Ивайло Петров
Мъртво вълнение (38)

38

Тази вечер Киро и Славина се срещнаха по-рано. Стигнаха до тяхното „местенце“ покрай реката и седнаха.

— Вдругиден заминавам — каза Киро. — Приятелите ме чакат. И квартира са ми намерили.

— А аз?

— Както искаш…

— Кире, още веднъж ще те помоля: не бързай!

— Щом не искаш да дойдеш с мене, остани си в село. Аз заминавам. Повече няма какво да говорим. Хайде да си отиваме!

Киро стана и тръгна по пътеката. Славина го настигна, взе ръката му в своята и заплака. Тя го молеше да отложи заминаването си ако не с месец, то поне с една седмица. През това време щеше да поговори с майка си и да я подготви за раздялата. По-рано, когато Киро бе войник, тя си мислеше, че ще отиде след него накрай света. Нищо нямаше да я спре да избяга от тоя дом, в който се чувстваше като затворница. Сега Киро бе тук, подаваше й ръка, но тя не се решаваше да го последва. Упрекваше се за това, ала не намираше сили да избяга от родителите си. Напоследък майка й беше по-зле от всякога. Много вероятно бе, след като научи за бягството, да получи криза, а баща й да се стопи от гняв и мъка. Славина не го гледаше вече с очите на оскърбено дете, както по-рано, а с очите на възрастна дъщеря и едва сега проумяваше страданието на този горд и мъжествен човек, който бе изпаднал в немилост. Той ходеше като побъркан из двора и градината, а вечер не спеше и по няколко пъти ставаше от леглото. През тези дни Славина откри нещо, което дълбоко я затрогна. Баща й я гледаше някак странно, с широко отворени очи, от които струеше голяма, всеопрощаваща любов. Тя бе жена и не можеше да не долови и изпита ласките на тая несподелена бащинска любов. Понякога й се струваше, че той ще протегне към нея ръце, ще я понесе като дете и ще й каже: „Не ме оставяй! Нямам нищо друго на света, освен тебе!“ И тя бе готова да пожертва любовта си за този човек, който й бе причинил толкова страдания и когото много често бе ненавиждала от сърце. Но вечер, когато се сгушеше в прегръдките на Киро, тя забравяше за баща си и решаваше да избяга от дома. Когато пък Киро я придумваше да му пристане, тя нямаше кураж да тръгне с него…

Киро й помогна да се качи на покрива и си отиде сърдит. Така беше всяка вечер. Вместо да стоят прегърнати и мълчаливи до зори, притомени от дългоочакваното щастие, те почваха да говорят за заминаването в града и се настройваха един срещу друг.

На сутринта Славина реши да направи намек на родителите си за своето намерение, но като влезе при тях и ги погледна, обзе я слабост и страх. Баща й седеше до масата и пушеше. Лицето му бе отслабнало и обрасло с гъста бяла брада, очите му хлътнали под веждите. Лявата му ръка, в която държеше цигарата, леко потреперваше. Той погледна Славина с онзи поглед, който я затрогваше и смущаваше, и каза:

— Славе, приготви чай, моля ти се! Тази нощ съм настинал, искам да си стопля гърлото.

Докато приготвяше чая. Славина го наблюдаваше внимателно и се опитваше да си представи какво би сторил, ако му кажеше, че иска да се омъжи за Киро. Уверена бе, че ще скочи пожълтял и разтреперан, ще вика като луд и в очите му ще пламне огънят на омразата. Не, каза си тя, и на мама няма да се доверя. Тя ще ми съчувства, но ще сподели с татко, за да го подготви за изненадата, и тогава той… О, той е способен на всичко! Ще ме бие, ще ме държи под ключ и денем, и нощем.

Късно следобед Бойчански влезе в стаята с особено изражение на лицето. Славина веднага забеляза, че той е възбуден, и изтръпна. Предположи, че баща й е узнал за нощните й срещи с Киро, и се приготви за отбрана. Бойчански се завъртя из стаята, седна на стола, но тутакси стана и се отправи към гардероба. Извади ключа от джоба си и го отвори. Двете жени мълчаливо го наблюдаваха. Той запали цигара, поизвърна се към Славина и каза развълнуван:

— Славе, ето ти дрехите!

Из стаята се разнесе приятен мирис на плат и нафталин. Славина гледаше дрехите си, до които не бе се докосвала почти цяла година.

— Татко, благодаря ти…

— Облечи се, Славе! Иди в другата стая и се облечи!

— Но защо сега?… После…

— Иди, иди, моля ти се!

Славина се приближи до гардероба и без да се колебае, взе от закачалката синята си копринена рокля с бяла якичка и бели маншетки на ръкавите. За тая рокля бе мечтала от дълго време. Опипвайки мекотата на плата, тя отиде да се облича и скоро се върна. Мария ахна от възхищение. Никога не бе виждала дъщеря си по-стройна и по-хубава. Бойчански стана и се устреми към Славина с протегнати ръце. Прегърна я, притисна я до гърдите си и дълго стоя така. Мария ги гледаше и плачеше.

— Върна се щастието в нашето семейство, върна се, Боже мой! — шептеше тя и бършеше сълзите си.

Бойчански взе дъщеря си на ръце и я понесе из стаята. Целуваше я по косите, по слепите очи, по бузите, притискаше я плътно до себе си и шепнеше:

— Прости ми! Трябва да ми простиш!…

Славина сключи ръце около шията му и се остави да я носи като дете. Притвори очи за миг и се пренесе в блажените дни на детството, когато бе малка, плаха и безпомощна и силната бащина прегръдка бе за нея упование за всичко, от което се боеше наяве и насън. Усещайки огъня на неговите целувки, тя тръпнеше от щастие и разбираше, че в живота й се запълни една голяма празнина. Когато баща й я остави на кушетката, все още силно развълнуван, тя избяга в стаята си и заплака…

След вечерята всички останаха около масата. Приятно им бе да стоят един до друг и да се гледат с ласкави и доверчиви очи.

— Ти знаеш ли, Славе, какво намислихме с майка ти? — каза Бойчански. — Да се преселим в града.

— Във Варна ли?

— Не, в по-малкия град — усмихна се Бойчански. — Там по се намира квартира и работа. Ще продадем тук и ще отидем. За всички ни ще бъде по-добре, най-вече за тебе…

— Не знам, татко, както решите.

— Като че не ти се живее в града!

— Защо да не ми се живее! — каза Славина. — Но това зависи от вас.

— С две пенсии все ще изкараме — обади се Мария. — А и ти ще си намериш някоя работа. Все по-друго е в града. И кино, и театър. Господи, откога не съм ходила на кино и театър!

— Нали си болна бе, жена! — засмя се Бойчански. — За какво кино мислиш?

— Нали гражданка ще стана, трябва и на кино да ходя.

— Е, добре, аз ще пазя къщата, а вие с дъщерята ще ходите по кината и театрите…

Както си говореше. Бойчански се облегна на кушетката и задряма. Отметнал глава назад, той дишаше тихо и равномерно. Чертите на лицето му бяха спокойни и озарени от кротка усмивка, сякаш сънуваше някакъв радостен сън. Мария спря да плете и го загледа умилено.

— Старее, горкият! — пошепна тя, като се взираше в лицето му, сякаш го виждаше за първи път. — Гледай, и косата, и мустаците му са побелели. Отслабнал… Откога не беше задрямвал така сладко! Олекна му на душата днес. Ах, колко хубаво стана, че се разбрахте… И на мен олекна, като че изведнъж оздравях.

Мария искаше да каже още нещо, но Славина стана да си ляга.

— И на мен ми се приспа.

— Че иди си легни.

Славина излезе на пръсти, притвори тихо вратата и влезе в стаята си. Още не беше се съблякла, когато чу сигнала на Киро. Тя се ослуша и за първи път се поколеба дали да отиде на срещата, или да си остане вкъщи. Обзе я неясен страх от тази среща, като че й предстоеше да извърши нещо, от което ще зависи целият й живот. Застана сред стаята и притисна ръце до гърдите си.

А Киро стоеше вече половин час зад къщи, оглеждаше се наоколо и нервно побутваше пръчицата през стената. Не можеше да види дали свети прозорецът на другата стая и предполагаше, че Славина си е легнала, ала не отговаря на сигнала му, защото все още не е взела някакво решение. Нейното колебание го обиждаше и отчайваше. Вярваше, че като й каже само една дума, ще зареже всичко и ще тръгне след него, а ето вече десет вечери тя хленчеше и отказваше да го последва. Киро си спомняше колко пречки бе преодоляла Славина, за да идва на срещите, сега Киро си обясняваше нейното състояние по най-простия начин — тя бе охладняла, и толкоз. Какво друго можеше да я накара да се колебае така дълго и упорито? „Вярно е, че майка й е болнава — мислеше Киро, — но какво да се прави? Ще я излекува ли, ако остане при нея? Трудно й било да избяга от родителите си. Бягството й било удар за тях! А женитбата ми не е ли удар за моите родители? Ще ги поставя пред свършен факт, но само аз си знам как ще го направя. Като я видят, няма да повярват на очите си, а после може и да не я погледнат. Но аз ще изтърпя тая обида, защото я обичам. Всичко мога да направя за нея, а тя… Хленчи и ме върти. Не, госпожице, Киро Доганов не е от тия!“

Днес Киро бе приготвил багажа си и мислеше да тръгне за града или сутринта, или най-късно следобед. Приятелите му пишеха, че са му намерили работа и квартирка „само за него“, и той не можеше да отложи заминаването си повече от един ден. Беше решил да говори със Славина за последен път и да не й се обажда никога от града, ако тя и тая нощ откаже да му пристане. Докато стоеше и трескаво мислеше за предстоящата среща, той чу как прозорецът скръцна и предпазливо отиде до ъгъла на къщата. Славина се появи на покрива на навеса и бавно заслиза по керемидите. Киро забеляза, че бе облякла синята копринена рокля с бели маншетки на ръкавите, с която бе идвала в града, и изведнъж му стана леко и приятно. „Решила е, решила е!“ — с облекчение си каза той и я зачака да слезе по-скоро при него. Посегна да я поеме, но тя остана права на покрива.

— Хайде, слизай де! Ела!

— Кире, почакай малко, почакай! — каза тя и като се отдръпна назад, закри с главата си една едра звезда. — Ах, да знаеш как се мъча!

— Какво! — каза глухо Киро, като гледаше очертанията на тънката и снага върху бистрото звездно небе. — Не искаш да дойдеш с мене… не искаш! Е, добре тогава, добре…

— Пиши ми още като пристигнеш там. Аз ще дойда…

— Не ми трябваш! Ще си намеря аз жена, не бой се! Довиждане!

Киро рязко се обърна и тръгна към реката. Бързаше, а краката му сякаш потъваха дълбоко в земята. Нещо го теглеше назад, но той стискаше зъби и вървеше напред, и не знаеше къде отива.

Славина стоеше на покрива и го гледаше как се отдалечава и се слива с мрака на нощта, за да не се върне вече. Наведе се, докосна с ръка крайната керемида и скочи на земята. „Кире, Кире!“ — шепнеше тя задъхана, но Киро не я чуваше. Настигна го до реката.

— Идвам, идвам…

Киро мълком я пренесе през реката и я нацелува.