Анри Перюшо
Животът на Сезан (11)

ІV.
„Той мечтае за огромни картини“

Обичам Ви, както трябва да се обича — отчаяно.

Мадмоазел дьо Леспинас

Малката „колония“ от Бенкур се разпръсва. Зола се връща в Париж, Бай заминава да прекара отпуската си в Екс. Скоро, в началото на август, за Екс ще заминат и Сезан и Валабрег.

Още разгорещени от битките през пролетта и от оживените спорове в Бенкур, Сезан и приятелите му вдигат голям шум при завръщането си в Екс през това лято на 1866 г. Пращящ от здраве, Сезан развява по Авенюто „брада на революционер и страшно дълга коса“^[1], която вече започва да пооредява. Сега той се радва на известен престиж в родния си град. Марион го посреща като герой. В неговите очи Сезан „все повече израства“. Приятелят на Валабрег, Пол Алекси, който преди две години е чел в клас „Разкази за Нинон“, също се възхищава от Сезан. Син на богат нотариус от улица Катр Дофен^[2], той е започнал да следва право със същия интерес, какъвто е проявявал на времето и Сезан. Сега е на деветнадесет години^[3] и единственото му желание е да замине час по-скоро за Париж, за да стане литератор. Той страстно завижда на Сезан. Кога най-после ще успее да убеди своя баща, нотариуса, че само поезията може да направи живота достоен за живеене?

Този весел бунтарски шум, доста необичайно явление за малкия град, привлича вниманието. „Започват ужасно да любезничат с нас. Дори ни поздравяват“ — пише Марион на Морщат. Един местен поет стига до там, че в „L’Echo des Bouches-du—Rhône“ посвещава стихове на Сезан. Сезан буди любопитство. Искат да видят негови картини. Той е подарил свои работи на неколцина души, които след това са побързали да ги охулят, и сега е непреклонен. Помолят ли го да покаже платната си, единственият отговор отсега нататък е едно звучно „Да ви…“, с което прогонва натрапниците, изпаднали в трагикомичен ужас. Неговите съграждани „му късат нервите“^[4]. Презрението му към тях е явно. Въпреки това „или може би именно поради това“^[5] той е станал нещо като личност в града. Млади живописци, които са имали случая да видят негови платна, подражават на маниера му, захвърлят четката и се надпреварват да наслояват боите с ножа. Някои уж добре осведомени хора говорят дори, че било твърде възможно да му поверят в скоро време управлението на музея. „Куп задници!“ — възкликва приятелят му Марион.

Сезан се чувствува в разцвета на силите си. Започва една Увертюра на „Танхойзер“, спомен от срещата му с Морщат и израз на почит към Вагнер. Само за един предобед нахвърля ескиза. „Великолепна картина“ според Марион: „В нея се чувствува както бъдещето, така и музиката на Вагнер“ — пише той на Морщат. Но Сезан сигурно не е толкова доволен от нея; той ще се върне пак на тази тема. Отново рисува портрети. Портретува баща си, който неотдавна е започнал шестдесет и деветата си година. Рисува го в цял ръст, рисува го и седнал на високо кресло, облечено в бял кретон на бледолилави цветя, кръстосал крака и четящ „L’Evе́nement“ (вестникът, разбира се, фигурира като приятелски поздрав към Зола). Портретът е голяма композиция (два метра на метър и двадесет), в която Сезан е приковал модела си в йератична поза и се домогва към обективност: старае се да не забрави урока, получен от Мане.

В същия формат той рисува и приятеля си Амперер. Това джудже с уродливата си фигура обаче е истинска карикатура, толкова прилича на жалък шут, че в портрета Сезан ще не ще се връща към романтичния си маниер; напластява пастозно синия халат, червената жилетка и виолетовите му гащи; Амперер е опрял на котлонче смешно слабичките си крака, а над огромната му валчеста глава Сезан е написал с големи букви: Ашил Амперер, художник.

Тези значителни произведения говорят безспорно за нараснала самоувереност. Както обикновено обаче след дръзките пориви идват пристъпи на умора и униние. Близките му го дразнят, дразнят го съгражданите му, какво ли не го дразни? Тъй като не е принуден да се грижи за прехраната си, той не е никак склонен към компромиси. Нищо не може да пречупи неблагодарния му характер. Измъчва го безпаричието, в което често го оставя баща му, още повече че никак не умее да слага ред в личните си разходи. „Още по-тъжен съм, когато нямам пари“ — пише той на Зола, като му благодари за един заем. Добре, че майка му, неговата вярна съучастница, му дава от време на време скришом по някоя банкнота.

С изключение на някой и друг излет до хълмовете Сезан и приятелите му прекарват времето си по редовна и твърде еднообразна програма. След като са работили цял ден, Сезан пред статива, Марион над своята геология, а Валабрег — с поезията, вечер се срещат в „Жа дьо Буфан“, вечерят, разхождат се малко и си лягат.

В края на септември музеят в Екс се е обогатил с колекцията на Бургиньон дьо Фабъргул и Жибер поканва Сезан, Бай, Марион и Валабрег да я разгледат. „Всичко ми се видя лошо — бележи Сезан меланхолично. — Това е много утешително!“ Щастлив е Зола, който се хвърли стремглаво и гръмогласно в литературната битка, макар и с малко еснафска влюбеност в успеха заради самия успех, но сега върви непрекъснато напред! А той, Сезан, в каква каша се е забъркал? Какво собствено е живописта? Изникват все нови и нови проблеми. Като гледа картините от сбирката на Бургиньон дьо Фабъргул, как да не си спомни например за пейзажите на Моне, живописвани на открито? Няма съмнение, че на тези картини от стари майстори им липсва „верният и преди всичко оригинален аспект, който дава природата“. Да, това е безспорно, картините, работени в ателие, никога не могат да се сравняват с пленерните платна. „Като рисуваме външни сцени, фигурите си контрастират по удивителен начин, а пейзажът е великолепен. Виждам чудесни неща…“ — разсъждава Сезан. Но в природата преобладава сивото, както твърди Писаро, а това сиво „се постига ужасно трудно“. Щастлив е Зола!

Сезан е нарисувал дванадесетгодишната си сестричка Роза как чете на куклите си и не е недоволен от картината; окуражен, замисля една по-смела композиция „на пленер“, под открито небе: Марион и Валабрег потеглят за „мотива“. Но този проект надхвърля възможностите му, а и самите модели този път не са много въодушевени, поне Валабрег, който на 2 октомври пише на Зола: „Ужасно ни е изписал!“

Времето се разваля. Вали. Сезан изпада в апатия, „малък застой“. Без причина. „Обзема ме всяка вечер след залез-слънце, а и вали… Оттам и лошото настроение.“ Сега дори не чете. „А между нас казано — пише той на Зола, — това «изкуство за изкуството» е голяма лъжа.“ Мрачен, Сезан изоставя четките за четири-пет дни, бездействува. „Ужасно нещо е животът!“

За щастие в началото на октомври в Екс пристига веселият Гийме с жена си Алфонсин. Преди година той е прекарал цял месец в градеца; Прованс му харесва и сега идва пак. С приветливия си нрав Гийме приема всичко откъм веселата му страна. Това, което Сезан вижда в черно, той го вижда в розово: времето е прекрасно, хората са приятни, Сезан е тръгнал по добър път, картините му са отлични и така е с всичко останало. В повишеното си настроение Гийме не се страхува да подразни дори Луи-Огюст и да го упрекне, задето не проявява по-голяма щедрост към сина си. Да не би случайно собственият му баща, винотърговецът от Берси, да е така стиснат?

Темпераментният Гийме ободрява Сезан. Двамата художници често ходят да работят заедно по възвишенията около язовира, като вземат със себе си и Марион. Но Сезан, въпреки възторженото одобрение на Гийме, се отвращава от картините си. „Застой, пълен застой!“ На 2 ноември той признава на Зола, че е развалил прословутата картина с Марион и Валабрег и че не е успял да изведе на добър край и картината Вечер със семейството. „Но ще упорствувам и може би при друг случай ще успея“. От досада се залавя отново с портрети, кара всеки ден да му позира вуйчо Доминик, който смирено прави всичко, за да му угоди, докато Гийме „непрекъснато го дразни с жестоки шеги“.^[6] Всеки следобед Сезан нахвърля нов портрет на вуйчо си. Но и Валабрег трябва да позира, да се поизмъчи като модел — и то за какво? Сезан тъй „силно е напластил боите“, че портретът на Валабрег напомня „статуята на кюрето в Шанфльори, когато я бяха намазали цялата със смачкани черници“. Тъй като Гийме е бил ученик на Коро, той често говори на Сезан за големия пейзажист. Но Сезан цени Коро не повече от Енгър. „Не намираш ли, че на твоя Коро не му достига темперамент“? — му забелязва той и като се връща на портрета на Валабрег, отсича категорично: „Светлата точка на носа е чист цинобър!“

* * *

Януари 1867 година. Сезан се връща в Париж, вероятно заедно с Гийме. Преди да напусне Прованс, е изпратил една своя картина на някакъв марсилски търговец на картини, който ще организира изложба. Валабрег, който е останал в Екс, пише на Зола: „Около тази картина се вдигна голям шум, хората се трупаха на улицата, тълпата беше смаяна. Искаха да научат името на художника. В това отношение се получи известно раздвижване и малък успех поради раздразненото любопитство. Но иначе — добавя той — мисля, че ако бяха подържали по-дълго време картината, щяха да разбият витрината и да раздерат платното.“

Въпреки привидната си самонадеяност Сезан преживява болезнено тези унижения. По всичко личи, че Валабрег не цени много работите му. Сезан чувствува, че дори Зола е разочарован. С течение на времето всичко това се отразява на духа му, но той не показва нищо и прикрива огорченията си под маската на насмешливо пренебрежение. Парадирането, както и грубостите и гневните изблици пред картините са в същност защитна реакция. „Никога не мога да завърша нещо, никога, никога!“ Оплаква се постоянно и наистина изпитва неудовлетвореност, но е склонен да я попресилва, говори наляво и надясно, че нищо не може да изведе на добър край, така, както би желал. „Доста черно е пред мен небето на бъдещето!“

Зола наблюдава с тревога приятеля си. Да не би бедният Пол да е просто скован от липса на достатъчно способности?

През последните месеци писателят се е сближил много с Мане. У Мане той обича и човека, и художника. Цени у него изискаността, изтънчения ум, живостта, непринуденото държане. От една година насам Мане и приятелите му посещават редовно, и особено в петък, след като привършат работата си в ателието, кафене „Гербоа“ на Гранд Рю де Батиньол 11, близо до известния ресторант на стария Латюил.^[7] Имат две запазени маси вляво от входа. Там се събират и разговарят Гийме, Базил, понякога Писаро и неколцина други художници като Фантен-Латур и язвителния Дега, човек на хапливите „приказки“, литератори и критици, като Дюранти, Теодор Дюре, писателя Леон Кладел и… разбира се, Зола, който е един от най-редовните. Гийме се опитва да привлече и Сезан, но Сезан не се чувствува никак добре в тази среда. Тя плаши непохватния провинциалист, какъвто той си е останал въпреки всичките си чудатости, плаши го и го дразни. Тези редовни посетители на „Гербоа“ му вдъхват недоверие. „Всички са мръсници, облекли са се като нотариуси!“— казва той намръщен на Гийме. Разговорите на „групата от Батиньол“ (това прозвище са прикачили на приятелите на Мане) му се виждат твърде хитроумни и повърхностни.

Там се шегуват, разменят се остроумия, а понякога и доста хапливи реплики, особено между Мане и Дега, реплики, забулени с усмивки, които изострят още повече наглостта. Тези прекалено блестящи престрелки не са по нрава на Сезан. „Остроумието ме дразни“ — заявява направо той. Дразни го най-вече Мане с ироничните си духовитости, с изисканата си елегантност и маниери на чистокръвен джентълмен, с двувърхата си, изящно подстригана брадичка, с ръкавиците от шведска кожа, крещящите панталони и къси сака, най-сетне с класовата си суетност и пренебрежителна насмешливост. Впрочем за Сезан този Мане, в когото е зяпнал Зола, не е чак толкова оригинален. Няма за две пари въображение: реши ли да нарисува картина, винаги гледа да заимствува от друг. „Сбирщина скопци!“ Сезан ходи рядко в „Гербоа“. Когато се отбие случайно там, прави се на селяк и нарочно пресилва недодялаността си; още с влизането сваля сакото си и „с едно твърде характерно движение на кръста“ придърпва нагоре панталоните си, като демонстративно стяга червения си колан. Здрависва се с всички, но когато стигне до Мане, сваля шапка и изрича носово:

— Не ви подавам ръка, господин Мане, не съм се мил от седмица.^[8]

После сяда настрани. Свъсил вежди, през цялата вечер не проговорва нито дума, сякаш е потънал в дълбок сън. Слуша ли какво се говори? Като че ли не. Но достатъчно е някой да изкаже мнение, което го засяга, и той тутакси напуска мълчанието си; внезапно почервенял, неспособен да се владее, се нахвърля с яростни думи върху дръзналия да се обади еретик или пък троснато става и напуска заведението, без да се сбогува. Такова държане е, разбира се, крайно неприятно за компанията в „Гербоа“. Сезан ли? Грубиян, дебелак, невъзможен тип, сякаш не живее между хора! Какъв варварин!

Зола е много загрижен от тези прояви на приятеля си. Сезан очевидно не върви по добър път, би трябвало да се помъчи да овладява импулсите си; ако продължава така, „успехът“ му ще бъде още по-труден. За да „се успее“, не стига само талант. Трябва да умееш да разпределяш времето си, да следваш неотклонно предначертаната кариера. Бохемщината не води до никъде. Зола знае това тъй добре, че самият той се стреми с цялото си същество към сигурност, към буржоазно спокойствие. Две жени се грижат сега за неговия дом, майка му и хубавата Габриела, с която вече живеят като съпрузи. Макар и това положение да е нередно, то отговаря на едно дълбоко негово убеждение. Някогашният почитател на Мишле е останал верен поне на един от своите идеали: моногамията в любовта. Първата любима жена трябва да остане завинаги любимата жена. Габриела е и ще бъде тази жена. По въпросите на пола Зола изпитва същото смущение, същия страх като Сезан. Идеализмът му в любовта е прикритие на сподавени страхове. Зола е „от хората, които нямат смелостта да скъсат… от омраза към промяната, от ужас пред неизвестността“.^[9] Но ако въздига тези си страхове в идеал, той обосновава този идеал с някаква висша изгода: тъй като моногамията е гаранция за спокойно съществуване, за Зола тя е „необходимо условие за добрата работа, за редовния и сериозен труд на големите днешни творци“. Любовта между Зола и Габриела може би не е толкова силна, колкото здравата връзка между тях позволява да се предположи, може би те си дават един на друг „повече успокоение, отколкото любов“, а може би между тях съществуват тягостни спомени. Във всеки случай и двамата пазят мълчание по онова, което — кой знае? — би могло да ги разедини, да ги раздели, и са съвършено единни по целите, които си поставят заедно в живота. Габриела желае също тъй силно успеха, както Зола. Хладно разсъдлива, трезва, амбициозна, Зола може да бъде сигурен, че тя ще го подкрепя във всичките му борби. Тя иска да забрави миналото си на момиче от народа. Никога не говори за него. Скъсала е всички връзки с близките си, с още живия си баща. Сега е жена на писател, който върви към известност, а може би и към слава, към охолство, а може би и към богатство, негова грижовна спътница, сякаш родена за ролята, която е поела: да освобождава съпруга си от грижите на всекидневието, да му осигури „дом, изпълнен с нежност“, нещо като обител, където той да може, отърсил се от дребните тревоги, да посвети живота и енергията си, всичките си мъжки сили на творчеството, щом като и без това е решил да пише, вместо да живее. Сега Габриела следи за протокола на „четвъртъците“, грижи се за техния успех. И тя като Зола, а вероятно повече от него, се дразни от бохемското държане на Сезан. Пред него предпочита, разбира се, хора като любезния и привлекателен Гийме.

Въпреки това неодобрително отношение към него Сезан си остава такъв, какъвто е. Тази година общата изложба в Салона придобива особено значение. По същото време в Париж ще се открие Световно изложение и се предполага, че то ще събере около четиридесет хиляди изложители, ще привлече огромен брой посетители. Ще повлияят ли с нещо миналогодишните статии на Зола върху журито, ще го предразположат ли към известна снизходителност? Този въпрос си задават всички млади художници с изключение, поне привидно, на Сезан.

Решил да надмине предишните си предизвикателства, Сезан избира за журито на Салона две от най-непривлекателните си картини, едната от които е Един следобед в Неапол или Греяно вино, рисувана преди четири години. Но не му стига това. За да подчертае провокационния характер на решението си, изчаква последния час на последния ден, определен за приемане на картините, натоварва ги на една ръчна количка и, придружен от неколцина приятели, ги откарва до Палатата на индустрията. Там бавно сваля платната от каручката, размахва ги тържествено сред виковете и смеха на струпалите се при входа млади художници.

Тази демонстрация вдига наистина известен шум, но едва ли може да повлияе върху решението на журито. Кой е този Сезан? Екзалтиран тип, луд! Във всеки случай, противно на очакванията, журито (в него тази година не участвува Добини) проявява небивала досега строгост.

Миналогодишната кампания на Зола не само не е разведрила атмосферата, но е направила официалните съдници още по-непреклонни. Разбира се, те отхвърлят картините на Сезан. Отхвърлят и работите на Писаро, Реноар, Сисле, Базил, Гийме. Отхвърлен е дори Моне, който при това е представил една майсторска творба, рисувана изцяло „на пленер“ — „Жени в градина“. Сезан е вбесен, че журито се е осмелило да не приеме картината на Моне. Но и всички негодуват. Младите живописци от групата не могат повече да търпят тази зависимост от „капризите на администрацията“.^[10] За успокоение на съвестта, но без да си правят някакви илюзии, подписват петиция, с която отново искат да се възстанови Салонът на отхвърлените. Но защо, защо наистина не се опитат да организират сами, на свои разноски, собствена изложба? Някои от по-възрастните им колеги, като Курбе, Добини и Коро, одобряват инициативата, дори обещават подкрепата си, като изпратят свои картини на тази изложба. Поради липса на средства обаче проектът не се осъществява.

А ето че по повод на отхвърлените си картини Сезан е станал прицел на подигравки от страна на двама журналисти от „L’Europe“ и „Le Figaro“. Ако продължава все така да оригиналничи, скоро ще се покрие с незавидна слава. Зола пламва. В „Моят Салон“ не е говорил за Сезан, все още стои озадачен пред картините на Сезан, но се притичва на помощ на оскърбения, и то с толкова по-голяма охота, тъй като тази година е трябвало „да се откаже от мисълта да пише рецензия за Салона“. „Le Figaro“ от 12 април дава място на следното негово обяснение:

Става дума — пише Зола — за мой приятел от детинство, за един млад художник, чийто силен и самобитен талант ценя особено високо.

Поместили са в „L’Europe“ един откъс, в който се говори за някой си господин Сезам, изложил уж през 1863 г. в Салона на отхвърлените „два кръстосани свински крака“ и на когото тази година не са приели картината Греяно вино.

Трябва да ви призная, че под маската, която са му надянали, едва можах да позная някогашния си съученик господин Пол Сезан, който никога не е рисувал свински крака, поне досега. Правя тази уговорка, тъй като не виждам защо да не се рисуват свински крака, както се рисуват пъпеши и моркови.

Действително тази година наред с работите на много и достойни други художници бяха отхвърлени и две картина на господин Пол Сезан: Греяно вино и Опиянение. Поискало се на господин Арнолд Мортие да се пошегува по адрес на тези картини и ги описал с напъни на въображението, които му правят голяма чест. Зная, че това е забавна шега, на която не следва да се обръща внимание. Но какво да ви кажа, никога не съм могъл да разбера този странен начин на критикуване, състоящ се в това, да се подиграваш на доверие, да осъждаш и да осмиваш неща, които дори не си видял. Държа да заявя, че описанията на господин Арнолд Мортие са неточни. Поне това.

С влизането на хубавата Габриела в дома му задълженията на Зола са се увеличили. Той е напуснал квартирата си на улица Вожирар и сега живее в Батиньол, в квартала на Мане. Въпреки войнствените си жестове и той като Сезан изживява моменти на обезсърчение. „Няма да повярвате колко лесно изпада човек във внезапно униние при тежкия занаят, който върша“ — признава един ден той на Нюма Кост. Често на „четвъртъците“ се чуват оплаквания от тежките времена. „Нищо не върви.“^[11] От книгите все още се получават незначителни доходи. „Изповедта на Клод“ е излязла само в хиляда и петстотин екземпляра. За да може да преживява, Зола е принуден все повече да сътрудничи във вестниците, да работи за пари. Едновременно с новия си роман „Брак по любов“ той пише набързо за провинциалния вестник „Le Messager de Provence“ един роман в подлистници, изпълнен с невероятни приключения и озаглавен „Марсилските потайности“. Пише го с чувство на досада и отвращение. Но поне успява да закърпи бюджета си. На всичко отгоре се надява със съдействието на Мариюс Ру да преработи „Потайностите“ за театралната сцена. Валабрег^[12] го упреква, задето така проституира с таланта си. Зола му отговаря: „Засега се нуждая преди всичко от две неща: реклама и пари. Разбира се, можете да правите каквото искате с «Марсилските потайности». Зная какво върша.“ Валабрег обаче поздравява Зола за енергичното му застъпничество в полза на Сезан: „Пол е дете, което не знае нищо за живота. Вие сте негов настойник и покровител — пише му той. — Вие бдите над него и той върви, хванал се за ръката Ви, сигурен, че ще бъде винаги защитен… Жребият му е да създава картини, както Вашият е да го създадете в живота!“

Дали защото това е истина, дори в съзнанието на самия Сезан, той ходи понякога да рисува у приятеля си в Батиньол? Там работи над голямото си платно Похищение, което представя тъмнокож мъж, сграбчил в прегръдките си припаднала бяла жена. Тази картина, от която лъха необуздана чувственост, Сезан подарява на Зола. Дори я подписва и датира вероятно защото не е много недоволен от нея. Но достатъчно е да я види човек, за да се убеди, че Сезан още далеч не се е освободил от романтизма си. „Пол работи много — пише Зола на Валабрег. — Той мечтае за огромни картини.“ Когато обикаля по парижките улици, Сезан се взира с жаден поглед в стените на църквите, на гарите и халите, в тези големи стени, които би искал да покрие с огромни фрески. „Какво място можеш да заемеш! Да покориш тълпата, да откриеш нов век, да създадеш ново изкуство!“ Но живописта, живописта — „Когато става дума за тая проклета живопис, бих могъл да заколя баща си и майка си“, — живописта му се изплъзва. Тя го подлудява с възторзите, разочарованията, гневните изблици пред платното, когато то не му се удава, както би желал. Ругатни, счупени четки, раздрани платна — така работи той обикновено. Рисува като в изстъпление, ожесточен, зъл и раздразнителен, съсипва се от работа, съсипва и моделите си с безкрайните сеанси, които им налага, „за да ги освободи припаднали, мъртви от умора“. А когато спре да рисува, „рухва с отмалели крака и празен стомах“. От време на време обаче го пронизва дива радост. „Когато аз си одобря някоя картина — провиква се той в пристъп на гордост, — това е нещо по-сериозно, отколкото ако тя мине през всички журита на света.“^[13]

Към края на май майка му идва в Париж. Сезан се връща в Екс заедно с нея през юни, по същото време, когато Валабрег напуска окончателно Прованс, за да се установи в столицата; благодарение на приятелската препоръка от Зола той ще постъпи в редакцията на „L’Artiste“ на Арсен Усе.

Както Зола е писал напоследък на Валабрег, Сезан „трябва много да работи и има голяма нужда от насърчение“; той смята да прекара три месеца в Екс „в най-дълбоко усамотение“. И наистина, едва пристигнал в Екс, Сезан се затваря в „Жа дьо Буфан“. През това лято на 1867 г. той се вижда почти само с Марион и по-рядко с Алекси. Всичките му приятели са в Париж. Той рисува. От сутрин до вечер рисува. Захванал се е отново с портрети, които Марион преценява като „наистина хубави; не ги наслоява с ножа, а са все така силни и ярки, само че изпълнени с по-голямо майсторство и по-приятни за окото“. Възхищението на Марион от Сезан расте непрекъснато. Тъй като в процеса на своите търсения Сезан работи и акварели, Марион се удивява, че и при акварела приятелят му постига такива забележителни резултати. „Тези акварели — пише той на Морщат — са нещо невиждано по колорит и с такова странно въздействие, каквото въобще не съм очаквал от акварела.“ Не по-малко странно е впрочем и самото възхищение на Марион от Сезан.

Забелязва ли го Сезан? Наред с Писаро, който все така отблизо следи развитието му, единственият човек на света, който прозира дълбокия смисъл на неговите усилия, е именно този млад геолог на двадесет и една години, публикувал неотдавна един след друг два забележителни труда. Често в Париж, та дори сред приятелите си, Сезан се чувствува сам, като чужденец. Понякога, в минути на умора и досада, му иде да се откаже от всичко. Какъв смисъл има да упорствува в тази безплодна борба? Тук, в „Жа дьо Буфан“, в пека на провансалското лято, сред покоя на слънчевия юг, огласян от песента на щурците, той се чувствува добре. Чувствува се добре, когато е сам с платното си, сам с мечтите си, далеч от суетния шум на хората. Нима не би било проява на мъдрост, ако се откажеше от всичко, останеше тук и се отдадеше на блажено безгрижие? Както казва майка му, „той има нещо зад гърба си“. Свободен е. Ще рисува. За себе си. Само за себе си. Както за себе си пее щурецът…

Към средата на август става вече цял месец, откакто Зола не е получил писмо от Сезан. По това време Мариюс Ру е в Марсилия, където преговаря с дирекцията на местния театър „Жимназ“ за постановката на „Марсилските потайности“; Зола го замолва да отиде да види Сезан. Мариюс Ру остава разочарован от срещата. Сезан го приема приятелски, разговаря любезно, но си остава загадъчно потаен по всичко онова, което го засяга лично. Говори за общи неща или с тайнствени недомлъвки; Ру признава, че му е невъзможно да проумее смисъла на думите му, ако въобще имат смисъл. „Пол е за мен истински сфинкс“ — пише озадачен той.

Естествено Сезан е много по-откровен пред Марион, който всеки ден открива у него очевиден напредък. Засега художникът работи над втори вариант на Увертюрата на „Танхойзер“, този път в много светла тоналност. Марион е възхитен и пише на Морщат: „Такава картина е достатъчна, за да се създаде име“.

Зола отива в Марсилия, за да присъствува на първите представления на „Марсилските потайности“. Уговарят се със Сезан и се върнат заедно в Париж. На 6 октомври Сезан и Марион придружават писателя на премиерата. Зола намира пиесата си „отвратителна“. Това мнение се потвърждава и от публиката. Щом пада завесата, залата се оглася от освирквания. На 11 октомври Сезан и Зола пристигат в Париж.

* * *

Този път Сезан не отива да живее на улица Ботрейи. Неустойчивостта му като че ли се задълбочава. Недоволен, сърдит, той постоянно сменя квартирите си, напуска улица Шеврьоз, за да отиде на улица Вожирар, от улица Вожирар се премества на улица Нотр Дам де Шан.

Зола наблюдава приятеля си. Не е ли на път Сезан да провали живота си? Той вечно се оплаква, че не може да „постигне“ нищо, постоянно говори за „безсилие“. Безсилие! Точно тази дума му подхожда, уви! Зола изживява като свои терзанията на Сезан. Впрочем всеки неудачник го трогва до сълзи; та знае ли човек къде в изкуството започва лудостта?^[14] Самият той се разкъсва от съмнения, вярата му в собствените сили е много по малка, отколкото би могло да се заключи от самоуверения шум, който вдига около себе си. Само че той сподавя тревогите си, обуздава страховете си и върви все напред и напред… Понякога се осмелява наистина да посъветва Сезан — но опитайте се да поспорите с този човек! Сезан винаги си въобразява, че искат да посегнат на свободата му, да „му стъпят на врата“.

При това би трябвало да знае колко трудна е борбата, която им предстои. Ето например, пак са започнали да хулят Зола, този път за романа му „Тереза Ракен“ (новото заглавие на „Брак по любов“), излязъл през декември. „Локва от кал и кръв — пише «Le Figaro» за тази книга. — Господин Зола… вижда жената такава, каквато я рисува господин Мане: цялата в кал с розов грим.“ Но Сезан сякаш не иска и да знае за трудностите на борбата. Не полага усилия да се владее нито в отношенията си с хората, нито в работата си. Дори да се бе отказал да прави кариера, да не гонеше успеха, пак не би се държал другояче.

Сега Сезан и Солари живеят едва ли не заедно. И двамата са същите безгрижни фантазьори. Разбират се отлично, още повече че прекрасният Солари, мечтател в будно състояние, който не слиза от облаците, се подчинява на всички приумици на приятеля си. Няма по-сговорчиво същество от него! Двамата поделят месечната си издръжка, която пропиляват още в първите дни на месеца, и като останат без пари, карат, както могат. От Екс са пратили на Сезан дамаджана зехтин, която в гладните дни на зимата 1867–1868 година е най-важният им запас. Топят в зехтина „дебели“ филии хляб и си облизват „ръцете чак до лактите“.^[15]

Солари готви за предстоящия Салон голяма статуя, представяща негъра Сципион от академията Сюис в борба с кучета. Нарекъл е творбата си „Войната за независимост“. Един ден Зола завежда Мане да му покаже статуята. Но в помещението е студено и Солари запалва печката. От топлината глината се размеква и статуята, поддържана от слаба арматура като дръжки на метли, крака на столове и други подобни, се свлича. Какво от това! Вместо да представя прав негър, символ на войната за независимост, тя ще изобразява просто заспал негър. „Това са те реалистите!“ — ликува Сезан.

Въпреки метаморфозата статуята на Солари бива приета от журито на Салона. Тази година то действително показва особено голяма търпимост. Приети са всички — Солари, Мане, Писаро, Базил, Реноар, Моне и Сисле, всички с изключение, разбира се, на Сезан, който и този път не е допуснат.

— Щом е така — казва той, говорейки за членовете на журито, — аз ще продължавам вечно да им тикам все такива под носа!

А приятелите си живописци, които искрено или просто от приятелско съчувствие го поздравяват за представената картина — вероятно вторият вариант на Увертюрата на „Танхойзер“, — Сезан уверява, че последните му платна са много по-хубави.

Колкото и да се старае да се абстрахира от собствените си възгледи за живописта, колкото и ниско мнение да има за членовете на журито, Зола — и той не може да го скрие — започва да съзира нещо обезпокояващо в постоянните неуспехи на Сезан. Журито наистина е враждебно към новаторите, но все пак всички, кой по-лесно, кой по-трудно, влизат след някоя и друга година в Салона. Тази година цялата група ще може да се представи на публиката. Всички, освен Сезан. При това, ако въобще е имало някога благосклонно жури, то е тазгодишното, благодарение на благотворното влияние на Добини.

На изложбата ще бъдат представени хиляда триста седемдесет и осем творби повече, отколкото миналата година. Процентът на отхвърлените е незначителен. Както казва критикът Кастаняри, един от групата в „Гербоа“, „вратите на Салона бяха отворени тази година почти за всички, които се представиха“.^[16] Впрочем няма съмнение, че масовото допускане на художници в Салона е успех за младата школа. Разправят, че граф Ньоверкерк не можел да се успокои и нарекъл изложбата от 1868 г. „Салон на пришълците“.^[17] Това е триумф за Мане и за новата живопис, но и триумф за Зола, който не само може да се поздрави за приноса си в тази победа, но ще бъде представен в самия Салон сред художниците, които е подкрепял, с портрета, нарисуван от отличния му приятел Едуар Мане. Връзките на Зола с новата живопис са толкова очевидни, че новият вестник „L’Evе́nement illustré“ му предлага колоните си за рецензия на Салона.

Рецензията на Зола обаче разочарова донякъде художниците. Дали по собствено желание или защото са му наложили, Зола се въздържа да говори за живописците, чиито творби го „дразнят“. Като кади тамян наляво и надясно, той отбелязва предимно успехите на своите приятели. „Успехът на Едуар Мане е пълен — установява той между другото. — Не смеех да си го представя тъй бърз, тъй достоен.“ На статиите му обаче липсва шилото на борческия дух, патосът на пламенната защита. Те не предизвикват нито интереса, нито отзвука на предишните му рецензии.

Първата статия излиза на 2 май, а когато на 16 юли излиза последната — възхвала на Солари, — Сезан вече от три седмици е в Екс.

* * *

Обградена от бледолилави хълмове, равнината е сякаш позлатена от светлина. Почти няма жива душа. Само от време на време се мяркат дребнички черни силуети, които пъплят бавно по пътищата сред ниви и лозя. Никакъв шум, освен неспирната песен на щурците и понякога лекият повей на вятъра, който полюлява сребърните листа на маслиновите дървета. Тишина, слънце, самота. Сезан работи в „Жа дьо Буфан“.

Работи, напълно забравил времето. Ако случайно пише на някой приятел, датира писмата си приблизително, с неопределени изрази като „към първите дни на юли“ или „понеделник вечерта“. Живее, сякаш откъснат от света. Та кого вижда той, освен Марион и още по-рядко Алекси, който е решил да избяга в Париж без съгласието на родителите си и със семейните си разправии развлича Сезан? Понякога излиза вечер на Авенюто, но в същност не желае да види никакъв познат. Въпреки неуспехите си в Салона — в Екс не може да не се е чуло за тях — Сезан, винаги „непримирим към лошите живописци“^[18], изпитва само презрение към местните художници, включително и Жибер. „Всички са некадърници“ — казва той. Ако не е в ателието си в „Жа дьо Буфан“, той броди самотен из околностите, сяда замислен пред язовира Енферне или в подножието на планината Сент Виктоар. Понякога нощта го заварва далеч от Екс. Какво от това! Ще помоли някой селянин за гостоприемство за през нощта и ще пренощува в „плевня“.

Сега Сезан живописва често на открито в парка на „Жа дьо Буфан“, по бреговете на Арк или другаде, но продължава да работи и над големи композиции в ателието. Намислил е да използува различните портрети, рисувани през последните години, за да изобрази приятелите си сред пейзаж. Дори има намерение, ако успее да направи тази картина, както би желал, да я предложи в хубава рамка на музея в Марсилия. Ще посмеят ли да я откажат?

Тишина, слънце, самота. Сезан рисува, откъснал се от всяко ежедневие, изпаднал в пълно безразличие към всичко, което не е живопис. Марион, единственият свидетел на мъките и упорството му, пише през есента на Морщат: „Сезан работи все така упорито и се мъчи с всички сили да овладее темперамента си, да го подчини на правилата на едно улегнало майсторство. Ако постигне целта си, драги мой, скоро ще можем да се възхитим на прекрасни и завършени творби.“

Късна есен. Сезан започва да мисли за връщане в Париж. Но толкова е погълнат от проблемите, които се мъчи да разреши, че вече не знае докъде е стигнал. „Ще си отбележа на лист хартия какво имам да правя и кои лица трябва да посетя, и ще задрасквам едно по едно; така няма да пропусна нищо.“

* * *

Когато пристига в Париж към средата на декември, Сезан заварва Зола претрупан от работа и доста притеснен. Писателят все още трудно смогва да осигури издръжката на семейството си. Издал е нов роман, „Мадлен Фера“, любопитно произведение на тема „отпечатъка“, който жената запазвала завинаги от първия си любим^[19]; тримата герои напомнят някак странно, макар и косвено, Зола, Сезан и Габриела. Романът предизвиква възмущение сред читателите. Прокурорът нарежда да се спре печатането му в подлистници. Въпреки нашумелия скандал книгата не се продава. Но какво собствено е „Мадлен Фера“, ако не един роман повече? Зола се пита дали въобще ще постигне нещо, ако просто продължава да трупа година след година книга върху книга? Неспокоен е, измъчват го натрапчиви мисли. Споменът за Балзак и за неговата „Човешка комедия“ не му дава покой. „Днес — разсъждава той — може да се въздействува на читателската публика само с многотомен труд, с могъщо творчество.“ От месеци насам той обмисля проекта за една широка фреска, в която да разкаже „естествената и социалната“ история на едно семейство през Втората империя, „Ругон-Макарови“. Така ще възобнови начинанието на Балзак. При изграждането на това произведение ще използува в най-голяма степен спомените и наблюденията си. Ще опише Екс под името Пласан. От приятели, от стари и нови познати ще вземе характерни черти и ще обрисува главните си герои и второстепенните лица. И Сезан, разбира се, ще бъде представен в тази творба. Той ще бъде художникът, а Луи-Огюст — „надменният, студен и педантичен скъперник, буржоа и републиканец“. Зола мечтае: ще трябва да посвети отделна книга на Сезан и като изходи от неговата личност, да моделира една от най-ярките фигури в тази фреска, да опише драмата на „големия, но пропаднал художник“, на един „незавършен гений“, на един „воин на несътвореното“^[20], „ужасната драма на един интелект, който се самоизяжда“.^[21]

Не е ли това характеристика на Сезан? Тази пролет журито на Салона отново е отхвърлило работите му. Впрочем, изглежда като че ли самият Сезан е все по-недоволен от собствените си опити. „Чудно нещо е живописта — въздиша Гийме, като говори за него. — Не е достатъчно да си умен, за да рисуваш добре. Но с течение на времето той ще успее, не се съмнявам в това…“

Наистина през тези дни на 1869 г. Сезан, бунтуващ се срещу себе си, продължава своите търсения. Започва да се лекува от „романтичната гангрена“^[22] и той знае това. Проучва още веднъж последните етапи от историята на живописта и макар в стремежа си да постигне реалистична обективност невинаги да успява да коригира романтичните си увлечения в портретите и особено в композициите, това все пак му се удава в много от натюрмортите. В този жанр той често се издига до едно вече забележително майсторство, при което вярното и точно наблюдение се съчетава с ярко изпълнение. Вярно е, че натюрмортът отговаря най-добре на неговите цели. Не е така с композициите, които са плод на въображението му; те са твърде много просмукани от неговата природа, от вътрешния му мир, затова и емоционалният елемент съвсем естествено е пречка за тяхното изграждане. В натюрморта, лишен по самото си естество от неспокойната сила на чувството, Сезан може да се отдаде изцяло и единствено на живописните проблеми, тъй като не е в плен на темата.

Зола притежава един часовник от черен мрамор, вероятно спомен от баща му. От този часовник и още няколко предмета — раковина, ваза, чаша за чай, лимон — Сезан създава един натюрморт, ярка и силна творба, която по своята простота и пластичен градеж е сигурно една от най-големите му сполуки, откакто е започнал да рисува.

Подарява го на Зола. Но Зола отвръща вече очи от платната на Сезан. В негово лице той вижда художника, разкъсван от трагичен конфликт със своето изкуство, човека, който проклина и се измъчва от „дълги, отчаяни усилия“^[23], героя на една от бъдещите си книги, над която вече работи въображението му. Впрочем въодушевлението на писателя от живописта фактически се е изпарило, откакто е стихнала борбата, която го е породила. Сега той мисли само за своите „Ругон-Макарови“, не го интересува нищо друго, освен „огромният труд, за който мечтае на всяка крачка“^[24]. От месец май е започнал да пише първия том, „Кариерата на Ругонови“, и си налага системна работа с редовността на машина.

Пол Алекси, решил се най-после да напусне бащиния си дом, пристига през септември в Париж. Валабрег го завежда у Зола на улица Кондамин в Батиньол. Обкръжен само от художници, нещо, което започва да му тежи, Зола го приема с нескрита радост. Двамата се разбират отлично. Сезан се възползува от случая и рисува един интериор: Алекси чете на Зола. Посвоему картината е реплика на портрета на Зола от Мане. Но ученикът е надминал учителя си. В това платно нежността на тоновете се съчетава със сила на темперамента, присъща само нему: Сезан започва да става голям художник тъкмо в момента, когато Зола вече го смята за поразен от неизлечимо творческо безсилие, за човек, „покосен от творчеството си“.^[25]

* * *

Сезан рядко е отсъствувал толкова дълго от Екс. Към началото на 1870 г. е изминала вече цяла година, откакто е напуснал Прованс. Какво става с него?

Този намръщен и саможив мъж, на когото жената вдъхва страх и недоверие, но при вида на женска плът му се завива свят, не е устоял — как е могло да се случи това? — на прелестите на един случаен модел, на хубавичката Мари-Ортанз Фике, едра русокоса девойка с привлекателна фигура и черни замечтани очи. Той е на тридесет и една години, тя — на деветнадесет. Родена в Салине в департамента Юра на 22 април 1850 г., Ортанз е дошла още като малко момиче в Париж с родителите си. Преди няколко години е починала майка й: баща й е дребен чиновник. Самата тя работи в книговезница, но допълва доходите си, като ходи от време на време да позира при художници. Като модел притежава едно голямо качество, поне според Сезан: търпение. Отегчава се, когато позира, понеже е жива, весела и приказлива, но покорно се подчинява на всички изисквания. Дали с това си покорство е успяла да проникне в интимния мир на Сезан? Във всеки случай не с някакъв вкус или разбиране за живописта, защото живописта никак не я интересува.

Истината е, че в този решителен момент за творческия живот на Сезан младата Ортанз, без самата тя да го съзнава, играе много важна роля. Тя внася устойчивост и ред в живота на художника. Благодарение на нея стихийната чувственост на Сезан се уталожва, той се освобождава от натрапчивите представи, които го измъчват. Сега вече е съвсем близо до онова, което страстно е желал: да овладее вътрешните си изблици, за да се домогне до изкуството, за което мечтае, което предугажда — единствената му истинска страст на тоя свят.

Сезан знае, че вече е близо до целта си. Надсмивайки се над своя романтизъм, той изписва една Модерна Олимпия, карикатура на картината на Мане, в която изобразява себе си как съзерцава една оперетна одалиска. Платното не е кой знае каква сполука, но това не го вълнува. Достатъчно е само да постоянствува. В кафене „Гербоа“ Мане веднъж го попитал какво готви за Салона и получил следния отговор:

— Гърне с лайна!

По случай тазгодишната изложба Сезан е решил отново да провокира журито, както преди три години, и занася в Палатата на индустрията портрета на Амперер и един акт, и то в последния ден — 20 март. Посрещат го с подигравателни овации. Журналистът Сток, който се намира случайно там, му задава няколко въпроса, на които той отговаря с ироничен тон, като изповядва дълбоките си убеждения:

— Да, драги господин Сток, рисувам както виждам, както усещам, а имам много силни усещания. И те усещат и виждат като мен, но не смеят. Правят живопис за Салона. Аз съм смел, господин Сток, смел съм. Смея да отстоявам възгледите си — и добавя пророчески с подигравателна усмивка, — а който последен се смее, се смее най-добре.

Както и се полага, журито отхвърля картините на Сезан. „От това обаче никак не се поболях“ — пише той на свой приятел в Екс, на когото дори съобщава, без да придава особено значение на този факт, че журито приело представените картини от сина на Жибер, Оноре, както и от Солари, Базил, Сисле, Реноар, Писаро, Мане и още много други. В Салона през 1870 г. Фантен Латур излага една голяма композиция, „Ателие в Батиньол“, в която е представил около застаналия пред статива си Мане някои от редовните посетители на „Гербоа“, между които Зола, Реноар, Моне, Базил. Сезан, разбира се, не е между избраниците.

Разтревожен от слуховете за близка война, на 31 май Зола сключва брак с Габриела Меле в кметството на XVIII градски район в Париж. Свидетели са приятелите от Екс — Солари, Ру, Алекси и Сезан.

Няколко дни преди това Зола е получил следното писмо от Теодор Дюре:

Напоследък чувам да се говори за един художник на име, мисля, Сезан или нещо подобно, който бил от Екс и чиито картини били отхвърлени от журито. Струва ми се, че Вие ми говорихте на времето за някакъв съвсем ексцентричен художник от Екс. Не е ли същият, когото тази година не са приели в Салона?

Ако е така, бъдете така добър, моля, да ми дадете адреса му и една кратка препоръка, за да мога да се запозная с художника и с работата му.

В навечерието на сключването на брака си, на 30 май, Зола отговаря на Дюре:

Не мога да ви дам адреса на художника, за когото ми пишете. Той живее много затворено, намира се в период на търсения и според мен е прав, като не допуска никого в ателието си. Почакайте, докато сам се открие.