Ивайло Петров
Мъртво вълнение (2)

2

След обеда мъжете напоиха добитъка, жените прибраха трапезата и всички полегнаха под сянката да отдъхнат за час-два. Жегата бе непоносима. Не полъхваше ветрец, не се обаждаше птица. Листата на черешата гледаха небето с опаката си страна като мъртви очи. Житата пукаха от огън. Едри черни жътвари с изпъкнали кореми, скрити под синори и снопи, пълнеха душния въздух с дотегливо жужукане, сякаш полето се пържеше на тиган.

Киро се упъти към реката. Пладнешкият зной наливаше нечиста сила в младото му тяло и той газеше направо през житата като пощръкляло животно. Предполагаше, че Славина е при девойките кооператорки, и реши да отиде при тях. Когато бе в казармата и мислеше за Славина, той си представяше лунна есенна вечер. В двора на стопанството имаше белянка. Киро, отпускар като сега, отиде там с другари и седна между две девойки. Едната, от лявата му страна, бе Славина. Озарено от лунната светлина, лицето й изглеждаше още по-нежно, очите й по-големи, топли и закачливи. Свиреше грамофон. Някои от младежите танцуваха. Киро покани Славина, но тя отказа. Той промуши ръката си под шумата, напипа топлото й бедро и леко го стисна. Тя отблъсна ръката му.

— Я си гледай работата!

— Гледам я…

Киро отново протегна ръка, но тя я отблъсна навреме.

— Дръж се прилично, че…

— Е, какво?

— Ще те плесна през лицето!

— Само ми позволи да пипна още веднъж!

— Махай се оттук или ще се преместя! — каза Славина със сърдит шепот.

Киро повярва, че тя ще избяга от него, и каза:

— Извинявай, Славинче! Много си хубава. На хубавото всеки посяга. То само тегли ръката на човека…

— Ах, така ли било! — някак превзето се засмя Славина. — Ами ако всеки вземе така да…

Киро разбра, че тя не му се сърди, и отново я покани да танцуват. Славина отърси шумата от полата си и стана. Лявата й гръд, едра и твърда, от време на време се допираше до неговата и той я притискаше по-плътно до себе си. Когато се намериха под сянката на хамбара, Киро обви кръста й и с бързо, неочаквано движение я целуна, най-напред по бузата, после по устата. Тя го тласна назад, отскубна се от прегръдката му, ала не побягна. Гледаше го в очите и не можеше да намери най-обидната дума да го наругае.

— Затова ли искаше да танцуваме! — каза тя разплакана от гняв, но като че се сърдеше повече на себе си, отколкото на него. — Не искам да те гледам. Нахалник!

Киро мина зад хамбара и си отиде вкъщи. Изпитваше просташка гордост, че бе успял да открадне целувка от най-хубавата и недостъпна девойка в селото. На другия ден замина за казармата.

Като всеки войник, жаден за женска ласка, той пожелаваше всички жени, които виждаше из града или по плажа. Задяваше се дори с по-хубавите слугинчета, които тикаха детски колички из градинските алеи или се разхождаха неделен ден по морския бряг и люпеха слънчогледови семки. Споменът за откраднатата целувка се губеше във войнишкото му всекидневие. Никога не бе се надявал, че Славина ще му стане жена. Тя бе дъщеря на председателя на селсъвета Ради Бойчански, а самата тя, макар и неучена, по всеобщо мнение трябваше да се омъжи за гражданин и да живее в града. Но ето че един ден получи писмо от нея. На пръв поглед писмото бе съвсем обикновено, ала Киро долови с усета си на мъж някакъв свенлив, но силен порив, който се криеше между редовете. Отговори й веднага с дълго писмо. То бе изпълнено привидно с предложения за приятелство, а всъщност от всеки ред напираше, подобно водите на буен поток към бреговете, страстно, почти диво желание за взаимност. Зачака отговор, но отговор не дойде. Той разбра, че Славина се пошегува с него и си отмъсти за откраднатата целувка. Въпреки това Киро мислеше за нея повече от други път. Когато бе сам, на пост или в почивка, той си представяше само нея, мислено я събличаше и я обладаваше с груба страст.

И сега, като вървеше към реката и слушаше моминския смях, той бе обзет от същата страст, в която имаше и остро чувство за отмъщение.

Всички младежи станаха да го поздравят. Славина бе полегнала под близката върба и разговаряше със Станка, далечна роднина на Киро. Подаде му ръка и бързо я отдръпна. Погледна го така бегло, че той улови от погледа й само един син блясък.

— Как си, Кире? — попита Станка.

— Служа на отечеството с пушка на рамо и очаквам да се уволня — каза Киро с твърд, вече укрепнал бас и добави: — А вие, уважаеми другарки, как живеете? Надявам се, че се чувствате отлично.

— Криво-ляво — каза Станка. — Печем се на жегата.

— И това не е лошо — подзе Киро. — Слънчевите лъчи са полезни. Убиват микробите и лекуват ревматизма. Хората от чужбина идват да се пекат на слънце, а тук, на село, и краката си увиват в парцали, за да не почернеят…

Киро бе усвоил от по-интелигентните си другари в казармата как да се „излага“ пред момичета и за пръв път се опитваше да говори „по градски“. Същевременно хитро гледаше Станка в очите и й правеше знаци да се отстрани. За щастие двама младежи се сборичкаха и единият падна в реката. Всички наскачаха, събраха се на брега и вдигнаха весела врява. Станка отърча при тях. Славина искаше да я последва, но Киро я хвана за ръката.

— Искам да ти кажа нещо!

— Казвай! — Славина тръсна рамо и освободи ръката си от неговата.

— Трябва да се срещнем тази вечер…

— Трябва! — Сланина се засмя тънко и високо и нейният смях го плисна по лицето като вряла вода. — Я не се занасяй!

— Не се занасям, сериозно…

Докато говореше, Киро гледаше ту белите й пълнички крака, легнали като две прасенца на гъстата трева, ту златния мъшец по тила й, ту кафявото петно изпод мишницата й.

— Аз те обичам! — каза той и целият пламна, засрамен от тия думи, които неволно се изтръгнаха от устата му.

— Не говори глупости.

Славина стана и бързо отиде при другите младежи. Киро рипна и с един скок се намери при нея. Докосна я по ръката и прошепна:

— Чакам те довечера във вашата градина!

Прескочи реката и се изгуби зад върбите.

Вечерта облече чиста риза и излезе на улицата. Славинината къща бе на края на селото, от лявата страна на реката. В тихата градина, заградена с бодлив тел, можеше да се влезе откъм полето. Киро заобиколи кооперативната кошара и свърна към Славинини. Притули се под една овошка и зачака. Селото шумеше със замиращи звуци. Във въздуха се носеха вкусните миризми на ястия, смесени с родния дъх на дим. Киро ловеше всеки звук и се взираше към къщата. Мина половин час. Мракът убиваше багрите, напластяваше се в листата на овошките, забулваше бялото лице на къщата. Прозорците бяха тъмни, дворът пуст. Славина бе казала, че няма да дойде на срещата, и дори бе му се присмяла, но Киро я очакваше. Мъжкият му инстинкт, по-прозорлив от ума, го караше да вярва, че тя ще дойде при него. Желанието му, буйно и неотменимо, трябваше да се влее през мрака в нейното сърце и да го завладее…

Тя стоеше в стаята си до прозореца и го гледаше през пролуката на пердето. Беше сама. Майка й страдаше от сърце. Преди петнадесет години роди момче, което умря в ръцете й. Уплаши се и оттогава се поболя. Снощи получи криза и Ради Бойчански я заведе на лекар в съседното село.

Моминството на Славина бе тъжно и скучно. Трябваше да учи в гимназията, но майка й нямаше сили да гледа семейството. Баща й се връщаше след полунощ уморен и неспокоен за селските работи. Тя гледаше къщата. Желанието й да се учи в гимназията постепенно угасна. Стана затворена, самостоятелна и нервна. В душата й се промъкна чувство на меланхолия и безнадеждност. Единственото й развлечение бе да се облича добре, да се грижи за хубостта си и да се наслаждава от нея като истинска жена. Пенсията на майка й отиваше за премяна.

Младежите от село я ухажваха мълчаливо и нерешително. Тя бе горделива и не ги смяташе достойни за себе си. Но понякога й се искаше някой момък да й каже, че я обича, да види любов в нечии мъжки очи. Киро Доганов не се опита да я ухажва, а се устреми към нея с безогледна мъжка любов, която гореше в черните му ахатови очи. Той постъпи грубо, но като размисли, Славина реши, че в постъпката му няма нищо обидно. Той искаше от нея любовни ласки…

Една зимна нощ тя се събуди, слезе от леглото и запали лампата. Навън бе навалял дебел сняг. В прозореца свиреше виелица. Скръстила голи ръце, тя седеше сред стаята с бледо, погрозняло лице и пресъхнали устни. Сънувала бе, че Киро влезе в стаята, легна при нея и я приласка. За първи път, макар и насън, тя се усети жена. И това усещане бе толкова силно, красиво и изгарящо, че тя не заспа до сутринта. Същата нощ, подчинявайки се на властния и неосъзнат повик на плътта си, тя написа на Киро писмо. После го прочете, засрами се и му написа друго, приятелско…

Сега тя го наблюдаваше през пролуката на пердето, отиваше до вратата и се връщаше. Разбираше, че не бива да ходи при Киро в градината, и същевременно съзнаваше с цялото си същество, че ще отиде при него и ще му се отдаде, още от оня миг, когато го видя на реката по войнишка фланелка, с тънко, изпечено тяло и блеснали от желание очи.

На улицата изтрополя каруца. Славина видя през страничния прозорец, че родителите й се завръщат, излезе на пруста и се затича по стълбите. Изведнъж й стана студено и почна да трепери. Прекоси двора и спря под навеса, под който слагаха зимно време дървата. В същото време чу стъпките на Киро. Той вървеше бавно и тежко, така че тревата и клончетата пращяха под стъпките му. Изправи се пред нея и закри късчето небе, което синееше между листата на овошките. Тя трепереше от студ и се притискаше към стената на навеса.

— Какво толкова важно имаш да ми казваш, та ме викаш на среща? Казвай де! — каза тя сърдито, като отстъпваше към вътрешността на навеса. — По-скоро, че мама и татко си идват.

Киро я хвана за раменете и я притисна към себе си. И когато намери устата й с устните си, от нея се изтръгна сподавен и щастлив стон:

— Нн-ее!

Каруцата спря пред къщи. Бойчански нави поводите на ритлата и извика Славина по име. Силният му резлив бас изкънтя в тишината, удари се в къщата и проникна в навеса, където Киро и Славина стояха прегърнати и онемели. Бойчански взе жена си на ръце и я отнесе на горния етаж, върна се на двора и подкара конете към стопанството.

Мария лежеше по гръб на кревата, както я бе оставил мъжът й. Тя бе разбита от пътя, от болките и горещината. Застоялият въздух на стаята я задушаваше. Тъмнината я гнетеше. Напипа на шкафчето чаша топла вода, изпи я и с мъка се довлече до прозореца. Отвори едното крило, подгъна колене и отпусна глава на рамката.

— Славинче-е! — извика тя и се хвана за сърцето. — Къде си, маминце, умирам! Славинче-е, ела…

Нейните стенания жегнаха Киро в сърцето. Както бе полегнал до Славина и прихванал с една ръка шията й, а с другата галеше потната й гръд, той трепна, отдръпна ръката си и понечи да стане.

— Не став-вай! — с безумен шепот каза Славина и го притисна към себе си. — Не те пускам… Нека да вика! Няма да умре, няма! — говореше тя и затуляше устата му с целувки.

Воплите на майка й, все по-тихи и глъхнещи, замираха в безответната тишина.