Ивайло Петров
Мъртво вълнение (28)

28

Една вечер, като се връщаха от нивата, на площада ги срещна прислужникът на селсъвета и каза, че Бойчански вика един от двамата: Мануш или Юрдан. Братята се спогледаха мълком, после Мануш понечи да слезе от каруцата:

— Карай, аз ще се отбия при онзи.

— Не, аз ще отида — каза Юрдан намръщен. — Ще забъркаш някоя каша, после ще се чудим какво да правим.

Той свали палтото си от раменете, облече го и се отправи към селсъвета. Мръкнало бе и къщите светваха една след друга. Хората се връщаха от полето, кои пеш, кои на каруци, и макар да не ги виждаше, Юрдан ги познаваше отдалече по гласовете и звъна на каруците. „Защо ли ни вика? — запита се той и си спомни, че на погребението на Марин хвърляли камъни по тяхната къща. — Ще удари, но не се знае къде и кога… Здраво място няма да ни остави, ще мъсти!“

Юрдан стигна до вратата на канцеларията и нерешително почука.

— Влез! — обади се отвътре Бойчански.

Юрдан притвори вратата след себе си и поздрави. Бойчански не отговори на поздрава му. Току-що бе говорил по телефона и държеше слушалката в ръка. Тръсна я на вилката и каза остро и високо:

— От утре нататък няма да използвате каменната кариера.

— Коя?

— Тая, дето досега сте вадили камъни. До сухото кладенче.

— Че нали е селска, обща?

— Отсега нататък ще я използва само стопанството… И още нещо. Ще вземете да работите осем декара от залесителния пояс. Минава покрай вашата земя. Ще прекопавате дръвчетата. Можете да сеете, каквото искате между тях. Наряд ще давате, разбира се, на общо основание. Според добива.

Юрдан мълчеше. Не можеше да обещае нищо, преди да се посъветва с Мануш.

— Ясно ли е? — каза Бойчански. — На всичко отгоре и добро ви правим, пък вие…

— Какво ти добро! — рече Юрдан. — Насадихте ни на камък, дето и тръни не растат.

— На вас сега и камък ви е много. Да не бяхте се лъчили от народа, да не бяхте посягали на чуждия живот.

— Няма да ти давам сметка за туй, което намекваш. Дадох, където трябва…

— Всички имате пръст в тая работа, ние го знаем — извика Бойчански. — Но както и да е, отървахте кожата.

— Властта си каза думата! — отвърна Юрдан глухо и гласът му се обърна навътре. — Това, което си писал на портата ни, не е вярно, разбра ли?

— Не съм го писал аз, а народът…

— Все зад народния гръб се криеш ти. От името на народа взе един човешки живот, а нас наричаш убийци и на портата си го написал!

— Слушай, затваряй си устата! — избухна Бойчански. — За тия думи ще отговаряш, където трябва, ясно ли е? Тогава ще видим кой е убиец. Вие убихте! И искате да ви постелем. Ще има да чакате!

В канцеларията съвсем притъмня. Стояха в мрака и виждаха само блясъка на очите си, в които гореше дълбока и доживотна омраза. И двамата чувстваха, че ако бяха се случили на такова място, където никой не може да ги чуе и види, щяха да се хвърлят един срещу друг и да се бият до последна капка кръв.

Бойчански трепереше от гняв. След като узна за престъпните връзки на Славина с Киро, омразата му към Догановите се превърна в мъчение. Напразно очакваше Славина да се разкае и му поиска прошка. Вече месец и половина тя нито му говореше, нито искаше да го слуша. Имаше само един начин да я откъсне от Киро — да предизвика омразата на неговото семейство. И той използваше всички средства да угнетява и плаши Догановите, да ги настройва срещу себе си и дъщеря си. Съзнаваше, че е унизително да брани дъщеря си по такъв начин, но тъкмо това го вбесяваше и го караше да действа с отчаяна решителност. Надяваше се, че ако ги разсипе морално, те ще напуснат селото, както някои семейства от съседните села бяха отишли да си търсят препитание в градовете.

Юрдан усещаше как изпод каскета му извира хладна пот, пари очите му и се стича по шията. „Не бива да вдигам глас — мислеше той. — Сега сме в ръцете му. Ще ни намери слабо място и окото му няма да мигне…“ Ала не можеше да излезе и си отиде. Някаква сляпа сила го държеше и краката му не се отлепваха от пода. Безразсъдната му догановска кръв кипна и зашумя в главата му. Кога е било това, да се изпречи човек насреща му, да го хули и обижда, а той да стои със заключени уста и вързани ръце?

— Взехте ни земята — каза той задъхан, — и пак ние виновни. Дето седнете, дето станете, все за свобода приказвате. Туй ли ви е свободата? С честен труд сме спечелили малко земя, с пот сме я поили. Взехте я и ни пратихте в джендема. Просяци ни направихте!

— И просяци ще ви направим, и от селото ще ви махнем, ако това е от полза за народа. Тъй го иска животът, тъй го иска справедливостта, тъй го иска революцията.

Бойчански стана рязко и напипа кутията с цигарите. Запали клечка кибрит и с разтреперана ръка я поднесе към устата си. От известно време той започна да пуши неумело, но упорито, като гимназист. Белезникавото пламъче лизна масивния му нос и посребри трапеца на мустаците му. После освети ъгловатото му, начертано с бръчки чело, над което блесна сива, почти побеляла ивица коса. Цялото му лице, едро, строго и ръбато, изплува от гъстия мрак. Очите му, потънали дълбоко под веждите, отразяваха жълтата светлина и приличаха на очите на разярен звяр.

Юрдан го погледна и студ мина по гърба му. Стори му се, че това не е лицето на учителя Ради Бойчански, с когото бяха живели толкова години в едно и също село. Това бе лице на немилостив и всемогъщ съдник, който няма да се спре пред нищо и ще направи всичко, което е намислил да направи. „Те са такива — мина през ума му. — Довчера нямаха хляб да ядат, а сега съдят и заповядват. На какво се уповават, откъде вземат сила?“ Юрдан за миг прекара през ума си надеждите, които тайно бе носил в сърцето си, че рано или късно положението ще се оправи, че отново ще заживеят с труд и радост, но сега за първи път и завинаги изгуби тия надежди. В душата му бе празно и студено. В душата му имаше само мрак и страх, животински страх. Той почна да трепери като трескав и с подкосени крака излезе на улицата.

Вкъщи го чакаха за вечеря. Децата, уморени и гладни, нетърпеливо посягаха към масата и чоплеха залци от хляба. Като го видяха толкова жълт и неспокоен, всички устремиха очите си към него. Той седна и се загледа пред себе си. Другите чакаха. Мълчанието му ги гнетеше, но те не смееха да запитат какво се е случило. Така мина една минута.

— Какво има, защо те вика? — попита Юрданица, готова да понесе още една беда.

Юрдан разказа какво му бе заповядал Бойчански. Изглеждаше много уморен и съсипан. После внезапно скочи от стола, тръшна го на една страна и извика:

— Този човек ни е захапал здраво и ще ни разкъса! За нас няма вече място в това село. — Той напсува, но никой от семейството не се смути. След смъртта на стария това се случваше често, дори и пред децата. — Прав е Киро. Размислих по пътя и реших, че е прав. Нека гладуваме, нека се мъчим, само да сме далеч от тоя тормоз. За едно гърло все ще изкараме. И там народ живее.

Юрдан почака да чуе какво ще каже Мануш, но Мануш мълчеше с наведени очи. Тогава Юрдан продължи по-спокойно и разсъдливо:

— Животът ни се заплете на възел и само ние ще го разплетем. Така ли е, Мануше?

— Така е…

— Ако искаш да не се делим, ще дойдеш и ти в града. Аз вече съм решил.

— На думи лесно се решава… — каза Мануш. — Но я опитай!

— Няма какво да опитвам. Ще замина. Чувам, че от другите села много хора са се изселили. Едни бягат от текезесето, други гонят повече пари. Не живеят на открито. Все намират някакъв покрив. И ние ще намерим. Киро ще работи, и аз ще работя. Решил съм… Пък ти, ако не щеш, стой си тук и търпи!

През нощта Юрдан сънува страшен сън. Запали се къщата. Най-напред пламна плевникът. Лумнаха големи пламъци. Прехвръкнаха птички и като минаваха през пламъците, изгаряха във въздуха и падаха на земята като въглени. Една птичка прелетя над къщата и подпали стряхата. Керемидите почнаха да плющят. Юрдан викаше за помощ, но никой от семейството не се показваше навън, не идваха и чужди. Само един човек дойде до оградата и загледа горящата къща усмихнат. Беше Бойчански…

На другия ден братята отидоха да огледат житата. Денят бе слънчев. Един от ония дни в началото на юни, които предвещават горещо и сухо лято. Един от ония дни, които изпълват сърцето на земеделеца с очарование и надежда. Житата зрееха. Полето приличаше на леко препечен хляб.

Мануш, както винаги, вървеше малко напред от брат си. Слънцето го биеше в лицето и той със замижали очи гледаше червеното море на нивите. Възбуден и опиянен от тази гледка, той забрави за тъмната неизвестност на утрешния ден, която го измъчваше всяка нощ. Утрешният ден му се видя ясен и широк като полето, пълен с красота и радост, спокойствие и тишина. Къде другаде можеше да рее поглед до златно-синята безкрайност, да диша гъстия млечен мирис на житата?

— Никъде няма да ходим — каза той. — Тук ще си стоим. При земята… Тук сме се родили, тук ще си умрем.

— На чужда земя искаш да умреш! — изръмжа Юрдан. — На, гледай, напълни си очите! — Той се поспря и протегна ръка напред. — Един клас няма да вземеш… Глупав си ти, сляп си! Пред носа си не виждаш. После ще си чукаш главата.

— Знам, бате, но не мога да се откъсна оттук. Не се сърди. Ще чакам, па каквото излезе.

— Да те направят просяк. Бойчански го каза. Или да те пропъдят насила… Хапльо!

— Не обиждай! — Мануш се извърна към брат си и го погледна изкосо. В очите му все още искреше топла безгрижна радост, но около устата му се бяха врязали две остри бръчки. — Нямам намерение да ставам гражданин като тебе. Ще облечеш нови дрехи, ще си сложиш бомбе на главата. Кой като тебе…

— Не дрънкай!

— Така де! Ще се разхождаш вечер из градините като кокона… на гладен стомах. — Мануш язвително се засмя и добави: — Като се срещнем, няма да ме познаеш.

Юрдан сърдито откъсна един стрък жито и го хвърли на пътя.

Като наближиха тяхната земя, двамата се спряха на синора. Гледаха и мълчаха. Не бяха очаквали кой знае каква реколта, но все пак се надяваха да вземат за храна и посев. А сега пред тях се стелеше една ливада, избуяла от къклица, метличина и паламида. Тук-там сред тая гъста трева се подаваха ниски и редки стръкчета пшеница.

Юрдан навлезе в нивата. Лицето му пребледня и се окъпа в пот. Стоеше прав като дърво и гледаше с невиждащи очи.

— Тази земя е като обезчестена жена. Курва! Нищо няма да ни даде и ние няма да й дадем. Чуваш ли, Манушко-о! — каза Юрдан и се засмя тихо като побъркан: — Невярна жена! Открай време е мамила човека и ще го мами.

Той подскочи на място и като се смееше хихикащо и гърлено, почна да тъпче земята, да скубе бодливата паламида и да вика, като че играеше хоро. От дланите му потече кръв, но той викаше, удряше пети:

— На таз земя искаш да умреш, а? Умри! Пукни на тая чужда курва!

— Бате, какво правиш! — извика уплашен Мануш и се спусна към него. — Не викай така, хората ще те чуят. Недей! И на мене ми е мъчно, но какво да правя?

Хвана брат си за ръцете и го изтласка към края на нивата. Прихвана го през рамо и като болник го поведе към село.

— Манушко, да не се делим, батювото! — каза Юрдан със сълзи на очите и доверчиво погали ръката му. — Каквото и да правим, да не се делим. Страх ме е! Тъмно ми е пред очите, нищо не виждам.

— Няма да се делим, няма! — ласкаво го утешаваше Мануш и усещаше сърцето му до гръдта си. — И занапред има дни, ще мислим…

Те вървяха, хванати за ръце, като през детството, когато биваха бити или оскърбени от други деца, готови да се жертват един за друг и да отмъстят за нанесената обида. Чувството за братска солидарност ги утешаваше и те съжаляваха, че бяха се нагрубявали. И двамата мислено си искаха прошка и обещаваха да живеят, както бяха живели досега.

Откъм село се зададе двуколката на селсъвета. Юрдан пусна ръката на Мануш и се отби по една пътека през нивите.

— Това трябва да е Бойчански — каза той, като гледаше към двуколката със смесено чувство на боязън и страх. — Не искам да го срещам. Не мога да гледам в очите тоя човек. Тръпки ме побиват…