Ивайло Петров
Мъртво вълнение (36)

36

След вечерята Славина каза, че я боли глава, и си влезе в стаята. Не бе отметнала юргана, и вратата щракна отвън. Бойчански сложи ключа в джоба си, върна се в другата стая и каза на жена си:

— Онзи се завърна. Видях го днес на улицата.

— Ах, Раде!…

— Какво ахкаш? Да не искаш пак да я примами в колибата?… Ако тя няма ум, аз имам.

— И вечно ли ще я държиш под ключ? Не знам какво да кажа, не знам…

— А аз знам! Няма да я дам на ония простаци, и толкоз…

Мария замълча. Все още не можеше да разбере как ще завърши любовта на Славина. Измъчваше се за нея, защото виждаше, че тя обича искрено, но жалеше и мъжа си, защото и той се измъчваше страшно, особено след като го отстраниха от съвета. Мария страдаше и за двамата и не знаеше чия страна да вземе. А предугаждаше, че конфликтът между бащата и дъщерята ще завърши не само лошо, но може би и фатално за цялото семейство.

Бойчански не предвиждаше такива последствия. Вярваше, че Славина ще се опомни и вразуми, защото напоследък тя му даваше известни надежди. Макар да бе се зарекла, че няма да му говори, сама го заговорваше и се стараеше да бъде по-благосклонна към него. Той с радост наблюдаваше тая промяна и съзираше в нея бавно, но решително откъсване от любовното увлечение. „Тя е умна — казваше си той, — сама ще размисли и ще погледне трезво на своето бъдеще.“

Славина действително бе променена. Не проявяваше вече оная безразсъдна ревност, която я караше да скача като разярена котка срещу родителите си, когато се опитваха да я съветват. Изслушваше ги с търпение и не показваше така дръзко своята независимост, както преди. Изглеждаше замислена и съсредоточена в себе си. Ала нейното спокойствие, което така радваше Бойчански, бе привидно. Като гледаше баща си измъчен и състарен, тя го жалеше, ала не намираше начин да му помогне. „Как да облекча страданията му? — питаше се тя. — Да му кажа, че не обичам Киро? Това ще го зарадва. Но аз не мога да го кажа. Нямам сили… Ето, той мисли, че съм се вразумила. Лъже се, защото аз го лъжа. Преструвам се на равнодушна и спокойна, а сърцето ми се свива от очакване. Заключи ме и си легна, мисли, че няма да се видим с Киро. Ох, ще се видим с Киро още тази нощ, още този час. За всичко съм помислила, всичко съм предвидила. Знаех преди пет дни, че Киро ще си дойде, и му пратих писъмце по Станка да дойде в девет часа. Татко казва, че съм глупава. Как ще съм глупава, щом можах да измисля такава хитрост! Пробих една дупчица в стената наравно с леглото ми. Това ми хрумна онзи ден, като минавах зад къщи и видях, че между два камъка на стената има доста широко отверстие. Вкарах една желязна пръчка, чукнах я и изтичах в стаята си. Желязната пръчка опираше до леглото ми. Изтръпнах от радост. Извадих желязната пръчица и на нейното място поставих едно клонче. След малко то ще помръдне и ще докосне ръката ми. Киро ще го намери много лесно. Две крачки от ъгъла на къщата. Татко ще спи спокоен и през ум няма да му мине, че…“

Славина скочи като отхвърлена от пружина. Една минута не можеше да си поеме дъх. Стоеше сред стаята и слушаше как нещо шумоли, като че мишка гризеше желязната рамка на леглото й. Отвори прозореца и стъпи на покрива на навеса. Придържайки се о стената на къщата, тя слезе бавно по улеите на керемидите. Киро я гледаше учуден, сякаш не вярваше на очите си, и не се сещаше да й подаде ръка. Едва когато видя странната й усмивка, протегна ръце, пое я в прегръдката си и дълго не я остави на земята.

— Ето затова те обичам! — шепнеше той и я целуваше. — Само дето си измислила това, дето слезе от покрива, ще те обичам цял живот!… Отслабнала си, мога да те нося на ръце цяла нощ!…

— Носи ме…

— Къде?

— Не в колибата, страх ме е!

— Да отидем в полето.

— Добре, там…

Минаха през градината и навлязоха в нивите. Не бяха извървели десет крачки и Киро се спря.

— Е, разказвай, Киренце! Нали ми пишеше, че…

— После ще ти разказвам — каза Киро. — Сега да седнем тука!

Той взе Славина на скута си, после грубо я положи на голата земя.

Селото заспиваше. Тук-там трептяха светлини. Трептяха и звездите на небето, трепкаше и тънката, извита като моминска вежда луна. Тръпнеше и земята, сякаш бе обзета от някакъв първичен порив на страст…

Завърнаха се призори. Киро повдигна Славина до ниската стряха на навеса и тя се покатери нагоре. Застана до прозореца, махна му с ръка и влезе в стаята си. Легна облечена и същия миг заспа.

Бойчански непрекъснато следеше дъщеря си и не забелязваше у нея нито безпокойство, нито особено желание да излиза из село, където можеше да се види с Киро. Изглеждаше, че не знае и не иска да знае за неговото завръщане. Цял ден седеше вкъщи, готвеше, чистеше, помагаше на майка си, а понякога си пееше тихо, нещо, което не бе правила от година насам. Тези признаци на „опомняне“ накараха Бойчански да бди по-усърдно над нея, за да я опази докрай. Той се превърна на стражар, защото нямаше друга работа. Имаше два кошера пчели, но те не се нуждаеха по това време от особени грижи. Не му се ходеше и на лов, защото не желаеше да се среща с никого от селото. Струваше му се, че всички ще го гледат с насмешка и презрение, както се гледа човек, паднал от най-високо стъпало. За „падането“ си той мислеше непрекъснато, ден и нощ. Чувстваше се дълбоко онеправдан и страдаше, защото знаеше, че вече „няма да се изправи на крака“. Това безизходно положение го довеждаше до отчаяние. Пушеше непрекъснато и се хранеше и спеше малко. Понякога, като ходеше из двора или градината, спираше, гледаше с минути в една точка и правеше нервни тикове с главата си. От известно време придоби и лошия навик да плюе, където свърне, сякаш в устата му горчеше. Когато денят бе хубав и грееше слънце, той сядаше в градината под някое дръвче и стоеше замислен с часове. Обземаше го тъга, която преминаваше в умиление. Тъгуваше ту за пчеличките, които може би ще умрат през зимния студ, ту за листата на дърветата, които падаха в скута му, ту пък за Славина, която бе останала „сляпа“ за цял живот. „Дъще, дъще! — шепнеше той. — Ще продам тука, ще си намеря работа в града и на тебе ще намеря. Ще си вземем една квартирка. И майка ти ще се чувства по-добре там, защото ще има лекарска помощ. И твоето щастие ще влезе в града. Ще се срещнеш с някой добър момък и ето всичко. Така ще бъде, аз вече съм решил. И никога няма да се върнем в това село. То погуби твоето бъдеще, то огорчи моя живот.“

Бойчански не мислеше така само в пристъп на умиление. Той действително бе решил да се пресели в града и да прекара там старините си, най-вече заради Славина, която бе осъдена тук на груба селска работа до края на живота си. И Мария бе съгласна да се махнат от селото. Макар да й бе мъчно за къщата и хубавата градина, тя се надяваше, че като заживеят в града, в семейството ще настъпи мир и спокойствие. Когато казаха намерението си на Славина, тя само се усмихна, повдигна рамене и отиде да си гледа работата…

Един ден, като обираше падналите от вятъра ябълки и ги слагаше в една щайга, Бойчански видя по улицата Христан. Душата му за миг се изпълни с презрение и омраза. Предположи, че дърводелецът идва при него за някаква работа, настръхна и се приготви да го посрещне, тоест да го изгони от двора си. Но Христан отмина, като размахваше дългите си ръце и крачеше бързо. Бойчански го гледаше със злобен поглед и мислеше: „Ето, този хитрец ме обвини най-напред в насилие! Този демократ в потури, този селски самоук, който знае да смята задачки с две неизвестни и мисли, че социализмът има само две неизвестни!“

Той плюна отпреде си, но вече не по навик, а от злоба и вдигна щайгата от земята. Тръгна към къщи, ала не бе направил десет крачки, хвърли щайгата и бързо се упъти към края на градината, откъдето предполагаше, че ще мине дърводелецът. Някакъв зъл демон изпъваше отвътре гърдите му и го караше да трепери. Спря се до оградата, където черничевите храсти бяха по-ниски, и зачака. Дърводелецът се приближаваше.

— Е! — каза Бойчански с хрипкав бас, когато онзи се изравни с него. — Сега си доволен, нали? Сега вече всичко ще тръгне както трябва, както ти намериш за добре. — Той чувстваше, че не бива да го спира и да му говори, защото се унизява по най-долен начин пред него, но продължаваше да говори трескаво и бързо.

Дърводелецът не очакваше тази среща. Той очевидно се бе замислил за свои работи и гласът на Бойчански го стресна. Наведе глава и го погледна над очилата си. Този жест като че ли раздразни още повече Бойчански. Лицето му прежълтя, в очите му пламна сух блясък, устните му трепереха. Имаше вид на човек, който ей сега ще припадне.

— Какво има, Раде? — запита Христан, като го гледаше над рамката на очилата си.

— Нищо няма! Какво ще има! Какво… Върших насилие, ето какво! Да, върших го, защото преследвах един велик идеал. А великият идеал се постига само с насилие, това трябва да се знае! Затова бях лош, нали? Затова бях егоист! Ехе! Защото ти не знаеш, че няма живот без насилие, няма напредък, няма блага. Насилието е движение, а движението е живот. Без насилие няма дори личност! — Бойчански вдигна показалеца си и го заби като нож във въздуха, както правеше някога, когато говореше прел събрание — И аз го упражнявах за благото на народа съвсем пряко, не се криех зад разни демагогски форми и формули. И само това е моята вина, че не се съобразявах с формата, не хитрувах, а вървях по прекия път. И вие вървите по същия път, само че със заобикалки и хитрини, защото сте по-изпечени политици. И Бурназов е подлец. И той се скри зад формичката, защото се уплаши да не падне отвисоко. Не, няма да падне! Под него има доста гърбове и като почне да пада, няма да стигне до земята. Нечий гръб ще го задържи. И само след няколко годинки пак ще започне да казва отвисоко на приятелите си, с които е делил мъки и страдания по затворите: „Е, драги мой!“ Да, така ще стане, защото всички ще разберат, че най-голямата революция в живота на човечеството не се постига с народничество и разни демагогии, а с усилие, което някои наричат насилие. Намерете друг начин, намерете, и аз ще се съглася с вас! — извика патетично Бойчански и млъкна.

Той държеше с две ръце кола на оградата и трепереше. Така мина една минута. После Бойчански пак се обади, но вече с мек и дори плачлив глас:

— А аз ще се махна, ще се махна. Няма вече какво да правя тук — каза той тихо и доверчиво, като че се съветваше с Христан. — Какво да правя тука, а? Има ли някакъв смисъл? Няма, няма…

Извърна се и тръгна към дома си. Дърводелецът искаше да му каже нещо, но какво, сам не знаеше. Постоя още малко до оградата и пое пътя към полето.