Ивайло Петров
Мъртво вълнение (25)

25

Бойчански искаше да се събуди. Много пъти бе сънувал мъчителни сънища и за да се изтръгне от кошмара, извикваше и се събуждаше. И сега искаше да извика, но от гърлото му не излизаше звук. „Сега ще се събудя, сега… — казваше си той. — Ако това, което видях, не е сън, ще я убия!“

Опипа челото си, ала не усети пот, както биваше в страшните сънища. Не лежеше в леглото, не виждаше синкавия квадрат на прозореца, не чуваше дишането на жена си. Той беше навън от къщи, до зимника. Наближаваше полунощ. Луната бе кацнала на комина като кукумявка. Чуваше звуците на нощта, долавяше уханието на напъпилите дръвчета, гледаше звездите. И съзна, че това, което бе видял, не е сън. Яростен вик, като мученето на вол, се изтръгна от гърдите му:

— Ще я убия!

Затича се към къщи, но на стълбата се спря. Някакво чувство, силно като инстинкт, притъпи за миг гнева му и го накара да се замисли. „Не се поддавай на първите пориви на гнева! — казваше си той и хапеше устни. — Винаги, когато си избързвал, си грешил! Ако отидеш сега при нея, ще я осакатиш или убиеш. Стой, стой! Изгони бесовете от гърдите си!… Може да си извършил хиляди лоши дела, но това, което сега ще извършиш, ще надмине всичко. Назад! Назад!…“

И Бойчански се върна назад да изгони бесовете от гърдите си. Трепереше и ревеше като ранен звяр. Бягаше сред овошките и с ярост чупеше клонките, които го удряха по лицето. Скочи през оградата и навлезе в полето. Нагази в една угар и се тръшна във влажната, дъхаща на пролет земя. После се упъти навътре в полето. Дълго скита без посока и стигна до реката. Яростта му се превърна в мъка. Седна на брега и почна да хвърля камъчета във водата. Ситни пръски, осребрявайки се за миг от лунната светлина, докосваха със студени ласки пламналото му лице. Гледаше далечния синьо-зелен хоризонт на нощта и мислеше, че всичко — луната, тъжна като сляпо око, монотонният шум на реката, звездите, едва доловимият пукот на тревите, — всичко е създадено, за да му причинява тъга и отчаяние. „Няма, няма радост в живота!“ — каза си той и от очите му потекоха сълзи. Никога не бе плакал, откак се помнеше като мъж, но сега с наслада усети соления, облекчаващ гъдел на сълзите.

Обзе го чувство на безсилие и той не искаше да му се съпротивява, съзнавайки, че в страданието има тиха, удовлетворяваща сладост. „Няма щастие, няма смисъл в нищо! Кой бе казал това? Някой пророк или писател?… На какво ще се радвам сега? Отдадох всичките си сили за хората, за тяхното щастие, а за мене нищо не остана. Всичко дадох на другите. На другите ли? Или на себе си преди всичко? Така казваше дърводелецът. Не може да бъде. За кого не спах толкова нощи през живота си? Само за себе си ли? Не, не! Дори само за дъщеря си да бях страдал, пак стигаше. Дори само нея да бях обичал на този свят, пак бе достатъчно. А какво направи тя? Глупава ли е, или престъпна? Отиде да се хвърли в ръцете на оня, когото ненавиждам. Онзи, чието семейство погуби един комунист. Оправях хората, бърках в сърцата им в името на новия живот, а собствената ми дъщеря заличи за един миг всичките ми усилия. Не, не за един миг! Тя се е срещала много пъти с него. Тя ходи в града заради него. И много пъти е лежала в прегръдките му… Младост! За нея пишат във всеки вестник, на нея дават път, на нея се уповават, за нея търпим лишения. Младостта била красота! Няма нищо красиво в младостта. Младостта, това е жажда за грях и престъпления. Младостта е отрицание на всички установени норми. Тя е безразсъдна, глупава и егоистична, жестока и потайна, пълна с химери и лъжа. Тя е порок. Ненавиждам аз тая младост!…“

Бойчански хвърляше все по-настървено камъчета в реката и пръските мокреха лицето му. Мислеше за много неща и съзнателно отбягваше мръсната представа за похождението на дъщеря си. Но тя му се натрапваше с отвратителни подробности и го вбесяваше. Виждаше Славина как пътува с влака за града, как слиза на гарата и се озърта с широко отворени очи и търси онзи… Той е получил писмото й и я чака. Бузите й са поруменели от вълнение, цялата тръпне от едно чувство, което никога не е изпитала към него, бащата, нито към майка си. В тоя миг тя е готова да ги зареже и да тръгне след него. И той я води… Къде другаде, освен на брега на морето, в мръсните дупки на скалите, пълни с изпражненията на войници и скитащи типове. И там, в тия вонещи дупки, където ходят само проститутките и слугините, тя му отдава своята млада и непорочна плът. Може би минават хора, гледат ги и им подхвърлят цинични закачки, може би някой негов другар стои на пост и пази „нашият да си свърши работата!“.

Бойчански стана и с бързи крачки се отправи към дома си. Никога не бе имал по-жестоко въображение. Виждаше как Киро прегръща дъщеря му с грубите си черни ръце, целува я, снема дрехите й, съблича я гола и грубо я обладава, а тя, затворила очи в пристъп на страст, не го отблъсква, а покорно замира в прегръдката му. Ревност изгаряше сърцето на Бойчански и го подлудяваше до безумие. Като вземаше по две стъпала наведнъж, той ритна вратата и влезе в стаята на Славина. Вътре бе тъмно. Извади кибрит от джоба си, запали лампата и я окачи на стената.

— А! — каза той, като видя жена си да седи на кревата до Славина. — Пазиш ли я?

Той застана сред стаята с ръце на кръста, блед, с разкривени черти, брадясал и грозен като убиец. По страните му лъщяха незасъхнали сълзи. Мария го погледна и мълком се спусна към него. Сложи ръце на гърдите му и се замоли:

— Раде, недей!…

Бойчански я отстрани и се приближи до кревата. Славина лежеше по лице. Косите й, по-светли и къдрави в краищата, отразяваха светлината на лампата и се разсипваха като кристали по възглавницата. Отметнала ръка, тя сякаш спеше спокойно и дълбоко, както се спи след блаженството на любовта. Бойчански се завъртя в стаята, грабна случайно попадналия му железен шомпол, с който си чистеше пушката, и удари Славина. Мария се изправи срещу него, но той я отблъсна.

— Ради, Ради, какво правиш! Ще я убиеш! — викаше Мария и се хвърляше отгоре му. Най-после тя почна да се бори с него и да подлага тялото си на ударите. — Мене бий, мене. Остави детето!

— И тебе ще убия — гъгнеше Бойчански. — Ти си длъжна да я пазиш. Къде ти са очите? Под носа ти лежи с онзи мръсник.

Настървението му растеше и той викаше като луд.

— Казвай защо мърсуваш, казвай или ще те убия! Говори! Ти моя дъщеря ли си, или курва?

Славина не издаде вик. Хапеше устни и мълчеше. Нито протест, нито оправдание. Ударите късаха роклята й, оставяха кървави петна по тялото й — тя мълчеше.

Бойчански хвърли шомпола и застана като истукан. Не бе предполагал, че дъщеря му може да изтърпи толкова болки за своята любов. Тя бе готова да умре, без да издаде звук и без да му поиска прошка. Това го хвърли в ужас. Не, няма да отиде при оня, няма! Волята й ще бъде пречупена, ей сега…

Сграбчи я за тила и я хвърли на пода. От устата й потече кръв.

— Дай да ти видя лицето! Погледни ме в очите!

Славина изви глава и затвори очи да не го гледа.

— Проговори една думичка или ще те убия! — извика в изстъпление Бойчански и вдигна юмрук.

Мария хвана ръката му и се увеси на шията му:

— Мене бий, аз съм виновна! Аз я накарах да отиде там. Каза ми, че го обича, и аз я посъветвах… За всичко аз съм виновна. На, на, звяр! Бий!

Бойчански погледна жена си. Лицето й бе застинало в сурова решителност. И нейната майчинска саможертва смекчи ръката му. Тя бе единствената душа, на която се бе осланял и ще се осланя до последния си час. Ако я наскърбеше или укореше, щеше да остане сам на света. Влезе в другата стая, легна, ала не заспа. Късно след полунощ се прибра при Мария. Той се въртеше, ставаше, пушеше и пак лягаше. Двамата дочакаха деня.

Бойчански излезе на работа и скоро се върна с един голям кофар. Закова го на вратата на гардероба, където Славина си държеше дрехите, сложи ключа в джоба си и отиде в селсъвета.

От тоя ден Славина не проговори на баща си.