Ивайло Петров
Мъртво вълнение (32)

32

На сутринта, още преди изгрев-слънце, старата победа на околийския комитет „вдигна прах“ по площада и спря пред селсъвета. Бойчански я очакваше от няколко часа. Впрочем той прекара нощта в канцеларията си, без да мигне и без да сложи нещо в уста, ако не се смятат цигарите. Като видя победата, той слезе от входната площадка и зачака Бурназов с глуповата и смутена усмивка. С всяка секунда го обземаше лошо предчувствие от тази среща. „Ще ме ругае или ще ми съчувства?“ — мислеше трескаво той и се мъчеше да отгатне настроението на Бурназов, като го гледаше как слиза от колата, как оправя дрехата си и как нарежда нещо на шофьора.

Бурназов тръгна към селсъвета с обикновената си бърза и дебнеща походка. Бойчански виждаше все по-ясно израза на кръглото му мургаво лице и все още не можеше да отгатне настроението му. Направи му впечатление, че мустаците на Бурназов бяха по-големи отпреди и закривиха цялата му уста. „Не е бръснат, а това значи, че е разтревожен“ — помисли набързо Бойчански и сам изпита хладна, потискаща тревога.

— Е, каква я наредихме? — каза Бурназов и мина покрай него, без да го погледне.

Бойчански прибра ръката си, която бе протегнал за поздрав, и тръгна след него. Забил поглед в подвижния широк гръб на Бурназов, той се усмихваше все така глуповато и се опитваше да изтълкува думите му.

Бурназов свали каскета си още от вратата, сложи на го на бюрото, прекара нервно ръка по косата си и едва сега погледна Бойчански твърдо и продължително в очите.

— Е, драги мой?… — Бурназов вкопча длани една в друга и поизкриви глава, очаквайки отговор от провинения ученик, за да му нанесе минута по-скоро определеното наказание. — До бунт я докара, а?

„Драги мой!“ Тези думи, в които имаше и ирония, и обвинение, изпълниха съзнанието на Бойчански и той веднага изтълкува значението им. Бурназов идваше не като приятел при приятел, а като по-горестоящ ръководител при по-нискостоящ, за да го осъди и измие ръцете си от създаденото положение.

— Думай де!

— Какво… Отказват да излязат на жътва, защото отменихме събора — каза Бойчански и вдигна рамене в недоумение.

— А защо го отменихте?

— Хм!… Нали те уведомих бе, Стояне! Нали и ти така нареди?

Бурназов отиде до прозореца и се загледа навън. Пушеше цигара и мълчеше като любовник, който търси причина да се отлъчи от дотогавашната си любовница и разговаря гърбом с нея.

— Не наредих, а се съгласих с тебе, одобрих намерението ти. Това са две различни неща, драги мой… Защото ти се доверих. Смятах, че познаваш местните условия, а ти си длъжен да ги познаваш. В едно село такъв акт няма да направи никому впечатление, в друго ще предизвика протест. Аз не мога да познавам характера и нравите на хората от различните села. Ти вриш и кипиш толкова години сред тях и предприемаш нещо, което не е по тяхната воля. Защо?

Бойчански мълчеше. Явно бе, че Бурназов иска да измие ръцете си. Това го огорчи и обиди. Не му оставаше нищо друго, освен да му каже какво мисли за него и да понесе сам последиците.

— Слушай, Стояне! — каза той развълнуван — Ето какво ще ти кажа…

— Няма какво да ми казваш! — Бурназов се извърна като отхвърлен от пружина и наложи каскета си. — Трябва да се действа! Всяко мъдруване сега е излишно и вредно. Да вървим!

„Аха, не иска да чуе истината, защото се чувства виновен. Това е добре. Бедата няма да се стовари само на мой гръб!“ — помисли Бойчански. Без да съзнава, че е изпаднал в положението на малодушен и безпомощен човек, който търси да се улови за сламката, той прехвърляше вината върху Бурназов. Тази мисъл — да прехвърли или поне да раздели вината си с Бурназов — влезе в главата му за първи път и го успокои. Не е ли истина, че бе съгласувал всяко свое действие с мнението на околийския комитет на партията и лично с мнението на Бурназов? Какво право има той да държи тон на невинен ангел? Няма никакво право. „Напротив, неговата глава командваше, а моята ръка изпълняваше. Нека, значи, драги мой, да сме наясно по въпроса!“

На площада срещнаха партийния секретар Каракашев и председателя на стопанството Стоян Бадана. Бурназов се ръкува с тях. Изгледа ги късо и иронично като провинени глупци и подхвърли:

— Е, драги другари, какво смятате да правите сега?

Бадана скри късия си врат между раменете и се поизвърна настрани като вълк, с цялото си тяло. Каракашев гледаше пред себе си с кръгли, изцъклени очи и мълчеше. Не изглеждаше да е обезпокоен, а само объркан от събитията. Той отдавна бе прехвърлил кривите дърва върху гърба на Бойчански и с тъпо спокойствие изчакваше какво ще стане по-нататък.

— Не знам! — каза той и погледна към Бойчански.

— А кой знае? Нали си партиен секретар?

Каракашев взе този въпрос за обвинение и побърза да се оправдае:

— Бойчански знае. Той ми нареждаше всичко… Пък аз, значи, изпълнявах, и това си е… Ако искате, можете да ме свалите от поста партиен секретар. Тежка е за мен тая длъжност, което си е право…

— Да те „свалим“, а? — позасмя се Бурназов, за да прикрие гнева си. Той знаеше, че ако неблагополучието на работите в Осеново, както и в други села, задълбочи и стигне до провал, всички ръководители по места ще се опитат да излязат чисти за негова сметка, ала не предполагаше, че това може да стане така бързо и просташки откровено. Ето този Каракашев, който доскоро го гледаше в устата със страхопочитание и готовност да изпълни всяка негова поръка, сега му заявява в лицето, че е готов да напусне поста си, за да избегне всякаква критика или наказание. Същото ще направи и Бойчански. И така всички брънки от веригата ще се съединят, ще се опънат и тогава ще се види, че краят на веригата стига до неговите ноздри. Ще подръпнат веригата и той подобно на мечка ще изпита болка и няма да може да се откачи. Да, в окръжния комитет някой вече е хванал веригата и се готви да я дръпне. Неведнъж бе предупреждаван да не се „увлича“ в процентите на масовизацията, а от други източници бе научил, че първият секретар, Атанасов, се е изказал строго и недвусмислено против него. В комитета очакват само едно-единствено неблагополучие в околията, за да го злепоставят или дори да го накажат.

Бунтът на осеновчани бе лична несполука на Бурназов и той реши да го предотврати на всяка цена, преди да е стигнал до ушите на окръжния комитет на партията. И сгреши, защото действаше като човек, който бърза да заличи следите си от едно място, където е минавал много пъти. Той се уплаши за себе си и не разсъди, че „бунтът“ на осеновчани не е бунт, а просто и хитро средство, с което искаха да измъчат ръководителите на селото и най-вече Бойчански. Защото осеновчани много добре знаеха, че ако не излязат на жътва един или два дни, жътвата няма да пострада, но Бойчански ще излезе от кожата си. Бурназов не разбра това. Той се страхуваше от психозата на съпротивата, която се разпространява понякога като чума сред простите хора по най-незначителни поводи, и бързаше да прегради пътя й.

Слънцето бе изгряло отдавна, но по нищо не личеше, че осеновчани се готвят за жътва. По улиците се мяркаха хора, но те не бързаха, а спокойно си водеха добитъка на водопой или пък си вършеха други работи. След малко пред вратниците почнаха да се събират мъже. Бойчански и Бурназов отидоха при първия вратник. Там бяха Велчо Табакерата, Пено Гълъбинкин, Димян и още няколко души. Бурназов се нахвърли най-напред на Велчо.

— Ти защо не си стоиш в склада, а клечиш тук? Не те ли е срам, домакин на стопанството си?

— Че какво да правя в склада? — каза Велчо и от смущение опъна джобовете на панталоните си. — Никой не идва да ми иска ни сърп, ни паламарка.

— Ще дойдат хората.

— Да заповядат, аз съм готов, ей го де е складът.

Бурназов се изчерви от гняв, прехапа мустака и избухна:

— Ти саботираш жътвената кампания и ще отговаряш за това! И от партията ще изхвръкнеш!…

Велчо се окопити и нареди цяла броеница все къдрави и учени думи:

— Поначало аз нямам никаква вина за положението, но става въпрос, че вие ме обиждате най-безцеремонно, тоест искате да кажете, че саботирам жътвата. Аз обаче искам да ви натъкна на вниманието факта, че не аз, а други са причината за такова, с други думи казано, извънредно положение…

— Я не дрънкай глупости, а отивай да си гледаш склада! — викна му Бурназов. — Още сега! Марш! Дървен философ!

— Няма да обиждате, защото аз поначало…

— Поначало ти си саботьор, разбра ли?

— Тъкмо напротив, други саботират — опъна се Велчо и помръдна с рамене към Бойчански. — Него не искат хората, свалете го да не тормози народа и всичко ще се оправи.

— Какво? — извика Бурназов. — Ти ли ще нареждаш кой да ръководи селото? Околийският комитет на партията го е назначил и не си ти човекът, който ще го сменя. Я дай ключовете на склада, а после ще се разправяме с тебе. Дай ги!

— Не мога — каза Табакерата. — Цялото стопанство ми е предало ключовете, няма да ги дам на които ги поиска. А що се касае до изхвръкването ми от партията, аз съм готов. С други думи казано, по-добре да стоя извън редовете на тая партия, в която разни деребеи тормозят народа…

— Така е, така е! — обади се писклив женски глас. Беше Гълъбина. Тя отиваше с празни менци към чешмата, но като чу за какво говорят мъжете, спря при тях и се заслуша. Жълтото й сплескано лице се бе покрило с червени петна.

— Видиш ли ги тези двамата? — посочи тя Бойчански и Каракашев. — Душата ми измъкнаха, докато ми вземат подписа! В пазвата ми бъркаха хайдутягите.

Мъжете се позасмяха, а Пено опъна дългата си шия от смущение. Погледна към жена си, но тя, както винаги, не му обърна внимание и оглуши махалата с ясния си глас:

— Махнете ги бе, другарю секретар! Свалихте добрия човек Христан и турихте на негово място тия пуяци само да се надуват. Христан турете, Христан!

— Другарко, това са мъжки работи — обърна с нея и меко каза Бурназов. — Ние ще се разберем, жените, си гледайте вашите работи.

— А, а! — писна Гълъбина. — Когато дойде ред да бъхтим на нивата, ходите подире ни, от мъжете повече се трепем, а сега: мъжки работи. Я гледай ти! Нали сме наравно бре, другарю секретар?

Гълъбининият глас събра още десетина души от махалата. Те се намесиха в разговора съвсем свободно и не само че не се смущаваха от Бурназов, но му противоречаха открито, искрено и грубо. Някои се опитваха да го иронизират. Бурназов разбра, че за да се държат с него така дръзко, те имат в ръцете си голям коз — жътвата. Всички повтаряха, че ако не се махнат някои хора от ръководството, няма да излязат на жътва. „Нека гори, нека се рони! И ние ще гладуваме, но и вие добро няма да видите. Държавата няма да ви поглади с перце!…“

Това бе хитро и подло измислено. Онзи, който го е внушил на селяните, знае много добре какъв стопански и политически удар представлява загубата на тридесет хиляди декара зърно, каква отговорност поемат ръководители от горе до долу. И Бурназов бе уверен, че тази игра е скроена от хора като тоя дървен селски философ Велчо, който никак не е глупав. За да сплаши селяните, той реши да го арестува на място и прати шофьора за колата. Вътре седеше милиционерът Ригото.

— Добре де! — каза Велчо пребледнял, хвърли ключовете на земята и с несигурно достойнство влезе в колата. — Истината ще излезе наяве, обаче да се има предвид фактът, че отивам невинен. Тъй да се знае…

Бурназов заръча на шофьора да се върне веднага и му даде знак да тръгва, но старата победа изкъркори и млъкна. Шофьорът напразно се мъчеше да я запали. Вдигаше капака, човъркаше мотора и когато бе уверен, че ще запали, трябваше отново да го бърника. Селяните следяха всяко негово движение с иронични усмивки и при всяка несполука на шофьора се смееха със злорадството на деца. И Велчо се разнесели. Опъна гръб на меката кожена седалка и каза:

— И колата разбира, че не съм виновен, затова не ще да тръгне. Риго, покрай мене и ти ще бъхташ пеш до града…

Селяните отново се засмяха. Бурназов стоеше встрани и с мъка се сдържаше да не наругае шофьора. В този миг той искрено го мразеше, защото рядко бе изпадал в такова неловко положение. Най-после колата потегли и селяните дълго я следваха с очи.