Анри Перюшо
Животът на Сезан (12)

V.
Покоят на морето

Запитали Сиес: „Какво правихте по време на революцията?“ — „Живях“ — отговорил той.

19 юли 1870 година! Правителството на императора обявява война на Прусия. Империята на Наполеон III се клати. По време на погребението на журналиста Виктор Ноар, убит от Пиер Бонапарт през януари, тълпата е крещяла по булевардите: „Да живее републиката!“ Насърчаван от императрицата, Наполеон III се е хванал на въдицата, която му е хвърлил Бисмарк на 13 юли с прословутата телеграма от Емз.

„Дори войната да трае цяла година, и копче за гамаши няма да липсва на нашите войници!“ — заявява маршал Льобьоф. В същност човек трудно може да си представи по-голяма неподготвеност. Нищо не е предвидено: във военните складове няма нито провизии, нито муниции, нито дрехи, липсват санитарни коли; на генералните щабове са раздали карти на Германия, но са забравили да им дадат карти на пограничните зони. Невероятно безредие. Мобилизацията се извършва най-безразборно. Войниците не могат да открият частите си, а генералите не знаят къде се намират полковете им, които понякога съществуват само на книга. Свикват жандармерията, но тъй като не разполагат нито с оръжие, нито с дрехи за мобилизираните, ги карат да се обучават с дръжки на метли, а поради липса на офицерски кадри прибягват до случайни инструктори. На първа линия успяват да изпратят само двеста и петдесет хиляди войника. Председателят на министерския съвет Емил Оливие приема войната „с леко сърце“, и тя започва, но започва зле.

Всички тези събития, които разтърсват Франция, сякаш не съществуват за Сезан. Той е напуснал жилището на улица Нотр Дам де Шан 53, където е живял с Ортанз, без много шум е заминал за Прованс и е настанил Ортанз в Естак, в къщата на църковния площад. За връзката си с тази жена вероятно се е доверил на великодушната си майка, но Луи-Огюст не знае нищо. Той би изпаднал в яростен гняв, ако научеше за тайната на сина си; веднага би предположил, че Ортанз е авантюристка, съблазнена само от неговото богатство. Луи-Огюст е вече на седемдесет и две години и се е оттеглил от работа; в съгласие със съдружника си Кабасол е ликвидирал банката.

Сезан живее в Естак с Ортанз, но много често прескача до Екс за два-три дни. По всичко личи, че не са го вписали в наборните списъци. Впрочем мобилизацията в Прованс се извършва до немай-къде нехайно и това забавя още повече свикването под знамената. Към общото безредие тук се прибавя и безразличието. За този край войната е нещо далечно, което не засяга населението, въпреки катастрофалните известия, които неспирно идват от изток, където френските войски през август търпят поражение след поражение.

Сезан не иска и да знае за всичко това. Той рисува. Никога досега природата около Естак с огромния, огледален залив и с веригата на околните възвишения не му се е виждала така красива. В далечината лежи в позлатена мъгла сивата Марсилия с пристанището си, с вълнолома, с корабните мачти и с ниския хълм Нотр Дам дьо ла Гард, който се откроява на фона на нагънатия масив Марсейвер. По-наблизо, в подножието на каменистите хребети, сред червената земя пушат тухларниците на Сент Анри. По крайбрежието на Естак къщите се издигат на стъпала по стръмните улички чак до хаотично струпаните скали, ослепително бели на светлината, върху които трептят изумрудените петна на боровете. Отвъд тях погледът среща само островърхи чукари, урви, прорязани във варовика, вълни от разядени от пороища стръмни хълмове и само тук-там по някоя изоставена къщурка, загубена сред огнената пустош. На юг се простира морето като просторно тихо езеро, по което, облени от блясъка на слънцето, се носят скалисти острови като мечти…

Покой.

Сезан рисува. Той работи на открито, мъчи се да се откъсне от себе си, да предаде върху платното само това, което открива погледът му, наблюдава различията в тоновете и плановете — овладява, опитва се да овладее вътрешния си устрем. Сред скалите, сред необятния покой на морето и небето Сезан рисува.

Като нестройна глъч достигат до него новините от войната. На 2 септември при Седан Наполеон III се е предал на противника с осемдесет и три хилядна армия. Два дни по-късно в Париж обявяват република. В Екс, в десет часа вечерта, републиканците нахлуват в кметството, раздират портретите от стария режим и разтурват общината, като избират с акламации нов общински съвет, в който влизат не само Луи-Огюст, но и Бай и Валабрег, също избягали от Париж, и съученикът на Сезан, сега търговец на дървено масло, Виктор Леде.

Изненада за Сезан: в Естак пристига Зола с майка си и Габриела. Идва да търси убежище в Прованс за двете жени. Пруските войски напредват към Париж. Габриела се е уплашила. Била „толкова изплашена“^[1], че на 7-и Зола, силно разтревожен, напуснал набързо Париж. Романът „Кариерата на Ругонови“ е започнал да излиза в подлистник в „Le Siècle“ през юни, но настъплението е прекъснало публикуването.

Войната е прекъснала и работата над втория том на „Ругон-Макарови“ — „Плячка“. Сега Зола няма сърце за работа; събитията го разтърсват дълбоко: „Тази ужасна война — казва той — изби перото от ръката ми.“ Миналия месец на 5 август, е написал една статия в „La Tribune“, озаглавена „Да живее Франция!“, в която с несдържан патос и без страх от последиците е изказал погнусата си от режима на империята. Имперският прокурор го е подвел под отговорност; за щастие империята агонизира. Но ето, не е ли именно сгромолясването на тази империя логичният завършек на цикъла „Ругон-Макарови“! Зола е уверен в това и често повтаря на Сезан: „Нашето царство наближава.“

Междувременно той не се отделя от Сезан, който е все така безучастен към събитията и рисува, непрекъснато рисува, сякаш нищо не се е случило. Благоуханията на хълмовете се смесват с аромата на морето. Вечер, след обедния пек, когато заливът потъне в мрак, хилядолетна тишина настава по тия закътани места. Рибарски лодки се прибират в пристана от тихото море…

Останал без пари и изнервен от принудителното бездействие, Зола иска да се върне в Париж, след като вече е настанил майка си и Габриела на сигурно място. Събитията обаче го изпреварват: на 17 септември започва обсадата на Париж. Зола се разделя със Сезан, заминава за Марсилия и се настанява на улица Аксо 15. Влиза във връзка с Арно, директора на „Le Messager de Provence“, който е публикувал „Марсилските потайности“, и заедно с избягалия от Париж Мариюс Ру решават да издават ежедневника „Марсилеза“ по пет сантима броя. Привличат и Валабрег за сътрудник.

Правителството е решило да се бори докрай. Петстотин хиляди души защищават Париж. На 7 октомври Гамбета напуска столицата с балон, за да организира отбраната на останалата територия на страната, да събере и хвърли нови войски срещу прусаците. Въпреки капитулацията на Базен, предал се на 27 октомври при Мец със сто и седемдесет хиляди войника, войната продължава по всички фронтове. Водят се битки по Лоара, около Париж, на север и на изток. Дори градският съвет в Екс издава една прочувствена прокламация: „На оръжие, граждани, да вървим всички като един!“

Но Мариюс Ру не крие от Зола, че в тези войнствени призиви има повече празен шум, отколкото действителна воля за героизъм. Бай и Валабрег влизат в мобилизационния съвет в Екс, на който е възложено да свика националната гвардия. Според Мариюс Ру би било смешно да се гледа сериозно на работата им в този съвет. „Напред, храбри рогоносци!“ По всичко личи, че и Луи-Огюст не се престарава в новата си длъжност. В протоколите на почти всички заседания на общинския съвет е отбелязано срещу името му: „Отсъствува по неизвестни причини.“ Все пак жена му е една от дамите, под чието покровителство е местеният клон на Международното дружество за подпомагане на ранените от войната.

Голяма новина за Сезан на 18 ноември: градският съвет в Екс, решил да поднови състава на надзорната комисия на рисувалното училище, го е избрал тържествено с петнадесет гласа от всичко двадесет (най-много гласове са подадени за него). Голяма новина ли? Изборът интересува Сезан не повече, отколкото и събитията. Той се явява на заседанията на комисията толкова, колкото и баща му участвува в общинския съвет.

Невъзмутим, забравил всичко друго, Сезан рисува в Естак или в Екс. При лошо време работи над портрети, а рисува и сцени с повече фигури, отличаващи се с модернизъм, за които взема идеи от илюстрациите в модните журнали на Ортанз и на сестрите си. Тези жалки илюстрации му стигат, за да възбудят въображението му. Но нима е необходимо да се пришпорва въображението на Сезан? „Нямам нужда от възбудителни средства — заявява той. — Аз сам набирам сили.“ Сега изписва портретите си със същата обективност, с която изгражда натюрмортите: в очите му на живописец моделът е като мъртва природа, лицето е все едно ябълка, и то като ябълката позволява да се проникне в тайните на природата.

Вестник „Марсилеза“ не се продава. Зола предвижда скорошния му край и си е наумил да стане подпрефект на Екс, прави постъпки за тази цел. Но за жалост местната гражданска администрация е също тъй разстроена, както и военната. Никой не знае кой е назначил сегашния подпрефект на Екс. Притиснат от нуждата, Зола загубва търпение. На 12 декември оставя майка си и Габриела в Марсилия и заминава за Бордо, където се е установило правителството на Националната отбрана. Там се опитва да ускори назначаването си, но губи времето си в напразни постъпки. Най-после на 19 декември, поради липса на нещо по-добро, приема службата секретар на един от министрите, Гле-Бизоан, с когото се е запознал някога в „La Tribune“. Осигурил се по този начин за близките месеци, Зола гледа с оптимизъм на дните след войната: „С малко повече ловкост — пише той на Мариюс Ру на 22 декември — ще се завърнем триумфално в Париж.“

Войната обаче продължава. Войските на генерал Шанзи водят отчаяни боеве по течението на Лоара. На 27 декември прусаците започват да бомбардират изгладнелия Париж, където завърналият се от заточение Юго се изстъпва като поет-олимпиец и пише звучните стихове на „Ужасната година“:

„Този век е на подсъдимата скамейка и аз съм негов свидетел.“

Вали дъжд. Вали сняг. Ужасен студ сковава цялата страна — на юг, на север, в Екс и в Париж. В Естак морето е сиво и бурно, небето оловно; боровете и скалите са изчезнали под мръсна, мрачна, жълтеникава снежна пелена. Мобилизацията продължава навред. Издадена е повиквателна заповед за Сезан.

Сезан обаче не бърза да се отзове. През изтеклите седмици са го виждали редовно в Екс. Започват да говорят по негов адрес. Някои завистници се питат защо синът на банкера не е облякъл още униформа. Пращат жандарми да го търсят в „Жа дьо Буфан“, където майка му предпазливо отговаря: „Замина преди два-три дни. Когато науча къде е, ще ви съобщя.“ Само че тъй като Сезан нехае и по време на кратките си престои в Екс въобще не крие, че се е оттеглил в Естак, властите скоро научават за това. Доносчиците, които не знаят какво е военното положение на Зола и че той е напуснал вече Естак, съобщават и за него. На 2 януари бащата на Мариюс Ру научава в кафенето от един словоохотлив жандарм, че са пуснали четирима жандарми и един ефрейтор със заповед да претърсят околностите на Марсилия за отклонили се от мобилизационно назначение. Между другите е споменал имената на Сезан и Зола.

Какво става с тази хайка за отклонили се мобилизирани? Възможно е Бай и Валабрег да са направили своето в мобилизационния съвет, а може би и самите жандарми не са търсили много усърдно Сезан, както впрочем и той не се укрива много усърдно. Защото Сезан въобще не се крие. Войната, мобилизацията са за него нещо съвсем недействително. Дори зимата, от която всички се оплакват, е за него възможност за нови етюди. Той рисува, изучава природата, задава си въпроси след въпроси, разкъсван между противоречивите тежнения, между двете враждебни същества, които съжителствуват у него: от една страна, изпълненото с жар и въображение същество, обзето от лирична възбуда, което инстинктът е тласнал в един разтърсван от мрачните бури на желанията свят, от друга — разумното и методично същество, решило да подчини хаоса на нещата и тяхното неизчерпаемо многообразие на повелята на интелекта.

Впрегнал цялата си воля, Сезан иска да примири непримиримостите, да съгласува инстинкта с разума, да ги претопи в единна реалност. В тези януарски и февруарски дни, когато започва топенето на снеговете, той рисува Снегът се топи в Естак: под бурно небе непокорни борове, струпани като разярени зверове сякаш се борят срещу бялата лавина.

В тази ярко реалистична творба участвува и вътрешният мир на нейния творец. В нея говори както буйният пламък на художника, така и неподвижността на света, която той е искал да пресъздаде. Но достатъчно ли е това? Пламенният порив не е сила. Колко много липсва още на Сезан: трябва да учи рецепти, да овладее до съвършенство техниката, която все още му убягва, да се подчини на строга дисциплина, за да може да обуздае експлозивната сила на темперамента си и да я оползотвори за целите на едно пламенно и ведро изкуство, спокойно и величествено като крилата победа.

Поражение при Ман, поражение при Сен Кантен, поражение при Дуб. На 23 януари Париж капитулира. Франция е загубила войната. Жандармите няма вече да безпокоят Сезан.

Измит от снега, Естак се възражда. Къщи с червени керемиди, скали, борове, море — каква затрогваща красота! Сезан рисува.

* * *

Май. От 14 март Зола е в Париж, у дома си в Батиньол, където през войната са живели за известно време бежанци. След като напразно се е опитвал да получи в Бордо назначение в друга подпрефектура, той е подхванал отново журналистическата си дейност и по-късно се е прибрал в Париж. На 18 март „Le Siècle“ започва пак да печата в подлистник „Кариерата на Ругонови“. Зола се е опасявал да не би единственият ръкопис да се е загубил през време на войната. В същия този ден, 18 март, избухва въстанието на Парижката комуна.

Повече от два месеца Зола живее в Париж в смут и тревога под непрекъснатия грохот на оръдията. Два пъти го арестуват: веднъж въстаниците, втори път — правителствените. Пред заплахата да го задържат трети път като заложник, той успява да избяга в Бониер, където дочаква края на тежките дни. Правителствените войски удавят в кръв въстанието и разгромяват Комуната на 28 май. Зола се връща, горящ от нетърпение да работи, да издава, сега още по-амбициозен от преди. „Ние сме писателите на утрешния ден“ — се провиква той. А Сезан? Къде е Сезан? Месеци наред Зола не е получавал никакви известия от него. Тъй като Пол Алекси заминава за Прованс, Зола го натоварва да потърси общия им приятел.

Алекси отива в Естак. Там няма и следа от Сезан! Хазяите казват, че е заминал за Лион „да дочака, докато Париж престане да дими“. Празни приказки, се досеща Зола! Той настоява Алекси да иде и се осведоми лично в „Жа дьо Буфан“. Най-после, в началото на юли, връзката е възстановена. На 4 юли Зола пише на Сезан: „Днес съм пак спокоен в Батиньол, сякаш съм се пробудил от лош сън… Никога не съм бил така обнадежден, никога не съм имал такова желание за работа. Париж се възражда. Както много пъти съм ти казвал, нашето царство наближава. Моят роман «Кариерата на Ругонови» е под печат. Нямаш представа с какво удоволствие преглеждам коректурите… Малко ми е жал, като виждам, че не всички глупци са избити, но пък се утешавам при мисълта, че нито един от нас не е загинал. Сега можем отново да подемем борбата.“

Нашето царство наближава! Сезан повдига рамене. Така или иначе, ще трябва и той скоро да отиде в Париж. Ще остане в Прованс още колкото да завърши през това прекрасно лято на 1871 г. един пейзаж, който не върви много добре, и ще си стяга багажа. Вече дълго време не е виждал Лувър!