Анри Перюшо
Животът на Сезан (17)

V.
Примирение

И рекох: кой би ми дал криле гълъбови? Бих отлетял и бих се успокоил; далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята.

Псалм LIX, 7–8

Когато през март се завръща в Париж, Сезан заварва групата на импресионистите доста разединена. Реноар и Сисле са решили да опитат щастието си в Салона и по този начин са се самоизключили от предстоящата изложба на импресионистите — четвъртата, — която ще се открие наскоро на авеню дьо л’Опера. Мнозина от членовете на групата са категорични: двойното участие е недопустимо, да се изпращат картини на официалното жури е равносилно на предателство.

Сезан не е разтревожен много от това решение на групата. Той пак ще направи опит да влезе в Салона, няма намерение да се представя още веднъж с импресионистите. За него въпросът е решен веднъж завинаги; не иска вече да участвува в изложба на импресионисти, та дори само с една картина, за да не намали шансовете си пред журито на Салона. И когато Писаро се опитва да го предума, той тутакси отклонява поканата под предлог, че „изпратените от него картини в Салона ще предизвикат затруднения“.

По същото време той прави „едно малко посещение за опипване на почвата“ на Гийме, който благодарение на компромисите си е станал важна личност в официалните кръгове на изкуството: сега е член на журито. Сезан, преглътнал срама, го замолва да се застъпи за него пред колегите си — „коравосърдечните съдии“.

Странна постъпка наистина, толкова повече, че Сезан не храни абсолютно никакво уважение към повърхностните произведения на Гийме, нещо, което вероятно не е скрил пред него, пък и е неспособен да премълчи. Странна и, нещо повече, унизителна постъпка. Но сега Сезан е готов на всичко, за да влезе в Салона, който при това подигравателно нарича „Салона на Бугро“. Навярно се надява, че приемането му в Салона ще означава преоценка на неговия случай, признание и звучна плесница за Академията. Да, готов е на всичко, само не да превие глава, нито да прави онези компромиси, които са най-добрият пропуск в очите на журито. Отзивчивият и сърдечен Гийме, винаги добър другар, обещава да се застъпи горещо за Сезан.

След разговора с Гийме Сезан напуща Париж през април и се установява в Мельон. Оставя на Танги ключовете от жилището си на улица Уест, за да може да показва картините на купувачи, — ако такива случайно се появят.

* * *

В Мельон Сезан води най-уединен и затворен живот. Рисува — това е всичко. Рисува, сякаш се е откъснал от света. Посвещава се всецяло на задачата, която вече смята за своя в изкуството, задача необикновено сложна и трудна: да претопи в едно, ако е възможно, светлината, разлагаща предметите, и техния вътрешен строеж, който им придава реалност в пространството; да се опита да съчетае баграта — завоевание на импресионистите, с формата — наследство от великите класици; да съгласува с противоречивите им изисквания рационалните построения на класицизма със сетивното обаяние на импресионизма; да се издигне до онзи синтез, при който възприятие и размисъл взаимно се стимулират; да се опита да примири революцията и традицията, като превъзмогне едното и другото — с една дума, както казва самият той, „да направи от импресионизма нещо устойчиво и трайно като изкуството в музеите“.

Сезан е до такава степен погълнат от работата си, че дните му текат съвсем еднообразни. От време на време получава по някое писмо. (Въпреки подкрепата на Гийме върху него пак се е стоварила „сухата гилотина“, както шеговито се изразява той: журито е отхвърлило картината му.) Понякога за кратко време отива в Париж. Това са единствените развлечения в монотонния му живот. През юни, по покана на Зола, прекарва около две седмици в Медан.

Миналата година, като е писал на стария Флобер за покупката на къщата в Медан, Зола му е пояснил, че е купил нещо като „зайчарник“. „Само девет хиляди франка — добавя той. — Казвам Ви цената, за да не си помислите, че е кой знае какво. Литературата ми заплати тоя скромен подслон на село, който има единствената заслуга, че е далеч от железопътна гара и че наоколо няма никакви буржоа.“ Но „зайчарникът“, построен някога от един управител на „Кафе Америкен“, бързо се преустройва. Зола постоянно го разширява и престроява, тъй като сега прекарва там осем месеца от годината.

Това селце с двеста жители, потънало в зеленина край брега на Сена, става главната квартира на Зола; там романистът приема безбройни посетители, приятели, почитатели, литератори, театрали, артисти и художници, издатели, директори на вестници. Изтръгнат от отшелническия си живот, Сезан сигурно изпитва известно смущение сред шума и оживлението в Медан, които съставляват щастието на Зола.

Успехът, парите са позволили на писателя да задоволи най-съкровените си желания. Сега той е освободен от материални грижи и може да се разгърне напълно. Сезан, който винаги се е задоволявал с една крива маса, с какво да е легло, с изтърбушен стол, гледа слисан просторния кабинет на Зола (десет метра дълъг, девет метра широк, и пет и половина метра висок), където майсторът работи, седнал на кресло в стил Луи XIII, пред огромно бюро край монументална камина, на чийто димник, носен от два каменни исполина, е написано с големи златни букви „Nulla dies sine linea“.^[1]

Прекомерен лукс цари навред в къщата на Зола, истински музей на наивната показност и романтичните излишества — мебели, претрупани с фаянсови фигурки и вази, статуетки, предмети от бронз, мед и слонова кост, дърворезби, миниатюри наред с рицарски доспехи и огромни гоблени по стените. Тук си дават среща всякакви стилове, епохи, страни, размесени с доста съмнителен вкус: арабски, готически, японски, венециански, оригинали и имитации, старинен църковен амвон над една ниша, окачен на тавана ангел от слонова кост с разперени криле, прекрасна статуетка от 18. век редом с някаква керамика без стойност, пазарски кимона и стари литургични одежди. Ако преди идването на Зола в Медан не е имало нито един буржоа, сега вече не е така. Сезан има чувството, че е дошъл на посещение у министър.

Зола се държи със Сезан все така приятелски, все така сърдечно и внимателно, както преди. Сега може би е дори прекалено внимателен към стария си другар, на когото щастието не се е усмихнало. Бедният Сезан! А какви мечти лелеяха някога в Екс заедно с Бай! Но такъв е животът, убива едни, издига други. Вместо някогашните му приятели днес чужди хора образуват триумфалната свита на Зола. С изключение на верния Алекси, който се увлича повече по жените, отколкото по перото, днес нито един от последователите на писателя, нито един от тези, които завистниците наричат „господата Зола“, не е от Екс — нито Сеар, нито Еник, нито Юисман, нито онзи набит веселяк, страстен гребец, любител на хубавите вина и вкусните ястия и голям женкар — Ги дьо Мопасан. Бедният Сезан! Бедният гений, провалил се в изкуството! Любезността на Зола издава дълбоко съчувствие.

Въпреки непривичната за него атмосфера в дома на Зола, въпреки непрестанните посещения на много или малко важни личности, които го смущават и които избягва, Сезан се чувствува сравнително добре в Медан. Околностите са прелестни: ливади, овощни градини, дълги редици тополи и върби по брега на Сена. Той ходи да рисува край реката, сред тишината, нарушавана понякога само от свирката на влака или от пискливата сирена на влекач.

* * *

Към 20 юни Сезан се връща в Мельон. Започва отново отшелническия си живот.

Става рано, ляга малко след осем вечерта и непрекъснато рисува. Работи седмици наред над един и същ мотив. Нищо вече не е леко и просто за него. С течение на годините расте и взискателността му, която поражда все нови и все по-големи трудности. Най-малката мазка повдига безброй проблеми. Спира се преди всяко докосване на четката, измъчва се над платното, а понякога, уморен от упоритото напрягане, отчаян, че не постига търсения резултат, захвърля картината или в пристъп на гневно разочарование я унищожава. Сега за него съществува само една възможност: да доведе до върховно съвършенство започнатата творба — или да я остави незавършена. Средни постижения за него няма. Сезан въздиша и тика нагоре скалата си.

През октомври отруденият пак си позволява едно малко развлечение. Поисква от Зола билети за пиесата, поставена по романа „Вертеп“, която се играе от януари насам в театър „Амбигю“. Връща се много доволен от представлението. „Бях на най-хубавото място — пише той на Зола, като му благодари — и въобще не заспах.“

Есен. Зима. През тази 1879 година зимата е необикновено сурова, а на това отгоре почти навсякъде не достига гориво. През декември температурата спада до 25 градуса под нулата. Натрупаният сняг се превръща в лед. Сезан не обича да рисува снежни пейзажи, защото снегът се топи бързо, и не успява да завърши картината си. Но тази зима студът се задържа и Сезан отива да рисува в близката гора Фонтенбло, където има достатъчно време да наблюдава с опитното си око и да пресъздава върху платното безбройните рефлекси, плъзгащи се по белия сняг. Всяка мазка прибавя нещо към чудното богатство на нюансите, с които Сезан насища платното, като нито за миг не престава да ги подчинява на общата хармония. Въпреки пищния колорит и тази строго изградена картина радва с обаятелната си простота.

За Сезан светът се свежда до размерите на неговото платно. Той не вижда нищо друго. Животът му е затворен — херметически.

Зола изпраща на приятеля си всички свои книги, щом излязат от печат. Сезан най-добросъвестно потвърждава получаването им и дори се опитва в писмата си да прави нещо като литературна критика. Така през февруари получава новия роман на Зола „Нана“.

„Великолепна книга — пише Сезан, — но жалко, че вестниците сякаш предварително са се наговорили да не пишат нищо за нея. Наистина в нито един от трите малки вестника, които получавам тук, не съм видял отзив за книгата. Тази констатация малко ме огорчи, защото такова мълчание показва прекомерна незаинтересованост по въпросите на изкуството или целомъдрено, но преднамерено равнодушие, което обаче не проявяват при други случаи.“

Зола сигурно се е позасмял, като е прочел писмото. В каква пустиня се е залутал Сезан, та не е чул и най-слаб отзвук от невероятния шум, предизвикан от „Нана“? От четири месеца насам всички говорят за този нашумял роман и за неговата героиня, куртизанката Нана. Откакто са излезли първите подлистници в „Le Voltaire“ през октомври, около книгата кипят бурни спорове: едни са въодушевени, други — възмутени. Небивала реклама раздухва страстите в цяла Франция, лепят се афиши, пръскат се проспекти, разнасят се хвърчащи листове, вестниците печатат огромни обяви, по булевардите хора носят големи плакати, името на Нана „е дори на газовата горелка по будките, от която хората си палят цигарите“.^[2] Едни възхваляват до небесата натурализма на Зола, други го порицават. Враговете на писателя го обвиняват в необуздано влечение към всичко, което е безнравствено и долно. Вестниците гъмжат от карикатури. По улиците пеят песнички за Нана: Belle Nana, fais pas ta tata; Nana, la Vestale de la place Pigalle; La femme à papa, c’est Nana… Нана е в устата на всичко. Навсякъде човек се натъква на Нана. Нана… Нана… Нана! Както казва Сеар: „… това се превръща в мания, в кошмар“. На 15 февруари пускат „Нана“ по книжарниците и за двадесет и четири часа се разграбват петдесет и пет хиляди екземпляра.

Но за този невероятен успех, който донякъде слисва и самия Зола, Сезан не знае нищо. Досега не е чул нищо — абсолютно нищо — за „Нана“. В приятелските си чувства към Зола дори се измъчва, че нарочно отминават с мълчание новата книга на приятеля му.

В гората Фонтенбло безмълвните дървета хвърлят нежна синева от сенки върху топящия се сняг.

* * *

През март Сезан се връща в Париж и отново се настанява на улица Уест, само че този път на петия етаж на номер 32.

В Париж той продължава да живее също така затворено, както в Мельон. Разнообразие за него е само някоя и друга среща с Танги, Зола, Гийомен и нещастния Кабанер, когото преследва зла съдба: заболял от туберкулоза, той е принуден да свири на пиано в едно кафене на авеню Ла Мот-Пике, за да се препитава. Сезан, разбира се, ходи често в Лувър, където се застоява дълго пред картините на Пусен. Ето, такова нещо трябва да постигне, трябва да повтори „Пусен изцяло от натура“.

В ателието си той рисува натюрморти и автопортрети, но прави опити и в композицията — венеца на класическото изкуство, като рисува къпещи се мъже и жени. Работи без модел и използува стари скици, за да си припомни формите на човешкото тяло. Той просто не може да работи с модел. Един ден повикал в ателието си една професионална моделка, но като я видял как се съблича и после се изправя съвсем гола пред него, се объркал. „Струва ми се, че се смутихте, господине“ — му казала кротко моделката, думи, които никак не го успокоили. Неспособен да държи четка в ръка, той отпратил младата жена. „Ужасно нещо е животът!“

Неведнъж Зола се опитва да „изведе“ приятеля си, да го запознае с хора, да го въведе в общество, но напразно. Скован от стеснителността си, Сезан избягва многолюдните събирания, непознатите лица го плашат. Веднъж Зола успява да го заведе у своя издател Шарпантие на улица Грьонел, където си дават среща всички знаменитости на Париж: Рошфор, Сара Бернар, Муне-Сюли, Гамбета, Масне, Жул Фери, без да се смятат писателите и литераторите при издателството като Едмон дьо Гонкур, Октав Мирбо, Алфонс Доде… Но Сезан за нищо на света не би отишъл втори път у Шарпантие, които при това са особено благосклонни към художниците и подпомагат приятеля му Реноар с поръчки за портрети.

Сред това блестящо общество от остроумни и интересни хора, сред всички тези имена, които някои мразят, но от които всички се боят, Сезан още по-остро чувствува собствените си недостатъци. Не знае как да се държи, не знае какво да говори и без да иска, казва неуместни неща или постъпва нетактично.

Естествено Зола не упорствува дълго с приятелските си опити. От три години той живее в буржоазен квартал на улица Булон, в обширен апартамент, мебелиран по същия начин, както къщата в Медан. Там той често дава приеми и веднъж поканва Сезан. За нещастие художникът не е сметнал за необходимо (а вероятно дори не е и помислил) да облече по-подходящи дрехи. На всичко отгоре мълчи през цялото време и показва явно, че гостите на Зола, повечето с фракове, премного изискани за него, го отегчават и дразнят с превзетите си обноски и остроумни приказки. Накрая се решава да каже нещо и без да се съобразява с каквото и да било, се провиква към Зола с прикрит присмех:

— Кажи, Емил, не ти ли се струва, че е много горещо? Позволяваш ли да си сваля сакото?

Коренните различия между Сезан и Зола, които сега се проявяват все по-ярко, привидно не се отразяват на отношенията им. Впрочем Сезан гледа колкото може по-малко да досажда на приятеля си. Никога не се е опитвал да наложи Ортанз в дома на Зола, където очевидно не искат и да знаят за нея. Не се опитва да налага и себе си. Би предпочел въобще да не го виждат. Няма съмнение, че славата на Зола го смущава малко, дори го плаши. В писмата му до писателя често се прокрадват многозначителни фрази. „Оставам с признателност, твоят някогашен съученик от колежа през 1854 година“ — пише му той на 1 април.

Въпреки застъпничеството на Гийме в журито Сезан отново не е допуснат до Салона. Но журито приема картините на Реноар и Моне, който също е решил да не участвува повече в изложбите на импресионистите. Поставят обаче картините им на толкова лошо място и толкова очевидно е враждебното отношение на организационния комитет към тях, че двамата художници решават да пратят писмено оплакване до министъра на изкуствата.

За тази цел Реноар и Моне замолват Сезан да се обърне към Зола и да го убеди да помести писмото им в „Le Voltaire“, като напише няколко думи за въведение. „Тези няколко думи — уточнява Сезан — ще имат за цел да изтъкнат значението на импресионистите и да обърнат внимание върху любопитството, което те предизвикаха.“ Но Сезан бърза да добави, че не би желал с нищо да повлияе на решението на Зола: „Принуден съм често да те моля за услуги, с което сигурно ти досаждам, но сега предавам само чужда молба и нищо повече.“

За Зола случаят е добре дошъл, за да може да приключи кампанията, която бе подел някога, преди четиринадесет години, в „L’Evе́nement“, но тогава не можа да завърши. На 18, 19, 21 и 22 юни той пуска в „Le Voltaire“ серия статии, в които с повишен тон протестира срещу отношението към Реноар и Моне и с целия авторитет, който е придобил, оповестява мнението си за живописта на импресионистите. „Наричат ги смешници и шарлатани, които се подигравали с публиката и безсрамно рекламирали произведенията си, когато те, напротив, са строги и дълбоко убедени наблюдатели. Мнозина, изглежда, не знаят, че повечето от тези борци са бедни хора, които умират в нищета, от труд и изтощение. Странни смешници са наистина тези мъченици на своята вяра!“

Зола констатира впрочем, че не се стесняват да ограбват импресионистите, че хитреците, които ги отричат, рисуват в техния маниер — „Летят с нашите криле“, находчиво казва Дега, — но като подслаждат този маниер и фабрикуват картини с „коригиран, омекотен импресионизъм, достъпен за тълпата“. И Зола продължава: „Импресионизмът е вълната на модерното, която неудържимо се надига и постепенно помита Художествената академия, Института, всички рецепти и всички условности…“

Наистина, като се позамисли човек, не може да не се учуди, че с течение на времето импресионистите не са успели да се наложат. Не е ли истина, че големите творци биват един ден възнаградени за своите усилия? Ето например сам той, Зола, не възтържествува ли в края на краищата напук на всички препятствия и хули? Това без съмнение е така, но същите онези, които са принудени да признаят неговия талант, не приемат импресионистите. Какво заключение се налага тогава? Каквото и да казват, не е възможно публиката, която издигна във висините „Вертеп“ и „Нана“, изведнъж да ослепее, не може веднъж тя да бъде добър, друг път лош съдник. Налага се, уви, да приемем фактите, колкото и мъчителни да са те. Ако импресионистите упорито тъпчат на едно място, то е защото в крайна сметка постиженията им още не са на висотата на целите, които си поставят, то е защото „…нито един художник от тази група не е превъплътил убедително и окончателно новата формула, която те всички внасят твърде смътно в творбите си… Всички са само предшественици. Геният не се е родил още. Хората виждат към какво се стремят и им дават право, но напразно търсят да видят шедьовъра, който ще наложи формулата и ще накара всички да преклонят глава“.

Тези изявления естествено не се посрещат добре от импресионистите. Сезан обаче ги приема, защото мнението му за импресионизма в основни линии не се различава много от мнението на приятеля му. От друга страна, той няма основание да упреква Зола за това, което е написал лично за него (това е първото публично изказване на Зола за живописта на Сезан): „Господин Пол Сезан, човек с темперамент на голям художник, който все още търси своя маниер, остава по-близо до Курбе и Дьолакроа.“ Наистина, той трябва още много да работи, за да напредне! Зола е прав и дори от приятелско чувство е смекчил, твърде много е смекчил преценката си за него.

Странно нещо е животът! Сезан въздиша. Животът смазва хората, а знае и да им се надсмива! Тръгваш да покоряваш света и, защото си на двадесет години, вярваш, че ще го преобразиш според детските си мечти… вървиш, после остаряваш и изведнъж — каква подигравка! — виждаш с болка в душата, че си измамен в мечтите си. Но вече е късно! Сезан е срещнал Солари, който тъне в мизерия като Кабанер и Амперер. От всичките приятели в Екс, от старите съученици само Зола е осъществил амбициите си. Щастлив е Зола, трижди щастлив! И все пак… да, и все пак! В голямата къща в Медан, където Сезан отива през юли, Зола е повече от всякога на върха на величието си, истински „крал Волтер“ в своите владения. Но нима този, който се явява пред безбройната публика, е истинският Зола? Този човек изгаря от желание за нещо, сам той не знае какво, винаги е нащрек, измъчван от страхове, бои се от смъртта, от утрешния ден, навсякъде вижда зловещи предзнаменования, търси шума, защото мрази тишината. Говори, поучава, напада, бори се, обявява безпрекословни формули, които се подемат от карикатуристите: „Републиката ще бъде натуралистична или ще загине!“ Мегаломания и съмнение в себе си. Този дворец в Медан, който Зола непрекъснато разширява, не е ли той в неговите очи преди всичко конкретно доказателство за постигнатия успех, свидетелството, от което се нуждае, за да се убеди, че сам той съществува, че тежи на тая земя? Какво чувство на неудовлетвореност подхранва книгите му? От какви бездни се развихря тази чувственост, която разгаря огъня на творчеството му? От каква преизподня се ражда това влечение към бедствието? Опиянение от плътта. Упоение от смъртта. Всеки живот е несполука. Успехите не са успокоили Зола. Той пише, за да се упои, да намери забрава, но и да отприщи чудовищата в себе си, да живее, да потъва със затворени очи в непрогледни води. Живот без усмивка. Неизлечима неспособност да се порадва на каквото и да било, да се отдаде на сгодата в живота. Меланхолия, която се превръща в язвителност. От време на време в погледа — остър, почти зъл блясък. А понякога, когато падне вечерният здрач — изповеди, които не би направил пред никого, но несъзнателно крещи пред милионите си читатели, като смята, че говори само на себе си:

Чуй какво ще ти кажа, приятелю! Ти може би ми завиждаш, защото ми потръгна в работата, както казват буржоата; да, започнах да издавам книги и да печеля пари, но знай, че това ме погубва… Често съм ти повтарял, но ти не ми вярваш, защото за теб, който твориш с толкова мъка и не можеш да спечелиш публиката, щастието съвсем естествено се състои в това да работиш много, да те гледат, да те хвалят или да те хулят… О, дано те приемат в следващия Салон, да влезеш в шумотевицата, да нарисуваш още картини и тогава ще ми кажеш дали това ти стига, за да си щастлив… Чуй ме, работата поглъща живота ми. Тя ме лиши постепенно от майка, от жена, от всичко, което обичам. Тя е бацил, който се промъква в главата и разяжда мозъка, напада тялото, крайниците, разсипва ме целия… После всичко започва отново и отново, докато най-сетне пукна, вбесен от себе си, задето не съм имал повече талант, задето не съм оставил една поне по-завършена, по-възвишена творба, а само съм трупал планини от книги; и когато дойде моментът да склопя очи, ще ме измъчва ужасното съмнение дали наистина това е била моята задача, дали не е трябвало да тръгна наляво вместо надясно, и тогава последната ми дума, последният ми вопъл ще бъде да поискам да започна всичко отначало… О, кой ще ми даде живот, втори живот, за да може работата наново да ми го отнеме и пак да ме погуби!^[3]

„Ужасно нещо е животът!“ Въпреки всичко Сезан обича да ходи в Медан, но дали само от приятелски чувства към Зола, или защото този неспокоен дух не може да се застои дълго на едно място? А да не би защото Медан е удобен повод да избяга от Ортанз? Любовта му е мъртва. Тя и той са вече чужди един на друг; гледат се и не се познават. Страхотна измама! Животът всичко погубва.

При това домът на Зола не е дотам по вкуса на Сезан. Тези килими, тези слуги и „оня“, който работи на монументалното си бюро! И тази пребогата трапеза с твърде отбрани ястия! И всички тия литератори, които вечер говорят само за тиражи: „Като стигнах до петдесет хиляди, драги мой, си казах: ще стигнеш и до шестдесет! Нали така, Шарпантие, а?“

Понякога Сезан направо си излиза, защото не може повече да понася комедията, която се разиграва в Медан, или му дотягат някои от гостите на Зола, като например оня вулгарен смешник, циник и грубиян Бюснак, който е написал драматизациите на „Вертеп“ и „Нана“. Този търговец на оперетки и мелодрами, когото Зола посреща с разтворени обятия, е напечатал на бланките си за писма следния девиз: „Mal faire et laisser dire“.^[4] Като понатъртва южняшкия си акцент, Сезан мърмори: „Пристигна важна персона, когато бях там. Пристигна господин Бюснак и, разбира се, пред такъв голям човек ние не сме вече нищо.“

Достатъчно е много малко нещо, за да кипне Сезан! Един ден госпожа Зола се съгласява да му позира, като сервира чая в градината. За нещастие картината не върви по вкуса на художника. Госпожа Зола дочува полугласните му ругатни. Ненадейно пристига Гийме и изтърсва някаква шега. Сезан избухва, натрошава четките, раздира платното и без да слуша госпожа Зола и Гийме, които се опитват да го задържат, си тръгва, размахвайки ръце.

* * *

Към края на август Сезан се връща в Париж. Връща се към усамотението си.

Наистина усамотение! Освен малкото верни приятели кой днес в средите на художниците познава Сезан? Кой си спомня да е виждал негова картина? Кой може да се произнесе за неговите усилия? Сезан ли? Ах, да, оня особняк, когото Дюранти описа под името Майобер!

Дюранти е починал през април миналата година. Напоследък Шарпантие е издал посмъртно книгата му „Страната на изкуството“. Дюранти разказва как млад художник посетил няколко ателиета и накрая отишъл у Сезан, с други думи, „у умопобъркания Майобер, за когото са му говорили младежите в някои ателиета“:

Тъкмо се канех да почукам, когато чух отвътре гласа на папагал. Почуках. „Влез!“ — викна някой с прекалено натъртен южняшки акцент.

Щом влязох, един вътрешен глас ми каза: „Но аз съм попаднал при луд!“

Останах като сащисан от помещението и неговия обитател. Прахоляк, купища смет, строшени гърнета, парцали, вар от стените, засъхнала глина, сякаш се намирах у някой вехтошар. Така миришеше на мухъл, че ми прилоша. Самият художник стоеше като символично божество, неописуем и отблъскващ: плешив, с огромна брада и два необикновено дълги зъба, които държаха устните му отворени, човек на неопределена възраст, колкото млад, толкова и стар. Поздрави ме с широк размах и по лицето му премина усмивка, която не бих могъл да определя — подигравателна или налудничава.

В този момент очите ми бяха поразени от множество огромни платна, окачени навред по стените и толкова ужасно оцветени, че останах като вдървен.

— Охо, значи господинът е любител на живописта! — каза носово и провлечено Майобер със свръхмарсилския си акцент. — Ето ги моите стърготинки от палитрата — добави той и ми посочи най-гигантските си платна…

В този миг папагалът се провикна: „Майобер е велик художник!“

— Това е моят художествен критик — каза художникът с усмивка, която ме накара да замръзна.

Загледах се с любопитство в големите аптекарски буркани, пръснати по пода, по които се четяха латински надписи: Jusqui. — Aqu. Still. — Ferrug. — Rhub. — Sulf. Cup.

— Това е кутията ми с бои — рече Майобер. — Искам да докажа на другите, че правя с отрова истинска живопис, докато те с хубавите си бои правят само отрова!… Виждате ли, живопис се прави само с теммперраммент…

Майобер бръкна с лъжица в един от тези буркани, извади я пълна със зелена боя и я лепна на едно платно, върху което с няколко щриха бе набелязан пейзаж. Завъртя лъжицата в кръг и наистина посред цапаницата се появи нещо като ливада.

— За два часа — продължи Майобер — боядисвам четири метра платно, а разправят, че съм рисувал с нож! С ножа си режа сиренето, а четките си дадох на децата на перачката да си играят на барабан.

Сезан отпуска глава, покрусен. Само да го приемат в Салона и ще накара всички да замлъкнат! „Пол още разчита на Вас, знаете за какво“ — пише по това време Зола на Гийме. Но всяка година, всяка пролет донася все същото разочарование. Нима наистина му липсва талант? Уви, както и досега, и в Салона от 1881 г. няма да има Сезанови картини! Гийме не е склонил журито.

След тази нова несполука Сезан напуща Париж в началото на май и отива в Понтоаз, където се настанява на Ке дю Потюи 31.

Преди да замине, е помолил Зола да напише предговора към каталога на разпродажбата, която няколко живописци организират в полза на Кабанер. Нещастникът е на смъртно легло. Още един, към когото животът се е показал докрай безпощаден.

* * *

В Понтоаз Сезан се чувствува както в Мельон, с тази разлика, че не живее така напълно уединен. Отново е при добрия Писаро, който не се отлъчва от бреговете на Оаза.

Решението на Сезан да не участвува в изложбите на импресионистите не се отразява на дружеските му връзки с Писаро. Огорченията, преживени от двамата, съвсем естествено пораждат общност на чувствата. Писаро едва успява да продаде по някоя и друга картина, за да осигури най-необходимото на семейството си. Немотията почти не напуска къщата му.

Той вече е надхвърлил петдесетте и все още не е почувствувал радостта от успеха. И той като Сезан е преждевременно застарял: с бялата си брада и побеляла коса прилича на печален древен старейшина. При все това не изпитва злоба към никого. Горчивите изпитания с нищо не са накърнили чистотата на сърцето му, любезността, отзивчивостта му. Сезан често излиза да работи с него. Рисува изгледи от село Сержи, от воденицата Кульов, от склона на Гале. Работи по-бавно от всякога, с леки и къси мазки, опростява, за да може да изгражда по-добре картините си, да ги организира в строг и мощен ритъм.

Понякога двамата художници стигат до Овер и се отбиват у доктор Гаше. Но сега в дома на лекаря не е така весело, както преди. Изминали са шест години от смъртта на госпожа Гаше, покосена от туберкулоза. Докторът е неутешим. Скръбта е изписана по мрачното му лице, в тъжните му очи. Един ден преди две години, през 1879-а, като пътувал за Париж, пострадал при една железопътна катастрофа край Ла Шапел и оттогава животът му се е променил.

Без да обръща внимание на собствените си контузии, се заел да помага на другите ранени. За отплата Северната железопътни компания му поверила медицинската служба в сектора Ербле-Овер. Възпитателка се грижи сега за двете му деца и за домакинството в Овер, където доктор Гаше прекарва три дни в седмицата и се отдава на любимите си занимания. Въпреки скръбта той е останал верен на себе си, все така е любознателен и веднага се оживява, щом стане дума за живопис. Може би никой по-добре от него не е в състояние да разбере огорченията на Сезан. През свободното си време рисува, но и той като Сезан не е видял досега своя картина в Салона.

Понтоаз отстои на петнадесетина километра от Медан. Сезан „намисля“ да отиде до там „пешком за сметка на краката си“ и пише на Зола: „Ще ми се да вярвам, че тази задача е все още по силите ми.“ Но преди да се реши, получава известие, че малката му сестра Роза, навършила двадесет и седем години, се е омъжила за младия Максим Конил от Екс; младата двойка го уведомява за намерението си да посети в скоро време Париж. „Сигурно вече си представяш как ги развеждам из Лувър и по други места с картини“ — пише с ироничен тон Сезан. Но какво да се прави! Така през юли Сезан става по неволя разводач. За негово щастие тегобата не трае дълго: ревматизмът, от който страда Роза, отново я сковава и тя трябва да се откаже от разходките си в Париж. Сезан скоро „експедира“ сестра си и зет си за Екс.

Художникът е започнал няколко етюда, някои при облачно време, други — при слънчево. „Работя по малко, но доста отпуснато“ — пише той, винаги склонен да омаловажава усилията си.

Сега един човек следи с напрегнато внимание тези усилия. Това е борсовият посредник Пол Гоген, който е дошъл да прекара отпуската си в Овер при Писаро и Сезан.Този любител продължава да рисува. Продължава да рисува с увлечение, със замах, гневи се, че не може да се посвети изцяло на изкуството, ругае професията си, която му отнема времето и похабява силите му. От своите доходи, които са значителни — понякога му се случва да спечели четиридесет хиляди франка на година, — отделя петнадесетина хиляди за купуване на картини. В сбирката му, съставена предимно от картини на импресионисти, има дванадесет Сезанови платна.

Интересът, който тридесет и три годишният колекционер проявява към него, не може да не поласкае Сезан. И все пак този интерес му се струва прекалено настойчив. Да не би случайно елегантният Гоген да си е наумил „да му стъпи на врата“? Кой знае какво му крои: да му открадне похватите, да му вземе маниера? Сезан става още по-мнителен, когато след заминаването на Гоген Писаро получава писмо, в което борсовият посредник пише с непринуден хумор на човек, преуспял в живота: „Откри ли господин Сезан точната формула за творби, които да са приемливи за всички? Ако открие рецептата да подчини на един-единствен похват доведения до крайност израз на всички свои усещания, моля Ви опитайте се да го накарате да проговори насън, като го упоите с някое от тайнствените хомеопатични средства, и веднага елате в Париж да ни я съобщите.“

Лятото е към края си. Отегчен от Понтоаз, Сезан решава да замине през есента на юг. Отбива се за една седмица в Медан и научава от Зола, че Бай — ах, да Бай! — е на път да „преуспее“, материално, разбира се: благодарение на изгодна женитба ще стане голям фабрикант на бинокли и далекогледи на улица Оберкампф, доставчик на министерството на войната. „Винаги е приятно да видиш, че твоето поколение побеждава“ — казва Зола. Но какво ли биха казали Зола и Бай, ако можеха да препрочетат писмата си от младини? Ако се срещнеха сега, единият би говорил за тиражи, другият — за поръчки.

* * *

Сезан не се задържа в Екс и продължава до Естак, неговото любимо убежище. Луи-Огюст, който все още не е успял да разкрие тайната му, сега го оставя да прави каквото иска. Този въпрос обаче не дава мира на стария банкер, макар той да е станал по-сговорчив. „Изглежда, че си имам внучета в Париж — е казал напоследък Луи-Огюст на свой познат. — Ще трябва някой ден да ида да ги видя.“

Все пак Луи-Огюст продължава да отваря писмата, адресирани до сина му. Кротка мания! Ето защо той пръв прочита, и то най-внимателно, малката книга, която Пол Алекси е издал напоследък за Зола: „Емил Зола, бележки на един приятел“. В нея Алекси разказва за юношеските години на „неразделните“.

„Екземплярът, който си имал добрината да ми изпратиш — пише Сезан на Пол Алекси, като се извинява, че толкова късно му благодари, — е попаднал в Екс в ръцете на нечестивци. Не ми казаха, разбира се, нищо. Разпечатали плика, разрязали книгата, прочели я отпред назад и отзад напред, а през това време аз чакам на сянка. Най-после се научих. Поисках книгата. Тя е вече у мен и сега чета.“ Сезан споделя силното вълнение, с което е прочел в тази книга „неща от миналото“ и многото цитати от младежките стихове на Зола, „на този, който все още има добрината да е наш приятел“.

В един пасаж Алекси говори за проектите на Зола и споменава за отдавна замисления от писателя роман за изкуството. На този пасаж Сезан сигурно е спрял по-дълго вниманието си:

Главният му герой е съвсем готов — пише Алекси. — Това е художникът от „Търбухът на Париж“, увлечен по най-новото в живописта, това е… Клод Лантие. Зная, че в образа на Клод Лантие писателят възнамерява да изследва ужасяващата психология на творческото безсилие. Около централната фигура на гениалния човек, безумния мечтател, скован в творчеството си от психическо разстройство, ще кръжат други хора на изкуството, художници, скулптори, музиканти, писатели, цяла тълпа амбициозни младежи, дошли и те да покорят Париж. Едни се провалят, други повече или по-малко успяват, но всички са патологични случаи в изкуството, разновидности на голямата съвременна невроза. Естествено в това произведение Зола ще бъде принуден да използува своите приятели, да вземе някои от най-типичните им черти. Що се отнася до мен, ако се позная там, дори да не съм много ласкаво представен, давам дума, че няма да се сърдя.

Клод Лантие от „Търбухът на Париж“! Сезан знае много добре, че Клод Лантие е самият той. Но това сега няма значение за него! В началото на тази 1882 година твърде малко го интересува какво мисли Зола за неговата живопис, нито какво възнамерява да пише за съдбата му на художник, защото тази година, да, тази година благодарение на Гийме той ще влезе в Салона!

Като всеки член на журито и Гийме има право да поиска да бъде допусната една от отхвърлените картини. Това наричат картината да бъде допусната „по милост“. Членовете на журито обикновено проявяват такова благоволение към някой от своите ученици. Гийме и Сезан са се уговорили да използуват тази последна, не много достойна възможност. За Сезан би било твърде смешно да се представи като „ученик на Гийме“! Но няма как! Сезан ще влезе в Салона!

Каква радост за Сезан!

Докато се подготвя това голямо събитие, Сезан работи в Естак заедно с Реноар, когото е срещнал в Марсилия след завръщането му от Италия. За нещастие, въпреки хубавото време и „галещото слънце“, Реноар заболява от пневмония. Сезан оставя всичко друго и най-предано се грижи за него. „Не мога да Ви опиша колко мил беше Сезан към мен — пише по-късно Реноар на Шоке. — Искаше да ми донесе цялата си къща. На раздяла ще вечеряме у него заедно с майка му, защото той се връща в Париж, а аз трябва да остана още известно време на юг по категоричното предписание на лекаря.“ Радостно оживление цари в къщурката на Сезан. Майка му приготовлява вкусни ястия. „На обяд тя ни поднесе — продължава Реноар — маринована моруна, истинска амброзия. Яж такова нещо и умри!“^[5]

През тези дни в Париж импресионистите правят опити да се прегрупират. Не забравят да се обърнат и към Сезан и да го поканят за следващата изложба, но той веднага отговаря, че няма нищо готово. Тъкмо сега за него се разтварят вратите на Салона и той няма никакво намерение да се излага на хули и подигравки в една изложба на импресионисти.

* * *

Както Реноар е писал на Шоке, още от март Сезан е в Париж и трескаво очаква откриването на Салона.

Гийме удържа обещанието си и му дава своята „милост“.

Уви! Картината на Сезан, един портрет^[6], е действително окачена в една от залите на Палатата на индустрията, но все едно че не е там, никой не я забелязва, нито критик, нито посетител. Не привлича ничий поглед. Само някакъв журналист от „Dictionnaire Véron“ отбелязва мимоходом, че в този портрет „сянката на очната кухина и на дясната буза предвестяват… бъдещ колорист“.

Това вече е прекалено! Радостта на Сезан угасва. Този път провалът е окончателен. Какъв смисъл има да продължава да се залъгва с празни мечти?

„Самота — мълви съкрушен Сезан, — ето това е за мен.“