Ивайло Петров
Мъртво вълнение (14)

14

Привечер вятърът утихна и през нощта заваля сняг. Зимата предяви правата си преждевременно и едва на сутринта се видя колко превзет и нелеп бе нейният каприз. Наистина тънката бяла покривка, надиплена с великолепни гънки и сребристи отблясъци, контрастираше красиво с жълто-червените, още пълни с живот багри на пейзажа, но в тая красота имаше нещо езически сурово и диво, от което природата бе покрусена и настръхнала. От комините, които досега служеха за приятни почивки и наблюдателни пунктове на свраките, се проточи сивкав дим и разнесе над селото отдавна забравения мирис на домашен покой. Към обед снегът престана и задуха сух вятър. Осеновчани бяха принудени да навлекат горни дрехи и да свършат някоя работа из дворищата.

Бойчански и Марин използваха тоя ден да приемат група нови кооператори, които по една или друга причина отлагаха да предадат добитъка и инвентара си на стопанството. Бяха тридесет и две семейства. Малцина откарваха и предаваха сами каквото трябваше в стопанството. Повечето се суетяха, охкаха пъшкаха. Някои се опитваха да хитруват. Криеха се в последния момент или криеха добитъка и инвентара си. „Комисиите“, съставени от по няколко души стари кооператори и звеноводи, ходеха от двор на двор и приемаха всичко по опис. В една къща се скараха за каруца. Стопанинът бе скрил новата си каруца и искаше да предаде негодна. Стана нужда да търсят новата и да я сглобяват част по част. В друго семейство се извърши дележ. Единият от братята влизаше със своята част от имота в стопанството, другият си оставаше на частния сектор. Семействата им се гледаха накриво, спореха и се караха за всяка вещ… В трето семейство се намериха три заклани овце и стопанинът трябваше да се даде под съд…

Бойчански бе нужен навсякъде — да успокоява и насърчава, да съветва и укорява. Беше спал лошо и изглеждаше много отслабнал. Тревогата на селяните изглеждаше като глупава мелодрама и в нея най-добре изпъкваше цялото им грозно и отвратително невежество. Тези хора някога бяха по-умни и възприемчиви. Вярваха му, помагаха му, протестираха против тогавашната власт, правеха жертви, а сега влизаха в стопанството с нежелание, като че отиваха да работят безплатно на чужд имот. Бойчански имаше чувството, че присъства на погребение без смъртник. Това го потискаше и до обед така се изнерви, че понякога съвсем без причина се караше на бай Марин и го укоряваше, че пипа бавно и нерешително. Марин действително се суетеше, тъпчеше на място и заекваше: „Такова… де, ха сега… няма как, така е.“ За него бе много по-лесно да изкопае или ожъне пет декара на ден, отколкото да говори една минута на събрание или да оскърби някого с лоша дума.

Бойчански гледаше по-скоро да ликвидира това траурно положение, след което щеше да настъпи спокойствие, но като гледаше как бай Марин заеква и се мотка, все повече и повече се дразнеше от неговата мудност. Струваше му се, че и той оказва някаква пасивна опозиция, и го мъмреше с недвусмислено заплашване:

— Не си за тая работа, Марине! Друг човек трябваше да бъде на твое място. Много си мекушав и непредвидлив. А един председател на стопанството сега…

Бай Марин не бе толкова глупав, за да не разбере, че може да го последва съдбата на Христан, и полагаше всички усилия да се държи твърдо и строго с новите кооператори.

— Стига си се разправял, дявол да те вземе! — бе казал днес на един стопанин и Бойчански го възнагради с похвала:

— Само така! Ако почнеш да отстъпваш, ще те въртят до сто и едно.

Късно следобед, когато времето отново обърна на лапавица, Бойчански се отби вкъщи да обядва. Преди да отвори вратата, чу гласа на Славина и в сърцето му, изместен от други мисли и грижи, отново се настани онзи справедлив гняв, който бе изпитал веднага след нейното вероломно заминаване. Единственото смекчаващо вината й обстоятелство бе да му поиска прошка за необмислената си постъпка. В такъв случай би могъл да й прости наполовина греха, защото гневът му все пак имаше известна давност. Така си мислеше Бойчански, но когато влезе в кухнята и поздрави, дъщерята отговори на поздрава така, както бе отговаряла хиляди пъти досега. По лицето й, някак странно изменено (или така му се струваше, защото от дълго време не бе се разделял с нея за повече от шест дни), не само че не се долавяше видима тревога или стеснение от предстоящия разговор с баща й, а напротив, по лицето й бе изписано лекомислено спокойствие, а в ъгълчетата на очите й блестяха искрици на съзнание за самостоятелност. Бойчански бе така поразен от поведението й, че се опита да си го обясни с обратното й душевно състояние в този момент. „Тъкмо защото е много смутена, каза си той, тя се държи нахално с последни усилия на волята си. Няма да минат няколко минути, ще се предаде и ще заплаче.“ Бойчански знаеше, че подобно състояние е много тежко за провинения, и седна да обядва мълчаливо, давайки си вид, че нейното завръщане не му е направило впечатление, за да я подложи на душевен тормоз. Но Славина не проявяваше никакви признаци на тревога. Движенията й бяха по-резки от друг път, в гласа й се долавяше особена интонация и мекота и ако понякога изтърваше вилица или лъжица в мивката (бяха обядвали с майка си и тя миеше съдините), то бе пак под напора на безпокойство, но безпокойство радостно и щастливо, което не смееше да прояви от приличие пред баща си. У нея действително всичко напираше навън — и очите й, и гласът й, и тялото й, ощастливено от ласките на мъж, — искаше й се да тича и да пее, да заяви, че е получила от живота нещо, което никой не може да й отнеме, че не тъгата по родителите, а внезапното застудяване я принуди да се завърне у дома. И ако някой изпитваше душевен тормоз и неудобство, това бе майка й. Тя мълчеше и търсеше погледа на дъщеря си, за да й внуши, че ако не падне в краката на баща си, поне да си даде вид на смирена виновница.

Бойчански забеляза това по лицето на жена си, забеляза също така, че са имали разговор и че въпреки всичко тя, майката, ще застане между него и нея и ще я защитава. Това бе вече много за неговите нерви, които напоследък се бяха опънали до краен предел.

— Я ела насам да те видя! — каза той и гласът му не обещаваше нищо хубаво. Като видя, че жена му пребледня, добави: — Ти няма да се обаждаш!

Славина леко се поизвърна:

— Казвай де, слушам.

— Е-ла!

Славина поизбърса ръцете в престилката и кършейки снага, с нахално безгрижие се обърна към него, като придаде на лицето си израз на отегчение: „Изпей си урока по-бързо, че имам работа!“ Бойчански отгатна много добре нейните мисли и още повече ядосан, но и обезпокоен от дързостта й на пропаднало момиче, реши да я накаже така, че да й даде урок за цял живот. Най-вероятното наказание в случая, ако се съдеше по стиснатите юмруци, не можеше да бъде друго, освен един здрав и унизителен за нея бой.

— Къде беше толкова време?

— Във Варна.

— Какво прави там?

— Гостувах на Сийка.

— Пита ли баща си?

— Питах го.

— Разреши ли ти?

— Не.

— Защо замина тогава?

— Защото исках… защото и аз имам право да изляза от това душно село и да видя свят. Няма да гледам само болни и да готвя цял живот!…

Славина заплака, ала не от малодушие и страх, а от обидата, която трябваше да понесе. Нима ще я бият и унизят за това, че бе изпитала истинско щастие? Но, тя е готова да понесе „всичко, всичко“, но няма да се откаже от щастието си. И куражът, който бе събрала в прегръдките на Киро, представяйки си тази среща с баща си, отново се възвърна. Вместо да поиска прошка или поне да замълчи, както й подсказваше с очи майка й, тя изпита ненавист към баща си и мина в настъпление. Сълзите пълнеха очите й и се стичаха по бузите. И не покаяние, а гняв от незаслужена обида показваха тия сълзи. Тя каза на баща си онова, което най-малко бе очаквал и което бе станало вече нейна философия за живота:

— Нямам намерение да дивея вечно в това глупаво село, нито пък да ви бъда робиня! Единият лежи болен, а другият си гледа работите. А аз!… Слугиня! Какво ме гледаш така? Отсега нататък и аз имам право на самостоятелен живот. Тичаш цял ден да уреждаш селските работи, а за дъщеря си не помисляш…

Бойчански се приближи с бавни крачки към нея и я удари по рамото. Тя се огъна като тръстика, но пак се изправи, гледайки го решително и нагло в очите. Това го разяри още повече. Грабна машата от печката и замахна. От решителността на Славина да понесе „всичко, всичко“ нямаше да остане помен, ако машата се залепеше някъде по-долу от тънкия й кръст, но щастието не я забрави и в този ужасен миг. По стълбите се чуха бързи стъпки и в коридорчето се втурна чужд човек. Вратата на кухнята се отвори и на прага застана бригадирът Дянко. Мария подскочи като здрава и показвайки удивителната способност на жената да се преструва и оправя при най-сложни обстоятелства само и само да запази престижа на своето семейство, започна да се взира под масата и да вика:

— Ах, пустата му котка, и тоя път се отърва!…

Усилието й да оправдае машата в ръцете на мъжа си, както и свирепия израз на лицето му, бе съвсем напразно. Дянко не само че не забеляза машата в ръцете на Бойчански, но и да бе го видял да бие дъщеря си, това нямаше да му направи никакво впечатление. Той имаше да съобщи нещо много важно, евнушеското му лице бе изкривено от тревога и страх, дългите му ръце се мотаеха като отсечени.

— Какво има? — каза Бойчански и го изгледа враждебно.

— Бе, Раде… ела малко навън!…

— Казвай! — отсече Бойчански, като очевидно имаше намерение да го отпрати по-бързо и да продължи терористическите си действия с машата.

— Такова бе… Раде, Обретен се обесил!

— Кой?

— Обретен бе. Обретен Николов. Увесил се на ореха и… това!

Мария извика уплашена и седна като подкосена на стола. Бойчански машинално нахлузи гумените си ботуши, облече полушубката си и излезе на улицата.

— Съобщихме в милицията. Казаха да съставим акт… председателят на селсъвета да го подпише и такова… тю, гледай ти човек! Да си тегли въжето тъй на вятъра! — бърбореше Дянко и чупеше ръце.

Първата мисъл, остра и гнетяща, която мина през главата на Бойчански, бе, че между смъртта на този човек и побоя, който му бе нанесъл преди няколко дни, има някаква ужасна, с нищо неизлечима връзка. Дори да нямаше такава връзка, двете събития бяха тъй близки, че хората щяха да я създадат. Разумно и тактично ли е да отива при смъртника? Ако не отиде, няма ли да покаже на всички, че се чувства виновен за тази смърт? Нямаше време да вземе никакво решение, защото приближаваха градината на Обретен и видяха краката му, увиснали под гъстата корона на ореха.

В двора на Обретен постоянно прииждаше народ и се разделяше, както бива в такива изключителни случаи, на три групи — мъже, жени и деца — и всяка група тълкуваше и преживяваше посвоему събитието. Мъжете пушеха, тъпчеха на място и намираха, че Обретен бе едва ли не най-добрият човек в селото, макар, разбира се, мнозина да го ненавиждаха приживе особения му характер. Жените, накачулени с връхни дрехи, излъчващи несъвместим, неприлично контрастиращ с такава тъжна обстановка мирис на вкусни запръжки и щастлив кухненски уют, шушукаха нещо и щом зърнеха осиротялата дъщеря на Обретен, поклащаха глави и приплакваха. Колкото за децата, те нито съжаляваха, нито търсеха причината за смъртта на Обретен. Те искаха на всяка цена да го видят отблизо. Безразсъдното им любопитство, примесено със страх, ги караше да пристъпват все по-близо до големия орех. Най-безстрашните отиваха почти до ореха, връщаха се и с ужасени лица разказваха какво са видели за голямо нещастие на ония, които не можеха да преодолеят страха си.

Когато Бойчански влезе в двора, дъщерята на Обретен го видя от стълбата на къщата, където бе поседнала от пристъп на слабост, и зави като вълчица:

— Те му взеха главата, тее!… Да пукнат дано, бял ден да не видят!…

Тя бе двадесетгодишно момиче, но нареждаше като възрастна и затова в клетвите й имаше нещо много грозно и зловещо. Бойчански се смути, но външно не показа това и отново се запита дали не сгреши, че дойде тук. Реши да си отиде и да си гледа работата, но в този миг, слушайки клетвите на момичето, някаква вътрешна сила го накара да се отдели от групата на мъжете и да се приближи до ореха. Ето, каза си той, върша онова, което не бива да върша. Защо ми трябва да гледам трупа на този човек, с когото се бихме само преди няколко дни!

Обретен висеше на един дебел клон до дънера на ореха. Ако се съдеше по облеклото му, съвсем делнично и небрежно, и по цървулите му, единият незавързан както трябва, той бе сложил край на живота си съвсем неочаквано и дори случайно. Кротките му монашески очи бяха изпъкнали, езикът му прехапан, лицето му моравочервено и мъртво. И всичко у него бе мъртво и доброволно отдадено на смъртта, само краката му бяха устремени с някакво наивно усилие към земята, която никога вече нямаше да докоснат и тъпчат.

Бойчански неволно спря погледа си на тях и изведнъж почувства мистичен ужас от смъртта. Тялото му потръпна от спазмите на дълбоко и непреодолимо безпокойство. И когато тръгна по улицата, мина реката и наближи селсъвета, той усети колко е изтерзан и уморен душевно и физически. От селсъвета излезе писарят Стоенчо с тебешир в ръка и застана до черната дъска.

— Един кандидат за стопанството отпадна! — каза тоя невзрачен калиграф на Осеново, полюбува се на правата и дебела черта, която бе теглил върху името на обесения, и самодоволно влезе в канцеларията.