Ивайло Петров
Мъртво вълнение (10)

10

Новината за побоя се понесе от човек на човек по „безжичния“ осеновски телеграф само за няколко минути преувеличена и украсена толкова пъти, колкото пъти бе повторена от уста на уста. По прустове и огради надничаха мъже и жени и гласно гадаеха в чий двор ще влезе „комисията“. Бойчански чуваше тия гласове и скърцаше със зъби. Бай Марин вървеше с наведена глава и нямаше кураж да кривне встрани и да си отиде вкъщи.

Влязоха в двора на дядо Вачко. Старецът ги посрещна пред къщната врата и ги покани вътре. Бойчански отказа. Предпочиташе да разговаря с домакините навън, за да го чуят съседите и се уверят, че не върши нищо лошо.

— Дойдохме да те питаме нещо — каза Бойчански високо, защото старецът чуваше тежко. — Имаш ли да даваш зърно на държавата?

— Имам, как да нямам. И зърно, и мляко… ама здраве да е. — Дядо Вачко се засмя и се почеса през яката на нечистата си риза.

— Трябва да се издължиш! Държавата е наша…

— Наша е, как да не е наша. Нали затуй теглим от нея. Все даваме, а не вземаме.

Дойде баба Вачковица и седна на голата земя. Тя бе облечена в черно. Единственият им син, още млад и неженен, падна в Отечествената война. Старците не можеха да го прежалят. Живееха и общуваха с него, както могат да общуват с мъртвите само простите хора. Струваха му помени всяка събота, преливаха, разкопаваха и засаждаха гроба му с цветя, а на обед и вечер оставяха на софрата по една чиния ядене и за него. В живота им като че нямаше нищо земно. Единственият смисъл на съществованието им бе да ходатайстват пред Бога за мир и покой на Иванчовата душа.

— Трябва да дойдеш при нас в стопанството, дядо Вачко — каза Бойчански. — Ще помагаш каквото можеш, а ние ще ти пишем трудодни. И рента ще получаваш.

— Не ща! — каза старецът. — Не ми трябва стопанство. Редете си го вие там… С воловете все ще изкарам един хляб, повече не ми трябва.

— Тъй, тъй! — обади се и жена му. — И коричка хляб ни стига на нас.

— Защо да гине имотът ти? Такава земя не бива да стои празна!

— Че нека гине, моя си е. Санким да я дам на текезесето, ще я прокопсат. Не ща!

— Щом не искаш, стой си отвън — каза Бойчански и усети, че нервите му отново се изопват. — Но държавните доставки трябва да издължиш още днес. Осемдесет килограма жито и малко царевица. Млякото отделно.

— Отде да ги взема, сине? Тази година не можахме да работим с бабата. Едвам за хляба изкарахме.

— Не си ли скрил нещичко?

Старецът премигна и погледна жена си. Тя подсмръкна и поклати глава.

— Да имаме, че да крием.

Бойчански улови нещо подозрително по лицата им и осенен внезапно от някаква мисъл, посочи хамбара.

— Дайте клетва, че не сте скрили зърно!

Старците се спогледаха, изпъшкаха и се прекръстиха. Но подозрението отново зачовърка Бойчански. Дългогодишната му работа със селяните го бе приучила винаги да се съмнява в тях или най-малкото да не им вярва докрай. Зърна един дълъг железен шиш до стената на къщата и накара Каракашев да го донесе.

— Вие вярвате на Бога, а аз на очите си — каза той и влезе в градината.

Съседите не изтраяха и един по един се промъкнаха през оградата. Старците се засуетиха и тръгнаха след тях. Получи се нещо като процесия. Начело вървеше Бойчански, а до него Каракашев с дългия шиш в ръце. Спряха до една копа сено.

— Няма ли жито в копата?

— Няма, няма…

— Дайте кръст!

Старците се прекръстиха. Каракашев с удоволствие намушка копата от всички страни. Минаха към сламата. Старците отново се прекръстиха. Каракашев направи още няколко хватки „за бой с нож“. Всички следяха движенията му, готови да ахнат, ако върхът на шиша се докосне до нещо твърдо в меката слама. Церемонията се повтори пет-шест пъти на различни места из градината. Войчански посочваше наслуки ту някоя купчина окосен храсталак, ту голата земя и старците механически вдигаха ръце към челата си.

Бай Марин няколко пъти побутна Бойчански по лакътя и му прошепна:

— Раде, стига толкоз. Ставаме за смях.

Бойчански злобно се усмихваше и водеше тълпата на зигзаги. Съзнаваше, че се е изложил на присмех, но от гордост продължаваше да търси. По челото му изби ситна пот. Хапеше мустак и съобразяваше как да се измъкне от неудобното положение. Най-после, обзет от ярост към старците, тропна с крак и посочи изпръхналата угар, където дядо Вачко смяташе да сее напролет картофи. От тълпата подигравателно се закикотиха:

— По-добре търсете в пазвата на бабата!

— Не, в потурите на дядото бръкнете!

Старецът изведнъж прежълтя като лимон и сведе поглед към земята. Събра трите си пръста и бавно почна да ги вдига към челото си. Тълпата стихна. Всички гледаха разтрепераната му ръка с корави пръсти и безформени, пълни с кал нокти. Това продължи половин минута. Бабата изскимтя и улови ръката му.

— Търсете тука! — каза Бойчански с напрегнат глас.

Тълпата, която досега съчувстваше на старците, се раздвижи, жадна да види с очите си дали има скрито зърно под земята. На минутата се намериха две лопати и един търнокоп. Не копаха дълго. На по-малко от половин метър се показа едра ръжена слама, а в нея чувал с пет крини жито. Извадиха чувала и всички се изредиха да го пипнат с ръка.

Бойчански тържествуваше. Рядко бе му се удавало да покаже така нагледно и безспорно своята правота. Дядо Вачко стоеше с наведена глава, а жена му скубеше косата си. Бойчански я погледна и остро, натрапничаво чувство на жал го парна по сърцето. Той се извърна настрани и срещна погледа на Христан. Дърводелецът го гледаше твърдо и изпитателно.

Вдигнаха чувала с житото и го понесоха към стопанството. Бойчански тръгна за дома си и, кой знае защо, мислеше, че Христан иде след него. Дърводелецът действително вървеше подире му и ускоряваше крачките си, за да го настигне. Като се изравни с него, каза:

— Искам да поговорим!

— Добре.