Анри Перюшо
Животът на Сезан (26)

V.
Последният сезон

Живях могъщ и сам, о боже, в твойто име,

спокойно да заспя сън земен остави ме!

Алфред дьо Вини, „Мойсей“

Една сутрин през февруари 1904 година, когато тръгва за павилиона в Лов, Сезан среща на стълбите един съвсем млад човек с буйна коса, брада и мустаци, който го запитва:

— Господин Пол Сезан, моля?

Сезан сваля шапка с широк размах и отговаря:

— Ето го! Какво искате от него?

Ранният посетител е Емил Бернар. От онова време, вече доста далечно, когато пламенно се е възхищавал от картините на Сезан в магазинчето на Танги, той е пътувал много. Сега пристига от Египет, където е прекарал единадесет години. Слизайки в Марсилия с жена си и двете си деца, решил да осъществи отколешната си мечта: да види Сезан, своя „стар учител“. Сезан го приема толкова благосклонно, че Бернар решава да остане в Екс цял месец.

През този месец Сезан, винаги доволен, когато срещне човек, пред когото може „да се отпусне“, поддържа с младия живописец най-сърдечни отношения, дори поставя на негово разположение приземния етаж на павилиона в Лов, за да може да работи, необезпокояван от никого. Бернар би искал „да знае всичко“ за Сезан и затова почти не се отделя от него; надява се „да научи някои неща от човека, който много е преживял и много знае“. Двамата художници се виждат постоянно.

Въпреки че диабетът продължава бавно да руши здравето му — очите му са „подути и зачервени, лицето подпухнало, носът леко посинял“, — Сезан не престава нито за миг да рисува.

— Всеки ден напредвам по малко, а това е главното — казва той на Бернар.

Непрекъснато работи над голямото си платно Къпещи се жени, но рисува и пейзажи около „Черния замък“ и натюрморти в ателието. С упорито настървение преработва платната си, търсейки да постигне мечтаното съвършенство. Пред изумения Бернар един натюрморт с три черепа мени почти всеки ден цвета и формата си.

По всичко личи, че голямото табло Къпещи се жени е „в състояние на бурни преобразования“. Бернар, който работи на приземния етаж, чува Сезан как снове нагоре-надолу в ателието си, вижда го често и да излиза в градината, където сяда и се замисля угрижен, после изведнъж става и се втурва пак към ателието. Веднъж Сезан вижда натюрморта, над който работи Бернар, и тъй като намира, че не е съвсем по вкуса му, пожелава да го поправи, но когато младият художник му подава палитрата си, избухва:

— Къде ви е неаполитанската жълта? Къде ви е прасковената черна? Къде ви е сиенската земя, кобалтовата синя, гореният лак?…Невъзможно е да се рисува без тези бои.^[1]

И под яростните удари на четката му стативът започва така да се клати, че платното насмалко не пада на земята.

Тази творческа треска затихва само в редките мигове на отдих. Тогава за всеобща изненада Сезан става добродушен, дори весел. Понякога вечеря у семейство Бернар, които са наели малко жилище на улица Театър. Случва се дори да си поиграе с двете им деца, друса ги на коленете си и казва, че бил „дядо Горио“. Рядко обаче забравя напълно грижите си за живописта. Налегнат ли го отново, тогава тишина! Децата да вървят да спят!

Неуморно той втълпява на Бернар разбиранията си, внушава му, че „трябва да се върнем към класиката посредством природата, т.е. посредством усещането“, че „всичко в природата взема формата на сферата, конуса и цилиндъра“, че „рисунък и цвят са неотделими“. „Като живописваме, ние и рисуваме — повтаря Сезан. — Колкото по-съзвучни стават цветовете, толкова по-точно и ясно се очертава рисунъкът. Когато цветовете достигнат пълната си звучност, формата е завършена. Контрастите и съотношенията между тоновете, ето тайната на рисунката и моделировката.“ „Сега убежденията на Сезан са повече от всякога цялостни, безусловни“ — казва Бернар. Той порицава школата на „Bozards“ — Бугро и неговия Салон. „Целта на художника е да работи, без да обръща внимание на другите, и да се усъвършенствува — заявява той. — Останалото не заслужава дори ругатня.“ Не живописец стои срещу Бернар, а самата живопис, „живата живопис“. Сезан съществува само като функция от четките си. Всичко видяно буди у него размишления от пластически порядък. Когато вечеря у Бернар, често млъква, за да съзерцава плодовете, ястията, чашите, чиниите или за да изучава лицата на домакините „с оглед на ефекта на лампата и сянката“.

Поканил веднъж новите си приятели на разходка по хълма на „Черния замък“ — където ги учудва със забележителната за годините си пъргавост, — той непрестанно им говори за изкуство, макар понякога да е принуден да върви на четири крака. „Роза Боньор беше дявол жена, тя съумя да се отдаде изцяло на живописта“ — говори Сезан, като пълзи между скалите. И ако по чудо не говори за живопис, се увлича по любимите си поети. На връщане от „Черния замък“ високо рецитира на един дъх „Мърша“ от Бодлер.^[2]

Сезан е само страст, трепет, пориви. Възторзи и гневни изблици. Когато говори за Писаро, починал неотдавна на седемдесет и три години^[3], той си спомня с благодарност за дните, прекарани в Овер-сюр-Оаз, където „скромният и колосален Писаро“ го е запознал със законите на импресионистичното изкуство, и се провиква с лиричен патос: „Той беше същински баща за мен, нещо като дядо Господ.“ Но не минава миг и омразата му срещу прогреса избухва с отмъстителен сарказъм. Размахва бастуна си срещу надзорника по пътищата, срещу инженерите, тия маниаци на правата линия, които според него загрозяват всичко.^[4] Уви! Пристъпи на слабост често му напомнят за болестта, която го разяжда. Възбудата му стихва, той се умълчава.

— Да не говорим повече, много съм уморен — едва мълви Сезан; — би трябвало да бъда по-разумен, да си стоя вкъщи, да работя, само да работя.

Бернар не е бил предупреден за болезнения ужас на Сезан от физически допир. Един следобед, виждайки го, че залита, той се спуска да му помогне. Старият художник се извръща разярен, нагрубява го и си тръгва с ускорена крачка, за да се прибере по-скоро в павилиона Лов. Бернар, изпаднал в недоумение, тръгва подир него. И докато оставя нещата си в приземния етаж, Сезан изскача ненадейно пред него „с изцъклени очи“. Бернар понечва да се извини, но Сезан дори не слуша какво му говори и крещи като побеснял:

— Никой няма да се докосне до мен, никой няма да стъпи на врата ми. Никога! Никога!

И с бързи крачки се изкачва в ателието си, като така силно затръшва вратата, че цялата къща потреперва.

Втрещен, Бернар напуска павилиона, уверен, че никога вече няма да види художника. Но ето че още същата вечер, за голямо негово изумление, в дома му пристига Сезан, без да направи и най-малък намек за случилото се през деня — сякаш нищо не е било. На другия ден Бернар отива при госпожа Бремон, за да сподели с нея недоумението си, но тя веднага го успокоява. Поведението на Сезан никак не учудва тези, които го познават.

— Самата аз — му казва тя — имам заповед, като минавам край него, да не го докосвам дори с крайчеца на полата си.

Впрочем малко по-късно Сезан моли Бернар да забрави неприятния епизод.

— Не обръщайте внимание, тези неща ми се случват въпреки волята ми; не мога да понасям да ме докосват и такъв съм открай време.

С подчертаната си склонност към теоретическите дискусии Бернар постоянно разпитва Сезан: „На какво почива вашият начин на виждане? Какво разбирате под думата природа? Достатъчно ли са съвършени нашите сетива, за да ни позволят да общуваме безпогрешно с това, което наричате природа?“ Сезан се дразни от такива умувания.

— Повярвайте ми, всичко това не заслужава дори ругатня — казва той на Бернар. — Това са професорски измишльотини… Бъдете художник, а не писател или философ.

Но Бернар упорствува, връща се отново на въпроса, развива идеи, които карат Сезан да настръхва.^[5] Старият художник кипва.

— Разберете — сопва се той грубо един ден на Бернар, — че аз смятам за празна работа всички теории и никой няма да ми стъпи на врата. — И още веднъж зарязва Бернар насред пътя. — Истината е в природата, ще го докажа — виква му той, като си тръгва.

Такива спречквания скоро се забравят. Когато семейство Бернар си заминават, Сезан се разделя с тях с тъга. Ще му е мъчно за тях, защото са внесли малко оживление и топлота в съществуването му. Сега той чувствува по-тежко самотата, а и болестта не му дава покой. Страда постоянно от главобол, чувствува се преуморен. Бернар се опитва да продължи дискусиите с писма. Сезан отклонява. Силите му отпадат и сега никак не му е до подобни интелектуални упражнения. Отговаря накратко на Бернар, че „художникът трябва да се пази от литераторски настроения, които толкова често го отклоняват от истинския му път — конкретното изучаване на природата — и го карат да се лута твърде дълго в безпочвени умозрения.“ Бернар подготвя за списанието „L’Occident“ дълга студия за Сезан. Старият художник му благодари. „Но — добавя той — винаги ще повтарям това: художникът трябва да се посвети изцяло на изучаването на природата и да се стреми да създава картини, които да ни учат на нещо. Приказките за изкуството са почти излишни.“^[6]

Бернар не е доволен от кореспонденцията си със Сезан. Когато преди години е кореспондирал с Ван Гог, му е било много лесно да извлече от неговите писма елементите на някаква естетика, а сега едва успява да изтръгне от Сезан някои оскъдни и доста неопределени формулировки. Бернар, за когото всеки проблем на изкуството трябва да може да се формулира точно, просто недоумява. Той дори се съмнява дали самият Сезан има ясна представа за проблемите, които се опитва да разреши — дали въобще Сезан е интелектуално развит.^[7]

Горещините на започващото лято измъчват болния художник, който — както сам се изразява доста странно — се намира „под ударите на мозъчни смущения“. За да си спести излишните усилия, той не слиза за обяд на улица Булгон; наредил е госпожа Бремон да му носи всеки ден храна в ателието Лов. Животът му се разстройва.

Преди година е учредена нова художествена изложба — Есенният салон, спечелен напълно за новите идеи. Неговите организатори искат тази година да почетат Сезан, като му отредят цяла зала; това е равносилно на тържествено признание. Възползувайки се от случая, Сезан решава да прекара известно време в Париж с надеждата да се поосвежи. Настанява се при жена си и сина си на улица Дюпере 16 близо до площад Пигал. Щом се разчува, че старият художник е пристигнал в Париж, много хора идват да го посетят. Тези прояви на симпатия го трогват, но колкото и да му са приятни, го изморяват. Той скоро побягва, отива във Фонтенбло, но и там не се задържа дълго. Без дори да дочака откриването на Есенния салон, се връща към самотата си в Екс.

И докато там отново подхваща работата си, която никога не може да остави за дълго, в Париж се разгаря остра борба около тридесетината негови картини, показани на Есенния салон в „Гран Пале“ от 15 октомври до 15 ноември.

Енергията, с която го защищават младите художници, може да се сравни само с язвителните нападки на противниците му:

„Художествена изява, която подобава на художник от Мадагаскар.“

„Трябва да си Гоя, за да си позволиш да рисуваш с кал.“

„О, Сезан! Блажени са низшите духом, защото тяхно е царството на изкуството.“

„Нищо по-отвратително от това не може да има: лъжливо, брутално, налудничаво.“

Такива са между многото други някои от оценките на определена категория критици, които настръхват само като чуят името на Сезан.^[8] Нищо, нито изключителният интерес на младите живописци към творчеството на художника от Екс, нито високите цени на картините му при разпродажбите, нито откупките от страна на големи колекционери и чуждестранни музеи, нищо не е в състояние да внуши на тези критици ако не разбиране, то поне малко по-голямо спокойствие. Нищо не може да ги накара да се усъмнят в правотата си. Тяхното отношение не се е променило никак от времето на първите импресионистични изложби.

„Този художник е искрен — пише «Le Petit Parisien», — има ревностни почитатели; сигурно би могъл да работи и другояче…, но предпочита да разлива бои върху платното и да ги размазва с гребен или четка за зъби. И току-виж, раждат се пейзажи, морски изгледи, натюрморти, портрети… както се случи, на късмет, а маниерът напомня донякъде рисунките, които правят децата, като мачкат глави на мухи в гънките на лист хартия.“ Сезан е мистификатор. На всичко отгоре всеки знае, че дължи известността си на Емил Зола.^[9]

Съмнително е дали Сезан чете тези статии. Той работи и се надява да напредне още малко, преди да умре. И както е писал през май на Бернар, „работата, която ни дава възможност да постигнем напредък в нашия занаят, е достатъчна отплата за това, че не ни разбират глупците“.

* * *

Много са хората сега, които поемат пътя за Екс, за да се срещнат със Сезан. Посещенията на художници и литератори, на колекционери и търговци^[10] развличат художника, разведряват малко еднообразието на живота му, „онова еднообразие — пише той на Бернар, — което се поражда от неспирното преследване на една и съща, единствена цел и в моменти на физическа умора довежда до особено умствено изтощение“.

Без да обръща внимание на умората и изтощението, Сезан продължава упорито да работи било сред природата пред избрания мотив, било в ателието. „Чрез работата трябва да докажа, че съм прав“ — казва той. Това е мисълта, която не го напуска. Започнал е портрет на градинаря си в Лов — Валие: „Ако успея да изпиша този човек, теорията ми ще се окаже вярна.“ Непрекъснато се връща и към Големите къпещи се. Ще успее ли да завърши окончателно тази картина? Ето вече десет години, откакто се е захванал с нея, откакто я работи и преработва. „Почти не смея да го призная“ — казва той. Вечерният покой се спуска над него. Той съзерцава смирено дългия си път, творчеството, което ще остави.

С прости думи Сезан благодари на Роже Маркс за статията му върху неговата живопис, излязла в „Gazette des Beaux-Arts“: „Възрастта и здравословното ми състояние не ще ми позволят да осъществя мечтата в изкуството, към която съм се стремил през целия си живот. Но ще бъда вечно признателен на проницателните любители, които въпреки моите колебания имаха усета да разберат опитите ми да обновя собственото си изкуство. Според мен ние не можем да заменим миналото, можем само да прибавим ново звено към него. Когато човек има темперамент на живописец и художествен идеал, тоест концепция за природата, необходими са съответни изразни средства, за да бъде разбран от средната публика и да заеме подобаващо място в историята на изкуството.“

Със същата, донякъде меланхолична скромност Сезан приема посетителите си. Показва им своите картини, споделя с тях размишленията си.

— Изкуство, което няма за основа чувството, не е изкуство — казва той, но добавя: — Трябва и да се мисли, окото не е достатъчно, необходим е размисъл.

Един от посетителите му, Франси Журден, го запитва какъв вид етюди би препоръчал на начеващ художник:

— Да рисува кюнеца на печката си — му отвръща Сезан и пояснява, че за него е важно преди всичко отражението на светлината върху формата и средствата да се предаде то върху платното.

През януари Камоан идва на гости у Сезан. Малко по-късно, през март и Бернар се отбива в Екс. По това време при стария художник са жена му и синът му. Той поканва Бернар на обяд. На трапезата не снема поглед, изпълнен с бащинска любов, от сина си, от своя „изгрев“, както казва той.

— Сине, ти си гениален човек! — постоянно повтаря Сезан с повод и без повод.

С настъпването на лятото той отива отново да прекара известно време във Фонтенбло, тъй като все по-трудно понася горещините. Сега още по-малко от миналата година го привлича шумният живот в Париж. Творчеството му обаче продължава да предизвиква най-разпалени коментари. В броевете си от 1 и 15 август и от 1 септември „Le Mercure de France“ публикува резултатите от голяма анкета върху „Съвременните тенденции в изобразителното изкуство“. Сезан е вече име от такава величина, че един от въпросите на списанието се отнася само за него: „Какво мислите за Сезан?“ Разбира се, на този въпрос се дават най-различни отговори: възхищение и злъчни подигравки, упорито неразбиране и безрезервна възхвала.^[11] Едни виждат в лицето на Сезан „гений“, „един от големите майстори на френското изкуство“, за други той е само „пиян каналджия“ или „хубав, но горчив плод“. Някои предричат на творчеството му най-трайно и дълбоко влияние, други казват, че то неизбежно ще потъне в забрава. Споровете се разгорещяват след откриването на Есенния салон, където тази година са изложени десет Сезанови табла.

Сезан, който се е върнал в Прованс, този път изпитва голямо и неочаквано удовлетворение, като прочита в „Le Mémorial d’Aix“ една особено хвалебствена статия: „Художникът Сезан бе обсипан с цветя от най-големите знаменитости на художествената критика.“ В „Le Mercure de France“ Жан Пюи пише за него: „Той изведе импресионизма на традиционен и логичен път. Неговото учение е неизмеримо… Твърде малко познат в Екс или твърде често отричан, ние поздравяваме живописеца Сезан с успехите му в изкуството.“

Но Сезан не си прави илюзии. Той знае добре, че докато е жив, нито една негова картина няма да влезе в музея на родния му град, знае, че музейният уредник Понтие никога няма да сложи оръжие.

* * *

По случай карнавала, който се празнува тази година в Екс за петнадесети път^[12], са възложили на Солари да изработи декорациите на колесниците, така че скулпторът ще може да спечели малко пари. През януари 1906 г., по време на работа, той заболява от пневмония. Пренасят го в болницата, където умира на 17 януари. С него си отива последният другар на Сезан.

Няколко седмици преди това Солари е завършил един бюст на Зола, предназначен за градската библиотека. От своя страна, госпожа Зола е подарила на общината за спомен от писателя ръкописите на серията „Три града“: „Лурд, Рим и Париж“. В неделя на 27 май общината открива тържествено бюста на Зола в библиотеката. Там Сезан се среща с госпожа Зола, Нюма Кост и с тогавашния подпредседател на Сената Виктор Леде. По тези повехнали лица, носещи отпечатъка на времето — къде си ти, красавице Габриела? — в този бюст на Зола, дело на вече изстинала ръка, Сезан вижда отново своята младост. Цялата му младост е тук, възкръснала изведнъж, тъй близка до сърцето му. Дори кметът на Екс му напомня за младежките години: това е Кабасол, синът на някогашния съдружник на Луи-Огюст. Кабасол става, благодари на госпожа Зола, говори за делото на писателя, за голямото място, отредено в неговото творчество на град Екс под името Пласан, припомня за дружбата на неразделните.

Сълзи блясват в очите на Сезан. Ето че след кмета става Нюма Кост. Той страда от сърдечна болест, която приглушава, дори прекъсва от време на време задъхания му от вълнение глас: „Тогава ние бяхме в зората на живота, изпълнени с необятни надежди, с желание да се издигнем над социалното тресавище, в което виреят завистта и безсилието, лъжливите авторитети и болните амбиции. В нашите редици мечтаехме да превземем Париж, да завоюваме това интелектуално огнище на света, и ковяхме оръжието си за тази исполинска битка сред природата, сред самотата на голата пустош, край сенчестите потоци или по върховете на мраморните стръмнини…“

Борба! Слава! Декламации по скалистите възвишения! Къпания в Арк! О, колко далеч изглежда всичко това сега! Развълнуван до дъното на душата си, Сезан слуша. Картините от миналото се нижат пред него. В заляната от слънце борова гора щурците отправят своя химн към светлината; Зола, Бай и самият той с душа, упоена от пролетта, хвърлят предизвикателства към живота. „След като пръв от всички нас замина за Париж — продължава Нюма Кост, — Зола изпращаше на стария си приятел Пол Сезан своите първи творби, а същевременно ни доверяваше надеждите си. Четяхме писмата му по хълмовете, под сянката на зелените дъбове, както се четат бюлетините на започнало сражение…“ Но Сезан не издържа повече, избухва в ридания. Картините от онова време раздират сърцето му. В този бюст на Зола не е ли погребана и младостта му, голяма част от живота му? Не са ли се събрали в този неделен ден да почетат в траур онова, което са били, което е бил той? Животът му е мъртъв!

Да, ти направи ме могъщ и сам, о Боже,

спокойно да заспя сън земен остави ме!

Понякога в мигове на униние и слабост — болестта вече не му дава покой — Сезан си рецитира, малко изменени, стиховете на Вини. Той е само на шестдесет и седем години, но чувствува, че краят му е близък. С трескаво ожесточение, в което хвърля сетни сили, рисува, рисува, мъчи се да напредне още малко към целта, която собствените му изисквания непрестанно са отдалечавали. „Приятелите на изкуството“ в Екс отново са го поканили да участвува в изложба, този път „почетно“^[13], но Сезан е накарал да прибавят в каталога след името му пълното със скромност и благодарност означение: „Ученик на Писаро“. Съвършенството е неуловимо. Може би новите поколения ще поемат делото му оттам, където той ще го остави.

— Аз съм жалон. Ще дойдат други… — казва той на Морис Дени, който заедно с К. Кс. Русел също идва на поклонение в Екс.

* * *

Юли. Тревата е суха, трошлива като слама. Скалите горят. Никога горещините не са били тъй мъчителни за Сезан. Бъбреците го болят. Краката му са само рани. В желанието си да използува хладината на ранното утро, той е на крак още от четири и половина пред статива си. След осем часа вече няма смисъл да упорствува; по това време температурата става „непоносима“, умът му се замъглява, дори „не мисли вече за живопис“. Струва му се, че светът повяхва, че се разпада: въздухът е пълен с прах и е „в окаян тон“, жегата е „вцепеняваща, отвратителна“! Изтерзан от физически болки, Сезан се дразни от всичко. Нарича „лепка“ и „чернокапец“ един свещеник, който търси случай да се запознае с него. Дори не ходи вече да слуша службата в катедралата, защото „на мястото на стария капелмайстор Понсе е дошъл едни смахнат поп, който свири на органа, и то толкова фалшиво… че ми става лошо, като го слушам“.

И въпреки горещините, въпреки слабостта си, въпреки честите виения на свят Сезан работи. Работи безспир и съжалява, че напредналата възраст вече се отразява на „цветовите му усещания“. В края на юли един лек бронхит не прекъсва нито за ден търсенията му. За зла участ през август става още по-горещо: „страхотна“ жега. Следобед Сезан кара постоянния си файтонджия да го отвежда на брега на Арк при моста Троа Соте или до разклона на пътя за Монбриан. Там поне, под сенките на големите дървеса, които образуват „свод над водата“, може да прекара в рисуване няколко сравнително „приятни“ часа. Но светът като че се разлага. „Зловонието на въздуха сякаш ме задушава — казва Сезан… — разлива се такава мръсна светлина, че природата ми изглежда грозна.“ В други моменти забелязва с дълбока печал, че никога не ще успее да предаде в чудната му сложност „великолепното богатство на цветовете, които оживяват природата“. Би могъл — възкликва той — да работи месеци наред край брега на реката, „без да мръдне от мястото си“, такова многообразие вижда в един и същ мотив, като се понавежда „ту по-надясно, ту по-наляво, за да го наблюдава. О, поне тази горещина, тази «чудовищна» горещина да можеше да престане!“ „Живея като в празно пространство — пише той на сина си, когото веднъж на седмица осведомява за работата си, за мислите си, за болестта си. — Само ти можеш да ме утешиш в печалното състояние, в което се намирам.“ Излиза от унинието си само за да избухне в гняв. Понтие е „мръсно говедо“, интелектуалците от неговия край са „тълпа скопци, идиоти и смахнати“, навсякъде около него „грабеж, самодоволство, корист, насилие, обсебване на творбите ви“.

През септември горещините като че ли понамаляват. Сезан си отдъхва. Приятно му е да се срещне с Камоан, тъй като с него могат спокойно да одумват Емил Бернар, който продължава да му пише и да му досажда. Сега за него и за Камоан този „Емилио Бернардинос, този най-изтънчен естет… е интелектуалец, натъпкал се със спомени от музеите“. Но това не е важно. Същественото си остава температурата. А с напредването на есента времето става „вълшебно“, пейзажът — „разкошен“.

Сезан рисува безспир и ако не бяха „нервите му“, всичко би вървяло добре. Всичко ли? Не. Ето например в началото на октомври файтонджията му си позволява да увеличи от три на пет франка цената на курса до „Черния замък“! Неокачествима наглост! „Дебелоглавият старик“ — така Сезан се е кръстил сега — сигурно няма да даде два франка повече на този автомедон.^[14] Предпочита да се откаже от файтона и да носи сам нещата си.

— Навсякъде усещам експлоатацията — казва той, като скърца със зъби.

Най-сетне дъжд! Тъй дълго очакваният дъжд! Започва обаче да вали като из ведро, истински порой. Гръмотевици трещят над Екс. На 13 октомври буря. Буря и на 14 октомври. „Нервната ми система е много отслабнала — установява Сезан. — Само маслената живопис ме крепи още. Трябва да продължавам.“ И той продължава. На 15 октомври сутринта пише на сина си, че е получил „малко морално удовлетворение“: „Продължавам да работя с мъка, но все пак излиза нещо“ — отбелязва той и в прилив на гордост добавя, че за старите художници, негови съвременници, той може да бъде само „гибелен съперник“.

Но трябва да продължава, само да продължава! Същия ден следобед, използувайки едно проясняване на времето, той отива пеша до мотива си недалеч от ателието в Лов. Отново се извива буря. Без да обръща внимание на дъжда, Сезан упорствува, продължава да рисува. Минават часове. Дъждът не спира. Най-после с просмукани от влага дрехи, зъзнещ, трескав, художникът със съжаление решава да си тръгне. Затруднен от статива, кутията с бои и всички други неща, които носи, едва върви. Внезапно загубва съзнание. Старият художник се сгромолясва на пътя. На същото място малко по-късно го намира коларят на една градска пералня и го отвежда все още в безсъзнание на улица Булгон.

Госпожа Бремон повиква веднага лекар и праща известие на Мария. Защо пък тази суматоха? В леглото Сезан е дошъл на себе си. Подчинява се с отвращение на нарежданията на лекаря, който впрочем е много изненадан от жизнеността на болния старец. На следния ден, по обичайното време, Сезан тръгва за ателието Лов, за да поработи над портрета на Валие. Този път за нещастие е прекалил: отново му прилошава и с голяма мъка той успява да се добере до улица Булгон, където ляга, за да не стане вече.

Посещения на лекаря, лекарства, виене на свят, отпадналост. Състоянието на Сезан се усложнява от белодробно възпаление. Но художникът не се е предал още. Тъй като не може да го повдига сама, госпожа Бремон иска да се вземе болногледач. Но Сезан има друго мнение по въпроса. Та той скоро ще почне пак да рисува. „Господине — пише той на доставчика си на бои, — мина седмица, откакто Ви поръчах десет туби горен лак №7, а още нямам отговор. Какво става? Отговорете моля, и то бързо.“

За нещастие тези вълнения са вече само откъслечни напъни. Сега болестта се развива извънредно бързо. На 20 октомври Мария пише на младия Пол, че трябва „да дойде колкото е възможно по-скоро“, че смята присъствието му в Екс „необходимо“. Има моменти, когато старият художник не е на себе си, бълнува. Обзет от несъзнателен гняв, той крещи омразното име на уредника на музея в Екс: „Понтие! Понтие!“ Друг път, когато се поуспокои, вика сина си. На 22-и госпожа Бремон изпраща в Париж телеграма: „Елате веднага двамата. Татко тежко болен.“ Сезан в леглото ту се оплаква, ту бълнува, ту мълви името на сина си. Зове: „Пол! Пол!“ Гледа вратата, откъдето очаква да се появи Пол. „Сине, ти си гениален човек!“ Но вратата не се отваря.

В Париж Ортанз е получила телеграмата на госпожа Бремон, но е побързала да я скрие от сина си, защото засега не може да замине за Екс: още не е привършила пробите си при шивачките.

Сезан не снема очи от вратата. Чака своя син, своя „изгрев“. Но вратата не се отваря.

Мария е излязла за малко. Госпожа Бремон е сама при Сезан. Вече не чува дишането му. Струва й се, че лежи неподвижен. Приближава се до леглото.

Сезан почива, отправил безжизнени очи към затворената врата.