Анри Перюшо
Животът на Сезан (5)

IІІ.
„И аз съм художник“

Този ненаказан порок: живописта.

Един критик

Сезан може би не е предполагал, че заминаването на Зола ще му причини такава мъка. Навярно и Бай изпитва известна тъга, поне повтаря, че му е мъчно, задето Зола не е вече при тях, но само толкова. Отсъствието на Зола не му пречи да се готви за двойния си зрелостен изпит по естествени и по хуманитарни науки, на който смята да се яви в края на учебната година. Неговата тъга, по-скоро проявена външно, отколкото дълбоко почувствувана, е нещо като условност, която съпровожда приятелството. Не така обаче изживява раздялата Сезан.

Той се чувствува самотен, изоставен. Не могат да му помогнат нито Бай, нито обичта, с която го обкръжават домашните му. Малко пресиленият весел тон на дългите му писма до Зола, в които се редуват набързо съчинени ученически стихове с не по-сериозна проза, не може да прикрие душевния му смут. Сякаш за да омаловажи мъката си, той прави прочувствени признания с ироничен тон: „Откакто си напуснал Екс, скъпи мой, тежка мъка ме гнети; не лъжа, вярвай ми! Вече не мога да се позная, станал съм муден, глупав и ленив.“ И действително учението вече не го влече, както преди, той работи без желание и слабите резултати са налице. С горест в душата копнее само за лятната ваканция, която ще му върне приятеля: „И тогава, да живее радостта!“

Впрочем и други неща измъчват Сезан по това време. Ако сега не заляга толкова в учението, това се дължи може би и на курса по рисуване. Във всеки случай при Жибер той напредва бързо и успехите му са безспорни. А ето че на всичко отгоре деветнадесетгодишният е влюбен — но в коя?

В жена приятна,

мургава по цвят, с грациозна стойка,

с мъничко краче, с кожа на ръката

бяла без съмнение…

„Защото беше с ръкавици!“ — добавя Сезан, като обръща на шега любовното си увлечение. Нещастна любов! Скован само при мисълта, че трябва да предприеме нещо, Сезан „линее и мълчи“ и се задоволява да гледа отдалеч своята любима. Колко плах и непохватен е, колко несигурен е в себе си, когато трябва да вземе някакво решение! Той винаги се съмнява в себе си. В писмата си до Зола напразно се опитва с бомбастични шеги да омаловажи, да прикрие своята неувереност, тя постоянно излиза наяве. В любовта, разбира се, „няма да успее“, освен ако не го споходи „неочаквано щастие“. И на зрелостния изпит също. Бай ще издържи, но той — не! „Ще пропадна, ще се проваля, ще затъна, ще се вкаменя, ще се погубя — ето какво ме чака.“

Въпреки всичко обаче младостта взема връх. В обърканите си писма до Зола Сезан съчинява десетки и десетки стихове, понякога малко нецензурни, но почти винаги изпълнени с духовити хрумвания. Говори му за всичко и за нищо, праща му римувани мъдрости, ребуси, разказва му с шеговит тон за големи и малки събития в Екс; описва например с жив хумор лошото време в града през май: температурата е 5 градуса, вали непрекъснато проливен дъжд, по улиците четат молитви и служат литургии, за да спре този летен потоп. Завъртя ми се главата от всичко това — казва Сезан. — Отвред чувам само „ora pro nobis“^[1]. Но тук-там неочаквано се прокрадва някое признание, кратко като въздишка, което внася странна нотка на горчивина в тези весели и забавни редове. „Някаква скрита печал ме е обзела“ — вмъква Сезан в писмото си между две остроумия.

В Париж Зола също е в плен на подобни чувства. Благодарение на Лабо, стар приятел на баща му, сега адвокат в Държавния съвет, той е успял да получи стипендия в лицея „Сен Луи“, където постъпва на 1 март. За Зола раздялата се оказва много жестока, навярно много по-жестока, отколкото за Сезан. Сезан поне е останал в Екс в близка и позната среда, в която винаги може да намери закрила. Със Зола съвсем не е така. В сивия, мрачен и враждебен Париж той се чувствува чужд. Самотата го гнети. Отсега още чувствува, че не ще може да завърже приятелства, нито дори другарски връзки в лицея. Както някога в Екс, и тук е чужденец. По силата на нелеп парадокс той, когото в Екс са наричали „парижанчето“, тук става „марсилеца“. Подиграват се на акцента му. Отново и повече от всякога бедността е големият му порок. За тези буржоазни синове стипендиантът е преди всичко натрапник. Учениците в лицея „Сен Луи“, изтънчени още като деца от живота в големия град и от семейната среда, са, общо взето, по-будни от учениците в колежа „Бурбон“. Тези преждевременно просветени, ранозрели юноши говорят и се държат вече като мъже. Те са арогантни, отнасят се с подигравателно съжаление към недодялания провинциалист и преселник — откъде се е домъкнал тоя Горгон-Зола? — който е вече на осемнадесет години, а още се влачи във втори клас и сякаш е паднал от луната, не знае нищо за новата литература, за която толкова много се говори днес, нищо не е чувал за новото изкуство, за театъра, нито пък за пикантните клюки в Париж.

Не стига, че Зола е загубил своите приятели, своята слънчева Прованс, но трябва да попадне и сред тия момчета, чието превъзходство го потиска. Той страда и се затваря в себе си, престава да работи, не готви домашните си работи, не учи уроците си, изостава. До вчера отличник, сега се нарежда сред последните в класа, както някога, преди да срещне Сезан. Единственото, на което не може да устои, е старият му демон — литературата и поезията. Понякога — малка отплата — преподавателят му по литература нарежда да се прочете пред класа негово съчинение. По останалите предмети обаче — пълен застой. В клас Зола се крие зад гърба на съученика си от предния чин и непрекъснато чете Юго, Мюсе; напоследък е открил Рабле и Монтен. И пише: пиеси в стихове, една комедия, на която поставя заглавието „Надхитреният класен надзорник“. Пише писма на Сезан и Бай, доверява им отчаянието си и настойчиво ги моли да му пишат по-често и по-дълги писма, постоянно ги упреква, задето са толкова нехайни в кореспонденцията си, особено Бай.

Семейство Зола живее сега на улица Мосьо льо Пренс 63. Преселването в Париж никак не е облекчило неволите им и когато Зола се прибира в полупразната квартира, заседналата в този дом мизерия го гнети и измъчва.

Кога най-после ще дойде лятната ваканция? Кога ще се озове пак край Арк, където е тъй приятно да се гмуркаш във вировете сред струи от пяна и светлина! Една юнска привечер той отива в една от летните плавални на Сена, но се връща „ужасен от това корито, където водата има цвят на сажди“.

Ваканцията! И тримата неразделни копнеят за нея. Сезан дори крои планове да напишат заедно със Зола голяма драма в пет действия „Хенри VІІІ, крал на Англия“. Но преди да пристъпят към този удивителен проект, трябва да мине страшното препятствие — зрелостният изпит, страшно поне за Сезан, който от ден на ден се плаши все повече и вече предвижда „скорошния си провал“.

Изтръпвам цял, когато виждам как не спират —

латински, гръцки — срещу мен да конспирират,

а също геометрия, история — отвред

ме гледат със заплаха изпитвачите безчет,

сърцето ми трепери пред властта им строга

и всеки миг нараства моята тревога!

И казвам: Боже, запази ме тоя път

от враговете, съюзени, за да ме гнетят,

пръсни ги, отърви ме от съдба горчива.

Молитвата ми, знам, не е благочестива,

но изпълни я, боже, много моля те сега,

пред твоите олтари вечно предан съм слуга…

Краят на учебната година като че ли потвърждава мрачните предчувствия на Сезан: той получава само една утешителна награда за общ добър успех, една поощрителна по латински и нищо повече. Затова пък при Жибер — тази година сякаш всичко върви наопаки — е удостоен с втора награда по рисуване. Несъмнено „нашият старец“, както го нарича Зола, съвсем не се развива праволинейно като например Бай, който твърдо и неотклонно крачи към целта си. В края на юли Бай взема успешно зрелостния си изпит по естествени науки, а на 14 август, тоест десет дни след Сезан, се явява и на втория изпит по хуманитарни науки. Сезан, както се е опасявал, пропада и ще трябва да се яви отново на ноемврийската сесия, а това ще помрачи дългоочакваната ваканция.

Но дали е само това? Ще може ли наистина да се порадва на лятото, както е очаквал? Зола се връща в Екс. Неразделните, отново заедно, тръгват пак на весели излети. Но след първия възторг от срещата някаква сянка се плъзва над радостта им: заминаването на Зола за Париж през февруари не само е прекъснало тяхната дружба, но и, без да го съзнават, е сложило край на безгрижните им години. Сега и тримата са пред прага на мъжката възраст, на сериозния живот. На пръв поглед сякаш нищо не се е променило, къпят се в Арк, скитат по прашното поле под жаркото лятно слънце, излягат се под маслиновите дървета и боровете, декламират в лиричен унес поеми, смеят се и пеят, отново ходят до язовира Енферне, изкачват се на Сент Виктоар или Пилон дю Роа. Като че ли нищо не се е променило. Сезан и Зола се надсмиват, както някога, на лакомията на Бай; Сезан и сега е разточителен, както преди, и шеговито отвръща на Зола, който недоумява, като го гледа как изхарчва всичките си пари веднага, щом ги получи от баща си: „Какво! Да не искаш да ги оставя на родителите си, ако тази нощ взема да умра?“

Човек би могъл да си помисли, че неразделните просто са подновили старите си навици. Скоро обаче те ще трябва отново да се разделят. Зола ще се върне в лицея „Сен Луи“, Бай ще замине за Марсилия, за да се подготви за приемния конкурс в Политехническото училище. Само Сезан ще остане в Екс, за да следва право по желание на баща си. Скоро всеки ще тръгне по своя път. Животът на възрастните, сериозният живот ще ги грабне и ще разбие завинаги дружбата им. Така е! Каквото и да говорят, каквото и да правят, миналото е мъртво, игрите и смеховете, възторжените и чистосърдечни планове са вече само спомен от едно време, което никога няма да се върне. Понякога сподавена тревога помрачава радостта им — особено радостта на Зола и Сезан, радост по-искрена, но и по-крехка от радостта на Бай. Двамата не биха проговорили за нищо на света за тази тревога. Премине ли през съзнанието им, бързат да я прогонят, прихват да се смеят, песните им отекват по-шумни от друг път. Но напразно, тази неясна тревога, този страх от живота си остава в душите им, съпътствува ги неотлъчно, винаги е готов да ги задуши.

* * *

На 1 октомври — твърде кратката ваканция е отминала като сън — Зола се връща в Париж. През ноември Сезан взема зрелостния си изпит, при това с оценка „много добър“. Той ликува, но само за кратко, защото сега ще трябва да се подчини на волята на баща си и да се запише в правния факултет:

Уви! На правото мъчителния път поех.

— Не го поех, принуден бях да го поема!

Туй право, туй ужасно право, виждам, че с успех

през три години радостта ми ще отнема!

Въпреки предвзетата им форма, в тези стихове няма много шега; правото е до немай-къде отегчително за Сезан. Сега голямото му желание е да рисува, да, да рисува (макар и бавно, тази страст е вече узряла у него). Доверил ли се е той на родителите си? На романтичната си майка може би. Но ако неволно е смотолевил нещо пред баща си, Луи-Огюст сигурно е повдигнал рамене и е побързал да забрави за какво му говорят. Ето ти още една приумица на неговия потомък, който хвърчи в облаците! Но ако Пол държи да направи чест на баща си, крайно време е да почне да гледа по-сериозно на живота, защото животът не е шега! Разбира се, в правото Сезан влага само минималното усърдие, което е необходимо. Затова пък старателно преработва сборника със законите в двустишия, заема се да съчинява огромна поема из областта на митологията, а негодуването си изразява в александрийски стихове:

О право, кой ли те роди и дни злочести

ми отреди със тъй досадните Дигести?…

Щом има ад, ще трябва в него да поместите,

о богове, и онзи, който сбра Дигестите!

Докато в Екс Сезан се окайва и роптае, в Париж, от шест седмици насам, Зола лежи тежко болен. След завръщането си от Екс е заболял от тифусна треска, придружена от бълнувания и виене на свят, от халюцинации и кошмари. Страхът, почувствуван през лятната ваканция — защото това е същият страх, — отново го обзема, завладява го напълно, озарява с трескави сънища мрака, в който е потънал. „Не виждам нищо, освен непрогледна нощ. Странно нещо, сякаш се връщам от далечен път. Но дори не зная откъде съм тръгнал. Тресеше ме и треската препускаше в жилите ми като звяр… Точно така, спомням си добре. Все един и същ кошмар: виждам се как пълзя по безкраен подземен коридор. При силни болки коридорът изведнъж се затваряше, купища камъни падаха от свода и стените се стесняваха. Аз се задъхвах, обхващаше ме яростно желание да мина оттатък, нахвърлях се на препятствието с крака, ръце, глава, мислех си отчаян, че никога няма да мога да си пробия път през купищата срутени камъни, които непрестанно растяха…“ Когато оздравява, зъбите му са оголени до корен, устата му е разранена, не може да говори и е принуден да пише на плоча, когато иска да каже нещо. От прозореца на стаята си гледа афишите на отсрещната стена и открива, че вече не може да разчете буквите…

Сезан нищо не подозира за трагедията, която се разиграва в Париж. За боледуването на Зола той научава от техен общ познат, и то само най-общи неща, приказки за лекарства, температурни криви, но нищо, което да му подскаже ужаса, изживян от неговия приятел. „Тъй като си вече добре, здравей!“ — пише той на Зола през декември.

Животът му продължава раздвоен — разкъсан — между все по-омразните лекции по право, които посещава с нарастваща неохота, и курса по рисуване, където отново се е върнал и където сега работи по жив модел. Обмисля проекти, които сигурно биха разгневили баща му, ако можеше да научи нещо за тях; така например замолва Зола да се осведоми за конкурсите при Академията за изящни изкуства в Париж.

В курса на Жибер Сезан отново се среща със старите си другари Нюма Кост, Юо, Трюфем, Солари, Вилвией, а и с някои други, между които сина на Жибер — Оноре, и един доста самомнителен младеж на име Понтие. Освен това тази година в рисувалното училище се появява една нова и твърде колоритна личност — Жан-Батист-Матийо Шайан.

Този Шайан, син на селянин от Тре, е двадесет и седем годишен.^[2] „Бавната му походка, якият като на бик врат, обгорял и загрубял като гьон“^[3] издават недвусмислено селския му произход. Един ден през есента той напуснал родното си село и, облечен със светложълто памучно сетре и гащи, с тояга в ръка дошъл пеша в Екс. Какво го е накарало да дойде тук? Много просто: искал да стане „художник“. На Авенюто видял един полицай и го запитал „къде се събират художниците от Екс“.

— Художниците ли? — му отговорил полицаят. — Та знам ли аз? Във всеки случай надзърнете в „Кафе де Дьо Гарсон“. Там, във вътрешното помещение, се събират едни, които винаги вдигат голяма врява. Не е чудно да са те.

Сведението било точно. „Художниците“ посрещнали наивника с шеговита благосклонност.

— Сигурно сте учили живопис в Художествената академия в Тре? — го попитал иронично Нюма Кост.

— Не, не съм учил — отвърнал високомерно Шайан. — Човек няма нужда да учи. Каквото е направил един, може да го направи и друг. Защо и аз да не направя това, което са направили Рембранд и Ван Дайк?^[4]

Въпреки това — само от снизхождение — Шайан се съгласил да придружи „художниците“ до Жибер.

Сезан се отнася приятелски към Шайан. „Добро момче — мисли си той — с известни поетични заложби, само че не е имало досега кой да го напътствува“. Какво собствено има пред вид Сезан, като говори за „напътствуване“? Може би обучение при учител като Жибер? Възможно е. Но самият той не си ли позволява понякога да критикува Жибер? И все пак проявява най-голямо смирение пред този академичен учител, отреден му от случая. Уроците по традиционен хуманизъм — вчера в колежа, а днес при Жибер — са за него непоклатими истини. В тях той намира опора; те крепят боязливия младеж, внасят ред, устойчивост, сигурност в мислите му. „Ужасно нещо е животът!“

Ужасен — във всяко отношение! За Сезан жените са някакъв странен и загадъчен, колкото порочен, толкова и чаровен свят. Не е ли любовта, такава каквато Зола толкова пъти я е идеализирал пред Сезан и Бай, смешна химера, фантасмагория на духа? „Любовта, както я разбира Мишле — пише ненадейно той на Зола, — чистата и благородна любов може би съществува, но не се среща често, признай, че е така.“ А при това Сезан е постоянно влюбен, дори никога не е бил тъй влюбен, както сега, но така или иначе не е мръднал нито крачка напред. През коледната ваканция Бай се връща в Екс и го увещава да приеме „реализма в любовта“. Сезан се впуска в дълги спорове с него; явно предпочита да спори за любовта, отколкото да действува. Но ето че от Париж идва зов за опомняне. „Реализъм в любовта ли! — се провиква Зола. — Каква недостойна за нашата младост мисъл!“ Мишле е прав и делото, което е започнал, „да върне мъжа към жената“, трябва да бъде продължено. Идеализмът може да спаси света, той е едно от условията за човешкия напредък.

В този момент изразът на подобна вяра говори доста красноречиво за качествата на Зола, защото тъкмо сега той е в плен на дълбоко униние. Отвратен от всичко, безпомощен пред бъдещето си, той замисля нещо — без съмнение равносилно на самоубийство: да зареже учението и да потърси някоя дребна чиновническа служба. Но в последния миг се стресва, като вижда дълбоката „бездна“, която ще го погълне, изпада в паника. Изведнъж амбицията го шибва, разтърсва го и той се опомня, отдръпва се от жалкото съществуване, което го очаква, захвърля това „отчаяно, нелепо решение“. „Животът е борба — си казах аз, — да приемем борбата и да не отстъпваме нито пред умората, нито пред трудностите.“ Сега той ще подготви зрелостния си изпит по хуманитарни науки, а след това ще следва право, ще стане адвокат. Това ще бъде втората му професия, защото преди всичко друго той е роден за писател и ще стане писател.

Съображенията от материално естество и особено трудните условия, при които живее семейството му, сигурно оказват голямо влияние върху размишленията на Зола. Никакви грижи от подобен характер не вълнуват Сезан. Наистина бащината опека го гнети, понякога той възроптава срещу деспотизма на Луи-Огюст, но пък именно благодарение на баща си, чието богатство расте всекидневно, Сезан е осигурен срещу превратностите на живота. За него парите никога няма да бъдат грижа. Нещо повече! Тъй като Сезан не проявява никаква склонност към разточителство и в същност нуждите му са до немай-къде скромни, тъй като не е никак суетен и едничкото му желание и истинско удоволствие е да се рее в мечти, той гледа на парите с пълно безразличие.

През 1859 г. баща му си позволява една прищявка. За нищожната сума от осемдесет хиляди златни франка купува имението"Жа дьо Буфан" („Убежище на ветровете“), принадлежало на губернатора на Прованс, граф дьо Вилар. Към имението, което се намира на километър и половина от Екс, по пътя за Рокфавур, води разкошна и внушителна алея с кестенови дървета. Къщата е прекрасна постройка от 18. век: широка фасада, високи прозорци, покрив от червени керемиди в генуезки стил. Разположена сред голям парк, тя се оглежда във водата на голям басейн, украсен с делфин и каменни лъвове. Наоколо се простират 150 декара ливади и лозя; встрани, под черниците, се гушат стопанските постройки. По-рано Луи-Огюст е наемал това имение, за да го пренаемат от него в пазарен ден търговците на добитък за паша на животните си. Занапред той ще бъде негов господар, а освен това „Жа дьо Буфан“ ще бъде и лятната му резиденция. Заможните семейства в Екс имат за зимата къща в града и вила за лятото, когато в малкия град стане горещо и доста задушно.

В Екс научават не без злоба за тази покупка. В нея виждат перчене на парвеню. Но колкото и доволен да е от себе си Луи-Огюст, и у него, както у сина му, няма склонност към суета. Селският му произход говори силно. И той като селяните се стреми само към осезаемите материални ценности, а самоизтъкването смята за детинска глупост. По-скоро би прикривал успехите си, отколкото да ги разгласява, изживява вътрешно своето удовлетворение, изпитва скрита, но затова пък толкова по-голяма гордост: каква наслада е да чувствуваш силата си, но да не я показваш и да се надсмиваш на другите! Така или иначе, на имението „Жа дьо Буфан“, което буди такава завист в града и дава повод за какви ли не клюки, той гледа като на дреболия. Осемдесетте хиляди златни франка, които е заплатил, са едва една десета или една дванадесета част от цялото му състояние, а може би още по-малко — кой знае? Пък и той няма никакво намерение да парадира с „Жа дьо Буфан“. Бившият собственик го е стопанисвал доста зле, паркът е занемарен, а в самата къща някои от стаите са в съвсем разнебитено състояние. Но какво значение има това за Луи-Огюст? Той сигурно няма да хвърли големи суми за скъпи ремонти. Задоволява се чисто и просто да затвори необитаемите помещения, а що се отнася до парка, природата сама ще се погрижи за него.

Сезан, изглежда, е още по-равнодушен към новозакупения имот и дори не намира за нужно да съобщи за него на Зола. „Жа“ го привлича дотолкова, доколкото му предлага убежище, където може да се уедини и да работи на спокойствие. И наистина той не пропуска случай да ходи там. От стаите на горния етаж околностите на Екс се разкриват с особения си елмазен блясък. Светлината сякаш изрязва и шлифова безброй плоскости по склоновете на далечните хълмове. Борове, кипариси, лаврови дървета и зелени дъбове извисяват мощна снага в прозрачната ведрина на въздуха. Тук се долавя суровата красота на провансалската природа, нейният лиричен покой, онзи химн на светлината и багрите, който Сезан познава добре.

Засега обаче Сезан скучае в Екс. Той копнее за Париж, свързва любовните си блянове с мечтите си за живописта. Влюбил се е в младата шивачка Жустин, която, както сам уверява, е много красива. Само че Жустин „винаги извръща глава, когато го види“. „Щом я погледнех, свеждаше очи и се изчервяваше. Веднъж, когато и двамата бяхме на една и съща улица, ми се стори, че тя се обърна и се отдалечи, без да погледне назад.“ Най-лошото обаче е, че това любовно приключение завършва преди още да е започнало. „Един ден — разказва Сезан на Зола — ме спира Сеймар, знаеш го, студент първа година като мен, ръкува се, хваща ме под ръка и ме повежда към улица Итали. «Драги мой — започва той, — сега ще те заведа да видиш едно мило девойче, което обичам и което ме обича.» Трябва да ти призная, че изведнъж облак мина пред очите ми, знаех си, така да се каже, че няма да ме огрее, и не съм се лъгал, защото току-що бе ударило дванадесет часа и Жустин излезе от шивачницата, зърнах я отдалеч, а Сеймар ми я посочи и рече: «Ето я!» Повече нищо не видях, главата ми се завъртя, но Сеймар ме влачеше със себе си и се докоснах до роклята й…“ И Сезан продължава да се оплаква: „О, какви мечти градях, та и още по-безумни, но виждаш ли, така беше: мислех си, ако не съм й неприятен, ще заминем за Париж, аз ще стана художник, ще бъдем заедно. Мислех си, какво щастие ни чака! Мечтаех за картини, за ателие на четвъртия етаж, виждах те при себе си, как щяхме да се смеем тогава! Не ми трябва богатство, познаваш ме, мислех си, че с няколкостотин франка бихме живели добре, но, за бога, всичко е било само велика мечта…“

Велика мечта наистина! Сезан се шегува, но горчивината на разочарованието оставя своя отпечатък върху въображението му. Най-после ваканцията наближава. Скоро ще дойде и Бай, чиито писма стават все по-редки и по-редки, защото Бай работи усилено и няма време да пише на приятелите си. Когато Сезан научава за пристигането на Зола към края на юли, подскача от радост. „Виждаш ли, ако владеех добре високия скок, щях да докосна тавана, толкова силно скочих“ — казва дяволито той.

Докато подготвя зрелостния си изпит, Зола продължава да пише стихове. В лицея „Сен Луи“ се е сближил със съученика си Жорж Пажо, който му се струва, че го превъзхожда и по ум, и по въображение; постепенно е свикнал с новата среда. Подтикван от нуждата да намери признание, най-после се решава да прочете пред съучениците си едно стихотворение, което е посветил на императрицата. Вместо очаквания успех се изсипват сурови критики. Когато научава за това, Сезан избухва в комично-героичен тон срещу тия „нищожества“, които не са могли да оценят гения на приятеля му.

В началото на август Зола се класира втори на писмения изпит. Остават само устните изпити, които отдалечават срещата с приятелите му. За зла участ те не завършват благополучно. Зола не знае кога е умрял Карл Велики, а за изпитващия го по френски неговите възгледи за Лафонтен са чиста ерес; той пропада. Не е голяма беда! Ще прекара ваканцията в Екс и през ноември ще се яви отново на изпит в Марсилия.

Голяма е радостта на неразделните, когато най-после се събират отново. Какво ликуване! Използуват всеки час, всеки миг, за да бъдат заедно. Изкуството и поезията, наред с любовта, са неизчерпаемите теми на разговорите им и двигатели на всичките им постъпки. Сезан рисува.

Зола също въздиша по едно момиче от Екс, което е нарекъл „Ефирната“, но и той като Сезан не се осмелява да разкрие чувствата си, а се заема да пише дълга любовна поема, озаглавена „Родолфо“. И той рисува. У Вилвией копира с молив две къпещи се жени по Жан Гужон, а в „Жа дьо Буфан“ помага на Сезан при изписването на един голям параван, четири метра дълъг и два и половина метра широк, предназначен за кабинета на Луи-Огюст: от едната страна — сцени от селския живот, от другата — гирлянди и клонки с листа. Сега вече, когато излизат вън от града, Сезан никога не забравя да вземе блок или платно. Той е решил да нарисува една картина на тема „Разбойници“ и кара Зола, Батистен и Изидор Бай, цялата весела дружина, облечени в пъстроцветни дрипи, да му позират по двадесет пъти край язовира Енферне. На свой ред пък той става модел на Шайан, който си е наумил да нарисува портрета му. Уви! Този портрет едва ли може да се сметне за постижение: бледожълта боя е обезцветила бузите на Сезан, а дебел слой сива боя заоблачава челото му. Добрият Шайан има положително повече самочувствие, отколкото дарба. Колкото до бъдещия студент в политехниката, Бай, за да не остане назад от другарите си, той е намислил да взема уроци по литература, „да изучава математиката като поет, като философ“. Така, въпреки всичко, в поезията ще бъде равен на другарите си и напук на смътния страх, който го терзае, няма да се окаже недостоен за тях. Подобни намерения правят чест на „едрия мургав момък с правилно и малко подпухнало лице“^[5], който все по-трудно следва Сезан и Зола във възторжените им излияния и в още по-чудноватите им замисли.

Тази година Зола е използувал по-добре престоя си в Париж и е донесъл от там хиляди смешни истории. Щом като Сезан иска да стане художник, настоява Зола, той трябва на всяка цена да убеди баща си, че се налага да учи в Париж. Екс не може да му даде нищо. Буржоата в Екс са страшни еснафи. Жибер е невъзможен педант, а пък Лувър си остава незаменим. Освен това в Париж Сезан и Зола, окриляни от дружбата си, ще си помагат взаимно в битката за слава. Зола притиска Сезан: говорил ли е той наистина, както се следва, на баща си за своето призвание и за влечението си към живописта?

Да, Сезан му е говорил. Разкрил му е амбициите си, въпреки че се страхува от него, въпреки че знае колко много баща му се огорчава, като го види с четка в ръка. Отначало Луи-Огюст като че ли не е вярвал на тази страст към живописта. Какво! Значи, това не е било прищявка! Синът му наистина иска цял живот да цапа с бои! Но това е безподобна глупост! Не става тук въпрос за талант или за липса на талант. За Луи-Огюст да иска човек да рисува, все едно дали е Веронезе (дали въобще е чувал това име?) или Жибер, е вече само по себе си нелепост. Живописта не е работа за сериозен човек. Та какво са художниците? Въшливи бохеми, които хората започват да хвалят едва когато умрат.

Луи-Огюст вдига рамене. Той просто не може да повярва, че синът му, този, който по силата на здравата логика ще трябва един ден да го наследи и да застане начело на банката, сериозно е намислил подобна дивотия. Тоя Зола да си върви по-скоро в Париж, защото злото идва до голяма степен от него, в това няма съмнение. Той и само той отклонява сина му от правия път и пълни главата му с химери. А и кой знае дали тоя син на разорен инженер не си прави някакви сметчици! Но злото идва отчасти и от майката, която просиява, щом чуе само думата художник. О, каква болна фантазия, каква романтичка душичка! Луи-Огюст вече ги вижда как двамата са се сдушили, как си шушукат и заговорничат и веднага млъкват, щом го видят. Но не, всичко ще мине. Всяко чудо за три дни! Пол ще размисли. Не е възможно този двадесетгодишен хлапак да упорствува дълго с такива неразумни намерения. „Не е възможно аз, Луи-Огюст, да съм създал кретен!“

Въпреки че баща му грубо го е нахокал и му е заповядал да продължи следването си, Сезан, закрилян и насърчаван от майка си и под влиянието на Зола, който прави всичко, за да укрепи волята му, продължава да крои планове за отиване в Париж — да кажем, най-късно през март.

* * *

Ваканцията продължава в това повишено настроение до началото на ноември. Бай заминава за Марсилия, където скоро ще отиде и Зола, за да се яви на зрелостния изпит. Този път той пропада още на писмените изпити и се завръща опечален в Париж, докато на 28 ноември Сезан взема успешно първите си изпити по право.

Сезан отново се връща към самотата си. Еднообразният живот в Екс му тежи непоносимо. „Както винаги — пише той на Зола, — все същото обичайно затишие обгръща с мрачните си криле нашия безличен градец.“ Той посещава без всякакво желание правния факултет, но и тази година се е записал в рисувалното училище. Живописта го завладява все по-властно. Ходи често в музея, където копира някоя и друга академична картина, като „Шильонският затворник“ от Дюбюф или „Целувката на музата“ от Фрили, която интерпретира с малко необуздан устрем. За майка си, неговата нежна съюзница в борбата срещу бащата, рисува Момиче с папагал. Понякога, сякаш за да се освободи от натрапчивите си еротични представи, рисува голи жени, една Присъда на Парис, в която се долавят бурните желания на неопитния в любовта младеж, неудовлетворената страст, която го изгаря.

Госпожа Сезан е окачила на лично място в стаята си Целувката на музата. Тази картина ласкае слабостта й и тя особено много я обича. Луи-Огюст клати недоволно глава и говори на сина си: „Дете, дете, мисли за бъдещето. С гений се умира, но с пари се живее!“ Въпреки намръщения си поглед, въпреки че пази безкрайно ревниво авторитета си, дълбоко в душата си банкерът се измъчва, като вижда как страда синът му, но не се издава. Уви! Прав е Зола, като пише на Сезан, че „животът е топка, която не се търкаля винаги натам, накъдето иска да я тласне ръката“.

Сега повече от когато и да било Зола изпитва на собствен гръб правотата на тази мисъл. Тъй като е пропаднал на зрелостния изпит, са му отнели стипендията и той е принуден да прекъсне учението. Налага се да потърси някаква служба. Но той чувствува, че е неспособен да припечелва хляба си, отпада духом, затъва в меланхолия и апатия. Продължава ли да пише? Да, но без особено желание. Прекарва времето си в четене и пушене, тъгува по далечните си приятели и мечтае за недостижима любов. „Няма какво много да ти кажа — пише той на Бай през последните дни на декември. — Почти не излизам и живея в Париж като на село. Имам малка забутана стая, не чувам уличния шум и ако не виждах в далечината островърхата камбанария на «Вал дьо Грас», бих могъл да помисля, че съм още в Екс.“

През тези дни Вилвией се установява в Париж, но Зола няма желание да се срещне с него: Вилвией не е Сезан. Затова пък едно малко събитие събужда притъпеното му внимание: първият корнетист от някогашното трио в колежа „Бурбон“, Маргери, който също има известни литературни амбиции, е постъпил неотдавна като редактор във вестник „La Provence“ в Екс; един негов роман дори излиза там в подлистник. Зола бърза да опита щастието си в този вестник и изпраща няколко страници, разказа си „Влюбената фея“. Той, който „никога не е обичал, освен в мечтите си“ и „никога не е бил обичан дори в мечтите на някого“, иска да пише за любовта, за зараждащата се преди брака любов и да изпълни цели триста страници с чиста, непорочна любов, в които да превъплъти „прекрасния си идеал“.

Благодарение на Лабо, който отново се застъпва за него, Зола очаква в началото на 1860 г. да го назначат на работа в управлението на митническите складове. Повече не може да търпи да е в тежест на майка си, „която едва смогва сама да се изхрани“. Занапред животът му ще бъде раздвоен. „Ето в какво положение се намирам аз — пише той на Бай, — ще си изкарвам как да е хляба и, ако не искам да се простя с мечтите си, ще работя нощем за бъдещето си. Борбата ще бъде дълга, но тя не ме плаши; чувствувам в себе си нещо и ако това нещо наистина съществува, рано или късно то трябва да излезе на бял свят. Така че няма място за въздушни кули; неумолимата логика на живота ме заставя да помисля преди всичко как да се нахраня, а след това ще се опитам да проумея какво в същност има у мен, може би много, може би нищо; ако съм се лъгал, ще продължавам да се препитавам от жалката си службица и ще живея със сълзите и мечтите, както толкова други хора на тая нещастна земя.“ Така поне разсъждава Зола в моменти на най-добро настроение, защото най-често той се отпуска, изпада в униние. Майка му отново се е преместила и този път квартирата е толкова тясна, че Зола е принуден да отиде да живее сам в хотел. Животът му се разстройва. Понякога стига до пълно обезверение, намира „детинско и отвратително“ всичко, което е написал досега. Париж е мрачен като картина на Шайан. Париж е само студена каменна пустиня, в която не му отговаря никакво ехо. О, само Сезан да можеше да дойде в Париж, да можеше да убеди баща си и да удържи обещанието си за среща през март? Единствена тази надежда крепи Зола. „Сломен съм, неспособен съм да напиша дори две думи, неспособен съм дори да вървя. Мисля си за бъдещето и го виждам тъй черно, тъй черно, че отстъпвам ужасѐн. Нямам пари, нямам професия, нищо, освен отчаяние. Няма на кого да се опра, няма жена, няма приятел до мен. Навред равнодушие или пренебрежение. Ето какво виждат очите ми, когато погледна към хоризонта…“ О, да! Само Сезан, само Сезан да дойде…

А през тези февруарски дни Сезан като че ли е съвсем близо до крайната победа. Най-после банкерът отстъпва пред упоритото желание на сина си и пред волята на домашните си, които застават единни зад Пол. Но — има едно но! — преди да вземе окончателно решение, той ще се допита до Жибер, за да чуе неговото мнение, дали има смисъл сега Пол да замине за Париж. Защо собствено Луи-Огюст иска да се съветва с Жибер? Проява на елементарно благоразумие или хитрост на човек, който притежава дарбата да открива мигновено слабото място на противника си? Така или иначе, Жибер се показва доста въздържан пред бащата: заминаването на Сезан би го лишило от един ученик.

За Зола това протакане е лошо предзнаменование, още повече че Сезан, който от въодушевление лесно изпада в нерешителност, му задава странния въпрос: може ли наистина да се работи добре в Париж? Зола знае добре колко безпомощен е приятелят му по материалните въпроси и колко лесно могат да го разколебаят, затова бърза да му начертае в най-малки подробности една сурова и стегната програма, която да обори и последните доводи на Луи-Огюст: „Ето как ще можеш да разпределиш времето си: от шест до единадесет ще ходиш в някакво ателие да рисуваш по жив модел, после ще обядваш, а от дванадесет до четири ще правиш в Лувър или в Люксембург копия на шедьоври, които си избереш. Това прави девет часа работа на ден; смятам, че е достатъчно и че при такъв режим резултатите няма да закъснеят. Виждаш, че ни остава свободна цялата вечер и ще можем да я използуваме, както намерим за добре, без, разбира се, учението ни да страда от това. Неделен ден ще излизаме на няколко километра вън от Париж; има чудни места и ако имаш желание, ще нахвърляш на парче платно дърветата, под които ще обядваме.“ Зола, разбира се, не отминава паричния въпрос. Със сто двадесет и петте франка на месец^[6], които баща му е решил да му отпуска, той ще може, макар и скромно, да задоволява нуждите си. „Ето сега и сметката за твоите разходи: стая за двадесет франка на месец; обяд за 90 сантима и вечеря за 1 франк и 10 сантима, което прави по два франка на ден или 60 франка на месец; като прибавим и двадесетте франка за стаята, стават всичко 80 франка на месец. Освен това ще плащаш за работата в ателието. Едно от най-евтините е ателието на Сюис — 10 франка, ако не се лъжа. Слагам още 10 франка за платна, четки и бои; това прави всичко 100 франка. Остават ти още 25 франка за пране, осветление, за хилядите дребни нужди, които неизбежно възникват, за тютюн и други малки удоволствия; виждаш, че парите ще ти стигнат точно, и те уверявам, че не преувеличавам нищо, дори намалявам. Впрочем това ще бъде добра школа за теб. Ще разбереш какво струват парите и как един разумен мъж трябва винаги да може да се справя с всичко.“ Последното изречение очевидно е предназначено за Луи-Огюст. Впрочем Зола добавя: „Съветвам те да покажеш горната сметка на баща си; може би печалната действителност на цифрите ще го умилостиви да развърже малко повече кесията си. От друга страна, ще можеш тук сам да припечелваш по нещо. Етюдите, работени в ателиета, особено копията от Лувър, се продават на добра цена и дори да правиш само по едно на месец, ще можеш порядъчно да увеличиш сумата за дребните си разходи. Важното е да се намери търговец, но това е само въпрос на търсене. Пристигай смело; осигурил ли си веднъж хляба и виното, ще можеш без риск да се отдадеш на изкуството.“

За беда Жибер остава на своите позиции и, може би поради известен скептицизъм по отношение на Сезановнте дарби, не препоръчва заминаването му за Париж; в Екс не е по-трудно да стане човек художник, отколкото в Париж. По този пункт, разбира се, Луи-Огюст не би желал да противоречи на един човек на изкуството. Въпросът е решен: Пол ще завърши най-напред право, а през това време ще може да учи рисуване и живопис. Тук в Екс има отличен учител, на негово разположение е и музеят, пълен със съкровища, въобще — отлични условия. Освен това напоследък сестричката му Роза се е разболяла и най-малко сега е моментът да напуска семейното огнище. Въпросът е приключен!

И все пак такъв въпрос не може да се приключи току-така! Съдбата на Сезан, на Пол Сезан, е поставена на карта и той, Сезан, знае това. Отвъд планините на Прованс, там някъде е Париж, градът на всички успехи в изкуството, защото за него Париж е Лувъра, царствените багри на Тициан, пищността на плътта у Рубенс, нощното великолепие на Рембранд. Той е хранил надежди и толкова по-тежко е сега разочарованието му. Вчерашната меланхолия днес е непоносимо страдание. Засегнат в живеца на своето същество, той мълчи, линее, не стои вкъщи, прибира се само за ядене и спане. В дома на Сезан животът става от ден на ден по-тягостен. Тази проклета живопис — недоумява бащата — била истинска болест! На трапезата Пол, мрачен, сломен, затворен в себе си, упорито мълчи. Майката въздиша, като го гледа такъв.

Въпреки всичко Сезан продължава да рисува, но с болка в душата и с потиснат дух; само от време на време го разтърсва конвулсивен гняв и тогава той се нахвърля върху започнатата картина и с яростни жестове изстъргва и унищожава каквото е нарисувал. Съмнението се е вселило в него. Пръстите му са сковани, несръчни, безсилни да предадат това, което иска да изрази, да овладеят буйния поток от усещания и представи, който го пронизва, когато е с четка в ръка. Уморен и погнусен, той захвърля палитрата. Да не би Жибер да е прав? Кой, Жибер ли? Та Жибер преподава само по рецепти, които в повечето случаи не вършат работа! О, Париж! Париж, от който бащата иска да предпази сина си, защото се страхува от лошите познанства, от пагубния пример, от кафенетата, от леките жени! Париж! Париж! Но кой знае, може би и Париж няма да помогне…

„Живописта, която обичам, макар да не ми се удава…“ — пише между другото Сезан в писмо до Зола (писмата му са станали редки и той признава на приятеля си, че дори вече няма смелост да му пише). Тези думи поразяват болезнено Зола. „Какво, не ти се удава ли! — надава вик той. — Уверен съм, че се заблуждаваш по отношение на себе си.“ Но и Зола е смутен и разстроен. Разочарованието от несъстоялата се през март среща го угнетява дълбоко. В началото на април той постъпва на работа в митническите складове „Наполеон“ на улица Дуан с шестдесет франка месечна заплата. Там се отегчава до смърт. От девет часа сутринта до четири след обед вписва, прозявайки се, митнически декларации, преписва служебни писма. Слънцето, чиито лъчи едва проникват през мръсните прозорци на канцеларията, му навява носталгични спомени за изгубената свобода. Около него само прашни папки и чиновници, „повечето тъпи“. Но въпреки това невзрачно съществуване, което не престава да проклина, Зола се опитва да изрови малко от дълбоко потуления в душата си оптимизъм, за да го предаде на скъпия Сезан. Нека „уважаемият бъдещ велик художник“ не се поддава на отчаяние. Вярно е, че събитията не са се развили според очакванията им, но глупаво е да се мисли, че са загубили битката. Трябва да се действува тактично. Зола предписва на Сезан следната линия на поведение: „Трябва да задоволиш баща си, като учиш колкото можеш по-усърдно право. Но трябва също така и мъжки да рисуваш — unguibus et rostro“.^[7]

Като забелязва, че в писмата си двамата говорят повече за поезия и рядко за живопис и — кой знае? — като се обвинява в егоизъм, Зола решава отсега нататък да занимава Сезан само с неговата страст и му дава съвети. Може би Сезан има добри основания да не обсъжда със Зола проблемите на живописта и той навярно чете с изумление нескончаемите дисертации на приятеля си. Скъпият и тъй мил Зола, винаги отзивчив и вечно загрижен приятел, но пък какъв невежа в живописта! Никакъв усет! Какво недоразумение! Впрочем Зола сам признава: „В живописта мога само да различавам бялото от черното.“ Това не му пречи да изказва категорични мнения. Тъй като гледа на живописта като литератор и във всяка картина търси анекдота, той предупреждава Сезан в името на поезията да не се увлича по реализма, възхищава се от Грьоз и от починалия преди година Ари Шефер, „гениален художник“, който е бил „страстен поклонник на съвършеното“.

Зола настойчиво умолява Сезан — какво си мисли той в същност? — да не се поддава на изкушението да прави от изкуството търговия, да не се увлича в производство на картини, работени набързо. „Реалистите все още правят изкуство и, макар и посвоему, работят съвестно. Но занаятчиите, тия, които рисуват сутрин, за да изкарат хляба за вечеря, са до немай-къде жалки.“ Накрая Зола споделя един свой сън: „Сънувах — пише той, — че съм написал хубава, божествена книга, която ти си илюстрирал с хубави, божествени гравюри. Имената ни блестяха със златни букви на корицата, свързани завинаги в братството на гения, така че оставаха неразделни за бъдещите поколения. Жалко, че това е още само сън.“

В края на април Луи-Огюст като че ли се показва по-човечен. Сезан бърза да уведоми Зола, който му отговаря: „Бъди твърд, без да проявяваш неуважение. Не забравяй, че сега се решава бъдещето ти и че щастието ти зависи от това.“ Но нима наистина небосклонът се разведрява? Един ден Луи-Огюст сякаш е готов да отстъпи, после обаче става още по-непреклонен. Тези непрекъснати колебания в настроенията му подкопават решимостта на Сезан. След Вилвией, когото Зола най-после се е решил да посети в понеделника след Великден, ето че и Шайан заминава за Париж, където ще работи в ателието на стария Сюис. Шайан ще прави копия в Лувър! Щастливец е той, щастливец е, че е в Париж, щастлив е, че вярва в себе си. В скоро време и Трюфем ще замине за Париж. Сезан роптае. През великденската ваканция Бай идва в „Жа дьо Буфан“. Погълнат от тревогите си, угнетен, недоволен, Сезан го посреща зле. Едва благоволява да отвори уста. Бай си отива, смутен от студения прием. Измъчван от неясни страхове, напоследък той се е решил да запита Зола: „Ако един ден установите, че съм неспособен да дам външен израз на изкуството, било в живописта или в поезията, няма ли да ме сметнете недостоен за вас?“ Зола тутакси е отговорил: „А ако един ден установиш, че сме били неспособни да си създадем някакво положение, ще ни сметнеш ли за недостойни за теб нас, бедните бохеми, рисувача и драскача?“ Трябваше ли Сезан тъкмо сега да го посрещне така недружелюбно? Бай се оплаква на Зола, който бърза да го успокои, като същевременно препоръчва и на Сезан да бъде по-любезен; загрижен за тяхната дружба, той се старае да не накърни честолюбието нито на единия, нито на другия. „Стори ми се — пише той на Сезан, — че връзката, която те сближаваше с Бай, започва да отслабва, че една брънка от нашата верига се къса. В тревога съм и те моля да си спомниш за нашите весели излети, за клетвата, която си дадохме с чаша в ръка, да вървим през целия си живот ръка за ръка по същата пътека.“ Може би Бай не е точно такъв като тях, може би „не е излят по техния калъп“, но това не означава, че няма право на другарско отношение; той заслужава тяхното приятелство. Колкото до „бедния добричък Сезан“ — сега пък Зола пише на Бай, — трябва да му се прощава, защото „невинаги знае какво прави, както сам чистосърдечно си признава… Когато огорчи някого, не бива да се вини сърцето му, а злия дух, който замъглява разума му“. Като отправя сам най-предпазливи упреци на Сезан, Зола съветва Бай да бъде крайно въздържан: „Ще му пишеш редовно, без много да се сърдиш, че забавя отговорите си. Писмата ти да бъдат както преди сърдечни и преди всичко да не съдържат никакъв намек, никакъв спомен за малкото ви спречкване. С една дума, всичко между вас да бъде тъй, сякаш нищо не се е случило. Ние се грижим за човек, прекарал тежка болест, и ако не искаме болестта да се повтори, трябва да избягваме неблагоразумните постъпки.“

Колко убедителен иска да бъде Зола! В живота си той има само едно богатство, — дружбата си със Сезан и Бай. Службата в митническите складове му дотяга все повече. За да се поразвлече, понякога излиза в околностите на Париж, в Сен Клу, Сен Манде или Версай. Скоро обаче търпението му се изчерпва и той си подава оставката. Пред застоя предпочита мизерията. По този повод получава от Бай писма, пълни с учудване и недоумение.

Бай, дълбоко уязвен от недружелюбния прием на Сезан (който още не е подновил кореспонденцията си с него), все по малко разбира приятелите си. Поведението им го смущава — нима под „поезия“ са разбирали цялата тази непоследователност и тия безразсъдни прищевки? Този улегнал и банално благоразумен младеж, когото дори „бръмченето на муха“ не може да разсее, упреква Зола, че „не гледа трезво на действителността и не се старае да си създаде подобаващо и достойно положение“. Зола не закъснява с отговора си: „Драги мой, говориш като дете. За теб действителността е само празна дума! Къде си се сблъскал ти с действителността?… Аз искам да си създам положение, което да ми позволи спокойно да мечтая. Рано или късно ще се върна към поезията… Говориш ми за лъжливата слава на поетите, наричаш ги безумци, казваш, че няма да бъдеш глупак като тях — за едно «браво» да отидеш да мреш на някой таван. Какво богохулство!“ Макар че тези думи издават дълбоко непримиримо разногласие, Зола не иска да знае. Въпреки всичко той се вкопчва в тази дружба, която всяко ново събитие в живота на тримата като че ли разклаща все повече и повече. „Разбира се, различията във възгледите не бива да отслабват приятелството между нас!“ — заявява той.

Скоро обаче тонът се повишава. През юни Зола е принуден да признае, че няма търпение да чете дългите послания на Бай. „Думата положение — му пише той — се повтаря много пъти в писмото ти и именно тя най-много ме дразни. Последните ти осем писма са сякаш писани от забогатял бакалин и това страшно ме нервира“. И добавя с горчивина: „Писмото, което си ми пратил, не е писмо на двадесетгодишен младеж, на оня Бай, когото познавах… Искрен ли си ти? Вярно ли е, че не мечтаеш вече за свобода?… Че вече стремежите ти се свеждат само до материално благополучие? Ако е така, бедни ми приятелю, съжалявам те; тогава всичко, което току-що ти казах, ще ти се стори, както сам заявяваш, лишено от смисъл, хладнокръвие и здрав разум.“

Този разрив сигурно дава повод на Зола да се замисли и над отношенията си със Сезан. Има ли наистина право — се пита той — да пришпорва постоянно колебливата воля на Сезан, да се мъчи, да го изтръгне от семейството му, от дрямката на родния му град, да се опитва да го тласне към съдбата му на художник? Никога Сезан не е бил в плен на по-дълбоко обезсърчение, както през този месец юни. Борбата с баща му продължава. Продължава и борбата му с живописта. Понякога, на края на силите си, той говори, че „ще захвърли четките на тавана“. О, живопис! Париж. В пристъп на страшен гняв Сезан се отказва от всичко. В отчаянието си се заравя отново в правото. Но бурята преминава. Той се връща към статива, за да се измъчва отново, защото може да живее само пред платното, защото е безсилен да разкъса веригите на отчаяната си страст към живописта, която нито го удовлетворява, нито го освобождава от властта си.

„Бог да ми прости, ако аз съм злият ти гений — му пише Зола, — ако те тласкам към беда, като ти възхвалявам изкуството и мечтите. Но не мога да го повярвам, не може в нашето приятелство да се крие демон, който ни влече и двамата към гибел. Така че събери кураж, вземи отново четките и дай воля на въображението си. Аз вярвам в теб; впрочем ако те тласкам към зло, нека то се стовари върху мен.“

Въпреки материалните трудности (той постоянно прави постъпки за някаква, каква да е служба, но безуспешно), Зола си е възвърнал непреклонната решимост. Всичко или нищо — това е девизът му. Или ще спечели битката на попрището, за което залага живота си, или ще я загуби, но няма да се отрече от себе си. Ще стане писател. „Не искам да вървя по ничий път — пише той на Бай; — не че имам амбицията да стана родоначалник на школа — такъв човек обикновено се ръководи от някаква система, — но бих желал да намеря някоя неизследвана пътека и да изляза от тълпата на драскачите в наше време.“ Уви! Нищо подобно у Сезан и това покрусява Зола. Никаква самоувереност, ни следа от ясна цел. Само буйни изблици, след това главоломно сгромолясване. Трескави лутания, следвани от дълбоко униние. „Аз съм храненик на Илюзиите“ — казва Сезан.

По стените на големия салон в „Жа дьо Буфан“ той е изписал четири картини, представящи четирите годишни времена, и ги е подписал иронично „Енгър“. Ирония по адрес на уважавания майстор на академизма ли? Дързостта е безспорна. Но това е ирония и по адрес на собствените недостатъци. Веднъж Зола научава, че Сезан ще пристигне в най-близко време в Париж, друг път — че е на път да зареже окончателно живописта. „Ще говоря вече, за да не казвам нищо, защото поведението ми противоречи на думите“ — пише той на Зола един юлски ден.

Зола се дразни и упреква приятеля си в слабохарактерност. Неговата нерешителност е не по-малко, — а може би повече — причина за тези вечни колебания, отколкото съпротивата на баща му. Каква апатия! А и въобще Сезан занимава ли още баща си със своите намерения? Има ли дори той още някакви намерения? „Живописта не е ли за теб само прищявка, хрумнала ти в ден, когато си скучаел? Не е ли тя само средство за убиване на времето, тема за разговор, предлог да не учиш право? Ако е така, разбирам поведението ти; правиш добре, че не стигаш до крайности и не си създаваш нови неприятности у дома. Но ако живописта е твое призвание, — а аз винаги съм вярвал в това, — ако се чувствуваш способен да дадеш нещо, след като си работил упорито, тогава ти ставаш за мен загадка, сфинкс, нещо невъзможно и неразбираемо.“

Съвсем ясно е, че всичко между неразделните върви от лошо към по-лошо. Корабът им се пропуква от всички страни. Въпреки усилията на Зола да го успокои, Бай се смята оскърбен. Твърди, че Зола го е нарекъл „кретен“. Това не е вярно, отвръща Зола. Но и той е принуден да признае, че Бай, който му пише „безнадеждно реалистични и благоразумни писма“, не е вече някогашният им весел другар. О, кога най-сетне ще може да осъществи намерението си и да отиде в Екс! Тогава, мисли си той, колко бързо ще успокои Бай и ще възпламени Сезан! А неговият живот никак не е весел. Напразно търси работа, няма пари. Малко хляб и сирене или хляб, натопен в зехтин — това е храната му. Преживява само, като дава в заложните къщи малкото вещи, които са му останали. Недояждането подкопава здравето му, постоянно е трескав, възбуден, болнав. Струва му се, че най-добрият лек е да отиде в Екс, но за жалост през цялото лято е принуден да отлага пътуването си. Една-едничка радост през това лято: Сезан и Бай са се срещнали в Екс и, изглежда, напълно са забравили дребните си недоразумения.

Към средата на октомври Зола се вижда принуден да изостави всякаква мисъл за пътуване. Тази година няма да види приятелите си. Изтощен от гладуване, и той на свой ред рухва, изпада в пълна апатия, „отчаян, неспособен да мисли за каквото и да било“. Бай го е уведомил, че Сезан ще замине за Париж идната година през март. Зола обаче толкова пъти е бил лъган в очакванията си, че вече не вярва на нищо. Няма дори желание да занимава Сезан с проектите им да се съберат.

Но ето че в Екс, противно на това, което си мисли Зола, Сезан не е сложил оръжието. Не е престанал да върви към целта си, макар и с онези мъчителни криволичения, които толкова дразнят приятеля му. Баща му продължава да упорствува, но и той не е отстъпил. Бащиният авторитет се сблъсква с пасивното упорство на сина. Сезан почти е престанал да посещава правния факултет. През цялата зима само е рисувал. Рисува в училището, в музея, в „Жа дьо Буфан“, рисува и на открито, седнал „върху заледената земя, нехаещ за студа“. Рисува навсякъде и по всяко време. Рисува по гравюри, по картини на Кюип и Ланкре, по една своя снимка прави автопортрета си, изписва лицето си мрачно, упорито, напрегнато, драматично. Рисува дори баща си седнал, като чете вестник, с кръстосани крака и с каскет на главата. Луи Огюст се е съгласил да му позира. Не е ли вече на път да признае поражението си?

Усещайки, че синът му ще му се изплъзне, в изблик на гняв бащата открито и ядно обвинява Зола, че той е покварил сина му, че от „гнусни сметки“ и за лична облага го подмамва да отиде в Париж. Но това е и последният му коз. Вбесен от тези зложелателни обвинения, в края на април Зола подготвя защитата си и пише на Бай, за да се оправдае. Но това писмо няма да замине: рано сутринта на другия ден, още сънен, той чува гръмогласни викове. Някой вика името му по стълбите. Скача, втурва се, отваря вратата. На прага е Пол Сезан.

Луи-Огюст е капитулирал. Само преди два дни още нищо не е било решено. После, ненадейно Луи-Огюст казал „да“. Решил да придружи сина си до Париж, като вземе и дъщеря си Мария. Щом Пол иска на всяка цена да вкуси от бохемския живот, нека прави каквото ще. Може би, може би няколко месеца мизерия и гладуване ще подействуват по-добре от всички доводи, ще накарат тази твърда глава да погледне по-трезво на нещата. И Луи-Огюст извадил от шкафа официалните си обувки (тези, които се лъскат с боя) и цилиндъра си. Ще използува пътуването си, да навести парижките си кореспонденти.

„Не е възможно аз, Луи-Огюст, да съм създал кретен.“