Ивайло Петров
Мъртво вълнение (8)

8

Бойчански не успя да си отговори на тези въпроси. Видя, че в кухнята свети, и се учуди. Дали Мария не бе получила криза? Спря до външната врата и тежко въздъхна. Злобата му отстъпи място на тъпо равнодушие и досада. Пак лекари и лекарства, пак охкания и безсънни нощи! Не винеше жена си, но и не изпитваше към нея нежно съчувствие, както в първите години на болестта й. Любовта му към нея се бе превърнала в състрадание, понякога топло и отзивчиво, понякога задължително и сурово. Беше безпомощен пред нейната болест и това го измъчваше.

Изкачи бързо стълбите и влезе в кухнята. Славина седеше до масата и четеше някаква книга. Отдъхна с облекчение. Славина го погледна и нейният поглед го стопли като грейка. За един миг сърцето му се изпълни с любов. Обичаше дъщеря си страстно и тайно, и мъчително, защото никога не бе я погалил, никога, от нейното детство, не бе изказал чувствата си към нея. Но тя бе упованието му през тежките години в затвора, тя бе и сега единственото му и голямо съкровище, до което не можеше да се докосне поради суровия си и тежък нрав. Той се чувстваше и виновен пред нея, че не бе я изпратил да учи и с това завинаги бе определил нейното бъдеще. Но как можеше да я изпрати в гимназията с болна майка? Много и много обстоятелства попречиха за това…

— Славе, защо не си легнала? — попита той, като я гледаше с усмихнати очи.

— Зачетох се…

— А аз помислих, че майка ти нещо… Какво четеш?

— „Разгром“.

— А, хубава книга!

Славина му сложи вечеря и приседна встрани. Прочете още няколко реда и остави книгата на коленете си. Бойчански, както винаги, ядеше лакомо и бързо. В кухнята, изпълнена със смесен мирис на ядене, измити съдини, прегорели дърва и зарзават, се разнесе звънливото тракане на вилицата и неговото шумно мляскане.

— Татко, искам да те питам нещо — каза Славина и свежите й, напоследък поизбледнели бузи се обагриха с тънка акварелна руменина. Пръстите й, хванали кафяв загар от домашната работа, трепнаха и се впиха в книгата. Имаше да съобщи на баща си нещо много важно, което бе обмисляла от дълго време.

— Кажи, Славе!

— Искам да отида утре във Варна.

— Защо?

— Така… да се поразходя.

— Детинщини! — каза Бойчански и помисли: „Дърводелецът искаше да ме удари. Защо? С какво съм го засегнал? Този човек не е чист. Мрази ме, защото «всичко» стои в мои ръце. Много пъти ми е намеквал, че имам склонност към единовластие. Тъкмо така го каза самоукият интелигент: единовластие. А как да поверя работите на селото в негови ръце? Не, не е чист!…“

— До Толбухин ще ме заведе бай Пешо шофьорът, а оттам с рейса или с влака. Ще спя у Сийкини. Получих писмо от нея, кани ме на гости. Така че утре заминавам. Решила съм…

— Но аз не съм решил! — каза Бойчански и налапа един голям залък.

Славина погледна издутата му като юмрук буза и усети внезапен прилив на ненавист. Как може да яде така безучастно, когато тя му говори за съкровеното си желание! Очите му са в чинията, ръбестите хрущяли на ушите му плющят и се повдигат нагоре-надолу, на брадата му блести мазно петно. „Знаеш ли, другарю Бойчански, че не съм спала една нощ спокойно, откак Киро си е заминал за казармата?“

Бойчански не знаеше това и не можеше да го знае. Бе достатъчно зает със своите работи, за да забележи, че „Славето“ се е променила от месец и половина насам. Спи зле и няма апетит. Сърди се на майка си без причини, стои по часове в стаята си, замислена за нещо, или пък се смее също така без причини.

— Мога и сама да решавам — каза тя. — Аз съм на деветнадесет години!

— А! — Бойчански я погледна изпитателно и сурово и едва сега откри, че у нея нещо се е променило. Лицето и бе бледо и удължено, в очите й се долавяше неспокоен, упорит блясък, в ъглите на устата й се бяха врязали две строги бръчки като на възрастна жена. Тя се бе разхубавила, но хубостта й сега бе по-женствена отпреди, някак нескромно разкошна и същевременно потайна. Обзе го тежко чувство на ревнива подозрителност, което бащите винаги изпитват към дъщерите си. — Почакай, идния месец ще отидем заедно!

— Не, сега трябва да отида!

За Бойчански нямаше съмнение, че дъщеря му крои някакви потайни планове. Учуден и обезпокоен от нейната настойчивост, махна с ръка и отсече:

— Никъде няма да ходиш!

— Добре, така да бъде! — каза Славина и покорно отиде да си легне.

След малко и Бойчански си легна. Мария му каза нещо в полусън и се обърна на другата страна. „Аз съм на деветнадесет години“ — мислеше Бойчански с глуха тревога. — Нима тя си има вече свои тайни, които крие от баща и майка, от семейството? Как стана това, кога? А защо да няма свои тайни? На нейните години Мария ми стана жена. Много преди брака ни тя бягаше от дома си, лъжеше родителите си, че ходи при приятелки, и спеше до среднощ в леглото ми…" Бойчански си спомни любовните срещи с Мария, безумните пориви, с които тя се хвърляше в прегръдките му, хилядите лъжи и хитрости, с които успяваше да се срещне с него, и като ги приписваше мислено на дъщеря си, тръпнеше от ревност и погнуса. „Не, тя е дете, голямо дете. Тя не може да мисли и върши това. Ние дружихме дълго време с Мария, познавахме се отдавна. Славина е сама в това село, а в града няма никакви познати.“

Най-после заспа. На сутринта още не бе отворил очи, когато Мария влезе в стаята и му каза, че Славина е заминала. Той скочи от леглото, облече се и пребледнял от ярост, отиде в двора на стопанството. Камионът току-що бе потеглил за града, а с него и Славина.