Ивайло Петров
Мъртво вълнение (29)

29

В двуколката седяха Бойчански и новият председател на стопанството Стоян Баданов. Оголил косматия си як тил към слънцето, Стоян се бе привел напред, подръпваше юздата на коня и пушеше с дълго пирографирано цигаре. Той бе късоврат, тромав и спокоен като истински селянин. Погледът му равнодушно се плъзгаше по безкрайната равнина на пшеницата и се спираше на опашката на коня.

Бойчански, напротив, бе възбуден. Пушеше, както винаги, неумело и бързо и цигарата трепереше в ръката му. Обръщаше се на различни страни така тежко и припряно, че разклащаше цялата двуколка. Същевременно той правеше нервни тикове с глава или плюеше встрани. Тези навици, присъщи на някой неврастеник архивар, изглеждаха у него неприятни и смешни. Те показваха, че нервите му не са вече в ред. И наистина напоследък той често изпадаше в крайни състояния. Ако бе ядосан, губеше разсъдъка си от гняв, ако бе тъжен, тъгуваше дълбоко и безнадеждно, ако пък бе радостен, в радостта му имаше нещо сантиментално и старческо.

Като гледаше полето, той не се радваше нито на жълто-кафявите багри, които отразяваха слънчевите лъчи като копринен плащ, нито на оная далечна и нежна целувка, която съединяваше житата и небето, нито пък на изумителната тишина на това житно море, в което биеше сърцето на един голям живот. Той виждаше само едно — че полето няма синори — и това го изпълваше с възторг. „Ето, казваше си той, нашето тържество настъпи: в това широко поле няма един знак на частната собственост, който да разделя хората. След няколко дни всички ще приберат хляба си заедно, като едно голямо семейство. И така ще бъде за вечни времена. Човекът поема пътя на истинското братство.“

— Ей, човек, ти разбираш ли какво си направил? Написал си първата страница на новата история! — извика екзалтиран Бойчански и очите му се окъпаха във влага.

— Какво? — каза Стоян и се обърна като вълк с цялото си тяло. — На мен ли рече нещо?

— На всички, на целия свят!

Стоян го погледна с недоумение, както се гледат побърканите хора, сконфузи се за нещо и залапа цигарето. Бойчански се облегна назад, притвори очи и запя: „Волга, Волга, мать родная!…“ Той пееше неумело, някак трогателно смешно, както пеят веднъж или два пъти в живота си деловите и строги хора, но плътният му, нечист от тютюна бас се разливаше над тихите жита като звуците на старинна медна камбана — просто, откровено и красиво. Стоян седеше смутен и заслушан в песента. Той бе първият човек в Осеново, който чу Бойчански да пее. Издуха остатъка от цигарата си, сложи нова и каза:

— Гледай какъв човек си бил ти, Раде!

Стигнаха до блока, Бойчански скочи от двуколката и навлезе в житото. Скъса няколко класа и ги стри в дланта си.

— Вдругиден трябва да се жъне, Стояне. Довечера ще свикаме кооператорите на събрание. Кой знае дали не сбъркахме, че не почнахме жътвата днес. Сега слънцето е силно. За един ден ще прегори.

— Аз съм готов — каза Стоян. — Инвентарът ми е в ред. Не знам дали хората ще искат да излязат на жътва вдругиден.

— Защо да не искат?

— Вдругиден има събор…

— И таз добра! — позасмя се Бойчански и махна с ръка. — Сега не е време за събор. Наесен, ако искат, панаир да си правят. Довечера ще им разясним, че жътвата е по-важна от събора. Карай на другия блок, че ще закъснеем.

Бойчански се качи на двуколката и Стоян дръпна юздите на коня. Късно следобед се завърнаха в село. Бойчански отиде в селсъвета и нареди на глашатая да свика събрание в читалищния салон. След залез-слънце хората напълниха салона. Бойчански носеше два стръка пшеница. Остави ги на масата и заговори за предстоящата жътва. Той бе радостен от хубавата реколта и докато говореше, повдигаше от време на време класовете над главата си.

— В събота няма да излезем на жътва — обади се една жена. — Имаме събор.

След нея още десетина жени и девойки изкрякаха като гъски. Окуражавайки се една друга, всички заговориха високо и възбудено. Мъжете се подсмиваха. Бойчански доказа на събранието, че за един ден стопанството може да загуби зърното на сто декара, но тази очевидна загуба не направи впечатление на хората. Те почнаха да протестират и да говорят, че досега е било така и така ще бъде, че с един ден нито зърното ще се загуби, нито работата ще изостане. Подкрепиха го само партийният секретар и още няколко души комунисти. Жените и девойките напуснаха салона и си отидоха. След тях излязоха и мъжете.

Бойчански бе изненадан от демонстративното разтуряне на събранието по повод на някакъв си събор. Отначало той помисли, че селяните не се съгласиха с него от глупост и невежество, но отпосле, като размисли, дойде до заключение, че в тая работа имат пръст така наречените вътрешни врагове на стопанството. С тях бе имал много спорове както за сроковете на оран и сеитба, така и за всички селскостопански акции. Не бяха редки случаите, когато ръководството на стопанството ги изкарваше насила на полето. Сега същите тези хора вършеха своята пропаганда в полза на религиозния празник. Бойчански бе уверен в това и реши да отмени събора ако не завинаги, то поне за късните есенни месеци, когато няма усилена полска работа. Разбира се, в желанието му да извърши този акт в полза на общото дело, както винаги, и сега имаше лични съображения. Като амбициозен човек той страдаше много, че неговото име стоеше на последно място в ония малки колонки за съревнованието, които окръжният вестник печаташе редовно. В тях се виждаше, че Бойчански, който всъщност държеше в свои ръце цялото стопанство, както и цялото село, е на последно място в окръга, във всички мероприятия, като се почне от масовизацията и се стигне до държавните доставки. Той желаеше да види името си на първо място в тия колонки на съревнованието, да го видят всички, особено ръководителите от околията и окръга.

Като научи, че днес някои от съседните села са започнали жътвата, той бе обзет от нетърпение и завист, която го караше да трепери, да се гневи на себе си и на всички. Наесен, когато щяха да го повикат на съвещание в околийския комитет на партията, пак трябваше да обяснява, сконфузен, пред сто души, защо „неговите работи куцат и се влачат в опашката“. Трябваше да се сложи край завинаги на това опашкарство! Никакъв събор!

Бойчански не смееше да изпълни решението си сам, защото отдавна бе свикнал да търси помощта на околийския комитет или лично на Бурназов. Тази помощ, получена отгоре устно или писмено, която той наричаше съвет, бе за него като стена, о която се опираше и действаше съвсем спокойно, без да мисли какви ще бъдат последствията — добри или лоши. Дори когато предугаждаше, че последствията ще бъдат лоши, той не се тревожеше, защото „така нареждаха отгоре“. Навикът да се застрахова с инструкции „отгоре“ стана негова практика.

Бурназов не само че одобри решението му, но го намери за много „навременно и полезно“. „Разбира се — добави той, — сега нямаме време за попски празници и кадене тамян на разни светии. Да вървят по дяволите. Почвайте жътвата! Сега ден година храни!“

Бойчански остави телефонната слушалка, помисли за нещо и нареди да повикат членовете на партийното бюро. Всички, с изключение на Велчо Табакерата, се съгласиха да отменят събора в чест на летния свети Атанас, който пречеше на работата на стопанството и подхранваше религиозното чувство на селяните. Същата нощ писарят на селсъвета изпрати телефонограма до окръжния ежедневен вестник, с което съобщаваше, че съборът в Осеново се отменя за есента.

В това време във всяка селска къща кипеше оживление. Жените боядисваха със синка лицата на къщите, мъжете оправяха оградите, момичетата метяха дворищата. Над селото се носеха облачета розово-бял прах, а заедно с тях и някаква необичайна ведрина и радост, която преобразяваше скучния делничен пейзаж и му придавате весел и празничен вид. Бойчански вървеше към дома си и смътно чувстваше, че влиза в нов и сериозен конфликт с това развеселено село, но нито за миг не помисли, че трябва да се откаже от решението си. Стана му неприятно, че и Славина метеше техния двор. Тя го видя отдалече, отиде на другия край на двора и му обърна гръб. Бойчански спря за малко, погледна изтънялата й талия и сърцето му се сви от тъпа болка. Ето, вече седем месеца Славина нито му говореше, нито го поглеждаше. За нея той бе мъртъв. Това го измъчваше и отчайваше. Виждаше как от ден на ден между него и нея се издига твърда стена и не можеше да я разруши. Гордостта му пречеше да превъзмогне обидата на дъщеря си, да й прости младежката безразсъдна постъпка и да я приюти в бащината си прегръдка. Вечер сънуваше, че я държи на ръце и я целува, денем, като срещнеше студения й поглед, изпълнен с упорство и ненавист, сам изпитваше същите чувства към нея.

Мария седеше на балкона, опряла лакти на парапета, и гледаше към притъмнялата градина. Тя бе изтощена и не можеше да стои на крака повече от няколко минути.

— Раде! — каза тя, когато Бойчански с тежки стъпки се качи при нея на балкона. — Седни, искам да ти кажа нещо.

Бойчански взе стол от стаята и седна. После извади от джоба си кутията с цигарите и запуши. Димът подразни Мария и тя закашля.

— И защо се научи да пушиш тия проклети цигари! Само това ти липсваше. Виж колко си отслабнал… Страхувам се да не се разболееш.

Бойчански поклати глава и въздъхна.

— Раде, вдругиден е съборът…

— Няма да има събор — прекъсна я Бойчански.

— Защо?

— Трябва да се сложи край на тия религиозни празници.

— Ти знаеш, че нашите селяни не са религиозни.

— А защо държат толкова на тоя празник?

— Традиция. Така са свикнали от години…

— Трябва да отвикнат.

— Кой знае — каза, като помисли, Мария. — Струва ми се, че не бива да отменяте празника. Пък и да го отмените, хората ще си го празнуват… Моля ти се, Раде, дай ключа да отворим гардероба! На какво прилича това! На какво прилича. Боже мой! — Мария се извърна, за да скрие сълзите си. Тя плачеше тихо и немощно, както плачат страдащите хора. — Виж на какво е заприличало детето. Ходи окъсано като сираче. И ти гледаш на това и го търпиш! Цели седем месеца! С какви очи… Човек ли си, или звяр!

— Знам — каза мрачно Бойчански, — че държиш нейна страна. Затова стигна тя до този позор… да иска да стане снаха на ония, на чиято порта пише „народни врагове и убийци“…

— Ах, ще ме убиете вие. Мъж и дъщеря съкращавате всеки ден живота ми… Ти си баща, прости й! Цял живот ли ще я измъчваш за една грешка?

— Това не е грешка. Това е престъпление! — Бойчански стъпка с крак остатъка от цигарата си и се загледа в пода.

— И така да е… Какво да правим с нея? Да я изхвърлим на улицата?

— Не знам, Мария! — с тъжно примирение каза Бойчански. — Един голям камък лежи на сърцето ми и го притиска. Представи си, че утре отиде в дома на тия диви хора, с които аз поведох борба и в тая борба се затриха два човешки живота! Как ще гледаме света! А тя ще отиде у тях. Способна е да ни отрови живота…

— Ние не познаваме любовта й, не се постарахме да вникнем в чувствата й. Може би любовта й не е така съдбоносна, както ти си мислиш. Може би това е едно силно увлечение, което с времето ще угасне. Но ти, като баща, трябва да й помогнеш да се опомни. Прости й увлечението, говори с нея, съчувствай й! Тогава тя ще се отпусне и ще обмисли постъпката си, ще се съобрази с много обстоятелства, на които сега не обръща внимание от гордост.

— Аз можех да й простя много пъти досега, но тя не иска прошка. — Бойчански свали каскета си и го сложи на коляното си. — Тя бяга от мене, не ме поглежда, за нея аз съм мъртъв.

Мария се наведе над парапета и повика Славина. Тя остави метлата до плета и дойде. Изкачи стълбите бавно и спря до входа на балкона.

— Защо ме викаш, мамо? — Меките, угасващи зари на залеза блестяха по косата й и придаваха на лицето й акварелна нежност и чистота.

Мария бе обзета от внезапен пристъп на скръб, което често се случваше с нея, и отново заплака.

— Мамо! — каза Славина и пристъпи към нея. — Какво има, защо плачеш?

— Седни.

Славина остана права и скръсти ръце. Една минута мълчаха и тримата. После Мария каза:

— И ти ме измъчваш. Истинско зверче си била… Решила си да ме погубиш. Добре, скоро ще се отървеш от мене. Но докато съм жива, не ме мъчи. Проговори на баща си. Искам да ви видя помирени, преди да умра.

— Е, добре! — каза Славина, гледайки към двора. — Ще му проговоря… Какво искаш да ти кажа?

— Ако мислиш, че няма какво да ми кажеш, не ми говори — глухо каза Бойчански. — Ние се оскърбихме един друг. Ти мене — от глупост и лекомислие, а аз тебе — от обич.

Славина тихо се засмя.

— От обич ли бият хората? От обич ли ги наказват?

— И от обич се вдига ръка…

— Това за първи път го чувам.

— Млада си, много неща не разбираш!

— Едно се питам аз: защо трябва да мъчиш човека, когато той обича?

Бойчански нервно повдигна рамене.

— Кого обичаш ти? С Догановите ние сме политически врагове. С тях ли ще ни свързваш?

— Ние с Киро не сме политически врагове. Няма какво да делим. Най-после аз сама ще си избирам мъж! — Славина погледна баща си с блеснали очи, тръсна глава и изтича надолу по стълбите.

— Как да говоря с нея, как! — Бойчански стана и се изправи срещу залеза. — Ще бъда добър, ако благословя женитбата й с Киро Доганов, аз не мога да го направя!

Мария мълчеше.

— Казваш, че съм звяр! — продължи Бойчански. — Добре! Ще й дам дрехите. Ей сега ще й ги дам. Нека се облича за онзи, нека ни позори!

Той влезе в стаята и отвори гардероба. Лъхна го миризма на нафталин. Представи си как Славина облича най-хубавата си премяна и с гордо вдигната глава отива при Киро. Отива, за да не се върне. Отива да стане снаха на Догановите!

— Не, не! — извика той и заключи гардероба. Сложи ключа в джоба си и излезе на балкона.

Притъмняваше.