Ивайло Петров
Мъртво вълнение (21)

21

Погребението на Марин се извърши на другия ден. То бе голямо и тържествено. От съседните села дойдоха кооператори, а към обед пристигнаха с леки коли и няколко души от околийския комитет на партията. С тях беше и Бурназов. Пренесоха тялото на покойника в партийния клуб. Хубавият бронзов ковчег бе украсен с много цветя. Рядко в селото се бе събирал толкова народ на едно място. Осеновчани пазеха добър спомен за Марин.

Късно следобед Бурназов и още трима души вдигнаха ковчега и го понесоха към гробищата. След тях се проточи многолюдно траурно шествие. Пръв говори Бурназов. От неговата реч лъхаше не толкова скръб по загубения другар, колкото омраза към всичко старо и враждебно на новата власт. Изтъкваше незаменимите качества на Марин като човек и комунист и същевременно призоваваше за строга бдителност. Той превърна погребението във внушителна манифестация срещу вражите сили, които още се спотайват между нас и търсят удобен случаи да си покажат рогата.

Дърводелецът стоеше на другия край на гроба до семейството на покойника. Чуваше сподавените ридания на Ганка и на сърцето му ставаше все по-тежко. В малката пауза, която настъпи след речта на Бурназов, той въздъхна и каза като на себе си:

— Отиде добрият човек!

Бурназов долови в думите му някакъв намек и додаде многозначително:

— Отиде добрият човек, защото някои от нас не стояха на своя революционен пост и се поддаваха на вражески настроения.

Христан го погледна през очилата си и не отговори. Стори му се грубо и непростимо, че и тук, пред вечната раздяла с един скъп другар, Бурназов намира повод да го осъжда. „Не, каза си дърводелецът, не аз съм виновният. Вие предадохте Марин в ръцете на лоши хора и един ден партията ще ви иска сметка за това…“

Бойчански говори последен. За разлика от други път бе написал речта си на няколко листа за заявление.

— Скъпи Марине! — каза той и гласът му прозвуча с неподходяща за случая тържественост и сила. — В твое лице нашата партия и нашето село губят един скромен и всеотдаен другар. Ти стана жертва като хиляди други в борбата за светъл и щастлив живот, за социализъм и комунизъм. Твоята смърт ни показва, че ние вървим по прав път, като се борим за премахването на частната собственост, която насажда у хората само вълчи нрави и ги изправя един срещу друг. Следвайки твоя пример, ние ще работим неуморно за създаването на едно ново, социалистическо общество, в което хората ще живеят като братя и ще се радват на общия задружен труд. Обещаваме, скъпи другарю, че ще продължим твоето дело и ще дадем заслужен урок на ония, които те отнеха от нашите редици. Ние тъгуваме за тебе, ала не униваме. Комунистът не се поддава на униние и пред най-скъпите жертви. Пред нас е светлото бъдеще, в името на което нямаме право да отпущаме ръце…

Ганка диво изплака и падна върху ковчега:

— Защо ни оставяш, Маринчо!… Цял живот лоша дума никому не каза, сега в гроба отиваш!

— Мамо, мамо! — Сийка се наведе да я утеши, но и тя падна до нея.

Беше осемнадесетгодишна и се учеше в последния клас на гимназията. На баща й не било писано да й се радва! И всички заплакаха, като я гледаха толкова млада и осиротяла…

На връщане от гробищата шествието мина покрай Догановата къща и някой извика сред общото скръбно мълчание:

— Позор на убийците!

Този вик прозвуча като призив за отмъщение. След него се чуха и други гласове, още по-гневни и заканителни:

— Позор!

— Съд за убийците!

— Да се изселят!

Възбудата се превърна в изстъпление. По широката порта заваля градушка от камъни и буци. Върволицата зашумя и се разкъса. Бурназов се върна назад, вдигна ръка и гневно извика:

— Другари, какво правите! Никой да не смее да хвърля в чуждия двор! Ще носи отговорност. Назад!

Но градушката се усилваше и се изсипваше все по-близо до къщата. Стъклата на крайния прозорец изпращяха и се нарониха на ситни парчета. В това време на стълбите се появи Калинка, Манушовата невеста. Тя бе ходила за нещо под навеса и като чу ударите по портата, тръгна към къщи. Набъбналият й корем се издаваше напред. Хубавото й лице, хванало загар като зряла ябълка, бе учудено. Едно камъче я удари по гърдите, но тя не побягна. Стоеше и гледаше разярената тълпа с разширени очи.

Юрданица отърча отгоре, хвана я за ръката и почна да й се кара:

— Ма, булка, ти луда ли си! Защо стоиш тука, нали ще те ударят по…

— Че защо ще ме ударят, какво съм им сторила! — каза Калинка и едва сега се изплаши и заплака.

Върволицата отмина. Най-отзад вървеше Тодю малоумният, приказваше си нещо и размахваше голямата си дрянова тояга.