Ивайло Петров
Мъртво вълнение (18)

18

Друга година, още като лъхнеше на пролет, в семейството настъпваше празник. Синовете пристягаха плугове и сеялки, пресмятаха къде какво ще сеят. Пекнеше ли слънце, запрягаха коне и волове и излизаха на оран и сеитба. И снахите бяха работливи като мъжете си. По-старата, Юрданица, се въртеше повече из къщи като свекърва, а по-младата тичаше навън. На стария не даваха да похване нищо. „Ти си почивай, тате, думаха му. Трудил си се, мъчил си се, сега ти е време да си гледаш старините.“

Догана обичаше семейството си — синове, снахи и внуци, — защото семейството бе свято за него, но никога не бе изразил с думи обичта си. Открай време това се смяташе за срамно, пък и животът го бе приучил да се отнася строго както към себе си, така и към домашните си. Преди да влезе вкъщи, той се покашлюваше и даваше знак, че пристига. Синовете и снахите се поприбираха и казваха на децата да мируват. „Дядо ви иде!“ Догана знаеше, че младите си имат свои мисли и залисии и когато са сами, или седят небрежно облечени, или си говорят неща, които старите не бива да чуват. Веднъж, преди много години, когато Юрданица бе млада невеста, той я завари полегнала на миндера да почива. Тя скочи, засрами се и побягна в другата стая. Оттогава Догана винаги даваше знак, кога влиза вкъщи, за да спести на младите неудобното положение, в което би ги сварил. Само към внуците можеше да протяга ръце, защото бяха деца и не разбираха слабостта му. Но и те пораснаха вече. Киро, Юрдановият син, беше войник. Тодорчо — третокласник. И Минка, най-малката, се изплъзваше от ръцете му… Догана нямаше детство. От десетгодишно момче пасеше чуждия добитък или работеше на чужд имот и сега искаше да даде на внуците си онова, което не бе получил на техните години — спокойно и радостно детство. „Хубаво да обличате и храните децата — заръчваше всеки ден на снахите. — И да не ги будите рано. Нека си отспиват. Децата спят най-сладко на сутринта…“

Вечер синовете се прибираха от нивата изпечени и уморени, завръщаха се и децата. Къщата се изпълваше с весел глъч. Сядаха около трапезата и ядяха като вълци, а след вечеря се оттегляха настрани сити и доволни. И тогава започваха ония семейни приказки и веселби, които пълнеха душата на Догана с радост и щастие. Всеки разказваше какво е работил, какво е чул и видял през деня. Ако имаше писмо от Киро, прочитаха го на глас при всеобщо мълчание. Пресмятаха колко месеца му оставаха от службата, одумваха момичетата, при които бе ходил през отпуските, радваха се, че е получил две нашивки. Идваше ред и на децата. Юрданица вземаше един широк стол без подпора, слагаше го насред стаята и викаше децата:

— Сега Минка да каже какво я изпита днес учителката.

Момиченцето се качваше на стола, хващаше поличката си и като се люлееше равномерно на две страни, казваше най-новото стихотворение. Всички го гледаха напрегнато, с готова похвала на устата. Ако се запънеше на някоя думичка, караха го отново да започне. Тодорчо никога не бъркаше приказката или стихотворението. Скачаше живо на стола, вдигаше глава към тавана, мръщеше се и викаше колкото му глас държи:

Аз съм българче.

Обичам наште планини зелени.

Българин да се наричам

първа радост е за мене!…

Или:

Жив е той, жив е, там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка…

Чичо му Юрдан обичаше да го изпитва по смятане и понякога хитро го измамваше за най-лесни неща.

— Тоше — казваше на един дъх, — пет по пет двайсет и пет, колко прави?

— Сто двадесет и пет! — уверено отговаряше Тодорчо.

Прихваха да се смеят. Тодорчо разбираше, че се е измамил, и срамежливо махаше с ръка. После мъжете отваряха дума за утрешната работа и накрай неусетно преминаваха на политиката. Те бяха здрави и примитивни хора, изправени над земята си като буреустойчиви дъбове. Никакво събитие не можеше да ги учуди и обезпокои. За тях световните и политическите събития бяха като селските — появят се, минат и заминат без следа. Коментираха ги спокойно и снизходително като нещо, което няма пряко отношение към работата им, и най-вече да продължат приятните часове след вечерята. По-далече не отиваха, защото нямаха желание и усет за политиката и вярваха, че животът е един и същ и неизменен — труд, отмора, веселби през зимните дни и отново труд… Децата замрежваха очи и се катурваха кое където свари. Майките им ги завеждаха до леглата и оставаха при тях. Разговорът на мъжете стихваше бавно, прекъсван от сладки прозевки. След малко и те ставаха да си легнат всеки в своята стая и скоро цялата къща спеше здрав и спокоен сън.

Къде останаха тия дни на благодатен труд и весели семейни вечери? Къде отлетяха надеждите и радостите на тая яка догановска челяд? Всички бяха потиснати и тревожни, като че семейството им бе обречено на тежка и злокобна съдба. Животът, тъй благосклонен към тях, изведнъж ги измами като крадец, върза им ръцете, помъти им ума и ги остави да се лутат без надежда и радост в сърцата. Бяха ли очаквали някога, че ще изтръгнат дълбоките им корени от земята и ще ги оставят да съхнат като бурени?

Най-много страдаше Мануш. Не излизаше никъде. Цял ден се въртеше из двора мълчалив и мрачен. Отслабна и погрозня. Лицето му се нашари с бръчки. Не го хващаше сън. Догана често го виждаше да шари нощем по двора или го чуваше да кашля в горната стая до зори. Юрдан, по-възрастен и улегнал, не ходеше като него навъсен и мрачен, гледаше си работата, но и той не бе спокоен. На Догана не му стигаше ум как да ги утеши, защото и той не намираше в нищо утеха. „Търпеж му е майката, казваше той. Дадоха там каквото дадоха, ще го работим, няма да легнем да умрем.“

Синовете му ставаха от ден на ден по-неспокойни. Вкъщи или на двора си говореха нещо тайно и се заканваха на някого. Мануш клатеше глава и замахваше с черния си юмрук, като че забиваше нож. Дивата му природа искаше отмъщение. Той отгатваше и разбираше нещата не толкова с ум, колкото със здрав животински инстинкт. Този път инстинктът му го лъжеше, но никой не можеше да му докаже, че Марин му причини страдание по вина на друг. В паметта му много ясно се бе запечатал онзи момент, когато Марин го затвори в канцеларията на селсъвета и самодоволно си отиде вкъщи. Подобно на дете, което запомня за цял живот някакво силно възприятие, той запази в сърцето си чувство на обида, която искаше отмъщение. Юрдан бе по-пресметлив и нерешителен. Страхуваше се, че ще открият престъплението им и ще ги осъдят. Но Мануш бе неумолим, фанатичната му омраза събуждаше и у брат му жажда за мъст.

Догана се досещаше, че кроят нещо лошо и опасно. В техните жили течеше неговата неспокойна кръв и това го плашеше. Почна да ги следи, но те се пазеха от него.

Един ден Мануш ходи на новата земя и се върна привечер по-мрачен от друг път. Влезе в обора при бате си Юрдан. Догана се случи в градината. Мина през прелеза и се спря до обора. Вратата бе отворена и отвътре се чуваше гласът на Мануш.

— Утре вечер ще имат заседание. Марин ще се прибере посред нощ. Ще го причакаме…

— Трябва да запрегнем каруцата по видело и да тръгнем за града. Всички знаят, че правим кираджилък.

— Тъй, тъй! — каза възбуден Мануш. — После ще извием към село и ще минем по мекото из нивите. След това… наистина ще заминем за града.

Догана влезе при тях.

— Чух какво приказвахте, чух! Ще ви окачат на въжето още на другия ден.

Мануш се изстъпи пред баща си:

— Тате, гледай си старините! От тебе никой нищо не иска!

— А ти защо си побеснял! Само на тебе ли е мъчно за земята? Питаш ли мене? Бразда по бразда съм я събирал. Казвам ви: ще търпим, и толкоз. Вие срещу властта ще излизате, човек искате да убиете. Не ви ли е грях да посегнете на чуждия живот? Хайдути ли съм хранил аз, или синове? — Догана замълча, като гледаше ту единия, ту другия. Бастунът трепереше в ръката му. — Събирайте си ума. Ще ви подкарат с вързани ръце, никой не може ви отърва. На кого ще оставите жени и деца!

Мануш хвана с две ръце яката на ризата си и я дръпна тъй силно, че копчетата изпопадаха до едно.

— Нека ме обесят, нека ме затрият! — извика той извън себе си, като се удряше в голите космати гърди. — Не мога го преживя. Тъмно ми е пред очите. Живот няма вече за мене, тате, така да знаеш.

— Мануше, сине! — каза разтревожен Догана. — Защо приказваш така, защо се мъчиш?

— Клетва съм си дал. Или аз, или той! Не ми се бъркай!

Мануш излезе на двора. В удълженото му лице имаше нещо страшно и болно. По бузите му блестяха сълзи. Юрдан хвърли лопатата, която държеше, и го сподири. Догана постоя сам и тръгна към къщи. Обхвана го слабост и с мъка изкачи стълбите. Една тежка мисъл изгаряше главата му. Върна се долу в стаята си, затвори вратата и дръпна резето.