Те са отправили протести до Вашингтон, накарали са някои политици да интервенират пред правителството, за да отмени привилегията на „American Art Association“, от която се беше възползувал Дюран-Рюел, и накрая са постигнали целта си: отсега нататък всички творби, изпращани от Дюран-Рюел, ще бъдат облагани с тежки вносни мита. „American Art Association“ контраатакува, удвоява усилията си, но, както изглежда, без особен успех и се налага изложбата да бъде отложена за неопределен срок.

Дюран-Рюел знае, че въпреки всички препятствия ще възтържествува. Но каква меланхолия, да не кажем горчивина, след толкова много усилия, в момента, когато достига желания бряг! Приятелство ли? Отношенията му с Моне непрестанно се влошават. Художникът от Живерни възприема все по-непримиримо поведение към него: той желае да разполага свободно с половината от картините си и настоява да му се плаща в брой. Към края на декември разривът между двамата е едва ли не свършен факт. Това ли е импресионизмът, за който се е борил и продължава да се бори? Следвайки своето развитие, което тъй много го смущава, някогашните другари от „Гербоа“, борци за антагонистични доктрини, сега са братя-врагове. „И едните, и другите — както скоро ще отбележи холандецът Ван Гог — се заяждат с усърдие, достойно за по-благородна цел.“ Но такъв е животът. Всичко в живота е като облачните замъци, които се образуват и се разпръсват по небесния си път. Гледани от Сириус, човешките групи не биха изглеждали по-различни от безкрайно малките колонии, които ни разкрива микроскопът, сляпо блъскащи се насам-натам, движени от тропизми. Тропизмите, които движат хората с техните апетити, груби или възвишени, с техните страсти, ярости и предразсъдъци, са малко по-сложни. Това е всичко.

Освен с Моне, към когото е братски привързан, Реноар вече не се среща с някогашните си другари. Открито се „цупи“ на Писаро. Затова пък се е сприятелил с Берта Моризо, която често го кани на редовните си вечери в четвъртък. От края на 1883 г. тя и съпругът й Йожен Мане живеят в приземния етаж на сградата, която са построили на улица Вилжюст 40.^[3]Както повечето хора, които я посещават, Реноар е покорен от странния, смущаващ чар на тази мълчалива жена, чиято „отдалечаваща студенина“^[4] крие — това бързо се отгатва — една изключителна чувствителност, някакъв жар, цял един страстен и таен свят. Тя е сега на четиридесет и шест години. Косите й сивеят — тези коси, чиято тъмна маса Едуар Мане някога така пламенно изобразяваше на платното си. Тя не прави впечатление на жена, удовлетворена от живота. Твърде много тъга забулва, углъбява погледа на зеленикавите й зеници. В салона-ателие на нейния апартамент, както и в другите стаи платната на Едуар Мане — портрет на бащата и майката на художника, „Момче с череши“, „Дама с ветрило“, „Прането“ — навяват спомена за изчезналия, за дните отпреди осемнадесет-деветнадесет години, когато Берта Моризо, още младо момиче, е започнала да ходи при онзи, който по късно е станал неин девер… „Никога не съм виждала по-изразително лице… Намирам го очарователен и той безкрайно ми харесва.“ Ева Гонсалес, дъщерята на романиста, е вземала уроци по живопис при Мане… „Мане ми чете морал и ми сочи за образец тая вечна г-ца Гонсалес.“^[5]

Ако здравето на мъжа й беше по-добро, Берта Моризо може би не би си създала навика да урежда тези вечери в четвъртък. Те развличат Йожен, който живее почти като отшелник. У Берта Моризо Реноар среща Дега, Захари Астрюк, Емил Оливие, адвоката Жул дьо Жуи, братовчед на Йожен, понякога и Клод Моне, почти винаги Стефан Маларме, който е хранел към автора на „Олимпия“ най-топли приятелски чувства. От 1885 г. поетът е преподавател в колежа Ролен. Творбите му в стихове и проза често хвърлят в недоумение приятелите на семейство Мане. „Поне веднъж да бяхте писали като за готвачката си!“ — му казала един ден Берта Моризо, след като прочела няколко непроницаеми строфи. „Но аз не бих писал по друг начин за готвачката си!“ — отговорил учуден Маларме. Реноар признава, че не е компетентен да се произнася за произведенията на поета, но се възхищава от човека, от несравнимия събеседник с изискано слово, с точна, гъвкава, модулираща дикция, чиито думи веднага привличат вниманието. Очарован слуша той една случка, която поетът разказва из учителския си живот. Маларме имал сред учениците си едно чернокожо момче. „Изпращам го всеки път на дъската да пише с тебешир и не можете да си представите насладата, която изпитвам, като гледам един чернокож да се изразява в бяло.“

Берта Моризо ще участвува в следващата Международна изложба, която ще се състои в галерията на Жорж Пти от 7 до 30 май 1887 г. и на която Реноар ще изложи своите Големи къпещи се. В нея ще се представят и Моне, Писаро и Сисле.

През март, докато художниците готвят работите си за Международната изложба, Дюран-Рюел напуска Франция на път за Съединените щати. Американските власти най-после са се съгласили на компромис: картините за изложбата на Медисън Скуер ще бъдат допуснати без мито, но се забранява продажбата им; след изложбата трябва всички да бъдат върнати във Франция. Творбите, към които любителите биха проявили интерес, могат отново да се изпратят за Съединените щати и да се доставят на тези любители след заплащане на редовните такси. Всичко това е много сложно, много неудобно. Но има и друга неприятност. Поради по-раншни ангажименти на „American Art Association“ изложбата може да се открие в края на май, с други думи, твърде късно, за да не се компрометира търговският й успех. Още повече че импресионистичните картини, пуснати по инициатива на Дюран-Рюел на публична разпродажба в началото на месеца в Ню Йорк, не получават много добри цени. „Цените — съобщава «New York Times» — спадаха в някои случаи до нулата.“^[6] Но упоритият Дюран-Рюел не отстъпва в желанието си да завладее американския пазар.

Това отвлича временно вниманието му от френския пазар. Реноар му пише: „Вашият магазин е печален без своя господар и ми е мъчно, като гледам тия тъжни платна, висящи тъжно по стените.“ Търговецът сигурно е преценил рисковете от подобно изоставяне. Във всеки случай монополът, за който е мечтал, не изглежда вече постижим. Но в края на краищата не е ли това по-добре за него и за неговите художници? Събитията го принуждават да изправи една тактическа грешка, която е извършил, увлечен от темперамента си. Като се отказва, неохотно наистина, от този монопол, той се освобождава от конкуренцията, на която е прицел. От момента, когато и други търговци получат правото да се интересуват от живописта, за която той се бори, те ще престанат да воюват срещу него и дори ще му помогнат да се наложи.

Като че ли Интернационалната изложба на Жорж Пти потвърждава това. Там импресионистите се радват на най-сърдечен прием. Спорят много за Големите къпещи се, която Писаро пък открито критикува. Но това никак не накърнява успеха на Реноар. А успехът на Моне е още по-очевиден.

Този успех кара художниците да се чувствуват някак неудобно при мисълта за Дюран-Рюел. Набързо и доста бегло Реноар осведомява търговеца. „Човек трудно може да разбере какво става. Считам, че съм направил една крачка по пътя на общественото признание, малка крачка… Само това.“ Той съжалява за отсъствието на Дюран-Рюел, като че ли някак смътно се бои да не би то да е признак за окончателна раздяла. „Страхувам се да не изтървете питомното заради дивото с тая Ваша Америка. Но нямам намерение да Ви давам съвети, които и без това няма да послушате. Вие си имате свой план, следвайте го докрай. Вижда ми се неразумно обаче да изоставите Париж, за да се сблъсквате със същите трудности другаде.“ Мнението на Моне е съвсем същото: „Убеден съм — пише той на Дюран-Рюел, — че щяхте да направите по-добре да останете тук, където заслужавате успех.“ Впрочем Моне е толкова убеден в това, че подписва договор с брата на Ван Гог, Тео, който ръководи едни от клоновете на могъщата фирма Гупил на булевард Монмартър.

* * *

От писмото на Реноар до Дюран-Рюел лъха меланхолия. Вярно е, че при свръхчувствителните натури всичко намира отзвук, всичко се предава като по безкрайна развълнувана повърхност, пък и те не биха били такива без своите крайности. Все пак контрастът между „печалния“ магазин на Дюран-Рюел и разкошната галерия на Жорж Пти не би изпъкнал така релефно пред Реноар, ако той не бе отново обзет от мъчителна несигурност по отношение на своята живопис.

Ето вече пет или шест години откак е започнала кризата, която го е накарала да подложи на преоценка изкуството си. За миг той е повярвал, че усилията му са се увенчали с успех. Но съмнението се промъква у него. И това съмнение не му позволява да тържествува много с победата. Появилите се тук-там критични отзиви за картините му на Международната изложба го занимават повече, отколкото похвалите. Гравьорът Бракмон не одобрява новия му маниер. Захари Астрюк смята, че този маниер бележи „крачка назад“. Някакъв рецензент окачествява сегашните му творби като „наивни“ и не се поколебава да пише, че художникът е тръгнал „по погрешен път“.^[7] Истина ли е това? — се пита Реноар. От известно време вече той си задава този въпрос, защото малко преди изложбата е унищожил различните платна, рисувани през последното лято. „Погрешен път?“ Той е принуден да признае: някои от картините му, нарисувани със силата, със строгостта на Големите къпещи се, съвсем не могат като нея да бъдат спасени поради темата си, поради голото тяло, което много повече се поддава на линеарно изобразяване. Вярно е, че е нарисувал в своя рязък маниер един прекрасен портрет на Сюзан Валадон — Плитката, — но затова пък изпада в конвенциалност, когато третира жанрови сюжети. Едно платно от същата 1887 година, Млади момичета, играещи бадминтон^[8], не прави много по-различно впечатление от анекдотичните творби на официалните художници.

Наистина чудновато платно! Платно, което издава объркаността на художника: макар че е изписал своите момичета с изключителна прецизност, той е възприел съвсем друга, много по-гъвкава и свободна техника за околния пейзаж. Ако би постъпил другояче, Реноар би изпаднал в трудно поносим маниеризъм. За да избегне тази опасност, той е внесъл дисхармония между фигурите и фона и с това е нарушил равновесието на картината си.

„Когато изпуснем двадесет франка на земята, поне знаем какво търсим, а сега постоянно търсим и не знаем какво търсим“ — заключава Реноар. Той е смутен, объркан. Опитите, в които се е увлякъл, са го отвели в задънена улица. Как да се съвземе, как да се поправи? Берта Моризо и съпругът й му поръчват портрет на малката си осемгодишна дъщеря Жули. Картината, в която той изобразява детето седнало с котка на коленете, показва ясно, че започва ново развитие, че кризата ще бъде преодоляна. Живописецът омекотява строгия си маниер, позволява си по-голяма свобода, дава воля на четката си, доверява се повече на инстинкта. Той все още полага твърде големи грижи за линията при анализа на детското лице, но предишната сухота е изчезнала.

Реноар е загубил всякаква самоувереност. Редуващите се у него промени объркват хората, които следят с внимание развитието му, а техните противоречиви мнения не са в състояние да му възвърнат увереността. „Каква каша от бои!“ — говорят пред портрета на Жули Мане. Дега разглежда платното без всякакво снизхождение. „Реноар иска да прави лицата кръгли, а те приличат на саксии за цветя“ — мърмори той.

Сред онези, които най-горещо са приветствували Реноар за неговите Големи къпещи се, е и един двадесет и четири годишен младеж от полски произход на име Теодор дьо Визева. Визева е приятел на Маларме и един от многобройните интелектуалци, рожба на времето, което се нарича епоха на символизма (манифестът на Мореас датира от 1886 г.) и когато никой не се сърди много на странностите и позите. С триъгълната си глава, с присвитите си очи и пригладени коси, падащи на закръглен кичур върху челото му, той напомня мандарин от Далечния изток и сякаш се стреми повече да подчертава тази прилика, отколкото да я прикрива. Животът му се отличава с монашеска редовност, ако не се смята необичайното разпределение на времето — например събужда се по обед. Той е начетен писател, познава отлично чуждите литератури, притежава изумителен импровизаторски дар и диктува на секретарката си всичко, което публикува. Горещ привърженик на Вагнер в музиката и не по-малко възторжен почитател на Маларме в поезията, от 1886 г. Визева се е обявил за решителен противник на дивизионизма в живописта, който отрича заради студенината му. Големите къпещи се са го поразили. „Не мога да забравя — казва той — свръхестественото вълнение, което тази картина предизвика у мен; тя е тъй нежна и тъй силна, такова прекрасно съчетание на точно виждане и мечтателна музика.“

Реноар се сближава с Визева, който не само окуражава с възхищението си художника през този критичен период, но му прави и някои услуги. Дали защото спорят за него, или защото творбите му са загубили нещо от своя трепет, Реноар получава по-малко поръчки; той се оплаква. Визева го запознава с един светски човек, романиста на аристокрацията Робер дьо Бониер, който му поръчва портрета на жена си. Уви, моделът съвсем не притежава физически качества, които да отговарят на настоящите търсения на художника. О! Г-жа Бониер е очарователна жена! Но, както повелява тогавашната мода, тя е намалила до минимум храната си и много внимава да запази бледостта на своя тен. Този режим, както и другите ограничения, които си налага, я изтощават; вечер, когато отива на бал, стои права в каретата, за да не измачка роклята си.^[9]

Винаги си казвах: „Да можеше поне веднъж да си хапне един хубав бифтек!“ Опазил ме Бог! Работех от сутрин до обед; така имах възможност да виждам какво носеха на моя модел за ядене: нещо съвсем мъничко на дъното на чинията… Можете да си представите дали от това бузите стават червени. А пък ръцете! Преди сеанса г-жа дьо Бониер ги потапяше във вода, за да изтъкне белотата им. Ако не беше Визева, който си губеше времето да ме окуражава, бих изхвърлил през прозореца и бои, и четки, и палитра, и платно, и всичко останало…

В началото на този кризисен период Реноар бе заминал за Италия и на връщане от полуострова се бе срещнал със Сезан в Естак, с оня Сезан, който се бореше с проблеми не твърде различни от неговите. Дали сегашната му обърканост не поражда у него желанието да види как Сезан е продължил по своя път? Може би. Във всеки случай през първите дни на 1888 г. той заминава с Алина за Екс-ан-Прованс при приятеля си, който го посреща с отворени обятия в „Жа дьо Буфан“. Но колко странно е това пътуване и колко трудно би намерил Реноар някакво успокоение от него.

Отначало картините на провансалеца го изумяват. Този човек, когото някога бе видял тъй разстроен в Ла Рош Гийон, разкрива във всяка от своите творби неподражаемо майсторство. Нищо случайно няма в платната на Сезан. Най-дребната мазка е плод на дълги и сложни пресмятания, които говорят за едно изключително познаване на живописното изкуство. Реноар наблюдава Сезан пред статива му и смаян се пита: „Как е възможно?“ И как е възможно от всички някогашни импресионисти този гений на живописта да се окаже най-забравеният, след като някога е бил най-хуленият? Странна съдба!

И странен човек! Гостуването на семейство Реноар в Екс започва при повишено настроение. Реноар се възхищава до насита на красивата постройка от 18. век в „Жа дьо Буфан“. Вечер беседват приятелски пред камината в големия салон. Той „би могъл да бъде истински ледник с високия си таван, но седнали до камината с параван зад гърба, колко приятна беше топлината на огъня!“ Часовете, прекарани пред „мотива“, обаче будят смесени чувства у Реноар. Най-незначителната случка възбужда до крайност приятеля му или го хвърля в отчаяние. В пристъп на гняв, наглед безпричинен, той разкъсва платната си. Освен това в дома на Сезанови цари „черно скъперничество“, макар че са много богати: умрелият в 1886 г. банкер Сезан е оставил на децата си сто и двадесет хиляди златни франка. В желанието си да се пошегува може би с това скъперничество един ден през февруари Реноар пуска някаква духовитост по адрес на банкерите. От този момент цялата сърдечност на неговия домакин се изпарява и Реноар трябва набързо да напусне „Жа дьо Буфан“ с всичките си започнати платна.

Изненадан и съвсем неподготвен, той скита с Алина от хотел на хотел и най-сетне се приютяват в рибарското селце Ле Мертиг край блатото Бер, където идват художници по всяко време: „Тук се виждат същите гадни картини, както навсякъде — пише той на Моне. — Все пак е красиво и смятам да се възползувам от това.“ За нещастие времето, което е било „великолепно“ в Екс, започва да се разваля: студ, сняг и „кучешки вятър“. Реноар се опитва да се нагоди към лошото време и започва етюди. Но като че ли някаква зла съдба тегне над това пътуване: през март едно писмо от Лувсиен принуждава Реноар да се прибере незабавно — майка му, вече осемдесетгодишна, е заболяла от пневмония и лекарят не крие безпокойството си.

* * *

Дюран-Рюел снове непрекъснато между Франция и Съединените щати. За да превъзмогне пречките, които му създават в Америка, и за да се възползува от открилите се там възможности, той е решил да открие клон в Ню Йорк. Противно на опасенията на неговите художници обаче той не изоставя френския пазар. На 25 май открива в парижката си галерия едномесечна изложба на творби на Реноар, Писаро и Сисле. Моне, който е поверил интересите си на Тео ван Гог, отказва да вземе участие.

Сега вече Дюран-Рюел е на път да закрепи положението си и той непрекъснато ще го заздравява. След девет пътувания до Съединените щати търговецът поверява нюйоркската си галерия на своите синове, а сам се заема да ръководи цялостно работата в Париж и да извоюва окончателно признание за импресионистите. Следващата година някакъв любител ще заплати девет хиляди франка^[10] за едно платно на Моне. Лека-полека безпаричието ще напусне домовете на художниците. Скоро то ще бъде само лош спомен — или спомен, свързан със съжаления за отлетялата младост. Реноар е на четиридесет и седем години, Моне на четиридесет и осем, а Писаро, чиято дълга бяла брада и високо оплешивяло чело му придават вид на юдейски цар — на петдесет и осем.

И кризата на Реноар е към своя край. През лятото художникът се връща в Аржантьой, в Буживал, където рисува пейзажи. Достатъчно е да се видят те или пък някой детски портрет — като рисувания по същото време портрет на момиченце, носещо наръч трева в престилката си^[11], за да се разбере, че Реноар, обогатен от всичко научено през този дълъг период, който приключва, започва да си възвръща спокойствието на духа. Спокойствие на духа и увереност. В началото на ноември Берта Моризо, която току-що се е установила на юг, в Симиез, пише на Маларме, че преди да замине, е видяла Реноар „съвсем не тъжен, твърде бъбрив и доста доволен от работата си“.

Зимата през 1888 г. е мека, слънчева. Понеже здравето на майка му се е подобрило, Реноар се възползува от топлото време и отива да „поживее на село“ в Есоа до края на декември. Там рисува перачки.

Както пише на Берта Моризо, „той заприличва все повече и повече на селянин“. Забравени са „коравите яки“, които му „късат нервите“, защото му се струват като необоримо доказателство за глупост и самодоволство. Има на какво да се наслаждава в Есоа — на „най-мъничкия лъч, който в Париж би минал незабелязано“, на огъня в големите огнища, на кестените и картофите, които пекат в пепелта и които той полива с „леко винце от Кот д’Ор“… Ходи с дървени обувки, почива си. Семейство Мане го кани за известно време в Симиез, в наетата от тях вила сред голяма овощна градина. Реноар мечтае за портокалите, които зреят в тяхната градина. Обещава им да ги навести през януари. „Синьото море и планините постоянно ме привличат“ — им пише той. В Симиез ще нарисува „с удоволствие няколко портокалови дървета с хора под тях…“

Но портокалите в Симиез ще зреят без него.

В събота, на 29 декември, го сковава „жестока невралгия“. „Половината от лицето ми е като парализирана. Не мога нито да спя, нито да ям“ — пише той на Дюран-Рюел в понеделник. Болките не минават. Той предполага, че има някакъв абсцес във вътрешността на ухото.

Реноар се завръща в Париж с надеждата, че познанията на някой „човек на науката“ веднага „ще го отърват от това“. Тази надежда скоро угасва. „Имам локална ревматична парализа на лицето и пр. — пише той малко след това на семейство Мане. — С една дума, част от главата ми е схваната и на всичко отгоре два месеца лекуване с електричество… Сбогом, портокали.“

„Мисля, че не е сериозно; но досега нищо не се е раздвижило.“ Оздравяването наистина ще трае дълго. Реноар ще почувствува истинско подобрение едва към края на април. „Полека-лека се съвземам, но това съвземане е сигурно“ — пише той на доктор Гаше.