Боб Фенстър
Още простотии (5)

Четвърта глава
Да намерим достатъчно фенерчета
За костенурките — пищните абсурдини на художниците и писателите

Бенджамин Хейдън живял през деветнадесети век. Бил художник. Или поне така си мислел той.

Ала критиците му се подигравали. Колекционерите не му обръщали внимание. Любителите на изобразителното изкуство отхвърляли всички негови опити с четката. Отчаян заради многобройните си провали да се утвърди като художник, Хейдън се самоубил.

След смъртта му личният му дневник бил публикуван като автобиография. Книгата се оказала истински хит — както сред критиците, така и сред читателите. Оказало се, че в крайна сметка Хейдън не бил художник, а писател — само че така и не го разбрал.

Поради тази причина единствените хора, които стават писатели и художници, са онези, на които просто им се налага.

* * *

Абсурдната суетня на хората на изкуството не познава граници нито по отношение на своята пищност, нито по отношение на своя невъобразим колорит. Така тя добива свой живот и се превръща в абсурдиня. Ето и няколко ярки примера за подобни абсурдини.

* * *

Свободомислещият американски поет Максуел Боденхайм предизвикал ексцентричния писател Бен Хехт на официален дебат в клуба „Дил Пикъл“, за да вземат решение дали хората, които посещават литературните дебати, са слабоумни.

Хехт се качил на сцената, изгледал аудиторията и заявил:

— Потвърждението е ясно!

Боденхайм контрирал, като също разгледал публиката, а после се обърнал към колегата си и отвърнал:

— Вие печелите!

* * *

Художникът Робърт Раушенберг представил необикновена, движеща се художествена творба, при която тридесет големи костенурки се пускат по сцената с фенерчета, прикрепени към черупките им. Сред костенурките подскача актьор с консервни кутии, прикрепени към коленете. В същия този момент друг актьор разкъсва страниците на телефонния указател, докато три актриси в булчински рокли се разхождат сред публиката и раздават крекери.

* * *

Луис Стоун бил изобретателен журналист през 90-те години на XIX век работещ за вестник „Ивнинг ситизън“ в градчето Уинстед, щата Кънектикът. Накрая му писнало да пише типичните досадни репортажи за ежедневната безсъбитийност и решил да предлага измислици. Не щеш ли, читателите харесали историите му, макар и да били наясно, че не са истина.

И вместо уволнение Стоун се сдобил със слава, а даже и с прякор — „Лъжецът от Уинстед“. Под този псевдоним той продължил да разказва за котката, която можела да си подсвирква популярни мелодийки, за дървото, което раждало печени ябълки, за кокошката, която на Четвърти юли снасяла червени, бели и сини яйца, и за човека, който нарисувал на плешивото си теме паяжина, за да гони по-лесно мухите.

* * *

Английският крал Джордж VI не разбирал много от изкуство. Не че разбирал и от нещо друго, де.

Веднъж посетил изложба на художник, специализирал се в буреносни сцени. Огледал картините и отбелязал дълбокомислено: „Колко жалко, че все ви се е падало такова лошо време!“

* * *

Никоя жлъч, отправена към писател, не може да се сравни с тази, родена в главата на негов колега. Ето какво казва Гор Видал за Александър Солженицин: „Той е и лош романист, и глупак. А тази комбинация е на изключително голяма почит в Щатите.“

* * *

Никой човек на изкуството не може да се смята за успял, докато не е изрисувал поне няколко кръга в житните поля. Българският художник Даниел Божков превърнал едно поле в щата Мейн в портрет на телевизионната звезда Лари Кинг, като смачкал до неузнаваемост избуялата тимотейка и млечката, дарявайки творението си с вдъхновяващото заглавие „Научете се да летите над много големия Лари“.

* * *

Полусмахнатият английски поет лорд Байрон веднага повярвал на гадателката, която му предсказала, че ще умре на тридесет и седем години.

Е, ако и на вас вече и без това ви е дошло малко в повече и си знаете, че така и така няма да изкарате още дълго, няма ли и вие да се изкушите да не допринесете за сбъдването на това предсказание, като се насочите стремглаво към смъртта? Особено ако сте поет?

Вероятно един малко по-силничък напън към оцеляване щеше да помогне на лорд Байрон да доживее до старини. А може би не. Поетът починал на тридесет и шест годишна възраст. Както и баща му. Както и дъщеря му Аугуста.

* * *

Възможно ли е гробищата да са мястото, където се срещат глупостта и чудатостта? Може би. Поетът на ужасите Едгар Алън По бил погребан в гробището за просяци през 1850 г. Двадесет и пет години по-късно почитатели на мрачните му строфи решили да изкопаят твореца и да го положат на по-достойно място.

Но преди да го върнат отново в земята, те си отчупили по парченце от изгнилия вече ковчег, за да си го вземат вкъщи като сувенир — антиразвръзка, напълно достойна за перото на техния идол.

* * *

През 1989 г. полковник Муамар Кадафи, управляващ Либия, благоволил да информира света, че Шекспир не е бил англичанин. Бил е арабин.

* * *

Художникът Марсел Дюшан подарил няколко от своите платна на революционното артистично движение на батистите. Те надробили платната му на парчета със своите брадви — като художници, а не като критици.

* * *

Всеки от нас е запечатал в съзнанието си образа на гладуващия художник в студената таванска стаичка, борещ се с бедността, оставяйки на света велики произведения на изкуството.

Ала ето че се появява българският художник Кристо, чиято „Тичаща ограда“ — странна конструкция, издигната през 1968 г. по северния бряг на Калифорния, поглъща 2050 стоманени стълба, 160 000 метра плат и 2 250 000 долара субсидии.

* * *

Британският поет Матю Арнолд обикалял Съединените щати, като рецитирал свои стихове. На едно от представленията му присъствал и генерал Юлисис С. Грант.

Поетът обаче говорел толкова тихо, че никой не успявал да чуе нищо от стиховете му. Когато отказал да говори по-високо, хората просто напуснали. Арнолд продължил да шепти поезията си на голите стени.

* * *

Антипатията на английския драматург Джордж Бърнард Шоу към Съединените щати била пословична. Но ето че именно на него се паднала честта да проведе първия трансатлантически телефонен разговор. Повече от странен избор, наистина. Какви са били първите му думи към американците ли? Ето какви: „Ало, Америка! Как сте бе, тъпанари?“

* * *

По време на обиколката си из Съединените щати през 1933 г. Джордж Бърнард Шоу дал множество интервюта за американските вестници. Във всяко едно от тях той недвусмислено подчертавал, че единствената надежда за тази страна е да се отърве от Конституцията.

* * *

Геният на пиара Хари Райхенбах доказал по безспорен начин силата на връзките с обществеността, когато наел специално подставени хора да се взират през прозореца към някаква неизвестна картина на гола жена, наречена „Септемврийска нега“.

Когато клечащите пред прозореца зяпачи довели до арестуването и на художника, и на собственика на галерията с обвинение в неприличие, картината станала толкова известна, че само за няколко години от нея били продадени милиони копия.

* * *

Три примера за просташко вдъхновение:

1. Писателят Харт Крейн черпел творческото си вдъхновение, като обиждал всички подред, впускал се в юмручни боеве, чупел маси и столове, а накрая присядал, за да слуша „Болеро“ от Равел.

2. Художникът Салвадор Дали си отгледал дълги мустаци, след което ги намазал с восък и ги вирнал нагоре, обявявайки пред всички, че от този момент нататък това са неговите антени на вдъхновението.

„Мустаците ми са моят радар — обяснил той. — Те изсмукват идеи от космоса.“

3. Френският поет от деветнадесети век Фердинан Флокон черпел вдъхновението си от законите на своята страна. Посветил целия си живот на превръщането на целия Граждански закон на Франция в епическа поема.

* * *

Заможният поет Тристан Цара и неговият ексцентричен приятел Ханс Арп създали абсурдисткото движение Дада — „движение срещу всички движения“.

Името било избрано напосоки — промушили френския речник с нож и той се приземил върху думата „дада“, която означава „дървена пръчка с конска глава“.

По време на своите представления дадаистите измъчвали публиката си чрез не-изпълнение, а тя на свой ред им отвръщала, като мятала необичайни предмети по изпълнителите.

Накрая един от дадаистите не издържал и изкрещял към аудиторията: „Вие сте големи идиоти!“ Което очевидно квалифицирало мнозинството като президенти на дадаистското движение.

* * *

Доктор Албърт Барне — милионер и собственик на фармацевтични компании, притежавал огромна колекция от платна на Матис, Реноар, Сезан и Пикасо. Но отказвал да допусне до тях други колекционери, изкуствоведи и любители на изкуството.

Единствените посетители, на които разрешавал да зърнат великите творби на модерното изкуство, били хора, които не проявявали абсолютно никакъв интерес към тях. Това бил неговият начин да покаже на света, че платната принадлежат само на него, а не на човечеството.

* * *

Е. Е. Къмингс — поетът, който демонстрирал явно пренебрежение към главните букви, бил хвърлен във френски затвор за опорочаване на граматиката.

Френските власти подозирали, че ексцентричната му поезия представлява някакъв особен вид шпионски код.

Престоят в затвора се отразил много добре на поета. Той се възползвал най-пълноценно от свободното си време в килията, като написал книга — „Огромната стая“.

* * *

Английската художничка Катрин Грегъри избрала твърде странен начин да демонстрира своето възмущение от злоупотребата с животни — изложила произведения от разчленени животни, сред които куче и заек, накълцани на парчета, както и шестдесет и три смачкани мишки, подредени една върху друга като скулптура.

* * *

Изкуството на разчленените животни било предпочитан начин за творчески изказ и на датския художник Кристиан Лемерц, който през 1994 г. организирал изложба на шест прасета, разлагащи се под стъклен похлупак.

* * *

Шерлок Холмс е най-умният детектив в литературата. Ала сър Артър Конан Дойл, който написал книгите с него, си имал известни проблеми с елементарните факти.

В „Етюд в червено“ Дойл споменава, че доктор Уотсън е бил ранен в рамото по време на войната. Ала в „Знакът на четиримата“ куршумът незнайно как е мигрирал по посока крака на добрия доктор.

* * *

Какво става с талантливите писатели, когато се озоват в Холивуд? Жертват изкуството си, за да натрупат достатъчно пари, та да си седят по цял ден край басейна и да се оплакват от това.

„Аз съм холивудски писател — оплаква се драматургът Бен Хехт. — Така че сутрин си обличам сакото и си събличам мозъка.“

* * *

Създателят на комикси Жюл Файфър обобщава по следния начин спецификите на артистичния живот: „Художниците могат да си рисуват небето в червено колкото си искат, защото са наясно, че небето е синьо. Обаче онези от нас, които не сме художници, сме принудени да оцветяваме нещата такива, каквито са, иначе хората ще решат, че сме глупаци.“

* * *

„Една от причините, поради които човешката раса има толкова ниско мнение за себе си, е, че черпи голяма част от своята мъдрост от писателите“ — обобщава мъдро писателят Уилфрид Шийд.

* * *

Следващия път, когато влезете в музей и дочуете как някой раздава мъдрости за смисъла на изкуството, спомнете си следната умна мисъл, изказана от любителя на изкуството Едмон дьо Гонкур: „Картините в музеите чуват много повече абсурдни мнения, отколкото което и да било друго същество по света.“

* * *

Джордж С. Кауфман споделя, че предпочита да пише кратки реплики за комедианта Милтън Бърл вместо пиеси за Бродуей, защото писането на вицове „му спасявало косата от изскубване“.

* * *

А накрая ето ви и отговора, който писателите търсят от векове, за да отговорят на критиките на редакторите си във връзка с граматическите грешки.

Перфектният отговор е предложен от английския поет от деветнадесети век Алфред Остин, който парирал една подобна редакторска атака с изключително разумния довод: „Не смея да променям тези неща. Идват ми свише!“

Та ако някой читател открие в тази книга типаж, който не му се нрави особено, моля, нека прочете горния абзац.