Ивайло Петров
Мъртво вълнение (30)

30

Една вечер свети Атанас замръкнал в землището на Осеново. Трябва да е бил много болен. Похапнал, забил дървената си лъжица в земята и легнал. Легнал и не станал. Прадедите на осеновчани били добри хора и го погребали на същото място, близо до реката. Минали години и от лъжицата на свети Атанас изникнала върба. До нея построили малък параклис. Създали си свято място за опрощение на греховете и свят ден да се веселят.

Параклисът е граден от сив твърд камък. Вътре има няколко икони и портрет на светията. По средата се издига гробът му, също от сив камък. На едната страна има отверстие. През него богомолците пущат монети, които звънят доста приятно и тържествено. Трябва да се предполага, че гробът е преполовен с тия монети, тъй като хората от години са ги давали в дар на светията. Но гробът е празен. Монетите ги обира Васю, монахът, който живее и служи в параклиса. Мъничък, брадясал и невероятно мръсен, той има големи влажни очи и хитър нрав. Осеновчани не му се сърдят, че се е обявил за касиер на светията. Подсмихват се.

По клоните на „лъжицата“ има повече разноцветни парцалчета, отколкото листа. Това са „болестите“ на осеновчани и на още пет-шест села от околията. Едва ли има две бабички, които да вярват в целебната сила на върбата, но всички й окачват по едно парцалче от дрехата си. Така е останало от едно време…

После осеновчани се прибират по къщите си и очакват гости от другите села: роднини, приятели, познати и непознати. Стаите са подредени, гозбите готови, вратите отворени. Влез в който двор искаш, ще те посрещнат, ще те нахранят и напоят. След това — на площада. Там се вият хора, младите танцуват, продават се бонбони, прости женски украшения. Това не е панаир. Това е празник на гостоприемството, на приятелството и сладката дума. Последната почивка през знойното лято и благословения труд за хляба…

Тази година осеновчани не посрещаха гости съборяни. Жените напразно шетаха и приготвяха гозби. Мъжете напразно изнесоха в собите малките буренца с ракия, пазени цяла зима за тоя ден. Момите напразно си шиха премяна. Децата напразно стояха до прозорците, за да видят коя каруца в чий двор ще влезе и да извикат: „Мамо, идат ни гости!“

Рано сутринта на четирите пътя застанаха по няколко души. Очакваха другоселците и ги връщаха назад. Казваха, че в селото има шап. Това бе добре измислено. Но осеновчани решиха сами да си направят събор. Цялото село се събра на площада. Засвири акордеон и младите почнаха да се веселят. Старите гледаха отстрани и псуваха управниците на селото. Само четиридесет семейства се приготвиха за жътва, но и те не излязоха на нивата. Половината от тях трябваше да вардят пътищата от другоселците, а другата половина да агитира кооператорите.

Някои мъже, пийнали от „яд“, се счепкаха с ония, които ги уговаряха да излязат на жътва. Започнаха да спорят, да се обиждат и най-после се скараха.

— Махай се отпреде ми — казваше Каню Купов на Дянко бригадира. — Виждаш ми се като муха. С плюнката си ще те убия!

А Петко Барабанов, който стърчеше над другите с една глава, мрачен и кисел, наистина плюна в лицето на Дянко и го избута настрани:

— Не ви е срам бе! С юмруци ни натикахте в текезесето, сега ни го изкарвате из носа. На празника ни чорбаджии ще ставате. Както я карате, и жените ни ще поискате. Пфю!

Дянко зачупи дългите си ръце и си отиде сконфузен. Акордеонът засвири отново и младите се хванаха на хоро. Този инцидент щеше да се ликвидира без последици, както се изрази Велчо Табакерата, ако не бяха се намесили Бойчански и Георги Каракашев. Те пристигнаха на площада и се смесиха с хората. И двамата си даваха вид, че съпротивлението на кооператорите си остава за тяхна сметка. Но и на двамата бе трудно да прикрият истинското си настроение, особено Каракашев, който гледаше всички с открита враждебност. Бойчански бе по-тактичен.

— Е, какво? Ще си играем хорото днес, а? — каза той. — Вижте, другари, нека си поговорим откровено! Никой няма нищо против събора. Но той се пада в неудобно време. Днес трябваше да жънем, а не да клатим крака. Сто декара зърно щяхме да приберем, лошо ли е? Ако утре духне сухият вятър и прегори житата, зърното ще се изрони. Губим само ние. Сега всеки час е ценен. Като турим зърното в хамбара, тогава ще се веселим. Наесен съборът ще бъде по-хубав. И плодове ще има, и стока ще има… Сега какво е? Обрано време, нищо няма. Нека разсъдим като умни хора.

— Така е — обади се някой и отново настъпи мълчание.

— Искаш да кажеш, да тръгваме на нивата, а? — каза Каню Купов. — Още сега?

— Няма да е лошо.

— Не познаваш…

— Ваша си работа. Във вашия джоб ще влязат по-малко пари.

— Каквото с пет лева, такова и без тях.

Мъжете се засмяха, а Каню с удоволствие плю зад гърба си.

Георги Каракашев го изяждаше с очи. Нервно потропваше с крак и стискаше зад гърба си юмруци. Не издържа и каза:

— Трудоденят може да спадне и на един лев, щом има като теб мързеливци…

— Слушай, искаш ли да ти покажа нивите? Е-е къде са зад село — каза Каню. — Щом ти се жъне, иди. Днес на мен ми се ще да почина. Аз не съм ви слуга. Ако искам, ще работя, ако искам — ще лежа. Трудът е доброволен.

— Ти си член на кооператива, драги, и си длъжен да се подчиняваш на общото решение! Ясно ли е?

Петко Барабанов тикна ръце в джобовете си, поразкрачи се и мрачно се засмя:

— Колективът ли взе решение да се отмени съборът? Питахте ли хората? Щом има колектив, трябва всички да се съобразяват с него.

— Ръководството има право да решава такива въпроси…

— Няма право да отменя празници, които са останали, откак е българско. Какво ръководство сте, щом отивате против народа? Забранявате му вече и да се весели. Забранете му да се смее, заповядайте му да мълчи!

— На народа няма да заповядам да мълчи, на тебе ще заповядам! — каза остро Каракашев. — Знаем те какъв си.

— Нищо не можеш ми направи. Мокър от дъжд не го е страх. Мина онова време, когато можеше да ме плашиш с пистолет. Каквото и да ми сториш, все едно на умряло куче нож да извадиш.

Този камък бе хвърлен в градината на Бойчански.

— Я мълчи — каза той и направи нервен тик с рамото си. — За това, че стачкуваш, заслужаваш да те изхвърлим от стопанството.

— Де да ми направиш тази добрина!

Всички се засмяха така гръмогласно в полза на Барабанов, че на Бойчански му стана крайно неприятно. Той трябваше да разбере, че мъжете, както и младежите, бяха настроени против него, и да си отиде. Но тъкмо това обстоятелство изопна нервите му и го накара да им се противопоставя. Като повдигаше рамо и чупеше врат, той говореше остро и ги упрекваше в лекомислие. Младежите невъздържано му противоречаха. Така продължи цял час и разговорът се превърна в кавга. Бойчански се караше с цялото село и селото се караше с него. Това бе протестен митинг.

Целият ден мина вяло и скучно. Младежите напразно се опитваха да танцуват или да играят хоро. Настроението им бе потиснато. Всички изпитваха разочарование и обида. Най-после се разделиха на групи и почнаха да осъждат Бойчански и ръководството на стопанството. По-буйните протестираха и се заканваха, че и утре няма да излязат на жътва.

Възрастните стояха пред вратниците си, мърмореха и се черпеха на крак. До вечерта имаше много пияни, които открито държаха речи против Бойчански и порядките в стопанството. Малцина бяха ония, които разбираха, че Бойчански всъщност бе прав, като искаше да се започне жътвата час по-скоро. Повечето от хората се чувстваха оскърбени, защото бяха заклали агнета и похарчили пари за събора. За да изядат и изпият всичко, те се събраха през нощта по къщите. Викаха, играеха, пееха. Петко Барабанов, Каню Купов, Нико Пачев и още някои мъже ходеха от къща на къща и разнасяха психозата на съпротивлението. И същите хора, които през пролетта хвърляха камъни по къщата на Догановите, сега бяха готови да вдигнат ръце и хвърлят камък по стопанството.

Селото утихна след полунощ.