Ивайло Петров
Мъртво вълнение (1)

1

Рано в зори полъхна сух, хладен ветрец. Накъдри заспалите жита, прошумя в листата на овошките и утихна. Това бе последната въздишка на лятната нощ, която с мъка се откъсваше от прегръдките на съня.

Старата круша се събуди. В синкавия мрак на клоните изпърхаха две гургулици. От листата се отрониха едри капки роса и звучно паднаха на земята. На края на едно клонче висеше твърда, неузряла круша. Лекият полъх на вятъра я залюля и тя подобно на груб старчески юмрук почука по стъклото на прозореца.

— Ставам! — извика насън Мануш, по-младият син на Тодор Догана, и лицето му се набърчи от мъчителната тръпка на събуждането. Както всички от Догановите, той спеше на гръб, разгърден и открит до кръста, с отметнати ръце и щръкнал към тавана крив, орлов нос. Сънуваше, че старият чука на прозореца. Отвори очи и седна на леглото. На отсрещната стена се отразяваше рамката на прозореца и в нея трептяха сенките на крушовите листа.

Мануш внимателно се измъкна от леглото и почна да се облича. Калинка спеше свита на кълбо и завита презглава, както спят селските жени, скривайки и насън своята голота. Тя се събуди, метна завивката на краката си и скочи на пода. В застоялия въздух на стаята се разнесе топъл, възбудителен дъх на млада и чиста женска плът. Мануш зърна розовата кожа на раменете й и каза:

— Ранко е още. Можеше да поспиш…

— Ами, за кога ще спя! — Калинка вървешком нахлузи блузката си презглава и отиде да завие децата, които спяха на другия креват.

Мануш влезе в обора при конете. Плъзна длани по гладкия им косъм, отвърза ги от яслите и ги изведе на двора. Метна се на тъмночервения Перун и препусна към гераните.

Звездите се давеха в порозовялата синева на утрото. Петлите глупаво се надпреварваха да възвестяват новия ден. По улиците трополяха каруци с празни бъчви. Мануш напои конете и отново препусна към къщи. Батю му Юрдан и неговият син Киро, който си бе дошъл снощи в отпуск, преглеждаха жътварката насред двора. Юрданица чевръсто опаляше фурната. Из тенекиения кюнец се точеше мътносив дим и пилееше наоколо тръпчива миризма на миналогодишна суха слама. Калинка бе притичала с менци до сладкия кладенец отвъд реката.

Долу в приземната стая старият Доган още лежеше буден. Протегнал суха снага, той гледаше в пепелявия мрак на ъглите и мислеше ту за предстоящата жътва, ту за разни неща, които неочаквано му идваха наум. Преди години, когато синовете му бяха по-млади и неопитни, той ставаше най-рано от всички и ходеше от прозорец на прозорец да ги буди. „Юрдане, Мануше, ставайте, че съмна!“ Той и сега се събуждаше най-рано, но му бе приятно да се поизлежава, поласкан от гордото чувство на баща, оставил вече всичко в ръцете на синове и снахи. Излезе от стаята си, когато се развидели, облечен в чиста хастарена риза и поизбелял памучен панталон. Изправи се пред къщи, поизкашля се по навик, за да даде знак, че е станал, и огледа двора.

— Хайде, ние тръгваме! — обади се Мануш и плесна с камшик във въздуха. До него седеше Киро, а в дъното на каруцата — Калинка и Тодорчо.

Юрданица за миг се загледа след тях, зърна остриганата глава на Киро, усмихна се на някаква своя мисъл и се обърна към свекъра:

— Тате, да беше се поизмил, че да ти туря да се нахраниш.

— Сега, булка, сега — каза Догана, който също гледаше подир каруцата.

Той отиде до мивката, която бе окачена на крушата, запретна ръкавите си и пусна вода. От сухите му мургави ръце потече тънка сапунена струйка и запълзя между краката му. Две кокошки се спуснаха към мътната вадичка и почнаха да пият бързо-бързо, като вдигаха човки към небето.

Слънцето още не бе изгряло, но от неговите усилия да се изтръгне от земята цялото небе на изток бе пламнало като пожар. Още малко, и то щеше да се въздигне в сините висини и оттам да се усмихне на работния народ. И цялата природа, притаила дъх в страстен копнеж, очакваше неговата животворна, изгаряща усмивка. Над гъстото, неподвижно и жълто море на нивите лежеше млечна омара, която убиваше и преливаше цветовете на синори и дървета в нежни, едва доловими оттенъци, от които по-късно щяха да се родят ярките багри на знойното поле. В тази импресия, нарисувана от зората на деня, се мяркаха силуетите на жътвари, прелитаха двойки диви гълъби, отекваха чисти звуци на човешки гласове и птичи песни.

Мануш нагази в един въртоп с едро жито и почна да го скубе. Влажните осили на класовете нежно галеха дланите му. Погледна сина си с оная сурова нежност, с която Догановите рядко се обръщаха един към друг, и каза:

— Тоше, още сега ще отделим зърно за тебе, пък догодина… ученик в града. Тъй, както гледам, по пет крини на кръстец ще даде.

— По четири да са, пак стигат — каза Калинка.

— Ба, повечко ще даде…

Мануш и Калинка се увлякоха да пресмятат от коя нива по колко зърно ще вземат, а Киро работеше мълчаливо и не ги слушаше. Той все още не можеше да повярва, че е на свобода. Струваше му се, че отнейде ще изскочи тръбачът на батареята и ще засвири сбор. После се отдаде на свои мисли. Представяше си срещата със Славина и душата му ту се изпълваше с блаженство, ту тръпнеше от съмнения и тревога, но тревога радостна и щастлива.

Като преполовиха нивата, Мануш каза:

— Сега да връзваме, че напече.

Слънцето пиеше влагата на нивите. Класовете съхнеха, наежваха осили и сякаш ставаха по-едри. Пъдпъдъците се бяха скрили в синорите и мълчаха. Мълчеше и цялото поле, макар да бе пълно с хора. Само откъм близката гора, вечно синкава и мамеща със своя хлад, се чуваха птичи гласове.

Към обед дойде и старият. Мина покрай снопите, поопипа ги и спря при жътварите.

— Тате — каза Юрданица, — ти пък в най-големия пек си тръгнал! Да беше почакал да се захлади!

— Да бях, ама не дочаках — каза Догана усмихнат. Бодна бастуна си в стърнището и се наведе да прибере една ръкойка.

— Тате, я иди да си почиваш на сянката! — скара му се Мануш. — Щръкнал си тука само за смях на хората!

Догана нищо не каза. Взе бастуна си и тръгна към черешата. След малко го видяха да си отива към село като напъден.

— Мануше, не биваше да се караш така на тати — каза Калинка. — Отиде си като сърдит.

— Неговото място не е на нивата! — отвърна Мануш, избърса потта от челото си и погледна по пътя, където бе отминал баща му.

Догана не беше обиден. Той отнапред знаеше, че синовете и снахите няма да му позволят да се наведе редом с тях. Вървеше гордо изправен и се усмихваше под мустак.

Юрданица, която имаше права на свекърва в семейството, първа напусна работата и отиде под черешата да приготви обедната трапеза. Дотичаха децата, а след тях дойдоха и възрастните, зажумели от жегата и гладни. Измиха ръцете си в кофата и насядаха около трапезата. И тук, на нивата, спазваха установения вкъщи ред. Най-напред седна Юрдан, до него — Юрданица, Мануш, Калинка, а до нея децата, за да ги наглежда и наставлява. Киро седна на мястото на дядо си. Хранеха се бързо и мълчаливо. Само Калинка се обаждаше от време на време на децата.

Отвъд крайречните върби, в ослепително жълтеещите се ниви, работеха кооператорите. Оттам се чуваше смесен глъч. По едно време се понесе игрива песен на жени и девойки, които отиваха да пладнуват под върбите. Юрданица престана да яде и каза:

— Викат като цигани!

Мануш се пообърна назад, присви острите си очи и каза, като дъвчеше с пълна уста:

— Нека викат! Толкова им е работата на тях…

И отново се наведоха над трапезата.