Анри Перюшо
Животът на Сезан (8)

І.
Закуска на тревата

Великият пингвински народ нямаше вече нито традиции, нито духовна култура, нито изкуство… Навсякъде цареше ужасна грозота.

Анатол Франс

Сезан се връща в Париж в настроение съвсем различно от онова, в което си бе заминал преди малко повече от година. Сега идва с облекчена душа. Чувството за собственото призвание се е утвърдило и укрепнало.

Още с пристигането си той се заема да уреди живота си в столицата. Тъй като е привързан към кварталите по левия бряг на Сена, настанява се на тихата улица Ест^[1] покрай разсадника на Люксембург, така че от прозореца си вижда шахматно подредените дървета. Разбира се, първата му работа е да се запише отново в академията Сюис, където започва веднага да работи редовно всеки ден от осем часа сутринта до един на обяд и от седем до десет вечерта. А тъй като Вилвией отсъствува временно от Париж, се обръща към неговия приятел Шотар с молба да поправя етюдите му.

За пръв път тримата неразделни са заедно в Париж. Виждат се често, насърчават се взаимно в амбициите си. Всяка вечер Зола пише в стаята си до полунощ. Поизоставил поезията, сега той съчинява разказ след разказ с надеждата някой ден да може да ги издаде. Службата му при „Ашет“ не може да бъде цел за него. Пък и там се отегчава. Така или иначе работата в рекламния отдел му позволява да влезе във връзка с много известни писатели като Тен, Сент Бьов, Мишле, Барбе д’Орвийи, Рьонан, Литре, Гизо, Ламартин и мнозина други, по-малко известни, но не по-малко интересни, като например Дюранти, непризнатият апостол на реализма в литературата, човек печален, леко язвителен, говорещ бавно и тихо, много тихо. Зола го слуша с жив интерес.

Неразделните се срещат със стари познати от Екс — с все тъй детински наивния Шайан, който продължава самоуверено да цапа с боите, без да търси съвет от когото и да било, с Трюфем, който миналата година е спечелил първа награда на конкурса по живопис в Екс и сега работи в Художествената академия. Сезан обаче не държи много на това познанство. Според един приятел на Трюфем той „развенчавал Дьолакроа“ и това е достатъчно, за да се раздразни Сезан: неговият идол трябва да се уважава!

Дьолакроа е сега на шестдесет и три години. Болен е и е към края на живота си. Но все още неговото изкуство среща твърде хладен прием. В нападките си срещу него противниците му се позовават на Енгър, макар в същност да хвалят Енгър повече на думи, отколкото да го ценят истински. Сега се приема и аплодира вялата живопис на плоския анекдот, с която бездарни подражатели се надпреварват да подслаждат действителността. Тази именно безлична, натруфена живопис се преподава и в Художествената академия. Макар да е получил първите си уроци по рисуване при конформиста Жибер и да се съветва с Вилвией и Шотар, живописци с най-академични разбирания, Сезан се смущава и дразни от това изкуство. Странно същество! А само до преди година и половина се възхищаваше от картините в Салона! Днес иска да постъпи в Художествената академия, а още отсега инстинктивно реагира срещу начина на обучение. Какво собствено иска? И той сам не знае.

Засега живописта е за него нещо като повод за изповед, средство да се освобождава от натрапчивите си представи. Той разтрива нервно боите и ги напластява върху платното, мъчи се да изрази чрез живописта непроницаемия, съкровен мир в себе си, изтръгва от мрачните дълбини на душата си безброй спотаени чувства, неизповедими, потиснати желания, трескави образи, в които натрапчива, болезнена еротика се преплита със зловещи хрумвания. Той заявява подигравателно: „Не ми трябват на мен жени, само ще ме объркват. Та аз и не зная за какво служат, винаги ме е било страх да опитам.“ Но подобно самоосмиване говори повече за вътрешна тревога, отколкото за непринудена ирония. Разтърсван от заключените в него сили, той рисува необуздани композиции, облива ги с приглушени, мрачни и бледи бои, в които само тук-там проблясват ярки петна. Сезан се дразни от неумението си. В него има повече темперамент, отколкото знания, и той не смогва да превъплъти образите в себе си. Измъчва формите, изопачава анатомията, като я предава с гротескен, непохватен реализъм. Озлобява се от неподатливата материя, от своето безсилие да предаде представите, които мощно напират у него, а тромавото им отражение върху платното още повече го терзае, ожесточава го, платната му стават тежки и мрачни.

Сезан работи мъчително над всяка своя картина, трупа с ножа слой след слой върху платното, подсилва, пресилва контрастите между светлини и сенки, моделира грубо обемите, в чиито хаос бурният му, още необуздан устрем внася някакъв своеобразен ред. Наистина странно същество е този разяждан от изострена чувствителност южняк, който в живописта се опитва по-скоро да изживее тази чувствителност, отколкото да я претвори върху платното; романтик по природа, но реалист по интелектуална нагласа, той се мъчи — патетично несръчни усилия! — да превъзмогне противоречивите тежнения, които го разпъват и разкъсват.

Ако понякога Сезан отпада духом, това сега не трае дълго. В началото на януари 1863 г., тоест два месеца след пристигането си в Париж, той пише на Нюма Кост и на Вилвией:

„Работя спокойно, спокойно се храня и спя.“

Заздравил е връзките с новите си приятели от академията Сюис — Амперер и Олер, с които излиза да рисува в околностите на Сен Жермен (там живее Олер), и особено с Писаро и Гийме.

С мъдрите си приказки Писаро го успокоява и ободрява. Едва ли има човек по-уравновесен и по-разсъдлив от Писаро. Неговата скромност, прямота, душевно благородство, спокойна увереност и находчиви съвети са източник на отмора и упование за Сезан, който в негово присъствие се умиротворява. Към Гийме^[2], четири години по-млад от него, Сезан се привързва по съвсем други причини: Гийме умее да го забавлява. Жизнерадостен, повърхностен младеж, за когото говорят, че има „сантиментална душа в тяло на побойник“, Гийме обича веселия живот и няма грижи за пари, тъй като баща му, едър винотърговец от Берси, му отпуска порядъчна месечна издръжка. Непринудената възторженост на Гийме, остроумните шеги и веселяшката му приветливост допадат на Сезан и Гийме става един от постоянните му другари; двамата често излизат заедно.

Настъпва пролетта. Използувайки хубавите дни, Сезан и Зола отиват почти всяка неделя в околностите на Париж. Вземат първия влак, слизат във Фонтне-о-Роз, прекосяват осеяното с цветя и ягодови насаждения поле и стигат до гората Вериер. Понякога се губят в нея. Но там откриват и нови неща, като например едно малко блато „с тръстика и плесенясала вода“. За тях то става „зеленото блато“ и неизменна цел на самотните им разходки. Докато Сезан се опитва да рисува блатото, Зола се изтяга под някое дърво, чете или мечтае, като гледа небето през листака. Вечер, на връщане, минават през Робензон, смесват се за миг от любопитство с шумната тълпа на това място на забавленията, където под клоните на стари кестени се гушат кръчмички.

Времето е меко. Латерни свирят безкрайни валсове. Под лампионите вихрено се носят бели муселини. Весел смях долита в нощта — „като тръпки“.

Безгрижно се весели парижката младеж…

* * *

Сезан пропада на приемния изпит за Художествената академия. „Рисува без чувство за мярка“ — заявява един от членовете на изпитната комисия. Сезан негодува, дълбоко огорчен от този провал, който за него е несправедливост. Но Писаро го утешава: нека запази спокойствие, изкуството, което преподават в Академията, е сковано от безплодни условности и не от това училище ще се роди новата живопис, живописта на бъдещето.

Новата живопис вече години наред воюва с официалните представители на изкуството, воюва и с конформистката буржоазна публика, която мисли само за пари и за материално благополучие, но е напълно лишена от художествен усет. Тази публика не признава таланта на Коро, както не признава и Дьолакроа, и настръхва само като чуе имената на Миле и Курбе. За нея всяка смелост в изкуството е подозрителна, всичко ново, самобитно я отблъсква. Журито на Салона, чиято преценка е закон за колекционерите, отразява, като същевременно и утвърждава мнението на мнозинството. Миропомазаните майстори, които го държат под своята опека, натрапват упорито лошия си вкус при приемането на представените картини.

Всичко това предизвиква роптание и протести в средите на художниците, защото да бъде приет в Салона, да окачат картините му на хубаво място е сега за художника неотменимо условие, за да може да продава произведенията си. Затова и по правило работата на журито никога не протича в атмосфера на безпристрастие и спокойствие. Всеки негов член покровителствува своите приятели и ученици. Прилага се формулата глас за глас, тоест гласувай за моя човек и аз ще гласувам за твоя. Приемат и отхвърлят картини, без да ги погледнат. Големият брой творби — обикновено няколко хиляди — обърква още повече отровената и без това от интриги обстановка. Преди няколко години се е стигнало дотам, че журито, дали от недоглеждане, или от умора, отхвърлило творби на свои членове: просто не си дали труда да прочетат подписите под картините. За да не се повтори това, взели мъдрото решение в бъдеще членовете на Академията и наградените на минали изложби художници да не се подлагат на журиране и техните картини да се приемат направо, „hors concours“ — извън състезанието.

През тази 1863 година — Салонът ще се открие на 1 май — под давлението на някои свои членове журито проявява небивала суровост; то е особено безпощадно по отношение на всичко, което не е в духа на най-конвенционалния академизъм. Отхвърлят близо четири хиляди творби. Измежду недопуснатите е и Писаро, който на предпоследния Салон, през 1859 година, е имал честта да бъде приет с един пейзаж.

Сега пък Сезан утешава приятеля си.

Тази година обаче строгостта на журито предизвиква небивало брожение в редовете на художниците. Слуховете за всичко това достигат до Тюйлери и на 22 април императорът отива лично в Палатата на индустрията^[3], където както обикновено ще се състои изложбата. След бегъл преглед на отхвърлените произведения той нарежда — необикновено решение! — да бъдат показани и те на публиката, но на отделно място в Палатата. Така всеки сам ще може да прецени кое колко струва. Тази „изложба на недопуснатите творби“ ще се открие две седмици след Салона, на 15 май. Императорският декрет, с който се учредява тази втора изложба, излиза на 24 април в „Le Moniteur“.

Той предизвиква немалка възбуда както сред художниците, така и сред публиката, която се вълнува от твърде противоречиви чувства. Едни възхваляват императора за неговия либерализъм, други го винят, защото виждат в декрета намеса в компетенцията на журито, трети пък не оспорват нито за миг правилността на това решение и още отсега се радват, че на слабите художници ще бъде даден суров и заслужен урок. Художниците, ако желаят, могат да се откажат от участие в изложбата и да оттеглят творбите си. Някои се колебаят, защото с участието си рискуват да се изложат на присмех и подигравки, сами да дадат право на академичните цензори. Ако ли се оттеглят от изложбата, пак ще дадат право на цензорите, сами ще потвърдят преценката им, като признаят своите слабости. Във всеки случай за художниците, които са в конфликт с представителите на официалното изкуство, такава дилема не съществува: на тях им се представя твърде добър случай да се обърнат направо към общественото мнение. Писаро, разбира се, е между тях. Три негови пейзажа ще бъдат изложени в Палатата на индустрията.

На 15 май в залите, отредени за отхвърлените, се събират няколкостотин художници, които излагат над хиляда картини, рисунки, гравюри, скулптури. Представените на любопитството на публиката произведения са най-разнообразни: тук до най-хубавото може да се види най-лошото. Журито, което въпреки всички коментари е крайно недоволно от императорския декрет, се е погрижило да постави най-безобразните работи на най-хубавите места. Едва открита, изложбата привлича огромна тълпа. Успехът й е забележителен (седем хиляди посетители нахлуват в помещенията още през първия ден), толкова голям, че залите на официалния Салон остават почти празни, а хумористите заявяват, че на следващата изложба членовете на журито ще направят така, че да са сред отхвърлените. Този изключителен успех обаче е преди всичко успех на смеха. Насърчавана от пресата, за която всички тези произведения са смехотворни, тълпата отива на изложбата, за да се смее и забавлява. Изложбата става голямата атракция на Париж. Мъже и жени, хора от висшето общество, буржоа, жени с леко поведение, всички бързат да отидат там, предвкусвайки зрелището, предварително готови да осмиват и да се възмущават на висок глас. В разговорите и под перото на журналистите тази изложба става салон на Победените, на Париите, на Отречените, на Смешниците, салон на Обречените, салон на Цапачите, салон на Отхвърлените. С последното наименование — „Салон на отхвърлените“ — тя ще остане известна в историята. Някои академици тихо и злъчно я наричат „Салон на императора“.

Разбира се, младите хора на изкуството се стичат масово в Салона на отхвърлените; Сезан е един от първите. Вярно е, че сред изложените произведения има много печално посредствени, затова пък никога не са били събирани на едно място толкова много талантливи творби, принадлежащи към най-смелите течения на епохата. Публиката се надсмива еднакво на едните и на другите или, по-скоро, подигравките се сипят предимно върху най-яркото и най-новото. Едуар Мане, който преди две години е получил „похвала“ за своя „Китарист“, днес е между прокълнатите с три картини и три офорта. Една от картините, „Баня“, предизвиква най-язвителните сарказми и най-възмутените коментари: обявяват я за безнравствена, защото представя двама облечени мъже и една гола жена, седнали на брега на ручей, край който се откроява силуетът на друга полугола жена. Говорят за недопустим „модернизъм“. На всичко отгоре картината е изпълнена технически по най-предизвикателен начин, при пълно отричане на академичните канони. Нито полутонове, нито точно очертани форми, нито сенки, добросъвестно намазани с битум. Свободен, възмутителен по своята простота маниер. Светли, ярко контрастни тонове, които намират за крещящи. Какво безсрамие! На тази картина, която дори императорът е нарекъл „непристойна“, скоро прикачват на подбив ново име: „Закуска на тревата“.

Загубен сред възбудената, хилеща се, ругаеща тълпа, струпана пред картината на Мане, Сезан не снема очи от този поруган шедьовър, който след три века и половина просто повтаря темата на знаменития „Полски концерт“ на Джорджоне в Лувър. И изведнъж той се пренася далеч от официалните пошлости, от алегориите, от големите исторически сцени, от живописната екзотика, от сладникаво-наивните жанрови картинки с кухи наименования като „Сестра ми не е тук“, „Фру-Фру“, „Малкият сладкар“… Тази живопис несъмнено е много различна от онова, което сам той търси сега, но той е очарован от дързостта, от колорита, от изчистеното изпълнение, от спокойното претворяване на действителността, която картината изразява с толкова хармония и трепетна чувствителност. Мане е майстор — мисли си Сезан, — а платното му, да, наистина, то е хубав „ритник в задника“ на господата от Института и Художествената академия, на тия „bozards“^[4], както ги нарича сега.

Той взема шумно и открито страната на Мане против филистерите, като си служи с най-остър език и нарочно натъртва акцента си. Свенливецът проговорва. Увлечен от убежденията си, чиято предизвикателна дързост съзнава, той ги раздува още повече, проявява открито желание да напада и оскърбява, сякаш булевардният шум около Мане коренно го е преобразил. Думите му се носят от уста на уста. Младите художници му ръкопляскат. Сезан, който обикновено не държи на облеклото си, сега от дух на предизвикателство стига до крайност и още повече занемарява външния си вид.

Естествено Зола го упреква за това. Той, който толкова дълго е страдал от изтърканите си дрехи, не може да проумее как е възможно човек сам да се изостави така. Негова работа! Въпреки всичко той придружава въодушевено приятеля си в Салона на отхвърлените, където двамата дълго разговарят пред изложените табла. Там те са на еднакво мнение по всички въпроси. И Зола като Сезан взема страната на Мане. И той се възхищава от „Закуска на тревата“. Но това, от което се възхищава той, е сюжетът, модернизмът, революционният порив, а не техниката, пластичната виртуозност, върху които Сезан с мъка се опитва да привлече вниманието му. Пред „Закуска на тревата“ двамата съмишленици се вълнуват от еднакви чувства, но единият говори за картината като живописец, другият — като литератор.

Като разкрива по най-очебиен начин различията, които безвъзвратно разделят зараждащата се живопис от склерозираното официално изкуство, Салонът на отхвърлените внушава на младото поколение художници съзнанието, така да се каже, че то съществува. В случайни срещи и разговори те сега се сближават, групират се, сприятеляват се. Буйният Гийме запознава Сезан с Фредерик Базил, син на протестантско семейство на богати лозари от Монпелие, дошъл в Париж да се отдаде на своята страст — живописта, а същевременно и да изпълни волята на родителите си, като следва медицина. Пристигнал е в столицата през ноември, по същото време, когато се е завърнал и Сезан. Това е двадесет и една годишен добродушен исполин с благ поглед^[5], който надвишава с цяла глава приятелите си. От нежното му лице, засенчено от тясна, но гъста руса брада и увиснали мустаци, лъха особената меланхолия на хората, на които е съдено да умрат в пролетта на живота.

Базил се е записал в ателието, ръководено от професора в Художествената академия Глер. Но въпреки добрия си нрав и желанието да бъде изпълнителен, той твърде скоро загубва интерес към обучението там. Влече го живописта на Дьолакроа, на Курбе; в Салона на отхвърлените Мане е истинско откровение за него. Обзети от едни и същи чувства на възхищение, Сезан и Базил веднага се сприятеляват. Със сърдечната си любезност и спокойна веселост, оживена от южняшка пламенност, Базил въздействува до немай-къде благотворно на Сезан.

На улица Кондамин в квартала Батиньол Базил държи общо ателие с един слабичък младеж, почти на неговата възраст, на име Огюст Реноар^[6], с когото се е сприятелил при Глер. Един ден той завежда в ателието Сезан и Писаро: „Водя ти двама от славната нова смяна“ — казва той на Реноар.

Син на беден шивач, Реноар е трябвало още от тринадесетгодишна възраст да работи за прехраната си: рисувал на порцелан, декорирал ветрила, транспаранти, дори цели кафенета, за което му плащали доста малко. В желанието си да стане истински художник той започнал, въпреки големите лишения, да спестява по малко, та да може да стане независим, да посещава редовен курс по живопис и така да задоволи амбициите си. От една година вече е постигнал това. През април 1862 г. е влязъл в Художествената академия и сега работи при Глер. Но и той не се разбира с преподавателите си. Упрекват го, задето не бил наясно, че „палецът на крака на Германик трябва да изразява повече величие, отколкото палецът на прост въглищар“. Но най-много го корят за опасното му влечение към цветовете. „Внимавайте да не станете втори Дьолакроа!“ — му казал веднъж разярен един преподавател. А един ден Глер го запитал възмутен: „Сигурно за да се забавлявате, сте се заели с живопис?“, на което Реноар отговорил съвсем чистосърдечно: „Но да, разбира се! Ако не се забавлявах, уверявам ви, не бих седнал да рисувам.“

Реноар и Базил се числят към малка, не особено дисциплинирана група, която работи настрана от останалите ученици на Глер. Като водач на групата се налага Клод Моне, който поради болест е трябвало да прекъсне военната си служба в Алжир и през ноември се е върнал в Париж. Клод Моне се познава с Писаро още от ателието на Сюис. Заставен от родителите си да получи академично образование, той едва прикрива своята неприязън към Глер и подстрекава към бунт Реноар, Базил и още един техен другар от ателието — младия англичанин Алфред Сисле, чийто баща, богат търговски посредник, напразно се е мъчил да го насочи към търговска кариера^[7].

Тези младежи, които до вчера са били повече или по-малко сами, изолирани, сега разбират колко са близки и във възторзите си, и в ненавистта си, и така са придобили самоувереност. Зола, когото Сезан води по ателиетата, внася там фермента на собствените си въжделения. Тази войнствена атмосфера му допада и той вдишва с пълни гърди могъщия полъх на бъдещето. Тук се водят спорове, понякога твърде разпалени; отправят се предизвикателства. Тук се прекланят само пред Дьолакроа, Курбе, Мане, надсмиват се над официалните майстори за техни изказвания; разправят как веднъж Глер казал на Моне, като поправял негов етюд: „Не е лошо, никак не е лошо, но е твърде близко до характера на модела. Пред вас стои набит мъжага и вие го рисувате набит. Той има грамадни крака и вие ги предавате такива, каквито са. Всичко това е много грозно. Не забравяйте, млади човече, че когато се рисува фигура, трябва винаги да се мисли за Античността.“ В тази войнствена дружба необщителността на Сезан доста се е посмекчила и сега той фучи, като натъртва провансалското си „р“, срещу „прррофесорррите с пррразни глави“. В знак на бунт навлича червена жилетка — каква романтика! — и за ужас на Зола ходи да спи по пейките в градините, като за възглавница подлага обувките си. Той се готви за голямата провокация.

Сезан често се храни в една млекарница, където се събират млади студенти-живописци. Мъжът на съдържателката е чистач на градските канали и Сезан го замолва да му позира. Човекът отказва, защото бил много зает. „Но ти работиш през нощта, а денем си свободен“ — му казва Сезан, на което каналджията отвръща, че през деня си почива. „Е добре, тогава ще те рисувам в леглото“ — отсича Сезан. Чистачът се пъха под завивките, нахлузва нощната си шапка, но скоро решава, че между приятели церемониите са излишни, захвърля шапката, маха завивките и позира съвсем гол в леглото. Сезан изписва една картина, наситена със зловещ реализъм, в която поставя и млекарката, носеща на мъжа си чаша греяно вино. Картина до немай-къде язвителна, която „ще ги накара в Института да се пръснат от яд и злоба“. Гийме й измисля име: Един следобед в Неапол или Греяно вино.

Импулсиран от това раздвижване на духовете, една събота вечер Зола се решава да остави на бюрото на своя директор Луи Ашет ръкописа на томче стихове. Още в понеделник Ашет го повиква при себе си. Шестдесет и три годишният Ашет^[8] е преживял трудни младини по време на Първата империя. След разоряването на бащата майка му не се поколебала да стане перачка в имперския лицей (днес лицей „Луи льо Гран“), за да може синът й да се запише в лицея като пансионер. През 1819 г. той постъпил в „Екол Нормал“, където получил златен медал като отличник. Благодарение на енергичната му дейност основаната от него през 1826 г. издателска къща на улица Пиер Саразен укрепва и се разраства. Луи Ашет е прочел ръкописа на Зола и говори доброжелателно на младия автор: не може да издаде стиховете му, но го насърчава да постоянствува, съветва го да пише проза и, за да му докаже, че това не са празни думи, увеличава месечната му заплата на двеста франка. Трогнат, Зола започва да работи още по-усърдно.

Той отдавна е напуснал вертепа на улица Суфло и оттогава е сменял един-два пъти квартирата си. През юли наема тристайно жилище на улица Фьойантин 7. Там от жажда за приятелство, за човешка топлина, от потребност да вижда около себе си, както баща — децата си, хора, обединени от едни и същи мисли и опиянявани от едни и същи мечти, започва да събира на вечеря всеки четвъртък парижките си приятели. Всеки, който желае, може да дойде; трапезата е сложена за всички. Сезан, Бай, Шайан, познати от Екс, пристигнали за малко в Париж, Гийме, Писаро се срещат на тези дружески вечери. Менюто сигурно не е много богато; всички тактично доливат вода във виното си. Но тук цари радостта. Споровете продължават. Всички сътрапезници жадуват за успехи, „за слава“, както се провиква Зола, а не за земна храна. Изкуството, литературата, естетическите теории са единствените теми на разговорите, в които те разпалват амбициите си, говорят за мечтите си, насърчават се едни други в щастливо съревнование и шумен кипеж. На тия вечери или, по-точно, през тези нощи, защото стават от масата късно след полунощ, Зола е в стихията си. Тези шумни вечери са като бдение с оръжие, чието подрънкване предвещава бъдеща победа.

Един четвъртък Бай и Сезан довеждат на улица Фьойантин един младеж от Екс, с когото са се запознали някога под платаните на Авенюто. Той е деветнадесетгодишен, син на богати родители. В Екс, след това в Париж, после пак в Екс е бил блестящ ученик, но сега не може да реши каква професия да си избере. Привличат го, интересуват го само литературата и изкуството, анализът на творбите и на душите, а голямата му любов е поезията (написал е много сонети, станси и безброй стихове). От време на време, за да подиша парижки въздух, прекарва по няколко дни в столицата. Съзерцателна, малко женствена натура, Антони Валабрег — така се казва той — спечелва веднага симпатиите на Зола. Зола го увещава да дойде в най-скоро време и да се установи на брега на Сена, за да се хвърли и той в борбата рамо до рамо със Сезан, Гийме, Писаро, с всички, които са около него, Зола, стиснали братски ръце и опиянени от надеждата — „всички в една риза“, както казва той. Никой не е излишен, за да превземат дружно Париж! Защото утре, и Зола тържествено обещава, големият, необятен Париж, този ръмжащ и капризен Париж, където животът неспирно кипи, ще бъде в краката им!

Когато си отива и последният гост, Зола разтваря широко прозорците, за да излезе гъстият дим от лулите; от третия етаж вдъхва дълбоко свежия нощен въздух и с погледа на Растиняк гледа, сияещ, заспалия град.

* * *

Наближава краят на 1863 година. Сезан работи без отдих. Ходи често в Лувър, който е неговото училище. По онова време много художници посещават Лувър, за да правят копия; стативите им задръстват голямата галерия. Понякога и Сезан носи своя статив, но най-често се задоволява да съзерцава картините, като само набързо нахвърля някоя и друга скица в блокчето си. Скулптурите го привличат не по-малко от картините, най-вече могъщите лирични творения на Микеланджело и на Пюже. „Ето един, който мирише на чесън“ — казва той за Пюже. „В Пюже се усеща мистралът; той именно оживява мрамора.“ През зимата Сезан копира „Ладията на Данте“ от Дьолакроа — може би с това иска да отдаде последна почит на стария майстор, починал неотдавна на шестдесет и пет години в усамотението на своя гений^[9]. Мълчалива и възторжена почит. Човекът умира, но делото му живее. Дьолакроа ще остане незабравим пример.

Сезан работи без отдих. „Косата и брадата ми са по-големи от таланта. Но не губя кураж и рисувам“ — пише той на Нюма Кост в началото на 1864 г. Нюма Кост е имал нещастието да изтегли лош номер при свикването на неговия набор и сега трябва да служи седем години в казармата. Сезан, чиито родители са го откупили с един заместник, съветва приятеля си да се яви в казармата преди набора, за да може да избере частта, в която ще служи, и заедно с нея да дойде в Париж. Бай, който познава много офицери, ще му помогне във всяко отношение.

Сезан няма намерение да се върне в Екс преди юли. Смята и да представи една своя картина на следващия Салон. Както уверяват, тази година журито щяло да бъде много по-снизходително и дори щяло да предвиди отделно помещение за кандидатите, „преценени като твърде слаби, за да участвуват в конкурса за наградите“, но въпреки това желаещи да излагат. В ателиетата се готвят трескаво за изложбата. Писаро, Реноар и Сезан ще представят на журито свои работи, но Моне, Базил и Сисле ще се въздържат. Няма да участвува и новият другар на Сезан от академията Сюис, Арман Гийомен, който въпреки оскъдните си материални възможности е напуснал на двадесет и три годишна възраст^[10] скромната си служба в Орлеанската железопътна компания, за да се посвети на живописта. Сега, за да се препитава, той декорира транспаранти.

Действително тази година журито на Салона е настроено по-примирително. Приема две картини на Мане, които публика и критици посрещат с буря от негодуване; приема и два пейзажа на Писаро и едно платно на Реноар, изпълнено наистина в доста мрачни тонове, та да гласува за него и Кабанел, авторът на „Раждането на Венера“, откупена миналата година от самия император (след закриването на Салона, обзет от угризения, Реноар ще унищожи сам картината си). Журито обаче отхвърля работата на Сезан.

Сезан, както изглежда, не се трогва много от това. Сега той е влюбен. Как ли жестоко го измъчва непохватността му в любовта! В отношенията си с жените той напразно се опитва да прикрива стеснителността си под „шумната маска на грубостта“^[11], остава си все така безнадеждно недодялан; става почти смешен с „отчаяното си жестикулиране и перчене“^[12], когато разкрива болезнената си чувствителност, мъчейки се да я сподави. Във всеки случай той, може би вече укротен, е обръснал брадата си в чест на своята възлюблена. Както съобщава Зола на Валабрег, Сезан е принесъл „в жертва този фъндък на победоносната Венера“.

По това време художникът рисува портрета на една млада жена — не е ли именно тя неговата любима? — чието пълничко лице е събудило у него вдъхновението, без което не може да твори, лице, което насища с драматизъм и болезнено напрежение. Тази Габриела-Елеонора-Александрина Меле, млада, сочна хубавица с чудни рамене, прелестна шия и ръце, свежи като планински извор, е на неговата възраст.^[13] Останала без майка, тя помага на леля си, която продава цветя на площад Клиши.

Зола обикаля около това момиче от народа, около тази пищна плът, която повдига у него буря от желания. Свенлив като Сезан, той навярно се стреми с такава дързост към целта само защото се страхува от самия себе си. Ако се изявява така необуздано, то е защото се съмнява, ужасно се съмнява в себе си. Всяка обикновена съдба би била за него мъчителна среща със собственото „аз“. Той се стреми към успех и слава само защото чувствува неосъзната потребност от осезаемата сигурност и закрила, които те носят, както и от спокойствието, което осигуряват или би трябвало да осигурят. Упорито търси тази осигуреност и спокойствие. Ако иска да победи света, то е за да победи най-напред собствените си страхове. Ако толкова силно се нуждае от приятелство, от сгряващите възторзи на другарската среда, то е защото би почувствувал още по-трагично своята безпомощност, останал сам със себе си. Той трябва да води армии в боя, за да забрави себе си сред шума и трясъка на това устремено към славата войнство. Амбицията, трудът, на които се е отдал, са за него средство да докаже силата си, да задуши чувството на слабост, което го гнети. Познавал ли е Зола други жени преди Габриела в библейския смисъл на думата? Може би. Сигурно е обаче, че и той, досущ като Сезан, изпитва същата „страст на целомъдрения към женската плът, същото безумно влечение към тъй силно желаната, но никога не притежавана голота“^[14]. С пламнали очи обикаля Зола около малката цветарка на площад Клиши. Габриела става негова любовница.^[15]

Но вече е юли. Както е възнамерявал, Сезан заминава за Екс заедно с Бай, а в Париж остава щастливият Зола: след три несполуки той най-после е намерил издател на един том разкази, вдъхновени от спомените му от Прованс — „Разкази за Нинон“. Книгата ще излезе през октомври в издателство „Ецел и Лакроа.“