Ивайло Петров
Мъртво вълнение (40)

40

Мина още една безсънна нощ. Пресипналите викове на петлите отекнаха в здрача. В пожълтелия клонак на ореха свадливо цвърчаха врабчета. Скърцаха герани. Кучето ходеше от обора до навеса с настръхнала козина, скимтеше и синджирът му се триеше о телта.

Юрдан стоеше пред къщи гологлав и от посивялата му коса се вдигаше пара. Гледаше как мракът на нощта се топи и от него чудодейно изплуват дърветата, оградите, околните къщи и всичко, което бе пълнило очите му близо петдесет години. Слушаше красивото съзвучие на шумовете, които се вливаха в сърцето му с болезнена сладост. Кучето застана пред него и клекна на задните си крака. Юрдан не го видя, но долови, че един звук от общата песен на утринта секна — синджирът на кучето не се триеше о телта — и се обърна. Кучето го гледаше в очите. „Не бързай, Каракачан! — каза му Юрдан. — Още е рано да се сбогуваме. Още не съм запрегнал. Когато се качим на каруцата, тогава… И да не мислиш, че вече няма да се видим? След няколко дни ще се върна да докарам конете. Ще настаня багажа и ще се върна. Тогава пак…“

— С кого приказваш? — попита Юрданица от прага.

— С никого.

— Чух гласа ти и ми се стори, че приказваш.

— Дяволи чуваш ти! — сопна се Юрдан и влезе в обора.

Отвърза конете и ги поведе към навеса, където от снощи бе оставена пълната с багаж каруца. От горния кат на къщата слезе Мануш и потръпвайки зиморничаво, почна да помага на брат си. Двамата запретнаха мълчаливо и теглиха каруцата сред двора. Юрданица донесе още един денк.

— Стига си мъкнала тия парцали! — скара й се Юрдан. — Току хвърляш отгоре, каквото ти падне на ръка.

— Нека го сложи, покъщнина е — обади се Калинка, която бе застанала до каруцата, а до нея се бяха изправили децата. — Каквото ви е нужно тука, и там ще ви трябва.

— Знае той какво ни трябва! Само си мърмори! — каза Юрданица.

— Хайде качвай се, стига си дрънкала! Ей го слънцето изгря, а ти още се пипкаш.

— Сега, сега — рече Юрданица, прегърна внезапно Минка и допря лицето си до нейното. — Мине, чедо, стринка отива вече! Стринка отива в града. Мине-е! — после прегърна и Тодорчо и така, притиснала двете деца към гърдите си, тя заплака: — Отиваме вече, стринините!

Мъжете седяха на каруцата с наведени глави. Юрдан изпухтя и каза:

— Жени! И за хубаво, и за лошо все плачат. Да можехме и ние така! — Подръпна юздите и пак се скара на жена си. — Де пък толкоз… не е жива раздяла. Не отиваме накрай света, пак ще се виждаме.

— Ще се виждаме, как няма да се виждаме — говореше Юрданица, като се качваше на каруцата. — Булка, хем да идвате! И ние ще идваме, но и вие идвайте! Ей го де е градът. Наканяйте се по-често, ама с децата. Може…

Последните й думи не се чуха, защото конете потеглиха и хукнаха в тръс по улицата. Калинка и децата стояха прави сред двора.

— Боже, като сирачета! А ние де отиваме, де?

— Стига! — извика Юрдан и шибна конете.

След няколко минути излязоха из селото Юрдан все шибаше конете и те се хвърляха в галон. Юрданица гледаше назад. Бялото платно на шосето ставаше по-тясно, къщите и дърветата сякаш бавно потъваха в земята. Най-после остана да стърчи само върхът на ореха. Юрданица го гледаше, докато я заболяха очите, и ясно си представяше как на сухия му клон сега са кацнали две свраки и чакат сгоден миг да слязат при коритото на прасето, как Калинка приготвя долу в кухнята закуска и по целия двор се носи вкусната миризма на запръжка…

— Е, аз да слизам вече — каза Мануш и скочи на шосето. — Хайде, бульо, на добър път!

Юрданица му подаде крайчеца на сухите си пръсти и очите й се навлажниха.

— Пък ти помисли още веднъж, Манушко! — каза Юрдан. — Вдругиден ще се върна. Както сме почнали, и твоя багаж да пренесем, та всичко да се свърши наведнъж.

Мануш нищо не каза и тръгна обратно по шосето. Като стигна до един завой, той хвана направо през полето, за да съкрати пътя си. Житата кълняха. Мануш пазеше да не стъпя върху дългите зелени редове и усещаше как краката му меко затъват в лепкавото кадифе на земята. Обзе го приятна умора.

Калинка и децата бяха насядали около масата. Малкото се търкаляше на кревата и гукаше. Мануш изми ръцете си и седна на онова място на масата, където някога сядаше баща му.

— Хайде, слагай да хапнем, че работа ни чака! — каза той на Калинка и посегна към лъжицата.