Всеволод Овчинников
Корените на дъба (8) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Послушните на закона индивидуалисти

Когато живееш между англичани, на всяка крачка се убеждаваш, първо, че те са рядко, послушен на законите народ и, второ, отявлени индивидуалисти. А как се съчетават в характера им две такива на пръв поглед несъвместими черти?

Струва ми се, че ключът за този парадокс, нещо повече, ключът за разбирането на английския характер се намира в думите „правилата на играта“, в онази особена смислова натовареност, каквато те имат на Британските острови. Англичаните са научени да гледат на нормите на поведение като на нещо подобно на правила за игра. Спортната етика сякаш е първоосновата на обществения морал.

В „Клонче от сакура“ се опитах да започна разплитането на кълбото от противоречиви черти на японския национален характер с главата „Религия или естетика?“ В разказа за англичаните подобна роля би могла да изиграе глава като „Религия или спорт?“

За да държат народа в подчинение, управляващите класи са заложили на такава черта в английския характер, като послушността пред законите. Заемайки от спортната етика понятията честна игра, дух на отбора, умение да губиш, официалният морал им е придал характер на морални критерии, на основа за добро поведение. Англичаните, повтарям, са научени да уподобяват системата от човешки взаимоотношения на правилата за игра.

Според такава версия животът е игра — като тениса или футбола. Всеки, който участвува в нея, е длъжен да признава определени правила и да се съобразява с тях. Дори ако изглеждат остарели или заплетени, трябва да им се подчиняваш, в противен случай играта губи смисъла си. Играчът на тенис изпитва удоволствие не само защото отбива топката с ракетата, но и защото съществува мрежата и границите на игрището са ясно очертани.

Англичаните биват убеждавани, че в живота както в спорта правилата трябва безусловно да се спазват, а нарушителите им да се наказват. Тогава в границите на тези правила човек ще може да се чувствува тъй свободен, както играчът в границите на игрището.

По зелените ливади в Англия цяла година пасат свободно стада крави и овце, които не познават камшика на пастира, свободата им е ограничена само от живия плет. В представите на английския жител домашните животни именно по това се отличават от дивите зверове. И пак по това според него, тоест с правата си в рамките на правилата, със свободата си в границите на обществения ред, цивилизованият човек се отличава от дивака.

Именно на тази основа се насажда много важната за притежателите на властта тези, че понятията право и правила са неделими, че свободата на личността и послушността пред закона са двете страни на медала.

„Бог и моето право“ — гласи девизът върху британския държавен герб (по стара традиция и до днес го пишат на френски). Що се отнася до бога, англичаните едва ли са по-религиозни от съседите си отвъд Ламанша — по-скоро обратното. Затова пък може да се каже, че изостреното чувство за личните права е английска черта.

За да се държи както се полага, гласи английският морал, човек трябва да познава правилата, отнасящи се за него, а също и правата, които има.

Когато англичанинът попадне в нова, непозната за него обстановка, той преди всичко се ориентира относно действуващите в нея правила. Когато за пръв път пристъпва прага на училището, на предприятието, клуба или парламента, той мисли не за това, как да привлече върху себе си вниманието с някаква особена постъпка, а за това, как да се включи в установения там ред. С други думи, той вижда своята цел не в това, как да се отдели, а как да се уподоби.

Казват, че дори престъпниците в тази страна не по-зле от юристите се ориентират в английското право — всеки от тях точно знае какво може и какво не може да си позволят спрямо него полицаят, следователят, прокурорът, тъмничният надзирател.

Онези, които управляват Британия, са съумели да поставят това качество на англичанина в служба на своите интереси — високото равнище на правно съзнание затвърдява подчинението на законите, а то от своя страна способствува за запазването на установения ред.

Сред детската врява по поляните на лондонските паркове непрестанно се чуват думите: „Това не е честно! Така не се играе!“ Още от детството си хората тук са свикнали инстинктивно да прибягват към такива фрази. Осъждайки дадена постъпка, англичанинът преди всичко ще каже: „Това не е спортсменско!“ или: „Това просто не е крикет.“ Когато кажеш на един човек, че той нарушава принципите на честната игра, че той следователно е нечестен, несправедлив, означава да му отправиш най-сериозно обвинение.

„Кажете на англичанина, че е глупав — той само ще се усмихне снизходително. Кажете му, че е упорит, затворен, коравосърдечен, необразован, невеж — той само ще свие рамене. Но опитайте се да му кажете, че е несправедлив — веднага по лицето му ще избие червенина, ще се разсърди“ — е забелязал остроумно един сатирик.

Англичаните са блюстители на закона до мозъка на костите си. Тази им черта понякога се възприема като бюрократична безчувственост. Ако те смятат, че постъпват според правилата, излишно е да се опитвате да ги трогнете с позоваване на някакви изключителни обстоятелства от личен характер.

Веднъж поради непредвидено пътуване из страната не успях навреме да си продължа срока на билета за влака (за разлика от този за самолета, който ви се издава за година, обратният билет за влака, купен в Москва трябва да се продължава всеки три месеца, като в Лондон се доплаща определена сума). Въпреки че отидох само два дни след определения срок, и касиерът, и директорът бяха в пълния смисъл на думата неумолими, безсмислено беше да ги моля: „Според съществуващите правила пресроченият билет се смята за невалиден и следователно не може да бъде продължен.“

За щастие си спомних, че когато миналия път трябваше да си продължа билета, ме помолиха да дойда една седмица по-късно, тъй като се очаквало повишение на тарифите по железниците и още не знаели каква сума трябва да се доплати. Опитах да се заловя за това:

„Щом миналия път беше възможно да се оформи продължението на билета ми след предвидения срок поради особени обстоятелства, отнасящи се до железниците, имам право да се надявам, че сега това може да бъде сторено по силата на особени обстоятелства, свързани с мен. В противен случай — къде е тук честната игра? Това, както у вас се казва, не е никакъв крикет…“

За мое учудване тази типично английска логика даде резултат. След дълго съвещание с по-горното началство беше взето под внимание, че прецедентът, на който клиентът се позовава, може да бъде основание да се отговори на молбата му.

Но без позоваване на принципите на честната игра всякакви увещания и молби да бъде направено някакво изключение, са напълно безполезни. Случва се след дълго пътуване да пристигнеш в някой отдалечен град, за да видиш музея там и служителят да ти затвори вратата буквално под носа.

— Много ви моля, пуснете ме поне за половин час. Вярвайте ми, никога в живота си няма да имам възможност да дойда пак тук…

Дори такава молба да разчувствува пазача на музея, той въпреки това ще ви отговори студено:

— Съжалявам много, но не мога нищо да направя. Правилниците не ги създавам аз.

Когато англичаните чуят този довод, те се примиряват, защото дълбоко в душата си са убедени, че наистина не може и не трябва да има никакви изключения.

Не дай боже англичанин да се почувствува засегнат в нещо, което той счита не за привилегия, а за право. В първия случай той е готов учтиво да моли. Във втория веднага се превръща в разсърден ищец.

Спомням си как веднъж след пътуване със самолет от Дъблин за Лондон на пътниците им се наложи да чакат четири минути, за да дойде чиновникът от паспортния контрол. Бяха готови просто да го разкъсат на парчета. „Ние тук сме 26 души и вие ни откраднахте общо 104 минути“ — хокаше го с леден тон един представителен джентълмен, като почукваше с чадъра си.

Англичанинът спазва дадени правила не заради блюстителите на реда и не защото в противен случай може да бъде наказан. Спазва ги поради убеждението, че от това ще спечелят околните и самият той.

Нагледен пример за това е уличното движение в Лондон. Освен автоматичните светофари и белите зебри върху асфалта, като че ли никой не го регулира. Полицаи, регулиращи движението, на практика няма. Много редки са случаите, когато патрул ще спре някой шофьор за това, че е нарушил правилника. И въпреки това на лондонските улици цари ред. Истински го оценяваш едва когато отидеш за няколко дни в Дъблин или Париж.

Не е достатъчно да се каже, че водачите на коли спазват безусловно правилника дори когато имат възможност безнаказано да го нарушат. Освен това те са, похвално внимателни един към друг, проявяват завидна сдържаност и търпимост към оня, който е допуснал грешка и е попречил на движението.

Когато забележи кола, чакаща ред да влезе от странична улица в главната, англичанинът ще спре и ще даде знак с фаровете. Това означава: „Макар че аз имам предимство, отстъпвам тази привилегия на вас.“

Редно е в такъв случай да вдигнеш ръка в знак на благодарност и без да се бавиш, да се възползуваш от направената услуга.

Когато някой чуждестранен турист се запре на кръстопът, не знаейки накъде и как да завие и с това прегражда пътя едновременно на два автомобилни потока, никой не го подканва с нервен клаксон, както правят в Париж, не върти показалеца си до челото. Всички наоколо се владеят, показват разбиране, готови са да се притекат на помощ. А след като си карал из улиците на Лондон една-две години, започваш да изпитваш удовлетворение не само от това, че другите ти правят път, но и от собствената си снизходителна галантност към възрастния човек, седящ зад кормилото на някой фургон.

Можем да наречем англичанина несговорчив човек, но на масата е присъщо вродено чувство за ред. Просто се чудиш как задружно и без бавене се подчинява тя на мълчаливите жестове на някой полицай, когато трябва да се освободи пътят за някоя тържествена процесия. Можем ли да си представим, че на бейзболен мач в Съединените щати или на велосипедно състезание във Франция касиерът ще пусне хората да отидат до трибуните, за да си изберат мястото, което желаят, и след това да се върнат, за да си вземат билет. На стадиона „Лорде“, който се смята за Мека на английския крикет, това е възможно дори когато желаещите да погледат последната игра, са три пъти повече отколкото билетите на касата.

Туристите, дошли от континента, често се шегуват, че безстрастните обитатели на мрачния Албион имат една-единствена страст — да стоят на опашки; че като застане на безлюдната автобусна спирка, англичанинът инстинктивно прави опашка от един човек.

Англичаните наистина са склонни веднага да се наредят в опашка, щом им се отдаде възможност за това (не се решавам да кажа — необходимост). Наредени в редица, хората търпеливо стоят под дъжда и никой дори не протяга шия, за да погледне все пак къде се губи автобусът. В дните на разпродажба в универсалния магазин „Хародс“ опашката преди отварянето му опасва целия квартал и се вие из съседните улички.

Опашките според англичанина, като че ли издигат човека в собствените му очи. Те са повод да демонстрира гражданското си съзнание. Защото тъкмо опашката олицетворява идеята, че спазването на определени правила дава на човека гаранция за определени права. Англичанинът с готовност пуска пред себе си онзи, който е дошъл преди него, убеден, че по същия начин ще постъпят и ония, които са дошли по-късно. Опашката, като че ли е въплъщение на честната игра. И можете да си представите как ще бъде порицан всеки, който се опита да наруши този свещен ритуал!

На магистралите, водещи от Лондон за летището Хийтроу и фериботите на Фолкстън и Дувър, понякога се получават големи задръствания. Случва се някой да се изхитри и да заобиколи колоната от струпани коли. И когато за назидание полицейският патрул върне нетърпеливеца обратно, англичаните водачи на коли многозначително разменят погледи — такава кола най-често е с чуждестранен номер.

Характерно е, че по време на войната и през първите години след това, когато във Великобритания съществуваше купонна система, черната борса, процъфтяваща на другата страна на Ламанша, тук не се разпространи. Хората се изхранваха с купоните.

В едно заможно семейство близо до Нотингам ми разказаха, как съседният бакалин от добро чувство към постоянната и по-богата клиентка — жена на адмирал и майка на двама офицери в действуващия флот — й изпратил по случай Коледа двойна дажба бекон, която веднага била върната обратно.

Една от силните страни на управляващите класи във Великобритания винаги е било умението да поддържат във всички слоеве на обществото убеждението, че хората не са създадени равни и не могат да претендират за това; че в обществото не бива да има друго равенство, освен равенството пред закона.

Имащите власт открай време спекулират с това убеждение. Законопослушанието кара понякога англичаните да се примиряват с много правила и установени положения, които те не одобряват или отдавна са остарели и от тях не само няма полза, а са вредни. Докато американецът гледа на всяко правило като на предизвикателство, а на всяка забрана като на сигнал за протест, англичанинът смята за проява на силен характер да им се подчинява.

Англичаните могат да недоволствуват от големите данъци, да организират бурни демонстрации за отменянето им. Но щом данъкът стане закон, те се смятат длъжни да го изплащат бързо и изцяло. В миналото вестник „Таймс“ имал специална рубрика, посветена на „парите на съвестта“. В нея се помествали съобщения, че министърът на финансите благодари за анонимно изпратената еди-каква си сума. Във всеки такъв паричен превод се крие угризение на съвестта на англичанин, който се е отклонил от изплащането на дължимия данък.

Изкуството на управляващите кръгове да спекулират със законопослушанието на населението, придобива и по-директни, непосредствени форми. Достатъчно било например да се обяви за незаконна общата стачка през 1926 година, за да се получи объркване и разцепление в ръководството й. Или достатъчно беше в наши дни Върховният съд да се позове на един много стар закон за посегателство върху кралската поща (приет по време на кралица Ана, когато разбойниците по пътищата нападали пощенските коли), за да бъдат откъснати британските пощенски работници от участието им в международния профсъюзен бойкот на южноафриканския расистки режим.

От друга страна, в съзнанието на обикновения гражданин умело се поддържа илюзията за безпристрастност и надкласовост на закона, който уж за никого не правел изключение. Когато дъщерята на кралицата, принцеса Ана беше спряна на автомагистралата за превишена скорост, вестниците превърнаха случая в сензация, като с подробности раздухваха въпроса за глобата, за писменото извинение пред съда. Ако се замислим, от целия този шум британските управляващи кръгове имаха много повече полза, отколкото вреда.

„Обичам англичаните, всеки трети от тях е някакъв оригинал“ — казваше някога Самуил Яковлевич Маршак.

Оригиналите в Англия наистина не са малко. При това, когато попаднете в тази страна, правят ви впечатление не само неочакваните форми на чудачество, но и търпимостта, с която се отнасят околните към ексцентриците.

Важно е обаче да се знае, че английският ексцентрик не е бунтар, а именно безвреден чудак. Индивидуализмът в тази страна се проявява някак си по странични пътища. И ако на Англия явно принадлежи първото място по броя на ексцентрици на глава от населението, то по броя на усърдните правонарушители тя вероятно заема едно от последните места.

Английският начин на живот притежава качеството да ражда индивидуалисти, които не заплашват обществения ред, но предпочитат да се отличават от другите хора с някакви специфични склонности или безвредни странности. Разнообразието и своеобразието на тези склонности е свидетелство за това, че като държи на непоклатимите правила за поведение, английското общество оставя известен отдушник и на индивидуализма.

Ексцентрикът англичанин плаща своя данък на обществения ред и след това прави онова, което му хрумне. По такъв начин човек, който не иска да постъпва като всички, в условията на английското общество по-често е странна личност, отколкото рушител на устоите.

„Да бъдеш ексцентрик в Англия е допустимо само в рамките на закона или във всеки случай в границите, които обществото е определило.“

„Щом наруши тези граници, ексцентричната личност става престъпник“ — заявява направо членът на Парламента Ричард Лоу в сборника „Характерът на Англия“.

Такава е следователно концепцията за свободата, така я разбира послушният на закона индивидуалист. Това е свободата на овцете, които волно си пасат по ливадите в Англия, не познават камшика на пастира и не знаят други прегради, освен живия плет, който огражда пасището.

Всеки такъв овен може да бъде индивидуалист. Той може например да яде само глухарчета или да пасе усамотен настрани от другите овце. Но ако такъв овен ексцентрик намисли да муши рогата си в плета и да се опитва да излезе извън него или да повлече след себе си цялото стадо, много бързо попада в кланицата. Защото, както вече казахме, ексцентрикът в Англия се превръща в престъпник, щом само дръзне да посегне на устоите.

В Англия законите почти винаги са продължение на обичаите и традициите. Същите тези нрави и обичаи, от които са създадени законите, са създали и ония, които трябва да им се подчиняват, тъй че хората приемат законите като удобни домашни пантофи, с които са свикнали. За разлика от французите англичаните не изпитват неприязън към законите, защото са убедени, че съществуват за общо благо и имат еднаква сила за всички. Те не се отнасят към тях с пренебрежение, за разлика от американците, за които много новоизковани закони са нещо като тясна, не разширила се още фабрична обувка. В това е една от тайните на законопослушанието на англичаните.

В Англия като никъде другаде можеш да правиш каквото си искаш, без да се страхуваш, че ще те разпитват, упрекват, одумват, без дори да привличаш учудени погледи. Затова пък при каквото и да е правонарушение, пътят от полицая до съда и от съда до затвора е по-къс, откъдето да било другаде.

Прайс Колиър (САЩ). „Англия и англичаните от американска гледна точка“, 1912 г.‍

У англичаните е високо развито чувството за справедливост и право. Във всекидневието им няма по-красноречив израз от „това не е справедливо“. Те искат да знаят мястото си и обикновено го знаят. Изповядват вярата в честната игра на спортната площадка, в съдебната зала и в сделките. Не понасят хитруване и коварство, ненавиждат шмекерите и хитреците. Държат, всеки да има онова, което му се полага, но не повече и не по-малко. И са създали сложна и солидна система, която да следи, щото всеки наистина да има не по-малко и не повече от онова, което му се полага.

Хенри Стил Комаджер (САЩ). „Британия през очите на американеца“, 1974 г.‍

Пешеходни пътеки „зебра“ има и в други страни. Но достатъчно е да направим сравнение, как ги ползуват немецът и англичанинът, за да разберем каква е разликата. Немецът стъпва на „зебрата“ със страх в очите знаейки, че тя е смъртоносен капан, защото никой водач на превозно средство няма да се сети да спре заради пешеходец. В Англия човек, стъпил на „зебрата“, е не само лице, преминаващо улицата. Той е британец, ползуващ се от своето неотменимо право. Той стъпва бавно, с достойнство, като тържествена процесия. И наистина всеки лондончанин, който пресича улицата по „зебрата“, представлява тържествена процесия от един човек. Каква увереност излъчва лицето му, когато, за да спре потока от коли, той вдига ръка и повелително я размахва. Имам чувството, че в този момент държи в ръката си Великата харта на свободите.

Джордж Микеш (Англия). „Как да обединяваме нациите“, 1963 г.‍