Ивайло Петров
Мъртво вълнение (20)

20

Погребаха Догана още същия ден. Мануш и Юрдан бяха гузни и бързаха да заровят страшното му дело под земята. На погребението не дойдоха ни свои, ни чужди. Из село се пусна мълва, че синовете накарали баща си да убие председателя на стопанството и сега ги чака съд. Това бяха смътни догадки, но саможертвата на бащата бе много ясна. Някои от комунистите настръхнаха от омраза към Догановите и казваха, че който отиде на погребението, ще се смята за враг на народа и властта.

Юрдан и Мануш сковаха набързо ковчег, туриха вътре тялото на покойника и го откараха с волската каруца до гробищата. Най-напред вървеше поп Костадин и пееше вяло и прегракнало. Мазната му калимавка лъщеше на слънцето като гледжосана. До него преплиташе крака Тодю малоумният, идиотът на Осеново, с кръста в ръце. Клатеше малката си уродлива глава и си приказваше нещо. Никой не знаеше годините му. Старците казваха, че такъв са го запомнили от едно време — дребен, пъргав и сух. Откъде и кога бе дошъл в селото, също никой не знаеше, а и той не можеше да каже. Погребал беше много народ, в това число и двама попа. Носеше дълга бодаклия тояга, излъскана от времето като папски жезъл. Неизменната му голяма и пъстра торба висеше на рамото и стигаше до коленете му. По сватби, кръщенета, задушници и погребения той бе първият помощник на попа и торбата винаги беше пълна с подаяния.

Тодю бе слуга на цялото село. В онова време, когато нямаше редовна поща и телефон, той заместваше едното и другото. Ако кметът искаше да прати бързо писмо до околийския началник, Тодю го отнасяше начаса. Когато някой учител искаше да прати писъмце на любимата си колежка до съседното село, пак Тодю вършеше тази работа. Разболее се човек, трябва да се купят лекарства от града — Тодю е на път. Най-много го използваха жените. Зърнат го по улицата и викнат от пруста: „Тодьо бре, я да идеш да ми извлачиш малко вълна!“ „Може, можее! Щом Тодю бързо крачи, и вълна ще извлачи!“ — казва Тодю в римувана скоропоговорка, напъхва вързопа в голямата си торба и хуква към града. Привечер, още говедарят не се е върнал от паша, Тодю праши по горния път. Пот се лее по ниското му сбръчкано челце, сините му детски очи светят влажно и наивно. Жилестите му крака, извити малко навътре, са хванали роговина като копита. Влиза в двора и отдалече вика на стопанката: „Не вървях полека, но и вълната е мека!“ Взима си наградата от парче хляб и бучка сирене и отива да спи в някоя градина или обор. Набожните бабички му подаряваха вехти дрехи от умрели, затова Тодю ходеше с най-разнообразен „тоалет“, дори и с женски роби. Ала най-забележителното у него бе, че говореше само с рими. Ако го запиташе някой какво прави попът, да речем, той отговаряше: „Попа за ада хлопа“ — намекваше, че поп Костадин пие прекалено много. „А ти къде си тръгнал?“ „Тодю скита и никого не пита.“ Някой ще се опита да се пошегува: „Колко са бодациге на тоягата ти?“ „Щом така лаеш, значи не знаеш. На тоягата ми толкоз са бодаците, колкото са като тебе по света ахмаците!“

Той говореше с всички както си иска, защото беше глупав и не знаеше какво е авторитет, име и власт. За него всички бяха равни. Той бе епилептик. От време на време го хващаха припадъци. Падаше на улицата, гърчеше се с пяна на уста и след това пак си бе същият — пъргав и приказлив. Сега бе натъжен и разстроен. Като никога вървеше бавно, преплиташе крака и се блъскаше в попа. Шепнеше нещо и изоставаше назад.

— Колко пъти ще ти казвам да вървиш по-напред! — скара му се поп Костадин. — Не се кландузкай като бит, ами дръж хубаво кръста, въртоглаво шиле!

Тодю неочаквано се засмя:

— Хахооу!

— Млък, да те убие Господ, глупако с глупак! — смушка го попът и за да заглуши смеха му, запя високо и провлечено: — Приеми в селения твои раба Божия Тодорааа! В земята да потънеш, юроде нечестиви! Затвори мръсната си уста!

Тодю се обърна назад ухилен, хвана нечистата си брадица и каза:

— Калимавката ти мазна, а кратуната ти празна!

И забърза напред, като размахваше кръста.

Юрдан водеше воловете. Мануш вървеше подир ковчега до главата на баща си пременен с нови дрехи и гологлав. Нито по походката, нито по лицето му се виждаше покруса и покаяние. Други чувства го вълнуваха. Мъчно и срамно му беше, че ни свои, ни чужди дойдоха да почетат паметта на баща му. Едни надничаха предпазливо през вратници и огради, други гледаха студено и враждебно погребението. Мануш не искаше да се покаже отчаян и засегнат. С една ръка се държеше за ритлата на каруцата, с другата махаше свободно и гордо. След него пристъпваха Калинка, буля му и децата. Само глухият звън на черковната камбана съпровождаше това малко погребално шествие.

Когато пристигнаха на гробищата, Тодю бе забил кръста на прясната купчина пръст и стоеше замислен до един камък. Никой не му обърна внимание. Поп Костадин застана пред отворения ковчег и широко се прекръсти:

— Господи, на блаженопочиналия твой раб Тодор дарувай вечно успокоение и направи паметта му вечна!…

Двамата братя спуснаха ковчега в гроба и почнаха да го зариват. Когато буците зачукаха по капака, Мануш усети, че нещо скъса сърцето му. Сълзи рукнаха из очите му, а ръцете му се схванаха. Не можеше да хвърли ни една лопата повече пръст върху баща си. Извърна се настрани и се разтърси от плач. Юрдан сам зарови гроба и поведе другите към село. Мануш остана сам. Гледаше през сълзи пустото, окъпано в слънце поле и ридаеше. Наблизо Тодю се гърчеше в припадък и на устата му белееше пяна. Мануш го погледна с отвращение, наведе се, целуна пресния гроб и си отиде.

На пруста го чакаха двама милиционери.