Боб Фенстър
Още простотии (14)

Тринадесета глава
Уфти Гуфти, пищящи мимове
И други удивителни изглупяваници на попкултурата

Композиторът Джон Кейдж написал песен, наречена „Колкото е възможно по-бавно“. Идеята му била, че за завършването на песента ще бъдат необходими 629 години.

А казват, че попкултурата нямала трайна стойност.

* * *

Преобладаващата част от децата мислят бащите си за идиоти — по едно или друго време на детството си. Но преобладаващата част от бащите не се стараят да предоставят на децата си доказателства в полза на тази теза.

Но ето че се намесва Холивуд. Както казва режисьорът Били Уайлдър, „Една лоша пиеса слиза от сцената и вече е забравена, обаче във филмовото изкуство ние не можем да погребем мъртъвците си. Тъкмо си кажеш, че филмът е излязъл от обръщение, и ето че дъщеря ти го зърва по телевизията и възкликва: Баща ми е голям идиот!“

* * *

Сред най-странните случки в историята на шоу бизнеса е демонстрацията на издръжливост към болката, която давал през деветнадесети век по улиците на Сан Франциско някакъв актьор, известен като Уфти Гуфти. За номера си Уфти искал от хората да го удрят, млатят и пребиват до смърт с една бейзболна бухалка. Шампионът по бокс Джон Л. Съливан приел предизвикателството на Уфти Гуфти да го пребие с весло за петдесет цента. Съливан счупил гръбнака на Гуфти и така сложил край на кариерата му в шоу бизнеса.

* * *

Два дена след като Съединените щати нахлуват в Панама, за да свалят от власт управляващия тази страна — Мануел Нориега, една компютърна компания пуснала бойна игра, наречена „Намери Нориега“.

* * *

През 50-те години на XX век телевизионното шоу на Фес Паркър превръщало всичко с името Дейви Крокет в хит. По онова време се продали много повече шапки от кожа на миещи мечки, отколкото някой някога е носел през далечните времена на Дивия запад. А един магазин за спортни стоки измислил как да продаде залежалите в склада му палатки от тюленова кожа.

Просто изписал върху тях името „Дейви Крокет“ и продал всичките само за два дена.

* * *

През 50-те години на миналия век сред студентите възникнала мода, която в днешно време би била напълно невъзможна — да се тъпчат в телефонни будки. Рекордът е тридесет и четирима студенти в една будка.

Спомняте ли си какво представляваха телефонните будки? Представете си ги като огромни, грубовати клетъчни телефони.

* * *

Диско треска? Хип-хоп мания? Нищо не може да се сравни с френетическата лудост по танците, заляла Европа през Средните векове.

Днес трябва да се изръсим с цяло състояние, за да си купим билети за концерт и за привилегията да се натанцуваме до променящ съзнанието транс в присъствието на стотици непознати.

В онези далечни времена обаче хората започвали да си танцуват бясно, както си вървели по улиците. При това напълно безплатно — освен евентуално обвинение във вещерство или някои и други наранявания.

И ако смятате, че сте се натанцували до изгрева на слънце, то, спомнете си, че средновековният танц траял цели два века — чак до шестнадесети век.

За да излекуват населението от тази треска по танците градските управи решили да забранят червения цвят по стените на сградите и по дрехите. Защото накрая се стигнало до извода, че всичко червено кара хората да подивяват.

* * *

Три рунда ритници в… ръката на рока:

 

1. Талантът определено помага, ако се опитваш да пробиеш в рокендрола, обаче наличието на мозък обикновено те спъва. Ето какво изтъква Франк Цапа от „Майки на изобретението“: „Типичният фен на рока не е достатъчно умен, за да разбере кога го премятат.“

2. Въпреки че Франк Синатра е записал няколко рокендрол песни, този стил изобщо не му харесвал. Често казвал, че рокът е „изкуствен и фалшив, в по-голямата си част създаван и изпълняван от пълни кретени“.

3. През 1970 г. песента „Сподели земята“ на групата „Познай кой“ се превърнала в хит. Но в южните щати песента била забранена, защото по мнението на политиците проповядвала комунизъм.

Впоследствие групата обяснила, че в песента се пее за рая. А онези политици, дето съзират червени зад всеки ъгъл, нямаше ли да направят по-добре, ако разследват подмолните думи в песента „Луи, Луи“? Да, бе, вярно — това разследване го прехвърлиха на ФБР.

* * *

Сигурно сте чували песни, които се изстрелват към върховете на класациите като куршуми. Ето ви обаче една, която се изстреляла като гъска.

През 1974 г. един англичанин си слушал плоча на Франки Лейн и по-специално песента „Крясъкът на дивата гъска“. Внезапно от спалнята се дочул някакъв трясък. Той се втурнал вътре и видял, че през прозореца му била влетяла дива гъска. Човекът затворил прозореца, но след малко в стъклото се ударили още две гъски и отскочили.

Това се казва песен!

* * *

Ето ви нов поглед към причиняващата амнезия празноглавост на телевизията: Челистът Грегор Пятигорски се съгласил да се появи по телевизията, защото негов приятел му обърнал внимание на факта, че за да го чуят всички хора, ще му трябват поне сто години.

„Обаче пропусна да ми каже точно за колко секунди ще ме забравят, след като ме зърнат на малкия екран“ — припомня си Пятигорски.

* * *

По време на Виетнамската война правителството на Южен Виетнам нямало особен късмет в борбата срещу виетконгците. Но по отношение на борбата срещу американската попкултура нещата стояли по друг начин — успели да забранят туиста, защото танцът не бил „съвместим с антикомунистическите идеи“.

* * *

Кой би могъл да допусне, че по време на официалния си коктейл след премиерата целият състав на „Уестсайдска история“ ще танцува под звуците на „Моята прекрасна лейди“! Ех, тези бунтари от петдесетте!

* * *

Когато бил тийнейджър, Боб Дилън и неговата банда свирили на бала на неговата гимназия в Минесота. Обаче директорът на гимназията изключил микрофона на певеца.

* * *

Композиторът Жорж Антей, познат като „лошото момче на музиката“, изнасял авангардни концерти, при които единственият инструмент бил едно детско пиано. Антей сядал пред пианото и се преструвал, че свири, като се клател толкова отривисто и се кривял до такава невъобразима степен, че се докарвал до припадък — без да изсвири нито една нота.

Това шоу го превръща в голяма знаменитост на Париж през 20-те години на XX век.

* * *

Джон Баримор е първият американски актьор, който играе ролята на Хамлет на Лондонска сцена. На премиерата той се явил на сцената пиян до козирката.

По време на представлението му се налагало от време на време да се подпира на колегите си, за да не падне, а освен това понякога притичвал зад кулисите, за да повърне. А когато стигнал до прочутия монолог на Хамлет — „Да бъдеш или да не бъдеш“, Баримор се довлякъл до един стол и се отпуснал върху него, за да не падне сред публиката.

Английските критици надали вой до небесата — не против него, а за него. По тяхното велико мнение пияните маневри на Баримор допринесли за изключително майсторската интерпретация на образа на Хамлет, особено дръзкото му, седнало изпълнение на монолога „Да бъдеш или да не бъдеш“.

* * *

През XVIII век Робърт Коутс бил смятан и от критиците, и от публиката за най-лошия шекспиров актьор, който сцената някога е виждала. Когато играел Ромео, лондонската публика му отвръщала с канонада от боклук. За да избяга, звездата трябвало да изпълзи от сцената.

Обаче Коутс им го върнал тъпкано. Изпълнението му било толкова абсурдно и смешно, че шестима души от публиката едва не се задушили от смях и се наложило да бъдат хоспитализирани. Вероятно това е първият и единствен случай, в който пиесата „Ромео и Жулиета“ се интерпретира като комедия.

* * *

По време на Голямата депресия се наложила една невероятно смахната мода — седенето по пилоните. За бизнеса работата се оказала изключително доходоносна, защото привличала много големи тълпи.

Шипрек Кели се превърнал в най-прочутия „пилонджия“ в Съединените щати, поставяйки световен рекорд по седенето на пилон в продължение на четиридесет и девет дни и нощи. Оттогава му излязъл прякорът „Най-големият късметлия“.

Рекордът на Кели не бил счупван цели петдесет години, най-вече защото никой не бил достатъчно глупав, за да предприеме подобна нелепица. Ала през 1976 г. Франк Пъркинс най-сетне го счупил, като престоял на пилона на един паркинг за коли втора употреба в продължение на цяла година.

* * *

Какво им става на тийнейджърките, че когато пищят, пищят с непоносими за ушите на околните децибели? Не си мислете обаче, че феноменът е рожба на рокендрола. Началото му датира още през 40-те години на XX век, когато момичетата са се събирали на групички, за да пищят по време на изпълненията на Франк Синатра. Били известни като „пищящите мимове“.

Едва когато славата на Франк Синатра била бетонирана, обществеността научила, че неговият агент за връзки с обществеността плащал на момичетата, за да пищят, да припадат и да изпадат в безсъзнание на първите му концерти.

* * *

По време на владичеството на крал Луи XIII всеки, който се смятал за разбирач от изкуство, трябвало задължително да харесва кралския балет, където законодателите на модата във Франция се тълпели, за да демонстрират и най-новите си тоалети.

Накрая снобарите станали толкова многобройни, че истинските балетисти нямало къде да танцуват. Хората, които отивали на балет, така и не виждали никакъв балет. Не че някой обръщал внимание на тази малка подробност.

* * *

Първият балет в света бил изпълнен пред френския крал През 1581 г. Постановката била толкова скъпа (струвала повече от три милиона златни франка) и продължила толкова дълго (пет часа и половина), че се играла само веднъж. Благодарността на почитателите на балета нямала граници.

* * *

Филмът „Цигулар на покрива“ бил забранен в Чили в продължение на шестнадесет години. През 1990 г. забраната била вдигната и на чилийците най-сетне било разрешено да видят дръзкия мюзикъл за руските евреи. Забраненият плод е най-сладък, разбира се, и поради тази причина повече от половината население на страната се стекло, за да гледа филма. Каква е била реакцията им ли? Хм, и за това ли трябваше да чакаме цели шестнадесет години?!

* * *

Да ви отворим ли прозореца, господин Ричардс?

Хотел „Хаят“ в западната част на Холивуд през 70-те години на XX век е бил известен с прозвището Бунтарския хотел, защото в него отсядали рокаджии като Кийт Ричардс, чието любимо занимание било да хвърля мебели през прозореца, Лед Цепелин, който си влизал с мотора чак до стаята, и Джим Морисън, който изкушавал съдбата, висейки от парапетите на балконите.

* * *

Едно от най-добрите неща, които могат да се чуят по радиото в колата: „Време е за кратка почивка. С други думи, сега е моментът да се поразходите по скалата на радиото си и да проверите дали можете да намерите нещо по-идиотско от нашата програма.“

* * *

Нещо за сбогуване от критика Йън Шоулс: „След като гледах филма «Ани», трябваше да се бия известно време по главата с малкия си чук, за да изкарам от нея онази тъпа песничка «Утре».“

* * *

И още нещо за сбогуване, този път от бейзболното величие Йоги Бера: „Доста си го биваше концерта. Дори и музиката не беше лоша.“

Така Йоги оценява първото си влизане в операта.