Ивайло Петров
Мъртво вълнение (26)

26

След двадесет дни Юрдан и Мануш се върнаха от града. Не намериха никакви улики против тях и ги освободиха. И двамата бяха отслабнали и брадясали. По време на следствието не знаеха нищо един за друг, нямаха вест и от село. Купиха си билети за рейса и влязоха в една пивница да изпият по чаша бира.

— Е, мина и тая! — каза Юрдан.

— Мина…

— Отслабнал си, Манушко…

Платиха бирите и се качиха на рейса. Когато излязоха извън града, Юрдан пак се обади.

— Какво ли правят жените!

Мануш се извърна към прозореца. Гледаше как угарите бягат назад покрай шанеца на шосето и мислеше за Калинка. Тя бе родила двете деца много трудно, а третото мъртво. Едва я спасиха. Дали е родила сега, дали са повикали лекар, или… Мислите му се сплитаха и объркваха. Ето го стария! Лежи в ковчега, скръстил сухи ръце на гърдите си. Спи и никога няма да се събуди. До близкия надгробен камък Тодю малоумният се гърчи в епилептичен припадък. На устата му белее пяна като сняг. Няма го стария… Едно птиче с пъстри криле каца на камъка и тъжно се люлее назад-напред. В гъстия бъзак край гробищата лежи синкава, мъчителна тишина. Мирише на горчиво. Птичето хвръква от камъка и се мушка в бъзака. Как живее там, в тоя синкав мрак!

Или джипът… Криви по градските улици, пищи злобно с клаксона и спира пред старото здание. На входа часовой. Тъмно е вече, по коридорите мъждукат лампи. Юрдан го отвеждат в друга стая. Мануш оглежда дървения нар. Друго няма какво да види. Пипа опушените стени, надраскани с кибритени клечки и разноцветни моливи, прецежда през ноздрите си застоялия въздух…

Някой го бута по рамото. Висок мършав милиционер с голям кобур на кръста. „Ставай!“ Под клепачите му щипе, краката му се тътрят о пода. Сърцето му спи. „Тука, вдясно!“ Влиза в някаква стая, която прилича на канцелария. Две бюра едно срещу друго. Над едното виси портрет. Зад бюрото стои цивилен мъж с плоско лице, щръкнала коса и тесни черни очи. Мануш се олюлява назад. Онзи с щръкналата коса, която наподобява стрък подрязана трева, изважда от бюрото голям овчарски нож и каза:

— Забравих да те питам откъде си купил тоя нож.

Мануш гледа и се мъчи да си спомни откога го имат вкъщи.

— Не знам. Той е татьов. Тъй съм го запомнил от дете.

— Брат ти каза, че ножът бил твой. Дал си го на стария и си го накарал да убие Марин. Защо накара баща си да направи такъв грях?

Човекът с щръкналите коси го гледа напрегнато. На единия край на устата му се вдълбава насмешлива гънка: „Знаем всичко, не увъртай!“ Дали батю му Юрдан не е издал нещо? Как се наговаряха да убият Марин, как той, Мануш, се кълнеше, че ако брат му се откаже, сам ще убие… „Този човек се догажда за истината и може би я знае от край до край“ — мисли Мануш. Никога не е бил подлаган на разпит, суровият му мозък не е обигран в лъжи и преструвки. Защо крие? Искал, но не убил. Кой ще го съди за това? Нека е чист пред съвестта си, нека вземе върху себе си малко от тежкия грях на баща си… Тишината е изпълнила стаята до краен предел и напира да пръсне стените. През открехнатия прозорец се промъкват четири сънни удара на градския часовник. Мануш трепва и идва на себе си. Разбира, че е събуден от сън, за да го разпитват внезапно. Да издебнат съвестта му от засада. Щом е тъй, ще отговори, както си знае:

— Баща ми правил каквото правил, нищо не зная. Ако брат ми казва, че съм накарал тате да убие, доведете го тук. Искам да чуя с ушите си.

И пак дни и нощи в тясната изподраскана килия. Прозорецът е запречен с железни пръчки. Стъклата замазани с вар. Едното стъкло е счупено във форма на квадрат колкото цигарена кутия. През него се вижда небето — синьо, ведро и бездънно, — част от двора, навесът (някога зданието е било хан), под който са вързани два коня със заоблени задници и късо подстригани опашки. И нищо повече. През деня е по-леко. Иззад навеса се чува приглушеният шум на града; бучене на камиони, трополене на каруци, подвикване на семкаджии и геврекчии. Надвечер този жужукащ шум утихва и от близкия ресторант се чува музика — ту някакви насечени грачещи звуци, които се гонят като ята врани, ту кръшни ръченици и хора. Така до полунощ.

Мануш лежи на твърдия нар и гледа в мрака. Коравите му пръсти мачкат одеялото. Притваря очи, но под клепките му боде. Дъските на нара се впиват в снагата му. Става. Крачи от стена до стена, после се спира до прозореца. През малката дупка на счупеното стъкло нахлува пресен въздух, напоен с пролетна влага и дъх на разцъфнали овошки. Гледа побелялото от звезди небе и слуша неуловимите звуци на нощта. „Защо съм тук? — пита се той и усеща как жаждата за живот го обзема с нова и страшна сила. — Защо стана това убийство? Отиде си тате с тежък грях на стари години. И тоя грях е мой. Тате, тате!“ Никога и с нищо няма да изкупи саможертвата на баща си. Ако беше убил, какво щеше да стане с него и семейството му? Цял живот затворен ей така, зад решетките. Или убит. Калинка, Тодорчо и Минка ще живеят без него. Калинка ще повтори, а децата ще раснат при чужд баща. И животът ще си върви. Всяка пролет земята ще се пробужда, ще димят угарите, ще зеленеят и зреят житата, ще ги жънат през лятото, ще канят листата през есента, ще падат дебели снегове през зимата. И него няма да го има на тая земя, дето е дишал нейния дъх и носил в жилите си нейната кръв. „Добре стана, че не убих! — мисли си той, уплашен, че можеше да загуби живота, който сега пука и напира в тялото му. — Било що било… Но къде е земята? Чужди хора я тъпчат. Кой ще я обича, както съм я обичал аз? Ще се събуди ли някоя вечер в най-сладкия сън да мисли за нея, както съм се будил и мислил аз? Няма… Ах, вързаха ми ръцете! Но и да не са вързани, какво ще направя? Нищо. Беше каквото беше. Каквото дойде, ще го преглътнем, ще го преживеем. Така казваше тате…“

Рейсът намали ход и спря изведнъж, като че се блъсна о стена. Мануш се откъсна от мислите си и видя осветената табела на хоремага, под която стояха група селяни и зяпаха към рейса.

— Стигнахме — каза Юрдан и се изправи.

Слязоха от рейса, минаха покрай мотора, който още къркореше, и хванаха черния път към тяхното село. Беше десет часът и повечето от мировските къщи бяха тъмни. Нямаше още луна, но нощта беше светла. Виждаха се ясно раззеленилите се овошки, отразили с листата си звездния блясък. Белееха синкавите стени на къщите с рязко очертани квадрати на прозорците. Сред сънно утихналите дворища се мяркаха разпрегнати каруци и плугове. Обаждаха се кучета и заблудени петли. Гласовете им отекваха в нощта провлачено, тъжно и злокобно.

Като излязоха на полето, Юрдан и Мануш почнаха да се взират наоколо. Струваше им се, че житата са пораснали много в тяхно отсъствие, че са стояли в ареста не двадесет дни, а цяла година. Полето се разстилаше напред и встрани и в далечината изглеждаше по-тъмно и по-плътно. И там, дето бе по-тъмно, житата сякаш бяха пораснали до човешки бой и изкласили. Лъхаше на сурова, млада зеленина и на сух утъпкан път. Там, където се сливаха небето и житата, небето бе по-светло и нямаше звезди. Само една самотна жълтеникава звездица светеше там като слаба и оплюта от мухите електрическа лампа. Трептеше колебливо, като че всеки миг щеше да се откъсне и падне надолу в тъмнината. Мануш я гледаше и тя му навяваше много по-лоши предчувствия, отколкото имаше досега. Вървеше бързо, ала не му се искаше да стигнат скоро вкъщи. Мисълта за Калинка и нещастието, което може би се е случило с нея, отново стегна сърцето му. Мъчеше го двойно чувство на радост и скръбна неизвестност.

Портата беше залостена отвътре. Юрдан дълго се мъчи да дръпне резето. Откъм двора се зададе жена в бяла роба. Тя пристъпваше страхливо и шепнеше нещо неясно. Юрдан и Мануш погледнаха през пролуката и се стъписаха. Жената дойде до портата, дръпна резето и отвори. Беше Тодю малоумният.

— Ти какво правиш тука бе? — каза изумен Юрдан.

— Кучето къща няма, но файдата му е голяма! — отвърна Тодю важно и строго.

Юрдан се досети, че жените са го прибрали да им помага, и каза по-меко:

— Ай, да те убие Господ, Тодьо, изкара ни ума! Тука ли спиш?

— Тука, тука-а, за сполука!

Тодю изломоти още някаква римувана скоропоговорка и се мушна под навеса.

На Мануш краката му се подкосиха, като видя малоумния. Той бе живият знак на смъртта. Навърташе се там, където има умряло. Помагаше на попа при опелото и дълго време след погребението обикаляше около къщата. Опечалените близки на покойника биваха жалостиви, даваха му по някоя дреха и дори му позволяваха да спи в обора или плевника. Но щом минеха десетина дни, те свикваха със загубата на близкия покойник, ставаха пак груби и пресметливи и пропъждаха Тодю. Той мяташе торбата на рамо и тръгваше из село да търси друг подслон.

Мануш се изкачи по стълбите с отмаляло сърце. В стаята, където спяха с Калинка, мъждукаше кандило. Мътна светлина едва осеняваше пердето на прозореца. Мануш тихо отвори вратата. Лъхна го гъста, топла миризма на кандило, билки и детска плът. В полутъмния ъгъл до кревата висеше люлка. На пода сред стаята имаше постеля. Юрданица се надигна от възглавницата, опули се срещу Мануш и извика:

— Драгинко Мануше! Ти ли си бре, драгинко?

Тя нахлузи криво-ляво фустата си и живо се спусна към него да го здрависа.

— Булка, мъжете си дойдоха! — шепнеше тя с радостен плач. — Ами батю ти де е?

— Ей го вън, иде.

— Ами ние си имаме момченце бре, драгинко. Ох, забравих да ти кажа. Досега вряка, че заспа. И булката е капнала за сън.

Юрданица се завъртя из стаята и излезе да посрещне мъжа си. Мануш пристъпи до кревата и не знаеше кого първо да гледа — детето или Калинка. Тя спеше. Милото й лице се открояваше на възглавницата. Очите й бяха леко замрежени, сякаш всеки миг щеше да ги отворя. Но тя спеше краткия дълбок сън на родилка и не се събуждаше. В единия ъгъл на устата й блестеше бистра капчица слюнка. Едната й ръка бе протегната към люлката, а другата лежеше на гърдите, които се виждаха наполовина из деколтето на ризата — розови, набъбнали и твърди от мляко.

Мануш взе ръката й и леко я тръсна. Тя отлепи мигли и го загледа. Мануш се наведе над нея и видя бавно разширяващите се зеници на очите й.

— Мануше! — каза тя и се събуди. Протегна белите си пухкави ръце към него и обгърна шията му. — Мануше, дойде си… — И докато хлипаше от вълнение, тя слезе от кревата и го привлече до люлката. — Виж го!

Мануш тръкна с черните си пръсти челцето на бебето. То се намръщи, кихна и врякна. Мануш го взе от люлката като нещо чупливо и го вдигна до брадясалото си лице. Бебето показа голите си венци и посиня от плач. Мануш и Калинка го гледаха усмихнати.

На сутринта Мануш и Юрдан станаха рано, избръснаха се, облякоха чисти дрехи и влязоха в обора да видят добитъка. Воловете не бяха много отслабнали, но ребрата на конете се четяха отдалече. Перун, тъмночервеният, с белите чорапки на краката, бе изтънял като хрътка.

— Жена да гледа добитък, че да прокопса! — каза Юрдан, като изкарваше воловете от обора.

— Тяхната е лесна. Като ги пуснем на зелено, за една неделя ще се оправят, ама на тия как ще изпълним кожата. — Мануш се качи на Перун и поведе Алчо. — Ден и нощ ядат, а на гърба си по грам слагат.

Конете зачаткаха по мокрия калдъръм около герана, нажабуркаха си муцуните във водата, ала не пиха. На връщане Мануш препусна тръс. Искаше да види дали конете са леки и пъргави както преди. Перун дръпна ушите си назад, напери се и хукна в галоп. Алчо излезе напред, опъна повода и хвърли едно чифте.

— Видиш ли ги? — каза зарадван Мануш на батю си, като го срещна насред мегдана. — Предат, предат! Нека ги поохраня, както си зная, па тогаз ела ги гледай.

— А ти видя ли какво има на портата? — рече Юрдан и се пообърна назад.

— Какво има?

— Карай, ще видиш! — Юрдан почна да псува и тръгна подир воловете, които бяха спрели до една ограда и чешеха пожълтелите си от пикоч хълбоци.

Мануш отдалече видя написаното на портата с едри букви от черна блажна боя: „Народни врагове и убийци!“ Колкото повече приближаваше портата, толкова по-едри ставаха буквите. В тях имаше открита и страшна закана. Макар да знаеше, че тия думи са написани от някои комунисти, на Мануш му се стори, че цялото село го гледа с големи враждебни очи. Върза конете, взе една кофа с вар и заличи написаното.

— Кой знае дали няма да го напишат пак! — каза Юрдан, като се върна от герана.

Той бе уплашен. Като видя тия думи, написани с черно, смут и тревога изстудиха душата му. „Тъй ще бъде отсега нататък. Ще правят с нас каквото си искат. Ний сме в ръцете им.“

След няколко дни върху бялата вар с по-едри и четливи букви на портата отново се появи същият надпис. Мануш не го заличи. Нямаше защо да дразни враговете си, които бяха по-силни от него. Остави го да стои като позор на лицето на цялото семейство. И от тоя ден Догановите заживяха като афоресани. От никого нищо не вземаха, никому нищо не даваха. Гледаха си работата и мълчаха.