Боб Фенстър
Още простотии (30)

Двадесет и девета глава
Коя е най-голямата глупост, която сте направили

Осемнадесет истински истории с истински хора, точно като вас, само дето те са успели да се намърдат в книгата, а вие — не.

1. От собственичката на винарни Джун Смит.

След като записах съпруга си Джим в националната асоциация „Джим Смит“, заминахме на конгрес на винарите в столицата Вашингтон и оставихме на нашия бизнес партньор името на хотела, в който ще се намираме.

Но когато му се наложило да се свърже с нас, преживял големи катаклизми, защото всички в хотела се казвали Джим Смит!

* * *

2. От писателката Ан Паркър.

Когато бях малка, веднъж реших да проверя какво означава да запалиш цяла кутийка с кибритени клечки заедно. Боже, голяма гледка си беше!

Лумналият огън ме стресна толкова много, че изпуснах кибритената кутия с клечките в кошчето в спалнята на родителите ми. Хартиените кърпички, които се намираха вътре, веднага пламнаха.

Паникьосана, аз грабнах най-близкото, което успях да докопам, за да изгася огъня — и започнах да пръскам пламъците с парфюма на мама, а те само това и чакаха, за да се вдигнат още по-високо.

Успях да изляза от този миниатюрен ад в удивително добро състояние — както аз, така и къщата, така и всичко. Родителите ми така и не разбраха какво се беше случило. Благодарение на металните кошчета и бързо горящите кърпички.

* * *

3. От собственичката на книжарници Ейли Диармънд.

Никога през живота си не бях правила никаква глупост. Но когато станах на осемнадесет, родителите ми заминаха на екскурзия в Европа и ми повериха колата си.

С още двама мои приятели тръгнахме към центъра на града, за да си купим цигари. Докато завивах по Пасифик авеню, приятелят, който седеше до мен, запали цигара. После опита да запали и за мен от своята, обаче продължаваше да държи вече запалената в устата си, а незапалената — пред нея.

Казах си, че този тип е голям кретен. И докато се дивях на идиотщината му, налетях на една паркирана кола, която се блъсна в друга паркирана кола, която на своя ред бутна колата, паркирана пред нея.

Катастрофа с четири коли и само един шофьор — моя милост. Поуката се налага от само себе си: когато шофираш, гледай цигарата ти да е запалена.

* * *

4. От авторката на готварски книги Дона Маурило.

Веднъж се наложи да бъда домакиня на някакви официални гости от Италия, които бяха дошли в Щатите по линията на културния обмен. Въпреки италианския ми произход езиковите ми умения в областта на този език са крайно оскъдни. Обаче това не ми попречи да покажа колко голяма работа съм аз.

Когато един от гостите започна да се суети, търсейки очилата си по джобовете на сакото, аз му казах, че очевидно е „малко разсеян“.

Реакцията му беше крайно изненадваща — мъртва тишина. Едва по-късно си дадох сметка, че съм го нарекла „малък тестис“.

* * *

5. От психолога Гейбриъл Констанс.

Когато бях тийнейджър, се съгласих да направя няколко снимки на едни приятели как се изнизват голи от местния супермаркет (в онези времена това си беше в противовес с еснафската порядъчност на хората).

Обаче кой да ме предупреди, че точно в същия ден се провеждат сбирките на момчешките и момичешките скаутски клубове! И младите скаути бяха организирали изложба на свои произведения в супермаркета!

Не можете да си представите колко притеснени бяха повечето от родителите!

* * *

6. От професионалната доброволка Ан Батърфлай.

Веднъж ме наеха да попълвам място по време на връчването на „Оскар“-ите. Облякох си официалната рокля няколко минути, преди да отида и да седна на определената ми седалка.

Обаче обувките ми бяха с дванадесетсантиметрови токчета, а страничната цепка на роклята ми стигаше почти до кръста, така че само след няколко крачки се проснах по лице. Едва след това установих, че под официалните си рокли ние, попълващите местата на „Оскар“-ите, можем да носим и ежедневните си, удобни обувки, защото камерите никога няма да ни покажат до долу. Някои от колежките, попълващи места, даже бяха обули маратонки.

* * *

7. От писателката Джейн Паркс-Маккей.

Когато бях тийнейджърка, се влюбих в едно момче, което работеше на бензиностанцията до нас. Баща ми ми даде назаем своя стар форд (който впоследствие изцяло приватизирах).

Не знам защо бях решила, че единственият начин, по който можех да видя бензинджийчето, бе да изгоря бързо бензина в резервоара на колата и да отида при него, за да напълня нов.

Но нито веднъж не ми хрумна — дори и след като баща ми се почуди доста на високите сметки за бензин — да слагам в резервоара малко бензин, за да се отбивам по-често до бензиностанцията.

Вярно, че все пак излязох на среща с това момче, обаче накрая се влюбих в брат му.

* * *

8. От библиотекарката Крис Уотсън.

След като помогнахме в една училищна кампания за събиране на средства, двамата със сина ми си направихме снимка. А когато един ден ми оставиха снимката на бюрото в работата ми, с ужас установих колко много моят седемнадесетгодишен син прилича на мен — четиридесет и осем годишната. И започнах да изтъквам приликата на всеки срещнат.

Когато същата вечер се прибрах вкъщи и показах снимката на сина ми, той ме погледна, смръщи се и каза: „Ти майтап ли си правиш с мен?! Не виждаш ли, че са прехвърлили твоята глава върху моето тяло и обратното, а?!“

И наистина. Когато се загледах, под собствената си буйна коса зърнах бейзболната шапка на сина ми, непогрешимата му квадратна челюст и усмихнатите очи. Как съм могла да бъда толкова сляпа?!

Отговорът е простичък: майките на тийнейджърите биха направили всичко, за да се сближат колкото е възможно повече със синовете си!

А другият отговор е, че няма по-слепи от онези, които отказват да видят. Сигурно през онзи паметен ден очилата ми не са били на фокус.

* * *

9. От журналистката Бренда Мур.

Много хора са допускали същата грешка, с тази разлика, че грешката е присъща обикновено на мъжете. Веднъж запитах една жена кога й е терминът — а тя, разбира се, изобщо не беше бременна.

А нещата се влошаваха още повече от обстоятелствата, при които изрекох тази глупост. Намирах се на ежегодния си гинекологичен преглед: просната по гръб, с разтворени крака и останалите унизителни неща. За щастие жената, към която се обърнах с тъпия си въпрос, беше акушерката, а не лекарката. Така че отмъщението ми се размина.

* * *

10. От телевизионния репортер Бенджамин Доувър.

Когато бях на три годинки, светът беше удивително простичък. Например всеки път, когато зърнеш кабел, подаващ се от някакъв уред, си знаеш, че като го пъхнеш в стената, уредът се включва. Кафеварката прави кафе, а вентилаторът — вятър.

Веднъж забелязах, че в кофата за боклук родителите ми са изхвърлили стар електрически кабел. Възприех случката като прекрасна възможност да превърна триколката си в електрически задвижвано колело. Беше си очевидно, не мислите ли?! Защото, въз основа на тригодишната си логика, смятах, че всичко, от което се подава кабел, който се пъха в стената, се превръща в моторизирано.

Залепих с изолирбанд двата голи краища на електрическия кабел за рамката на колелото си. А после, преизпълнен с очакване, пъхнах щепсела на кабела в контакта в гаража.

Но вместо да се нося безгрижно наоколо с моторизирания си велосипед, аз получих жесток урок за опасностите на електричеството. Добре че спирачките си свършиха работата и кабелът се измъкна. А аз си лежах на пода на гаража и примигвах уплашено.

* * *

11. От свещеника Беки Айрлън.

Когато станах пастор, все още не можех да карам кола. Из града можех да си ходя и с велосипеда, но когато се наложеше да отскоча до близките ферми, се налагаше да ме карат хората от църквата.

Един ден трябваше да отида във фермата на жена, чийто съпруг умираше от мозъчен тумор. Шофьорът ми беше старата Ан, придружена както винаги от кучето си — йоркширски териер на име Тринкет.

Влязох в стаята, за да се помоля с човека. После кучето и аз се отправихме към задната врата на къщата. Вървях на няколко крачки пред възрастната ми шофьорка. В кухнята внезапно спрях и зърнах купчинката на кучето! Без да се поколебая, грабнах една салфетка и веднага я събрах.

После се заковах на място. Сега какво?

Не можех да я оставя в кухненската кофа за боклук — нали ще замирише! Не можех да се обърна и да се върна в тоалетната — другите жени вървяха след мен.

И така, с надеждата, че в двора все ще видя някаква боклукчийска кофа, аз натъпках салфетката в чантата си. И точно в този момент моите енориаши ме хванаха на местопрестъплението. Изчервих се като домат. После всички се посмяхме от сърце.

Какво научих от този епизод с кучешките произведения в чантата си ли? Тогава просто се опитвах да спестя неудобството на моята шофьорка. И макар намеренията ми да са били благородни, опитите ми не успяха да накарат кучешката купчинка да изчезне.

Това просто идваше, за да ми напомни, че човек невинаги може да оправя бакиите на хората около себе си. Защото понякога именно ние изглеждаме като пълни глупаци.

А за онези, които са превърнали в своя житейска цел грижата за чуждите проблеми, чуйте ме! Мястото за Спасител на света е отдавна заето.

* * *

12. От медицинската лаборантка Робин Кънингам.

Настъпиха Великденските празници, но ние не бяхме успели да си направим резервация за хотел в Сихуатанейо. Обаче съпругът ми Бил е вечният оптимист. „Не се притеснявай! — възкликна весело той. — Ще си намерим някъде място.“

„Плайа дел Сол“ — единственият хотел, в който имаше свободни места в това мексиканско градче, спокойно можеше да влезе в страниците на списание „Аркитекчъръл дайджест“. Ала ние бяхме от онези туристи, които избират програмата „Латинска Америка за 3 долара на ден“, така че бях наясно, че цените в този хотел изобщо не са ни по джоба. Обаче Бил каза: „Давай!“

Настаниха ни в апартамент, състоящ се от кухня, огромна спалня и баня, който беше по-хубав дори от собствения ми дом. С гледка към океана и точно до плажа. Направо ми се прииска да остана да живея тук. Това бе най-прекрасната хотелска стая, в която някога бях стъпвала.

Бе ми писнало да разнасям със себе си всичките ни документи, фотоапарата и пътническите чекове. Затова се огледах къде мога да ги оставя, преди да отпрашим към центъра на града. Под дюшека беше прекалено клиширано, а пък в хладилника — прекалено очевидно. Така ми дойде великата идея да оставя всичките ни документи, билети и пари в кошчето за боклук в банята. Върху тях натрупах и няколко хартиени салфетки за по-сигурно. И двамата излязохме.

Вечерта се оказа бурна. В бара се засякохме с какви ли не бивши американци и лунатици. Танцувахме върху масите, а после тичахме боси по обления в лунна светлина плаж. Останалото определено ми се губи, но когато се върнахме в хотела, очевидно ми беше останал достатъчно здрав разум, за да проверя какво става с нещата ни.

Кошчето в банята беше празно. Изпищях. Бил се втурна при мен в банята и се разсмя. Всичките ни неща бяха подредени на полицата над огледалото като деца, поставени в леглото.

Никога досега не бях отсядала в хотел, където ти изхвърлят кошчето часове след пристигането, затова изобщо не бях предвидила подобна възможност. От една страна, бях много щастлива, че всичко си беше налице, от друга обаче, усещах, че сме се изложили по изключително идиотски начин.

Когато на следващата сутрин отворих очи, в стаята струеше светлина. Оказа се, че не само сме легнали, без първо да дръпнем завесите, ами сме се гушкали пред погледите на всички гости, пийващи в открития бар до нашите прозорци.

Първото, което видях, бе лицето на Бил, което ми се стори покрито със засъхнала кръв.

— Да не би да кървиш? — попитах аз.

Той се ухили лукаво и отговори:

— А ти? — След това прокара пръст по бузата ми и го сложи в устата си. — Ммм, шоколад!

Заспали сме върху малките ментови шоколадчета, които са оставили върху възглавниците ни.

— Господи! Май трябваше да ни искат препоръки, преди да ни пуснат тук! — възкликна Бил.

И аз не можех да повярвам до какви низини бяхме успели да паднем. А не бяха изминали и двадесет и четири часа от влизането ни в хотела!

В бара отвън младият барман се приближи до масата ни и изключително деликатно изрече:

— Моята съпруга почиства стаята ви и се притеснява, че ще загубите всичките си неща, ако продължавате да ги слагате в кошчето за боклук. Затова ме помоли да ви предам никога повече да не го правите!

Хубавата част от тази история е, че през останалата част от седмицата имахме възможност да се радваме на грижите на Артуро и Роза. Показаха ни сейфа на хотела, където оставихме всичките си ценности. И от този ден нататък се научихме вечер да си изяждаме ментовите шоколадчета, вместо да лягаме върху тях.

* * *

13. От психоложката Офра Герстайн.

Семейна двойка, която бе дошла при мен да разреши проблемите си, обсъждаше любовната авантюра на жената и непрекъснато използваше името на мъжа. След известно време аз се обърнах към съпруга и без да се усетя, го нарекох с името на любовника.

Боже, какъв срам!

* * *

14. От авторката на пътеписи Карън Кифовър.

В дните преди 11 септември охраната по летищата не беше чак толкова строга и предоставяше на смахнатите пътници далеч повече възможности да вършат какви ли не глупости.

Пътуването от Сан Франциско до дома на родителите ми в столицата Вашингтон, при това само за Деня на благодарността, и без това си беше идиотско като решение. Първо се приземихме в Питсбърг, откъдето трябваше да се прехвърля на друг полет за летище „Дълес“, което се намираше близо до столицата.

Когато се качих на втория самолет, моментално побеснях, че някакъв идиот ми е седнал на определеното място. Няма значение. Установих, че има други свободни. А не след дълго установих също така, че този самолет ще се приземи не на „Дълес“, а на националното летище във Вашингтон.

Помолих един от пътниците за мобилния му телефон, свързах се с втората ми майка и й казах, че съм сбъркала самолета. Междувременно баща ми по някакво чудо бе успял да разпознае багажа ми на „Дълес“, да го прибере и да се върне вкъщи. А втората ми майка на свой ред се втурна за националното летище, за да прибере крайно сконфузената си доведена дъщеря.

Това е една от най-големите идиотщини, които някога съм вършила. Ала тъй като родителите ми са толкова любезни, че да ми напомнят случката непрекъснато, оттогава насам нито веднъж не повторих грешката си.

* * *

15. От актьора Даниел Хюс.

Когато бях на седем годинки, всички си мислеха, че двамата с Джейсън сме първи приятели, защото семействата ни непрекъснато се събираха. Обаче аз го ненавиждах и в червата си.

Джейсън беше дангалак, превъзхождащ ме поне с двадесетина килограма, който непрекъснато ми чупеше играчките крадеше ми нещата и използваше всеки удобен случай, за да ме унижава пред хората.

На Четвърти юли семействата ни се бяха събрали на барбекю у дома. Джейсън счупи, „без да иска“, крака на един от войниците ми и също, „без да иска“, изля сок върху главата ми.

Този път обаче реших да му скроя мръсен номер. Качих се на покрива на гаража, едва успявайки да избутам нагоре диня, голяма колкото мен. После вдигнах геройски динята над главата си и извиках Джейсън.

Когато зърнах главата му отдолу, запокитих динята колкото сили имах. Тя го прасна право по главата. После се сцепи и аз веднага се скрих, заливайки се от смях.

Следващото нещо, което чух, бе как майката на Джейсън пищи ужасено: „Извикайте линейка!“ Надникнах през покрива и зърнах Джейсън, проснал се по очи в необичайна за него поза, едната му ръка потрепваше леко, а тялото му беше облято в динен сок.

Бях сигурен, че съм го убил. Май и всички останали бяха сигурни в същото. Линейката го отведе. Бащата на Джейсън се опита да накара полицията да ме арестува. Слава богу, не стана. Оттогава насам семействата ни не си говорят.

Джейсън не умря, макар че беше изпаднал в безсъзнание. Няколко дена носи шина на врата и се възстанови доста бързо. А аз бях белязан за цял живот.

Когато през есента отидох на училище, всички разправяха, че съм се опитал да убия най-добрия си приятел, затова никой не искаше да играе с мен. Постепенно истинските ми приятели ми простиха, ала мълвата, че съм се опитал да убия Джейсън, ме преследваше чак до гимназията.

А що се отнася до Джейсън, той никога повече не посмя да ме погледне в очите.

* * *

16. От книгоиздателката Мерилин Грийн.

Фо Па беше името на пясъчната мишка — домашен любимец в общежитието на университета ни в Мичигън. За Коледа взех Фо Па с мен и кучето ми я изяде. Остави само опашката.

Като мислех, че всички пясъчни мишки си приличат, аз отидох в магазина за домашни любимци и купих друга. Оказа се обаче, че пясъчните мишки може и да си приличат на външен вид, обаче не всички знаят да плуват.

После стопанката на Фо Па пристигна при мен с ръце на кръста и извика:

— Мерилин, какво се е случило с Фо Па?

— Какво искаш да кажеш? Всичко си й е наред!

Така и не й казах истината.

* * *

17. От актьора Брус Бърнс.

Играех в мюзикъла „Оливър“ и бях хореограф на един от танците. Двете с колежката правехме движения, подобни на тези на Фред Астер и Джинджър Роджърс, при които се разделяхме, разминавахме, а после с танцова стъпка се събирахме отново.

Ала една вечер не успях да си спомня дали трябва да съм в предната или задната част на сцената, когато се разминавам с нея. Затова ми хрумна гениална идея — да избера средата!

Мисля, че от само себе си се разбира, че я съборих. Идваше ми да потъна в земята от срам, че бях объркал собствения си танц. Но по време на танц човек не може да спре. Затова й помогнах да се изправи и продължихме да се носим по сцената.

* * *

18. От кинокритика Бъф Маккинли.

Най-абсурдното нещо, което съм правил през живота си, бе да си позволя да затапя една надута стюардеса за това, че не ми позволи да седна до приятелите си в претъпкания самолет, като й кажа: „Няма проблеми. Обаче не се надявайте, че ще ви кажем къде сме скрили бомбата!“

Това се случи в края на 70-те години на XX век и тогава бях просто едно нахакано хлапе, което изобщо не си даваше сметка, че извършва федерално престъпление. Точно този факт ми бе обяснен най-учтиво от най-учтивия федерален агент, който ме чакаше на летището в Лос Анджелис.