Ивайло Петров
Мъртво вълнение (15)

15

Бойчански понечи да се върне назад. Искаше му се да се запилее някъде, да остане сам със себе си, да обмисли нещо много важно и неотложно, нещо, което се бе вмъкнало в душата му като клин и трябваше да се извади оттам. В това време откъм северната страна на селото се дочу морен и тревожен грак на диви патици. Бойчански трепна и се взря в замреженото от ситни снежинки небе. С усета на дългогодишен ловец той веднага съобрази, че те идат отдалече — от Дунава или от северните морета — и тая нощ ще паднат долу на Блатата. Над селсъвета мина само едно ято от двадесетина патици, завъртя се над реката и се отправи към Блатата, но Бойчански видя във въображението си стотици ята. Изтича в канцеларията, взе пушката, напълни джобовете си с патрони и тичешком хукна по реката. След няколко минути навлезе в гората и стъпвайки предпазливо между осеновите дървета, наближи първото блато.

Преди много години, както разказваха старците от Осеново, мястото на сегашната гора било гола и мочурлива равнина, където реката се разливала на много ръкави. Селяните я засадили с осен, елха и бряст. Когато дръвчетата израсли до човешки бой, реката придошла две пролети поред. Младата гора взела сила и израснала буйна и непристъпна. Сега тя приличаше на джунгла. Между правите и високи стебла на осена и елхата се виеха диви лози, къпини и някакви гъсти и бодливи храсти, които селяните наричаха джигри. Навътре в гората имаше блата и ръкави, девствено красиви и непристъпни, обрасли с тръстика и лилии, до които се промъкваха само най-страстните рибари и ловци. По-голямата част на гората бе непроходима, но богата с дивеч. Тук имаше едно доста голямо стадо диви свини, сърни и елени, много лисици, а есен и пролет падаха пасажи от тлъсти бекаси.

Бойчански спря на края на блатото, изопнат като струна, защото очакваше всеки миг из гъстите въртопи на тръстиката да се вдигнат патици. Той предвкусваше тревожната сладост на този миг — как ще чуе плясъка на крилете им, как ще ги зърне да се вдигат тежко една след друга, как ще се колебае на коя да стреля — и пристъпваше по познатата пътека с показалец на спусъка. Обиколи блатото и като не видя нищо по лъскавата повърхност на водата, стисна по-здраво пушката и с парливи тръпки в гърдите изшътка и подсвирна. Тишината на блатото повтори този звук, но плясък от криле не се чу.

Затули се зад един осен и зачака. Сега вече сърцето му биеше спокойно, но въображението му рисуваше картини на богат лов. Патиците щяха да паднат най-напред в това блато, защото то бе на края на гората. Те обичаха открития терен и само голямата виелица можеше да ги принуди да рискуват във вътрешните блата, заобиколени с дървета и храсти. Слънцето залязваше. Здрачът малко по малко се пластеше сред високите и прави стебла на осените. Снежинките се гонеха със ситните дъждовни капки из въздуха. Духаше северният вятър. Ако сега не паднат патици, никога няма да паднат!

Бойчански стоеше неподвижен и слят с дълбоката, откликваща се на най-малкия шум тишина. Във вътрешността на гората грачеха гарвани. Над тръстиките прелитаха блатни орли и Бойчански ги следеше със злобен поглед, защото можеха да подплашат и върнат назад патиците. В клоните на осените цвърчаха малки птички, смутени от коварния пристъп на зимата. И цялата природа изглеждаше неподготвена, трогателно плаха и изненадана от студа. Бойчански бе доволен от тая студена гледка. Очите му бяха вперени в пепеляво пухкавото небе, нащърбено от върховете на гората, иззад която щяха да долетят уморените от дълъг път патици и да намерят тук спокойно пристанище.

Не беше ги видял още, когато чу шума от крилете им — фи, фи, фи, фи! Тоя тих зовящ шум изпълни цялото му същество и го накара да затрепери от страст. Сърцето му заби силно и неговите болезнено сладостни удари отекнаха в слепоочията му, а после и в цялата гора. Патиците направиха няколко кръга над блатото и слизайки все по-ниско, се устремиха срещу вятъра. Бойчански изгуби търпение. Вдигна пушката, прицели се и дръпна двата спусъка. Изстрелите отлетяха в гората, а заедно с тях и патиците. Едната направи къс лупинг, избягвайки струята на сачмите и последва ятото. „Ударена е, ударена е!“ — извика Бойчански, макар да виждаше, че не бе засегната.

След няколко минути долетя друго ято. Бойчански го изчака да падне във водата и с първия изстрел удари две патици, а с втория във въздуха една. Тя падна отвисоко и накъдри със ситни вълни спокойното огледало на блатото. Бойчански нагази сред тръстиките и почна да ги събира. Опипваше още топлите им тела, хващаше ги за шиите и като изпитваше дълбоко, всепронизващо удовлетворение, излезе на брега. Хвърли ги на земята и извади изстреляните гилзи, за да сложи нови патрони. Тогава цевите на пушката задимяха и в ноздрите го удари тежкият, упойващо сладък мирис на изгорял барут. О, това бе миг на върховно блаженство! Миг, в който Бойчански се почувства чист като дете, отдаден на една страстна игра, далече от всякакви грижи и огорчения.

Целеше се спокойно и само за няколко минути удари осем патици. Когато взе деветата и се връщаше към брега да я остави при другите, един пронизителен вик процепи тишината и отекна надалече. Това бе вик на нежна и самотна птица, която му напомни дивия и напевен плач на Обретеновата дъщеря. Пред очите му като мимолетно видение се изпречи трупът на Обретен. „Защо се обеси този човек?“ — запита се той и съзна, че този въпрос бе стоял дълбоко в подсъзнанието му и напразно се бе опитвал да го потисне с играта на лов. И блаженият миг се свърши. Сега той отново бе Ради Бойчански, председател на селсъвета, поел на плещите си огромния товар на селските работи. В едно странно и необикновено просветление той можа да си представи при какви обстоятелства и как се е обесил Обретен…

След сбиването пред хамбара Обретен се прибра вкъщи, изми окървавения си нос и излезе да свърши някоя работа в градината. Всъщност той не работеше нищо, а само се въртеше насам-натам. Кроткият му поглед бе обърнат навътре и той не виждаше нищо около себе си, нито пък изпитваше яд или обида от постъпката на Бойчански. Обзело го беше тъпо примирение към всичко и всички. Вечерта, когато дъщеря му се прибра и седнаха да се хранят, тя го запита какво се е случило — съседите й бяха разказали, — но Обретен поклати глава, похапна и отиде да си легне. На другия ден пак мълчеше и се щураше из двора. И ето, тая сутрин, като чу и видя, че съседите предават инвентара и добитъка си на стопанството, той седна под навеса на хамбара. Дъщеря му я нямаше вкъщи. Преваляващите снежинки му пречеха да гледа надалече, но той и бездруго не виждаше нищо. Вървите на единия му цървул се бяха отпуснали. Посегна да ги върже, но се отказа. Спомни си, че подписа декларацията, когато не бе на себе си от страх, представи си, че след малко ще трябва да предаде всичко на стопанството, и изведнъж животът му се видя пуст и безсмислен. Стана му топло, зави му се свят. Залюля го някаква кротка лудост и като пристъпваше бавно и несигурно, той отиде в килера, отвърза въжето от кофата и се отправи към ореха…

„Този човек нямаше да се обеси, ако не бях го принудил насила да подпише декларацията — мислеше Бойчански. — Сега съм сам сред тая пуста гора и трябва да призная, че извърших голяма, непоправима грешка… Не, не грешка — престъпление!“

Патиците заприиждаха. Задаваха се като ято самолети и пляскаха във водата най-напред със задниците си, после с гушите, за да умъртвят инерцията от летежа, гмуркаха се и гракаха от удоволствие. И не допускаха, че ловецът, който ги бе очаквал с такава страст, лежеше на няколко метра от тях на тънкия сняг със стиснати юмруци и пламнала глава.

Колко самотен, изтерзан и безпомощен беше Бойчански! За първи път в живота си задаваше въпроси, на които не можеше да отговори. И съвестта му, уплашена и раздвоена, призоваваше образите на двама души: Бурназов и Христан. Обръщаше се ту към единия, ту към другия. Двамата го теглеха всеки към себе си като плячка, която не можеха да поделят. Когато дърводелецът отговаряше на въпроса му и доказваше, че е егоист, защото се бори от името на народа за удовлетворение на личната си амбиция, Бойчански се съгласяваше с него и се успокояваше с покаяние. Но другият, Бурназов, казваше: „Не слушай дърводелеца! Като мнозина другари той се огъва, не проумява най-важния момент от революцията в душите на хората. Това не е драма, това е най-светлата епоха в историята на нашия народ!“ Дърводелецът го гледаше насмешливо през очилата си и казваше: „Как ще съчетаеш, драги, двата принципа: демократизъм и тероризъм? С едната ръчичка галиш по рамото, с другата шибаш по мутрата!“ Тогава казваше с твърд, респектиращ глас, който не търпеше възражение: „Нито една революция не се е правила от сантиментални хора. Не брой на пръсти жертвите на едно велико дело!“ И той бе прав, хиляди пъти прав. Обаче дърводелецът добавяше друго: „Раде, оправдаеш ли вината си за смъртта на този човек, ти се освобождаваш от отговорност за всичките си по-нататъшни постъпки. Това е едностранчивата философия на тесногръдия, на слабия… това е падението на комуниста!“

Кой от двамата говори истината?

Блатото се покри с патици. Един изстрел бе достатъчен… но Бойчански лежеше по гръб на снега и гледаше в мътното беззвездно небе. Падаше нощ.