Анри Перюшо
Животът на Сезан (4)

II.
Колеж и приятелство

Акациите ронеха сълзи над стените, луната посребряваше портала на „Сен Жан“, а ние бяхме на петнадесет години…

Сезан (по Ж. Гаске)

Училището „Сен Жозеф“ не може да бъде крайна цел за сина на един банкер. Единственото учебно заведение в Екс, достойно за неговото бъдеще, е колежът „Бурбон“, където се учат наследниците на всички добри семейства в града. През октомври 1852 г. тринадесетгодишният Пол постъпва там като пансионер в шести клас.

Тази нова промяна не го вълнува особено. Ако толкова много юноши понасят трудно пансионерския живот, с него не е така. Той спокойно гледа как се затварят зад него вратите на колежа-затвор и с безразличие навлича униформата, която символизира края на свободата му, униформа от синьо сукно, поръбено с червени кантове и със златни палмови листа по яката.

И все пак не е чак толкова весело в колежа „Бурбон“ (сега лицей Мине). Сградата — преустроен някогашен манастир — е стара, просторна, но доста разнебитена, с дълга фасада от сив камък към улица Кардинал. Вътре е мрачно, тъжно и най-вече влажно. По стените на занималните в приземния етаж постоянно избива вода. В тъмния параклис, построен, както казват, от Пюже, миризмата на плесен се смесва с уханието на тамян, а трапезарията дъхти само на кухненски съдове и на запръжка. Всичко това, разбира се, не е никак привлекателно. Но Пол не се застоява там. Той се радва на двата двора, засенчени от платани, на големия басейн, позеленял от мъх, където водата наистина не е много бистра, но какво от това? Наблюдава как монахините, които се разпореждат с бельото и лечебницата, сноват с безшумни стъпки по дългите коридори. А от прозорците на първия етаж, където класните стаи са по-светли, погледът стига до съседните градини; оттам понякога, в лунна нощ, долита като звуци на флейта песента на жабите…

Пол работи.

Работи както винаги със спокойно усърдие, без да проявява особено влечение към който и да било предмет. Отнася се с еднакво прилежание както към задачите по аритметика, така и към уроците по история или към латинския превод. Може би едно по-силно предпочитание все пак го тласка към латинския език, към миналото — винаги тъй живо, тъй ярко в Прованс, — въплътено в устойчивите форми на този език. Възможно е. Но и бащината кръв сякаш говори у него: бележките му по смятане са отлични. Този съзнателен ученик, който е винаги между първите в класа, ще си пробие път, ако продължава да работи така. А и защо да не продължава?

Тъй като Пол изпълнява редовно и старателно ученическите си задължения, би могло да се помисли, че някогашните противоречия в поведението му са изчезнали. От друга страна, баща му вкъщи тъй често му се е присмивал, че дружбата с връстници в колежа би могла да стане за него отдушник и източник на радост. Нищо подобно. Противоречията се изострят, а със съучениците си той се държи някак неестествено, скован от непреодолима стеснителност. Понякога обаче избухва като бомба. Само да го докоснат и подскача. Действително Пол изпитва ужас, болезнен ужас от физическото докосване. Веднъж едно дете се плъзгало по перилата на стълбите, по които слизал Пол, и без да иска, го ритнало с крак. Оттогава Пол изпитва болезнен страх и от най-лекия допир, проявява боязлива мнителност към хората и към техните постъпки. Очевидно свръхчувствителна натура! Колко далеч е от непоклатимото равновесие на баща си, от шеговитото, насмешливо пренебрежение, с което Луи-Огюст се отнася към хората?

Банкерът знае, че местната буржоазия не го приема в своята среда, че му завижда и се опитва да го уязви, като не пропуска случай да подчертае, че той въобще не съществува за нея. Но опрян здраво на богатството си, той с насмешка посреща слуховете и приказките, които достигат до него. У Пол обаче няма и следа от това щастливо отношение към хората, властната личност на баща му сякаш го е смазала, защото твърде често е пречупвала поривите на волна независимост у него. Но у това плахо същество има и гордост, чувствителна и към най-лекото засягане на честолюбието; тогава той мигновено се затваря в себе си като едва докосната мимоза. Без да си дава сметка, а може би и без въобще да го съзнава, той страда от своеобразната обществена карантина, в която е поставено семейството му. Но ето че и в колежа прониква духът на обществения дележ. Този младеж е син на господин първия председател на съда, онзи там е син на господин ректора, това пък е момчето на банкера Сезан, забогателият търговец на заешки кожи, който накрая се е оженил за държанката си. И както пред баща си, така и тук Пол мълчи, затваря се в себе си, избягва съприкосновението със суровата действителност. „Ужасно нещо е животът!“

* * *

Същата тази година едновременно с Пол в колежа „Бурбон“ е постъпил като пансионер и друг един ученик, само че в осми клас, тоест с две години по-назад, макар да е само една година по-малък от Пол^[1]. Но и в осми клас той едва крета, влачи се на опашката на класа. Момчето се казва Емил и е единственият син на инженер Франсоа Зола, благодарение на когото Екс се е избавил от периодичния недостиг на вода^[2].

Още в началото на учебната година Емил става прицелна точка на неприкрита враждебност от страна на учениците. Всички, големи и малки, са обединени от обща омраза към него, дразнят го и се заяждат с него. Какви са неговите грехове? Те не са малко. Той е на дванадесет години, а още е в осми клас и макар да не е от високите, надвишава с цяла глава мнозина от своите другари; кръгъл глупак, който нищо не знае и нищо не може. Поне да имаше нещо положително у него, да можеше малко от малко да клинчи. Но не, не стига, че е глупав, ами е и късоглед, черви се с повод и без повод, вълнува се като момиче, сякаш никога не се е отделял от полата на майка си. Всеки ден в приемната идват две жени, по всяка вероятност майка му и баба му, да видят ангелчето. На всичко отгоре — и сега работата става съвсем сериозна — не е и от Екс! Значи е пришълец, трябва да е от Париж, някакво парижанче, има писклив глас — и какъв смешен акцент! Не само това, но има и дефект в говора, казва „талами“ вместо „салами“. И най-сетне, грях на греховете — много е беден! Живеят в една невъзможна къща, там някъде накрай света, в предградието Пон-дьо-Беро, сред цигани-катунари, скитници и просяци! Моля, грешка! Семейството на Емил не живее вече там. Откакто е влязъл в колежа, пак са се преместили и сега живеят на улица Белгард. Но и там не струва: сега навярно са още по-зле. Наистина кой в града не знае защо толкова често сменят квартирите си тия Зола! При всяка смяна наемат жилище с една стая по-малко, като по този начин намаляват разходите си за наем. Ако продължават така, скоро ще се забутат в някое мазе! Целият град знае, че са последните бедняци, че от пет години насам, откакто е умрял бащата, строителят на канала, кредиторите не престават да чукат на вратата им. Защото Емил, срамежливото парижанче — и това е последният грях, който в краен случай биха могли да му простят, — е сираче; с него поне човек може да не се церемони много: не са тия две жени в приемната, заплели се в съдебни дела, които ще му помогнат.

Емил се опитва да се брани срещу хайката, която го преследва. Но какво може да направи срещу тази тълпа развилнели се мамини синчета? Досега е бил галеното дете на родителите си, расъл е като фиданка, играл е по улиците и по брега на рекичката Торс, която лъкатуши през Пон-дьо-Беро. Кротък, тих, мечтателен, с нежна и отзивчива душа, той е обичал животните, растенията и всичко живо. А сега не само са го затворили в този мрачен колеж, но трябва с мъчително изумление да гледа как тия безделници се нахвърлят върху него. Не отвръща на ударите, а гледа да се измъкне, иска да го забравят, та да се усамоти в някой ъгъл и да се наплаче. Щастлив е, когато го пратят да застане до стената в дъното на двора и забранят на всеки да се доближава до този прокажен!

Все пак има едно момче в колежа, което не го смята за прокажен. Това е Пол Сезан. Той не е от класа на Емил, но успява от време на време, незабелязано от другите, да му каже някоя дума. За него Емил е „умисленият нещастник“, „добро и симпатично момче“. Такова е мнението му и да се ненадява човек на този свенливец — показва го на дело. Един ден поставят отново Емил под карантина, но Пол, воден от зараждащи се приятелски чувства, не се спира пред забраната и разговаря с анатемосания. Всички се нахвърлят върху младия Сезан, сипят се удари един през друг. Но колежът вече е разделен на две и отсега нататък жертвата не е сама.

Емил Зола е трогнат и от благодарност на следния ден донася на Пол Сезан голяма кошница ябълки: подарък в знак на признателност, подарък, който слага началото на една дружба.^[3]

* * *

Без сами да го съзнават много ясно, Сезан и Зола откриват нова страница в живота си.

Подкрепян от Сезан, Зола не е вече сам в омразния колеж, който изведнъж е престанал да бъде за него затвор. Приятелството на Сезан го стопля, благодарение на него това расло на свобода дете се примирява с участта си на пансионер. Нещо повече, окуражен от успеха на приятеля си, Зола се увлича от учението. Догонва съучениците си и скоро блясва сред първите в класа. У него се събуждат амбиции. Той пише. Това момче, което на седем години и половина още едва е сричало, се заловило да съчинява исторически роман по „История на кръстоносните походи“ от Мишо. Искрената и предана дружба, която го свързва със Сезан, му възвръща сърдечността и въодушевлението.

Този пламък той предава и на Сезан.

Доверчивата привързаност на Зола разкрива пред Сезан нов свят. Най-после той може да се измъкне от атмосферата на родния дом. До вчера е търсел закрила при майка си, намирал е подкрепа у сестра си. Днес Зола му предлага нещо повече от подкрепа и закрила — повежда го към едно вълшебно царство.

През междучасията двамата приятели не могат да се наприказват. Започнали са да четат много, в същност всичко, каквото им попадне, „най-фантастични приказки и големи приключенски романи“, които ги държат под обаянието си седмици наред; заедно с впечатленията от прочетеното си разказват и свои спомени. Зола е живял в Париж. Развълнуван почти до сълзи, той говори за баща си, чийто бурен и романтичен живот може да разпали всяко юношеско въображение.

Преди да завърши живота си на петдесет и две години в Прованс, баща му, син на венецианец и на гъркиня от Корфу, пропътувал цяла Европа и стигнал чак до Африка. Следвал военно училище в Павия и Модана, служил като младши лейтенант от артилерията в армията на принц Йожен. Като земемер по кадастъра в Горна Австрия работил — още през 1823 година! — при строежа на една от първите европейски железопътни линии между Линц и Бидвайс. През 1830 г. участвувал в борбата срещу холерата в Алжир, а година по-късно пак там станал лейтенант в Чуждестранния легион.

След като се завърнал във Франция, изработил планове за ново пристанище на Марсилия, изобретил в Париж машина за пренасяне на пръст и дълги години водил упорита борба да наложи проекта си за язовир и канал в Екс, където успял за тази цел да основе акционерно дружество с капитал шестстотин хиляди златни франка. Междувременно се оженил за деветнадесетгодишна девойка, която видял, като излизала от църква в хубав неделен ден. Със своя жар, с неукротимата си страст и предприемчив дух, стигащ до дързост, Франсоа Зола е бил истински човек от тридесетте години на 19. век — човек-романтик. Сезан слуша. В сравнение с този фантастичен и вълнуващ разказ историята на собствения му баща, чийто методичен и планомерен възход се изразява само в цифри, в абстрактни знаци, му се струва изведнъж някак сива и безлична. Досега в Екс, в този потънал в летаргия град, едва е достигало слабо, почти недоловимо ехо от романтизма, така както долита последният шепот на умираща вълна. И ето че в училищния двор романтизмът изплува пред Сезан с цялата си пищна пъстрота, със своите крайности, с магнетичната си жизненост.

Впрочем за Зола романтиката е в самото всекидневие, навсякъде. Дните му не са безбурни и еднообразни като съществуването на Сезан. Зола не е обезпечен с бащино богатство срещу превратностите на съдбата като Сезан. Бил е едва седемгодишен, когато умрял инженерът. През целия си живот той ще си спомня за тези кошмарни часове. Не били минали и три месеца, откакто започнали строежа на канала, и Франсоа Зола трябвало да отиде за четиридесет и осем часа в Марсилия, където заболял от остър плеврит. През целия си живот Емил ще си спомня хотелската стая на улица Арбър в Марсилия, където баща му водил последната си и безуспешна битка; през целия си живот ще си спомня бледото лице със свити ноздри — маска на мъртвец. Достатъчно е само да произнесе думата смърт, и той тутакси помръква, отново усеща леденото дихание на ужаса от преди пет години.

От тези трагични дни насам майка му и нейните родители се борят с мизерията и глада, заплетени в безкрайни дела, които винаги губят, непрекъснато преследвани от глутница „лешояди“^[4]. Но това крушение се дължи и на живота: пълното разоряване на семейството е логична последица от авантюристичния живот на бащата. През свободните си дни Емил води Пол по местата, където някога се е скитал на воля. Понякога край ушите на двамата приятели свистят камъни: така децата от предградията посрещат децата от града. В това няма нищо необикновено, но тридесет години по-късно Сезан и Зола ще си спомнят още за това посрещане.

Когато дойде ваканцията, обещава Зола, ще отидат да поскитат из близките околности на града. Тогава ще откриват все нови и нови неща. Със Зола е винаги така — откритията нямат край.

Не след дълго към Сезан и Зола се присъединява трети другар: Батистен Бай^[5]. Той е съученик на Сезан, две години по-малък от него и една година по-малък от Зола, отличен ученик, спокойно, улегнало и разсъдливо момче. Бай е чужд на изблиците, които непрекъснато разтърсват двамата му другари, не прилича на тия сложни натури — не познава нито редуванията на апатия и възбуда у Сезан, нито пламенността на Зола, подяждана от подсъзнателен страх^[6]. Но какво от това! Бай искрено понасилва чувствата си, влиза в крак с другарите си и, заразен от техния пример, споделя възторзите им, прехласва се по същите книги и същите мечти. Тримата си дават клетва за вечно приятелство; в колежа скоро започват да ги наричат „неразделните“. Те ще бъдат другари в живота, както са другари в колежа. Заедно ще завоюват бъдещето, ще се наложат в този век. Зола, бедният Зола, е уверен дори повече в тяхната победа, отколкото богатият Сезан.

Тримата неразделни участвуват в общите шеги, с които учениците от интерната се опитват да поразнообразят монотонния си живот. И те заедно с другите се присмиват на директора с дългия нос, когото наричат „Носорога“; на главния надзирател, когото никой никога не е видял да се засмее и затова са го кръстили „Радамант“^[7]; на наперения като всеки „славен рогоносец“ надзирател, за когото пеят стихчето „Ах, ти ми измени Адела!“; на младия надзорник, корсиканецът Спонтини, който с повод и без повод показва своята кама с ръжда от кръвта на тримата си братовчеди, които е убил за отмъщение; на двете чудовища, които царуват в кухнята: помощник-готвачът Парабуломенос и миячката на съдини Паралелука.

Въпреки всичко обаче разликата между тримата неразделни и останалите ученици се усеща доста осезателно. Другите около тях вървят в общото русло, нямат онази сила на въображението и мечтите, с която са надарени тримата поети — Сезан, Зола и Бай. Със своите стремежи и възторзи тримата се открояват рязко от останалите и будят известно недоумение у тях.

Работата им в училище не страда от това приятелство, напротив, то сякаш ги увлича в лудешка надпревара. На 10 август, когато се раздават отличията, ги удостояват с много награди. Особено Зола получава награда след награда, дори наградата за най-добър ученик в класа. Слабият ученик, от когото в начало на учебната година всички бяха вдигнали ръце, прескача един клас и минава направо за шести^[8].

Лятното слънце къпе полята около Екс. Сега водата привлича неудържимо неразделните другари. Те са се научили да плуват в пълния с тиня басейн на колежа и сега, през лятната ваканция, бързат да отидат край малката река Арк, която лъкатуши на юг от града, сред ниските ливади на долината. Там прекарват с часове, гмуркат се съвсем голи — нямат дори гащета — във вировете, ловят жаби, търсят леговища на змиорки. Застават за малко на горещия пясък, докато поизсъхнат, и пак се хвърлят в реката, изпружват се във водата, опрели тил на някоя тревясала буца земя, наслаждават се на искрящите струи на водата и на светлината като млади езичници.

От време на време напускат бреговете на Арк и тръгват на разузнаване из околностите. Зола винаги е обичал природата около Екс. Обича плетеницата от хълмове, боровете, огласяни от острото цвърчене на щурците, маслиновите дървета, кипарисите, които внасят навред съзерцателна нотка. Той, парижанинът, пришелецът, заразява приятелите си със своята любов към тази ведра и пламенна земя, към заоблените възвишения, от чиито върхове ехото се носи и замира в долината като огромна вълна́.

Чудна ваканция! Сезан прави сравнение и изведнъж домът на улица Матерон 14, на две крачки от банката, където родителите му са се пренесли за по-голямо удобство, започва да му се вижда студен и неприветлив. На 1 септември Луи-Огюст подновява договора си с Кабасол. Съдружниците са все така предприемчиви и безкомпромисни, както в първия ден, и се разбират прекрасно помежду си дори когато се случи да проявят някоя добре пресметната щедрост. Работата им постоянно се разраства. За тях не съществува несполука. Та нима може да се намери някой, който да ги надхитри? За такова нещо трябва наистина човек да е голям хитрец. В Екс просто недоумяват, като слушат да се разправя как някакъв марсилец взел голям заем от банката и го пропилял, та насмалко щели да го обявят във фалит. Нима съдружниците ще допуснат да пропаднат парите им? Не, разбира се, за нищо на света! Луи-Огюст полетява мигновено към Марсилия, поема ръководството на задлъжнялата фирма и зорко следи за най-дребните разходи. За нещастния длъжник тази диктатура в собствения му дом сигурно не е била много приятна, но благодарение на нея той успява да заздрави разклатеното си положение и, разбира се, да се издължи на банката „Сезан и Кабасол“ заедно с лихвите.

Когато Луи-Огюст говори за цифри, заеми, договори, шконто, за пари, Пол Сезан — първа награда по аритметика — слуша, но нищо не чува: душата му още е опиянена от слънцето, от отблясъците на светлината по скалите и по водовъртежите в реката.

Още със започването на новата учебна година Сезан и Бай, вече петокласници, са първенци; Зола също жъне успехи, макар да е прескочил една година, но поради кой знае каква антипатия към учителя си по литература проявява слаб интерес към класическите езици, а показва предпочитание към положителните науки. Като се изключи това, неразделните са отличници по всички предмети, дори по вероучение. По този предмет ревностният Зола изпреварва Сезан, който все пак обладава искрена, макар и малко наивна вяра (първото му причастие в основното училище „Сен Жозеф“ е оставило у него един от най-ярките детски спомени). Има, разбира се, един предмет, по който Сезан получава не дотам добри бележки: в пети клас се преподава рисуване и детето, което преди години цапаше по „Magasin pittoresque“, сега, изглежда, не проявява особен интерес към четките и боите. Баща му сигурно не му се сърди за това.

Сезан наближава петнадесет години, а не се променя — възрастта не изправя неустойчивия му характер. Проявява същата опърничавост, има същите пристъпи на потиснатост и тогава се провиква полусериозно, полушеговито:

— Небето на бъдещето е доста мрачно за мен!

Има дни, когато поради тежкия му характер тримата неразделни едва не стигат до разрив заради някоя дреболия. И това сигурно би станало, ако не беше дипломатичната намеса на Зола, който вече не може да се лиши от тази дружба, за когото дружбата е необходимост, един съкровен и изключителен култ.

И все пак, въпреки някои общи наклонности, неразделните са твърде различни един от друг. Това се вижда от работата им в училище. Бай е един от често срещащите се прилежни ученици, за които е лесно да се предвиди, че ще вземат с успех всичките си изпити. Сезан заляга не по-малко от Бай, той е по-разхвърлян, но и по-задълбочен. Усвоява учебния материал с „почти болезнена настойчивост“ и го запечатва завинаги в изключителната си памет. Що се отнася до Зола, той изпълнява училищните си задължения редовно и системно, но не отделя повече време за тях, отколкото е необходимо. За него домашните работи са задължение, което трябва да се изпълни, за да може после със спокойна съвест да се занимава с нещо друго. Само тогава се чувствува истински свободен.

През месец март 1854 г. спокойният иначе Екс е развълнуван от последиците на едно далечно събитие. Преди повече от две години Луи-Наполеон Бонапарт е извършил държавен преврат през нощта на 1 срещу 2 декември 1851 г. Обявена е Кримската война и този мартенски ден на полуострова са започнали военните действия. Френските войски минават седмици наред през Екс на път за Марсилия, откъдето ги товарят на кораби. В малкия град настъпва необичайно оживление; но истината е, че Екс не посреща войниците с отворени обятия. Човек може да ги види „насядали по тротоарите с квартирен билет в ръка да плачат от умора и озлобление“. Трябва да се намесят властите, за да заставят аристократи, търговци и дребни рентиери да дадат подслон на войниците и офицерите. Затова пък учениците им устройват овации. Вече не ги сдържа на едно място. Възбуда цари в класовете. Учениците мислят само за безкрайното шествие на кирасири, хусари и драгуни, за блестящите униформи и духовите музики, които придават празничен вид на града. Приходящите ученици стават в четири часа сутринта и с чанти на рамо вървят по цели километри подир войските по пътя за Марсилия. Понякога не усещат как отминават часовете и тогава въобще не отиват на училище. Всички са разсеяни и възбудени. Време е да започне вече лятната ваканция.

Бай получава първа награда за най-добър ученик в класа, Сезан — втора. Освен това Сезан получава и първа награда по латински, втора по гръцки, втора поощрителна по история и аритметика, както и първа поощрителна по живопис (по рисуване не е между отличилите се). Зола получава втора поощрителна награда за най-добър ученик, освен това и стипендия, която ще облекчи все по-влошаващото се материално положение на майка му (семейството се е пренесло от улица Белгард на улица Ру-Алферан), а сам той ще може с по-леко сърце да се отдава на летните забавления.

Сезан занася вкъщи получените като награда малки книги със синя платнена подвързия. На 30 юни, само няколко седмици преди това, се е родила втората му сестра Роза; детето изпълва къщата с плача си. Но Сезан не се застоява у дома. Неразделните са постоянно заедно — било край реката, било на излет из околностите на Екс. Тази година е завършен строежът на язовира по проектите на инженер Зола и той съвсем естествено става любима цел на техните екскурзии. За Зола язовирът на баща му е нещо като място за поклонение.

Затова много често неразделните тръгват на изток от града по прашния път за Толоне, паланка с бедни, кирпичени къщи и само тук-там по някой тухлен зид и църква, „напомняща изоставена кошара“. Но слънцето позлатява къщурките, а високите, достолепни платани придават на селцето някаква поразителна величавост. На юг се стелят червени земи, които според преданието все още кървели от труповете на стоте хиляди варвари, дошли тук преди две хиляди години от бреговете на Балтийско море и намерили смъртта си в бой с легионите на Марий. На север започва проломът Енферне, където е издигнат язовирът — дива местност, нищо друго, освен голи хълмове с причудливи очертания, напечени от прежурящото слънце, истинска пустиня от камък и трънаци, но и миризливи билки, от които жаркото слънце изтръгва благоухания. Тесни пътечки лъкатушат из тази пустош.

Неразделните често се изкачват на ниския връх, минават по залесения с борове склон, слушат как дърветата пращят от горещината и се наслаждават на песента на безброй щурци. Там, край пътя, стърчи странна недовършена постройка с готически прозорци, която наричат „Черният замък“ или „Дяволският замък“, защото в нея някога, според преданието, тайнствен алхимик се отдавал на съмнителни занимания. Оттам се изкачват към каменоломната Бибемюс, от която се вижда целият язовир.

Каменоломната Бибемюс е известна от векове. Тя доставя хубавия жълт камък, от който са построени безброй къщи в Екс. Цели пещери се откриват в огромната скала, дървета стърчат сред каменните маси. По внушителния масив на кариерата играят светлини и сенки, върху листата и нажежения камък трептят и се преливат нежни отражения, които я превръщат в някакъв чудноват паметник; тук плановете, хармонично съчетани или причудливо насечени, се наслагват едни върху друг в някакво поетично цяло. От тези височини пред неразделните се открива необятна гледка: лозята сред червените земи и ливадите по двата бряга на Арк, язовирната стена, която прегражда в пролома Енферне водна площ от 1500 декара — „малкото море“, както го наричат тримата приятели; по-нататък пред погледа им се разстилат покритите с пасища хълмове и сивосинкавите вериги на Сент Бом и Етоал, а току пред тях, в кристалночистия въздух, се издига синият конус на Сент Виктоар като планина от светлина — високи, царствени варовикови скали, в подножието на които някога са се разбили вълните на варварските орди.

Никъде другаде неразделните не могат да намерят такъв повод за възторг и опиянение, както сред величествената самота на тези места. Ден след ден те идват тук, бодро се катерят по каменистите пътеки и, притаили дъх, се вслушват в безмълвната песен на тази земя. Изведнъж градът става сив и неприветлив, суетните грижи на неговите обитатели им се струват дребнави. Сред тая самота те се чувствуват сами, различни от останалите хора. Иска им се… в същност и те самите не знаят какво. Неясни мечти и неопределени амбиции ги хвърлят в странна възбуда. Опияняват се от поезията, надпреварват се да декламират стихове, на които им отговаря ехото в долината. Когато се връщат в Екс, не искат да видят никого, избягват другарите си, които се мъчат да минат вече за мъже и се разхождат по Авенюто, като подхвърлят глупави закачки на момичетата.

От такива забавления неразделните се ужасяват. Те обичат само излетите сред природата, обичат да се катерят по планината и лудешки да играят в реката. Понякога се затварят в просторната мансарда с широк прозорец, която Бай си е обзавел на третия етаж у дома; там са натрупани най-различни вещи, каквито обикновено се намират по таваните: счупени столове, стари вестници, разнебитени мебели, смачкани гравюри. Този таван те са превърнали в свое царство, откъснато от света. Похапват от закаченото по гредите грозде, увличат се в безкрайно четене, опитват се да пишат стихове, а понякога загряват в реторти чудновати химически смеси. Стига им собственото въображение, за да се радват на света.

Вечер бродят по тихите странични улички, между чиито плочи никне трева. Меката светлина на газените фенери гали фасадите на старите къщи. Всичко мълчи. Само клокоченето на някой водоскок оживява нощната тишина. Всичко мълчи, но всичко им говори. Посребрен от лунната светлина, готическият портал на църквата „Сен Жан“ потрепва тайнствено в нощта. О, колко богат е животът, този тъй прост, но и толкова многообразен живот!

* * *

Сезан е на шестнадесет години, Зола на петнадесет, Бай на четиринадесет. Неразделните навлизат или са навлезли вече в преходните години на неблагодарната възраст. Но въпреки големите изменения, които пубертетът носи със себе си, в живота им сякаш нищо не се променя. В колежа както винаги учебните занятия се редуват със свободни часове. Само излиянията им са понякога по-шумни.

Слабо е да се каже шумни! Сезан и Зола се уговарят с Маргери, техен другар от колежа, да основат духова музика. Маргери не блести с особени способности, но е тъй наивно и трогателно доволен от себе си, че тримата го приемат на драго сърце в средата си. При това той също пише стихове. Пък и духовата музика не е ли само повод да се вдигне малко повече шум?

Ако не беше така, съмнително е дали Сезан би се съгласил да свири втори корнет — заедно с Маргери, първи корнет, и Зола, кларнет. Не защото Сезан не обича музиката; просто никак не го влече да бъде изпълнител. Неговите родители, за които музиката сигурно е повече социална, отколкото духовна потребност (дъщеря им Мария взема уроци по пиано), пращат Пол да учи музика при Понсе, капелмайстор и органист в катедралата „Сен Совьор“. През време на уроците Сезан получава от своя учител малко похвали и повече удари през пръстите. Така или иначе духовото трио е добра идея, още повече че благодарение на него тримата другари си извоюват нещо като привилегировано положение в града. Те участвуват във „всички тържества“. Завърне ли се от Париж някой високопоставен сановник с Почетния легион на петлика, викат ги да свирят на тържественото му посрещане. Разнасят ли из града „светците, които докарват дъжд, или светите деви, които лекуват холерата“, обръщат се пак към тях да прибавят няколко прочувствени акорда към публичните молитви. За този им труд ги възнаграждават с някой и друг сладкиш. Но нима може в случая да се говори за труд? Те се радват, че им се отдава възможност да понапънат дробовете си.

Особено празникът „Тяло господне“ им доставя неописуема радост. В продължение на седмица целият град празнува и се весели. Безкрайни шествия се точат по украсените улици между редици столове, наредени по тротоарите. По всички прозорци се веят разноцветни знамена. Цяла седмица тримата музиканти Сезан, Зола и Маргери проглушават града с инструментите си; те са начело на всички процесии и първи стъпват по жълтурчетата и розите, с които децата пред тях посипват пътя на епископския балдахин от червено кадифе, начело на шествията на монасите и монахините, на девойките с бели премени, на покаяниците в сини раса и с островърхи продупчени качулки на глава.

Това шумно участие в градските тържества, изглежда, не задоволява напълно Сезан и Зола. Кръвта им започва да говори и други вълнения ги обземат. Но те не са като някои техни другари, които се осмеляват да заговарят девойките по Авенюто. За нищо на света не биха си позволили такова нещо, но дори да искаха, едва ли биха могли да го сторят; толкова са стеснителни, че веднага биха се забъркали и оплели. А тази стеснителност те се срамуват да признаят дори на себе си. Вдигат шум до небесата, надвикват се, за да я заглушат. И сякаш за да си вдъхнат самоувереност и смелост, понякога отиват нощем с корнета и кларнета да правят уж серенада под прозорците на някоя хубава девойка, като в същност вдигат оглушителна врява. Хубавата девойка има папагал, който побеснява от тази какофония и крещи пронизително. Разбира се, целият квартал се събужда и отвред се сипят ругатни. Сезан и Зола примират от смях. Смехът не е ли понякога бягство от самите нас?

Но защо им е необходимо да бягат от себе си? Сезан и Зола и сега са отлични ученици. Щом им се отдаде случай, тръгват на дълги излети из околностите на Екс. Правят какви ли не шеги, непрекъснато четат, пишат стотици стихове, с една дума, като че ли наглед не им липсва нищо, за да бъдат радостни и безгрижни. И все пак от време на време дълбоко униние помрачава радостта им, внезапна печал отравя безгрижието им. Чувствуват се потиснати. Обзема ги смътна тревога. „Ужасно нещо е животът!“ — повтаря Сезан.

Сезан и Зола гледат как другарите им ходят по кафенетата, където бършат „малките мраморни маси с ръкавите си“ и играят на карти за цената на консумацията. Съжаляват ги, но същевременно се възмущават от това губене на време и с благородна гордост заявяват, че никога няма да изпаднат в подобно състояние на затъпяване и ограниченост. Опиянени от дружбата си, от чудните планове, които чертаят за бъдещето заедно с Бай, те шепнат в унес магическите думи, които им откриват света на поезията, на красотата, на славата. Учат наизуст цели действия от „Ернани“ и „Рюи Бла“ и през летните дни декламират ролите си на брега на реката. Тези „чудни видения“ ги хвърлят в „опиянение, пълно с трепети и възторзи“. А привечер отиват възбудени, прехласнати „да гледат залеза на слънцето зад развалините, да гледат как животът замира при величественото лъжливо осветление на някое пето действие“.

* * *

На 13 август 1856 г., с раздаването на наградите, което тази година се извършва необикновено тържествено в присъствието на епископите на Екс и на Дижон, за Сезан и Зола свършва и животът в интерната. Отсега нататък те ще бъдат приходящи ученици, но за голямо тяхно съжаление Бай остава пансионер. Сезан (както и Бай) завършва трети клас, Зола — четвърти. И двамата са отрупани с лаври, получават първи награди за най-добър ученик. Сезан, който с изумителна лекота съчинява стихове както на латински, така и на френски (по поръчка, за десет сантима, този търговец измайсторява с лека ръка сто латински стиха!), е най-добрият в класа по класически езици. Затова пък по рисуване се проваля напълно: никакво отличие, не получава дори най-малка похвала, докато Бай получава първа, а Зола — втора награда.

Краят на затворническия живот между четирите стени на колежа изпълва Сезан и Зола с безгранична радост. Отсега нататък за тях ваканциите и училищните занимания се сливат едва ли не в едно. Всеки летен ден, всяка неделя през учебната година излизат от града, забравят всичко чуждо на необятния им блян, пренасят се в някакъв вълшебен облак от пурпур и злато. Излетите им стават все по-дълги; двамата се катерят по стръмните склонове на Сент Виктоар, обикалят около двата отвора на кратера й — garagai, както го наричат на провансалски, — после поемат по пътя за Рокфавур и стигат чак до замъка Галис, чийто осеян с цветя парк е истински рай — paradou, отиват до живописното градче Гардан, чиито къщи са накацали по склона на един хълм с висока стара камбанария, продължават до доломитния стълб Пилон дю Роа, който стърчи сред планинската верига Етоал, спускат се още по̀ на юг чак до дивия, стръмен, разяден от вълните и ветровете морски бряг край Естак, до отвесните червени скали, в които са впили корени самотни борове, чиито зелени върхове искрят под слънчевите лъчи между лазурното небе и кобалтовосинята морска шир.

Потеглят още в четири часа сутринта (този, който е станал пръв, събужда другия с няколко камъчета, хвърлени по капаците на прозореца), като всеки път си поставят все по-далечна цел и се заричат да изминат все по-дълъг път. Възторгът им от тези далечни излети няма край. Вечер се връщат в Естак, капнали от умора, но сияещи от блаженство, вървят „със сетни сили“, но разпалват гаснещата си енергия с някоя поема на Юго, като нагаждат уморените си крачки към ритъма на стиховете, „звучни като трели на тромпет“.

Естествено, през летните дни Бай е винаги с тях. Но „краката му вече тежат, плътта му е задрямала като на добър ученик-зубрач“ и той се задъхва малко, вървейки подир по-възрастните си приятели. Понякога неразделните повличат със себе си още някой другар, било Филип Солари или Мариюс Ру, когото Зола познава от пансиона „Нотр Дам“ още преди да постъпи в колежа, или пък по-малкия брат на Бай, десетгодишния Изидор, на когото оказват голямата чест да носи торбите им. Предпочитат обаче да са сами. Приятелството им ги е отделило веднъж завинаги от другите. Излетите в планините са не само случай да изразходват енергията си, но преди всичко бягство от хората в пълния смисъл на думата, всеобхватно и символично отричане на града и цивилизацията — о, колко романтика има в тези жестове „а ла Жан-Жак Русо!“ От „омраза към града“ те понякога декламират „стихове под проливния дъжд, без да търсят подслон“. Наред с многото други проекти замислят да се установят на брега на Арк и „да живеят там като диваци, непрекъснато да се къпят във водата, като си носят пет-шест книжки, не повече“.

Една вечер те дори решават да не се върнат в Екс и да пренощуват в една пещера. Приготвят си постеля от трева, смесена с мащерка и лавандула. За зла участ, едва легнали, се извива силен вятър, който свисти и прониква в пещерата през цепнатините на скалата. В белезникавата светлина на луната подплашени прилепи се въртят над главите на неразделните. Вече не може да става и дума за спане и скоро приятелите започват да съжаляват за стаите си. Към два часа след полунощ вече не издържат, напущат романтичното си леговище и поемат пътя за града, но преди това не се лишават от зрелището на голям нощен огън: подпалват тревата на временните си легла, благоуханните пламъци пращят и се губят в нощта сред гъмжило от прилепи, които „мяукат като шекспировски вещици“.^[9]

Настъпва есента и сега за неразделните ловът става нов повод за скитания. Този край не е кой знае колко богат с дивеч, няма фазани, нито яребици, от време на време само — рядко — някой заек; ловците се нахвърлят обикновено на косовете, чучулигите и врабците. Неразделните имат и пушки, и ловджийски чанти, но що за ловци са те? Изминават километри, без да гръмнат нито веднъж. Зола е „приятел на животните“, на Сезан пък не му дава сърце да стреля по малките птички с хубавата пушка, която е получил подарък от баща си. Най-често стрелят по някой стълб просто за удоволствието да чуят гърмежа. А стигнат ли до „някое изворче с четири върби, които са като сиво петно върху ярката земя“, оставят птичките на мира и започват да говорят за любов.

Любов? Те, поетите! Тези младежи по на осемнадесет, седемнадесет и шестнадесет години са прогонили дори жената от своя идеален мир. Страхуват се от нея, но се мъчат да си внушат, че този сковаващ ги свян е само „сурово въздържание на възвишени момци“, унасят се в мечти и вече виждат във въображението си „красиви жени, срещнати на път, прелестни девойки, които се появяват внезапно в непозната гора и им се отдават през целия ден, а после изчезват като сенки в здрача“. Ако ловджийската чанта е празна, то поне главите им са пълни с мечти, а и чантата е натъпкана с книжки, които изпълват с чаровни видения самотата на тримата неразделни.

Един ден измежду кутиите с капсули и барут някой измъква книга от неизвестен автор, за когото не са чули и дума от никого, чието име дори учителите им избягват да произнесат пред тях: Алфред дьо Мюсе. Изведнъж в техните очи славата на Виктор Юго помръква. Отсега нататък не се разделят с Мюсе. Четат и препрочитат на глас стиховете му, чувствуват близки до душата си неговия изпълнен с духовита ирония романтизъм, „дързостта му на гениален хлапак“, неговия скептицизъм, предизвикателствата му и може би най-вече воплите му. Мюсе става тяхна „религия“, този Мюсе, който е надал „вика на отчаяние на своя век“. Нима могат да слушат равнодушни този вик? С разтреперан от вълнение глас и със сълзи на очи тримата повтарят безкрай горестните „строфи, политащи с шума на размахани криле“.

Какво вълшебство крие светът на поезията! Неразделните сами пишат стихове след стихове. Зола дори мечтае да напише в три песни една обширна история на човека под заглавие „Веригата на съществата“, която да обхване миналото, настоящето и бъдещето на човешкия род. Той, Зола, ще стане поет. Поет ще стане и Сезан. И Бай. И тримата ще станат поети. Ще живеят над хората, далеч от жалките им амбиции, от тяхната злоба и глупост. Ще пишат, ще познаят славата и любовта. Един ден ще отидат в Париж и ще го покорят. Един ден чиста и непорочна любов ще утоли жаждата им за идеал. Затворил книгите, излегнал се на тревата край реката, Зола със зареян в небето поглед разкрива душата си, говори: той би искал „жената да се ражда като дивите цветя, сред вихрите, сред росата, да бъде като водно растение, на което вечният поток мие сърцето и плътта“; дава обет, че „ще се влюби само в девица, девица-дете, по-бяла от снега, по-чиста от изворна вода, по-дълбока и по-необятна в своята непорочност от небето и морето“.

Сезан и Бай мълчат, слушат и гледат как димът от първите им лули се губи в здрачината.

* * *

Преди около тридесет години, през 1825-а, град Екс е получил владението над старинния манастир на рицарите от ордена „Св. Йоан Малтийски“, превърнал го е в музей и е настанил там рисувалното училище, което съществува още от 1766 г. благодарение на щедростта на херцог дьо Вилар.

Курсът в рисувалното училище е безплатен. Обучението се води от музейния уредник Жозеф Жибер^[10], човек на петдесетина години, сам той художник, възпитан в най-строга академична традиция, специализирал се като портретист на духовници, генерали, испански инфанти и често удостояван с държавни поръчки. Между многото му ученици е и добричкият Филип Солари, който се готви за скулптор. Следвайки неговия пример, Сезан се записва във вечерния курс.

Луи-Огюст едва ли се е противопоставил на желанието на сина си да посещава рисувалното училище. За него рисуването, живописта, както и музиката, са изящни изкуства, с които децата на богати семейства имат право да запълват свободното си време. Дъщеря му Мария например рисува малки акварели. А Пол, щом това му прави удоволствие, нека ходи да се затваря след училище в стария Малтийски манастир под строгия надзор на Жибер; така е по-добре, хиляди пъти по-добре, отколкото да се шляе по кафенетата или да тича подир момичетата.

В рисувалното училище Сезан попада в съвсем нова за него среда. Повечето от младежите, които посещават това училище, се готвят за някоя професия в областта на изкуството. Мнозина искат да станат живописци, като например Огюст Трюфем^[11] — брат на скулптора Франсоа Трюфем, или пък синът на един беден обущар, Нюма Кост^[12], който е три години и половина по-малък от Сезан. Нюма е трудолюбив момък, учи в безплатното рисувално училище на християнските отци, а вкъщи неуморно чете и се самообразова. Сезан бързо се сприятелява с него, както и с десет години по-възрастния Жозеф Вилвией^[13], прилежен и разумен живописец с буржоазни вкусове, който в най-младите си години е бил ученик на приятеля на Енгър, художника Гране. Сезан се сближава и със седемнадесетгодишния Жозеф Юо^[14], чийто баща от гравьор на камеи и раковини е станал градски архитект на Екс. Жозеф Юо е момък с всевъзможни заложби; има влечение към сцената, но и към архитектурата и рисуването. Всички му предричат най-блестящо, а — кой знае? — и най-славно бъдеще.

Понякога Сезан отива в музея да погледа изложените картини и статуи. Музеят в Екс е открит от 1838 г. Отначало там е имало само фрагменти от антични скулптури и картини от първия музеен уредник Клериан. Постепенно сбирката се е обогатявала, особено през 1849 г., когато Гране завещал на родния си град някои от своите произведения и колекциите си. По-късно други дарения и завещания са увеличили богатството на музея. Сезан разглежда изложените картини, повечето от които са дело на не много известни френски и италиански майстори от 17. век, на така наречените „tenebrosi“ с техния усложнен маниер, близки до Караваджо и бароковите художници. Застоява се дълго пред „Картоиграчи“ — три фигури, обездвижени в добре уравновесени пози, — която според каталога на музея е от Луи Льо Нен.

Както пред гравюрите на „Magasin pittoresque“, Сезан се унася в мечти и пред картините… Понякога взема четка и се опитва да възпроизведе по памет тази или онази картина от музея или някоя потънала в прах цветна литография, която е зърнал във витрината на антиквар…

* * *

През октомври 1857 г. Сезан и Бай постъпват в първи клас, Зола минава за втори. Той е завършил трети клас с блестящ успех: получил е първа награда за най-добър ученик, отличил се е по всички предмети, включително вероучение и рисуване. Сезан също е получил първа награда за най-добър ученик, но по тези два предмета няма дори похвала, каквато впрочем не е получавал през никоя учебна година. Сега Зола явно превъзхожда другарите си по френски език и литература. Във втори клас той получава за домашна работа някаква тема, която по собствен почин разработва в стихове, и това съчинение прави толкова силно впечатление на учителя му по френски, че той му казва: „Зола, вие ще станете писател!“ Възможно е тези думи да са подхранили до известна степен мечтите на Зола за бъдещето.

За жалост материалното положение на семейството става от ден на ден по-тежко. Изпаднали в крайна мизерия, която ги притиска все повече и повече, Зола са принудени непрекъснато да се местят от квартира на квартира. От авеню Миним на края на града са се пренесли на улица Мазарин в едно до немай-къде бедно жилище от две стаички с прозорец към тясна уличка, затворена от развалините на старите градски стени. Семейството на Зола не притежава вече нищо, няма дори мебели, нищо, освен дългове и дългове. На всичко отгоре през ноември умира бабата на Емил. Тази енергична и сърцата жена (тя е от областта Бос край Париж), която е нямала бял косъм на главата си, не е знаела през живота си що е умора, никога не е изпадала в униние пред злата съдба, винаги е намирала хиляди начини да облекчи немотията на семейството и е умеела да използува по най-добър начин оскъдните семейни доходи. След нейната смърт положението им се влошава още повече, става едва ли не отчаяно. Госпожа Зола решава да замине за Париж и там да търси помощ от някогашните познати и приятели на покойния й мъж.

Емил Зола остава в Екс сам с дядо си. Въпреки всички трудности, които преживява семейството, той не пада духом. На приятелите си говори за „непоколебимата си смелост“. Бедността никак не го плаши и той се зарича още отсега да отдаде целия си живот на „труд и борба“. Неразделните продължават екскурзиите си, разпалват се само при мисълта за мансардите, в които се раждат „великите идеи“. От някой самотен връх, далеч от омразния град, продължават да декламират поемите на Мюсе и виждат във въображението си своите бъдещи любими, „мургави и засмени девойки… богини на жътвата и гроздобера“ или пък „бледо русокосо“ момиче с „върбов венец на глава, което пристъпва отмаляло, сякаш всеки миг ще напусне земния живот“.

Понякога Сезан взема блока си, за да скицира някое случайно открито живописно кътче…

Неочаквано през февруари 1858 г. Зола получава от майка си писмо: „Повече не можем да живеем в Екс. Продай каквото е останало от покъщнината. С парите все ще можеш да купиш третокласни билети за теб и за дядо ти. Побързай. Чакам те!“

С какви ли чувства Зола е прочел това писмо и е споделил съдържанието му със Сезан и Бай. Уви! Настъпил е краят на прекрасния им дружен живот. Но не, нищо не е загубено! Зола просто отива в Париж. Един ден ще го последват и другите двама. Един ден тримата пак ще се съберат там, в столицата, и рамо до рамо ще водят борбата, свързани в братска дружба и верни на младежките си мечти.

След един последен излет до Толоне и до язовира Зола се разделя с приятелите си и тръгва, пръв от тримата неразделни, „да търси — както казва той — венеца и любимата, които бог е предопределил за (техните) двадесет години“.