Метаданни
Данни
- Серия
- Изкуство и съдба
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Vie de Cézanne, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Борис Нанов, 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Биография
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- MY LIBRARY Editions(2015 г.)
Издание:
Автор: Анри Перюшо
Заглавие: Животът на Сезан
Преводач: Борис Нанов; Пенчо Симов (стихове)
Година на превод: 1966; 1980
Език, от който е преведено: френски
Издание: второ
Издател: „Български художник“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: биография
Националност: френска
Печатница: ПК „Георги Димитров“, София
Излязла от печат: 30.VIII.1980 г.
Редактор: Никола Георгиев
Редактор на издателството: Ани Владимирова
Художествен редактор: Иван Димитров
Технически редактор: Спас Спасов; Йордан Йорданов
Художник: Михаил Енев (снимки)
Художник на илюстрациите: Ани Владимирова; Атанас Василев
Коректор: Евелина Георчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4815
История
- —Добавяне
ІІ.
Търсения
Само първичната сила, тоест темпераментът може да доведе човека до преследваната цел.
Сезан не смята да остане дълго в Екс; само колкото да си отдъхне, да асимилира видяното и наученото и после ще замине отново. В този скъп за него град, където обича да се връща, той не се чувствува свободен както в Париж: семейната среда му тежи.
Макар и отстъпил пред желанието на сина си, Луи-Огюст е все още недоволен. Не само е дълбоко разочарован от това непонятно за него влечение към живописта, измамен в надеждите си, но и се дразни от коментарите, които — както се досеща — това увлечение не може да не предизвика. Разбира се, всички избягват да му говорят за двадесет и пет годишния му син, неспособен за нищо друго, освен да цапа с бои. Какъв глупак! Съвсем не е трудно да се долови съжалението в очите на приятелите и насмешката в погледа на завистниците. Тъкмо в лицето на своя син ли трябваше да претърпи неуспех, той, който е самият пример за преуспяване в живота? Понякога, когато озлоблението му вземе връх, думите му стават кратки и злъчни. Сезан роптае. Въобще тягостна, непоносима атмосфера. Тук той се задушава, има чувството, че е попаднал в някакъв капан. Следят го, знаят къде ходи. Трябва да дава сметка за всяко свое действие. Било от недоброжелателство, или просто от нескромно любопитство, малкият град го дебне, одумва и най-дребните му постъпки.
Начинът, по който се облича, гневните му избухвания, предизвикателното му мълчание изненадват хората, някои се забавляват, други се възмущават. Я го виж ти, малкия Сезан! Кой би повярвял! Добре, че таткото е зад гърба му! Щастлив е, че се е родил с такъв баща! Сезан обаче не дава пет пари за богатството на баща си. Той не е като Зола, за когото „славата“ е също така и богатство, и буржоазно охолство, и разкошна наредба, и отрупана трапеза. Сто и петдесет — двеста франка на месец, за да живее, да си купува бои и платно, да се занимава спокойно със своята живопис — това е всичко, което му трябва. А тук не му дават това спокойствие. Тормозят го, следят го; въобще твърде много се занимават с него. Мнителен към всички, той едва се сдържа, ругае. Искат „да му стъпят на врата“! Всичко за него е тирания, като се почне от любовта на майка му, която го потиска с нежността си и срещу която ще трябва да се бори, когато реши да се върне в Париж.
Дори сестра му Мария се опитва да го задържи, да го прикове в тесния семеен свят, в този душен, затворен дом. Напоследък някакъв морски офицер я е ухажвал и поискал ръката й, но родителите й не одобрили този проект за брак; младото момиче се подчинило на волята им. Не дотам хубава, с грубовати черти, тя започва вече да пълнее, изпада в някаква прекалена набожност, не пропуска църковна служба, сякаш се е обрекла на бога и моминството. Неомъжена, тя подчинява брат си и десетгодишната си сестра Роза на своя неудовлетворен властен нрав. Сезан роптае. Семейство ли? „Най-мръсните същества на света и най-вече до немай-къде досадни!“ Не го разбират, не разбират живописта, която в натрапчивата си обич снизходително му прощават само като някакво хрумване, като каприз на разглезено дете.
Сезан бяга от дома. Ходи в музея да гледа отново картините, от които се възхищава, „Картоиграчи“, приписвана на Луи Льо Нен, работите на Гране, автопортрета на Пюже с тъжна безнадеждност в очите, с право високо чело, очертано от редки коси, и две дълбоки гънки в ъглите на устата. Или пък скита из околностите на Екс, стига понякога до Естак, където майка му отдавна е наела от рибари една малка къща на църковния площад.
Този площад, потънал в сянката на платани, се издава като тераса над морето. Няколко едноетажни къщи се редят от двете страни на църквата с фасада от червени тухли. Сезан обича тишината и спокойствието тук. Тук е сам, тук се чувствува добре.
Още по-често обаче той се затваря в „Жа дьо Буфан“, където се разпорежда сам, по своя воля. Сложил е окончателно ръка на големия салон и продължава да го украсява със стенописи, като понякога възпроизвежда в монументални размери върху стената гравюри от албуми.
Колкото до ателието му, там не позволява на никого да го безпокои. В него цари неописуемо безредие: празни туби, стари, негодни четки, недовършени или съдрани платна. Там Сезан прекарва часове, дни наред, опитвайки се да даде форма на образите, които го терзаят. Работи и от натура, но за него е по-интересно да изразява собствените си чувства. Това обаче не му се удава, той търси израз на нещата, които го вълнуват, на страстните пориви, които го разтърсват, трупа яростно пласт върху пласт, моделира живописната материя, сякаш е скулптурен релеф. Пред лицето на живописта той е като откривател на нов свят. Досега никой не му е разкрил и една тайна. Освен Жибер не е имал друг учител и всичко трябва да учи сам, всичко трябва да открива сам. Няма навик, който машинално да движи ръката му. Нищо не е лесно за него в тази яростна борба. Жестоко чиракуване! Той трябва сам да изнамери живописта. Понякога, отвратен от тези почти безплодни опити, се нахвърля вбесен върху платното, раздира го и с ритник го запраща в някой ъгъл на ателието. И пак започва. Започва с още по-голямо настървение.
Вижда се само с неколцина другари, със Солари, с младия адвокат Маргери, с Анри Гаске, сега хлебар, и с Валабрег, когото Зола не престава да вика в Париж. „Безпокоя се за Вас — му пише той — заради пакостното влияние на средата, в която се намирате.“ Сезан се среща и с младия естествоизпитател Фортюне Марион, който често го придружава при разходките му извън града.
Умен и буден младеж, отдал се изцяло на естествените науки, Марион още като дете проявявал интерес към вкаменелостите. Направил някакви открития в околностите на Екс и така привлякъл вниманието на местния учен Гастон дьо Сапорта, както и на професори от Марсилския университет; поразени от способностите му, те го назначили преди две години, в 1862-а, препаратор в природонаучния факултет. Тогава тъкмо започвал седемнадесетата си година[1].
През тези две години Марион е завършил лицея и е влязъл в университета; сега подготвя дипломната си работа и събира материали за два научни труда, единият за древния човек около устието на Рона, другият за фауната на Прованс през четвъртичната ера. Но този младеж проявява жив интерес и към музиката и живописта, сам той рисува по малко през свободното си време. Към Сезан, към човека и неговите творби, изпитва дълбоко възхищение. У Сезан долавя някаква особена сила. Убеден е, че когато Сезан успее да овладее тази сила, да я подчини на волята си, той ще стане един от великите художници на епохата. Поразен до дън душа от патетичната борба, която художникът води със себе си, той го придружава, когато може, при обиколките му; слага статива си до неговия, слуша го с братско уважение да говори за живописта и в замяна му обяснява законите, които са определили състава и структурата на почвата в Прованс.
Към края на октомври Сезан получава един екземпляр от „Разкази за Нинон“, току-що излезли от печат. Зола в Париж продължава борбата, използува най-рационално създадените връзки, които, както пише на Валабрег, се старае да разширява все повече. Някогашният му съученик от пансиона „Нотр Дам“, Мариюс Ру, който сега е парижки журналист, е обещал да разтръби достойнствата на първата му книга в „Le Mémorial d’Aix“. Впрочем критиката, общо взето, е доста благосклонна към това произведение, което причислява към „изящния“ и безобиден жанр. Младите хора в Екс, които познават Зола или са чували за него, всички, които горят от желание да опитат щастието си в Париж, поглъщат книгата. В колежа някой си Пол Алекси, ученик в хуманитарния отдел, я чете захласнат в час, като се крие зад един речник… Най-после! Ето един от Екс, който е пробил! Ето един, за когото почва да се говори! Покоряването на Париж е започнало!
В „Жа дьо Буфан“, омагьосан от проблемите на живописта, Сезан чупи четките си и се бори настървено с платното.
* * *
В началото на 1865 г., след шестмесечен престой в Прованс, Сезан е отново в Париж.
Сега напуска левия бряг на Сена и се настанява в квартала Маре, на улица Ботрейи 22, в старата сграда Шарни. Фасадата на това здание от 17. век, в което живеят дребни чиновници, работници, хора от средна ръка, е все още твърде представителна: доста хубава тъмнозелена врата със свод, по който се вижда дърворезба. Квартирата на Сезан е под самия покрив, в една мансардна стая на четвъртия етаж, към който води дървена стълба от дъното на двора (стълбище „Б“). Казал ли му е някой, че в тази къща преди шест-седем години е живял Бодлер? Бодлер, срещу когото лицемерното целомъдрие инсценира през 1857 г. нелеп процес за нарушаване на морала, е един от любимите поети на Сезан, който чете в оригинал Вергилий и Лукреций. Благодарение на изключителната си памет (въпреки че никога не е посещавал големите европейски музеи, той знае точно кой какво съдържа) Сезан може да рецитира без грешка цялата стихосбирка „Цветя на злото“.
Такива красоти — картинчици предвзети,
нескопосни творби на век от вкус лишен,
краче с ток висок и пръсти с кастанети —
не биха те могли да очароват мен…
Кое могло би в мен възхита да извика?
О лейди Макбет, ти — в престъпността велика
и рожба на един Есхил необуздан,
и ти, велика Нощ, до днес неразгадана,
от Микеланджело която ни остана,
неща, създадени по мярка за титан.[2]
Вероятно Сезан е намерил тази мансарда чрез посредничеството на Олер, който държи под наем стая в същата къща. Сигурно двамата другари, вървейки по кея, често ходят заедно в академията Сюис, където Сезан е започнал да работи още с пристигането си в Париж.
Той се вижда отново с приятелите си и, разбира се, на първо място със Зола. Неспокоен, нервен като Сезан, Зола също има манията да се мести от квартира на квартира; през миналия месец юли е напуснал апартамента на улица Фьойантин. Оттогава живее на шестия етаж на улица Сен Жак 278 в жилище с тераса. И в новата си квартира той продължава да устройва своите „четвъртъци“, но сега не може да вдигне глава от работа. За нищо на света не би искал да заглъхне малкият шум, който са вдигнали около него „Разкази за Нинон“, напряга всичките си сили, използува и най-малката възможност, която му се представя.
При „Ашет“ Зола работи по десет часа на ден (Луи Ашет, уви, е починал миналата година и неговата смърт сигурно е причинила голяма болка на младия писател), но всяка седмица намира време да пише по една статия от сто до сто и петдесет реда за парижкия вестник „Le Petit Journal“ и да праща два пъти в месеца по една статия от петстотин до шестстотин реда на лионския „Le Salut public“; освен това иска да завърши колкото може по-скоро романа си „Изповедта на Клод“, който, започнат преди две-три години, все още дреме в чекмеджето. Зола е страдал твърде много от немотия, за да не проявява сега такъв страшен апетит. „Разбирате, че не пиша всичката тази проза за черните очи на хората — признава той на Валабрег… — Материалните съображения, разбира се, също си казват думата, но аз смятам журналистиката за такъв мощен лост, че нямам нищо против да се обръщам в определени дни към голям брой читатели.“ Благодарение на сътрудничеството си в различни вестници Зола печели двойно колкото заплатата си, дори повече (месечният му доход сега възлиза навярно на около петстотин франка), а освен това е в постоянен досег с широка публика. Към тези две предимства се прибавя и трето: в своите критични статии той може да изразява публично възхищението си от писателите, които цени и уважава, и така да ги прави свои съюзници. „Сега трябва да вървя напред, на всяка цена да вървя напред. Написаната страница може да е добра или лоша, но тя трябва да излезе… Всеки ден положението ми се очертава по-добро; всеки ден правя крачка напред.“
Тази войнствена треска е малко или много характерна за всички приятели на Сезан. Поради болест в очите от една година насам Глер е затворил ателието си. Моне, Реноар, Базил и Сисле са останали без учител. Моне е прекарал с Базил няколко месеца в Нормандия и е донесъл от там два морски пейзажа, които възнамерява да представи в Салона. Сега най-голямото му желание е да рисува на открито в гората Фонтенбло една „Закуска на тревата“. С Базил той държи общо ателие на улица Фюрстенберг, близо до някогашното ателие на Дьолакроа. Там ходят често Сезан и Писаро. Базил е много щастлив: най-после е получил съгласието на родителите си да изостави медицината и сега може да се отдаде изцяло на изкуството. От време на време той ходи заедно с Реноар на концертите на Жул Падьолу, където възторжено аплодират музиката на Вагнер, музика хулена не по-малко от живописта на Мане. Не разправят ли и за Вагнер, че пишел партитурите си, „като пръска, както му падне, мастилото по петолинията?“ През 1861 г. след три бурни представления са снели „Танхойзер“ от репертоара.
Сезан, съвсем естествено, е на страната на Вагнер. Той винаги е на страната на всичко, което се бори и съпротивлява. Но рядко има време да се занимава с друго, освен с живопис. При Сюис, вземайки за сюжет на картина един негър, постоянен модел на ателието, отговарящ на името Сципион, той изписва едно забележително платно, композирано със солидна архитектоника. Под явното влияние на Дьолакроа картината е изградена с обемно уплътнени, внушителни форми. Доволен ли е Сезан? За пръв път той е съумял да овладее бурния устрем на ръката си. Но с какво безразличие се отнася към работите си, веднъж завършени! За разлика от Зола, който държи (това неотдавна го е казал) всяка негова страница, добра или лоша, да се отпечатва, вечно недоволният Сезан не иска и да знае за платната си. Пилее ги навсякъде; за него те са само упражнения. На Моне е подарил Негърът Сципион, на Зола много други платна, между които, не ще и дума, и портрета на хубавата Габриела.
Откриването на Салона наближава. Говори се, че и тази година журито ще бъде по-снизходително. За Сезан това няма значение. За него съществуват само два вида живопис: неговата, тоест „нахаканата“ живопис, тази, която той се надява един ден „да осъществи“ („О, аз съм дълбока вода!“ — говори той), и живописта на другите, на онези, които нямат „теммперраммент“. И логично заключава, че за господата от журито неговата оригиналност ще бъде предизвикателство; значи, ще го отхвърлят. Въпреки това той е на мнение, че трябва да се представят картини на журито, и то „с едничката цел да го поставят натясно“.
Картините на Сезан наистина биват отхвърлени. Все пак журито проявява голяма търпимост: приема картините на Реноар и Писаро, на Моне и Гийме, като последните двама ще участвуват по този начин за пръв път в Салона; допуснати са и двете картини на Мане, една „Ессе Homo“[3] и едно голо женско тяло, наречено от него „Олимпия“ и високо оценено от Бодлер.
Картините на Мане, изпълнени в маниера на „Закуска на тревата“, предизвикват нова буря. „Каква е тази одалиска с жълт корем, този отвратителен модел, измъкнат кой знае от къде, и то представляващ Олимпия?“ — се провиква Жул Кларти. „Публиката се натиска пред разлагащата се «Олимпия» и страшния «Ессе Homo» на господин Мане като в морга“ — отбелязва от своя страна критикът на „La Presse“ Пол дьо Сен Виктор. Затова пък Моне има голям успех. Много се харесват двата му морски пейзажа. Заблудени от сходството в имената на двамата художници, някои привърженици на Мане, без много да му мислят, поздравяват автора на „Олимпия“ за двата морски пейзажа. Засегнат, Мане смята, че е станал жертва на „мистификация“; да се хвали Моне значи в същност да се черни косвено Мане.
В Салона Сезан не снема очи от „Олимпия“. Сега той се възхищава от тази картина много повече, отколкото преди две години се е възхищавал от „Закуска на тревата“. За него „Олимпия“ е „нов етап в живописта“, начало на нов „Ренесанс“. „В нея е дадена живописната правда на нещата. Червеното и бялото ни водят към тази правда по път, който нашето чувство не е познавало досега…“
Мане наблюдава внимателно действителността и я предава обективно върху платното. Той наистина няма много „темперамент“, но благодарение на това преклонение пред реалното успява да „напипа верния тон“. Сезан приема урока. Да се преклони и той, да стане още по-последователен реалист, с други думи, да обуздае романтизма си, раздухван от дългата му дружба със Зола — това сега е задачата, която трябва да си наложи. Макар и още неясно, той е разбрал, че пътят към величието минава през смирението. Залавя се отново за работа и рисува няколко натюрморта — най-обикновени натюрморти. Работи ги грижливо, борави по-често с четката, отколкото с ножа, избягва наслояванията, внимава в преходите, нюансира съотношенията на тоновете, като изоставя засега резките антитези на своята „нахакана“ техника. Живописта на Мане, която е проучил старателно, го научава на някои тънкости на занаята: например че е достатъчно да се изпише нож в косо положение към плана на изображението, означен със завеса, за да се получи представа за пространство, да се придаде дълбочина на картината.
Въпреки това Сезан продължава да следва романтичните си тежнения. Той наистина рисува Хляб и яйца като прецизен етюд, в който човекът отсъствува напълно, но рисува и натюрморти с черепи, в които, без да са споени в единство, се преплитат новоусвоената техника, стремежът към обективност и неовладените още романтични изблици, които дълбоко го разтърсват; работейки над тези зловещи натюрморти, Сезан отново посяга инстинктивно към ножа и напластява боите. Пастозни наслоявания има и в Печка в ателието, която повтаря тема, разработена преди него от Дьолакроа и Курбе; тяхното влияние е винаги живо в душата му.
Няма никакво съмнение, че какъвто и да е бил пластическият гений на Дьолакроа, в живописното направление, породено от романтизма, има много литература. Много литература има и у Сезан. Та нима би могло да бъде иначе? Не е ли най-добрият му другар от ранните години Зола, който днес бърза да напише „Изповедта на Клод“?
Отлетели са безвъзвратно онези времена… Годините малко по малко са излекували Зола от неговия романтизъм. Дали по своя воля или не, под натиска на обстоятелствата, носен от потока на годините, който неусетно търкаля и моделира хората, той е приел реализма, проповядван от Сезан и другите му приятели художници. Накъде върви той? Накъде вървят те? Кой би могъл да отговори? До вчера духовна храна за тях са били Юго и Мюсе; днес за тях съществуват само Мане, Бодлер: те вървят със своя век.
С поглед, отправен към миналото, Зола в началото на своя роман (който ще посвети на Сезан и Бай) се обръща към двамата си приятели: „Братя — провиква се той, — помните ли времето, когато животът за нас беше блян?… Спомняте ли си прохладните вечери в Прованс, когато, преди да се появят първите звезди, седяхме в още димящите от жарта на слънцето бразди?“ Всичко това е мъртво, завинаги мъртво. Носталгия! „О, оставете ме, оставете ме, да си спомня… Чувствувам как всичко в мен се бунтува, като сравнявам това, което е, с всичко онова, което вече го няма… Това, което вече го няма, е Прованс… това сте вие, това са сълзите и смехът ми; това, което го няма, са моите надежди и моите мечти, моята невинност и моята гордост. Уви! Това, което е, е Париж с неговата кал…“
Но трябва да се върви напред. Все напред!
* * *
Септември. Сезан е в Екс. Той много се е променил; приятелите му са поразени. „Този, когото смятахме за Ваш ням негър, проговори — пише Валабрег на Зола. — Развива теории, излага доктрини. И да не повярвате, дори слуша, когато му говорят за политика (искам да кажа, за политически теории), и отговаря, като се нахвърля със страшни думи срещу тираните.“
През есента Сезан рисува портрет след портрет. Понякога му позира Валабрег. Но най-търпеливия модел той е открил в лицето на брата на своята майка, Доминик Обер, човек с пълно лице, почти грозно с дебелите си вежди, огромни мустаци и брада, изпъкнали скули и хлътнали очни кухини. Сезан го портретува много пъти, като, за да поразнообрази фигурата, го представя ту гологлав, ту с каскет или нощна шапчица, ту с монашески одежди или адвокатска тога. Маниерът в тези портрети, работени с нож, е тежък, неспокоен, в тях Сезан се връща към своя субективен романтизъм, към своя експресионизъм. В същност в тях той рисува повече себе си, а не се старае толкова да вникне в психиката на своя модел. Затова и за него те са преди всичко упражнения. Независимо от някои незначителни отклонения в подробностите в тях той развива все същата своя теза: внимание заслужава картината, а не моделът. Да не би Сезан да е разбрал вече или поне да предугажда, че картината съществува сама за себе си, че тя си има свои основания, свои собствени закони? Да не би да е разбрал вече, че сюжетът, „мотивът“, поводът нямат особено значение, че преди всичко, единствено има значение живописната творба със своите линии и багри, със своята експресивна форма? Картината е самостойна реалност. Сезан би рисувал кого да е, с това нищо не се променя. Той действително рисува кого да е и никак не се старае да предаде индивидуалните особености на модела. Моделът го интересува дотолкова, доколкото възбужда чувствителността му, доколкото подхранва творческия му нагон.
„Изповедта на Клод“ излиза през октомври и още с появата си става нещо като манифест на групата от Екс. Мариюс Ру ще представи романа в „Le Mémorial d’Aix“ и Зола, който държи не само на своята собствена реклама, но и на рекламата на приятелите си, го замолва по този случай да напише нещо хвалебствено за Сезан и за Бай, на които е посветил книгата си: „Това ще направи удоволствие на близките им.“ — Не е нужно дълго да бъде молен Ру, за да надуе тръбата.
На 3 декември той провъзгласява в дописка от Париж:
Тук сме цяла група от Екс, все стари другари от колежа, всичките свързани от здраво и искрено приятелство; не знаем наистина какво ни е отредило бъдещето, но засега работим и се борим…
Господин Сезан — отбелязва по-специално той — е един от добрите ученици, които училището в Екс е дало на Париж. Той остави у нас спомена за един неуморим труженик и съвестен ученик. Благодарение на постоянството си той ще се наложи тук като отличен художник. Голям поклонник на Рибера и Сурбаран, нашият живописец остава верен на себе си и придава на творбите си самобитен отпечатък. Виждал съм го в ателието му пред статива и ако още не мога да му предрека блестящия успех на неговите любими майстори, сигурен съм в едно: че творчеството му няма никога да бъде посредствено. Посредствеността е най-лошото нещо в изкуството. Останете си зидар, ако такъв е вашият занаят, но ако сте художник, бъдете съвършен или загинете от труд.
Господин Сезан няма да загине; той получи от училището в Екс твърде здрави принципи, тук намери твърде добри образци, самият той е твърде смел, твърде упорит в труда, за да не постигне целта си.
Ако не се страхувах, че ще изпадна в недискретност, бих ви казал мнението си за някои негови картини. Но неговата скромност не му позволява да се задоволи с това, което е направил, и аз не бих искал да засегна чувствителността му на художник. Ще почакам той сам да покаже на обществото своето Творчество. Тогава ще говоря не само аз. Той принадлежи към школа, която има привилегията да предизвиква критиката.
Паролата е била дадена вероятно и на Маргери, който също се занимава с литература; работи като адвокат, но в същото време пише водевили и комедии.
„Изповедта на Клод“ — обръща се Маргери към читателите на „L’Echo des Bouches-du—Rhône“— е посветена на господа Пол Сезан и Ж. Б. Бай. Ние познаваме и двамата: те също са на път да си създадат име в науката и в изкуството.
За нещастие този път книгата на Зола далеч не се посреща тъй, както миналата година „Разкази за Нинон“. Според критиката реализмът на „Изповедта на Клод“ е „отблъскващ“ и, което е по-лошо, обявяват романа за неморален, причисляват го към опасните книги. Властите са обезпокоени. Прокурорът нарежда да се извърши обиск у Зола, който се е преместил на булевард Монпарнас 142. Ровят се в миналото му. Събират сведения при „Ашет“. Но в доклада си до министъра на правосъдието главният прокурор на Париж стига до заключението, че няма основание романът да се инкриминира за нарушение на обществения морал.
Историята е приключена, но е оставила последици. Положението на Зола при „Ашет“ е станало деликатно. Без да се колебае, в края на януари той подава оставката си. Отсега нататък ще изкарва хляба си само с литература и журналистика.
От всички тези главоболия на Зола до Сезан достига навярно доста слаб отзвук. Вероятно е също така той твърде разсеяно да е прочел статиите на Мариюс Ру и на Маргери. В чисто материалния си аспект амбициозното бързане на Зола си остава за него нещо непонятно. Благодарение на своя баща той, разбира се, не е принуден като Зола да се бори за съществуването си. Безразличен към капризите на случая, той може да се отдаде изцяло на суровата борба със себе си, откъснал се от останалото, и да насочи всичките си сили към едно по-далечно бъдеще. Ще дойде ден — провиква се той — „когато един оригинално изписан морков ще предизвика цяла революция“.
Приятелят му Марион се е запознал с младия немец Хайнрих Морщат[4], когото баща му е изпратил в Марсилия, за да навлезе в тайните на търговията. Този двадесетгодишен младеж е влюбен в музиката и е пламенен почитател на Вагнер. В края на декември Сезан и Марион го поканват за Коледа в Екс, за да могат да се насладят на музиката на още неразбрания голям композитор.
Един ден, когато се почувствува подготвен за това, Сезан би желал да изпише в израз на почит към Вагнер една картина, която ще нарече Увертюрата на „Танхойзер“.