Всеволод Овчинников
Корените на дъба (24) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Цветнокожи сред бели

Филмът е направен така, че още с първите кадри да внуши тревога. Човешките тълпи, сгъстени от телеобектива, създават усещане за крайна пренаселеност.

„Това е Бредфорд, английски град. Но тук има улици, където почти няма да срещнете бели лица“ — съобщава гласът зад кадъра.

После камерата за дълго се спира на замърсените със смет задни дворове на стари постройки.

„Така изглеждат районите с азиатско население. Тези хора са нечистоплътни. Живеят почти по десет души в стая. Всички имат куп деца. А колко ще станат след десет години при такава раждаемост?“

На екрана се появява негодуващото лице на жена. „Докато нашите момчета се изпращат да проливат кръвта си в Северна Ирландия, самата Англия е подложена на агресия…“

И отново масова сцена: невъзмутими и безпристрастни полицаи придружават улично шествие с плакати „Да запазим Британия бяла!“

Под този лозунг преминава в Англия политическата кампания, от чието име беше създаден споменатият филм. На бреговете на Темза заговориха сериозно за расовия проблем.

До неотдавна само десните екстремисти от „Националния фронт“ и такъв гнусен поборник за расова чистота, като Инок Пауъл се решаваха открито да плашат обикновените граждани с нашествие на „цветните орди“ на Британските острови.

Според неговите думи, да се наблюдава притокът на цветни имигранти на Британските острови, е все едно да гледаш нация, която издига собствената си надгробна могила. Английските градове, предупреждава Пауъл, са застрашени от перспективата да се изпълнят на една трета с цветнокожо население. Расовите конфликти в тях са неизбежни, те могат да бъдат пресечени само след като се репатрира цветнокожото население.

Расистките призиви на Пауъл не останаха без отклик. Към лозунга „Да запазим Британия бяла!“ се отнасят напълно благосклонно и почтените консервативни кръгове, смятащи се за защитници на политическите традиции в страната. Водачката на торите Маргарет Тачър публично призова да се спре имиграцията, тъй като в страната уж „расте тревога, че Англия може да се окаже наводнена от хора с чужда култура“. Дори онези либерални джентълмени, които са шокирани от откровено фашистката програма на „Националния фронт“, твърдят, че забраняването на уличните демонстрации на расистите би означавало да се накърнят демократичните свободи. Провокационните шествия на хулиганствуващите от „Националния фронт“ из районите с цветнокожо население неведнъж са завършвали с улични побоища.

И така, освен кървищата северноирландска рана страната става и арена на расови конфликти. Как и защо се случи това?

Както много други недъзи на съвременна Британия, расовият проблем до голяма степен е свързан с имперското минало. След Втората световна война и разпадането на империята английските едри собственици, свикнали да трупат печалби за сметка на евтината работна сила отвъд морето, започнали да привличат от бившите колонии хора, които срещу нищожно заплащане да вършат в Англия черната работа.

Първата вълна от цветнокожи имигранти включвала западноиндийски негри от Ямайка, Тринидад, Гаяна, потомци на чернокожите африканци, които английските търговци на роби продали някога на плантаторите в Новия свят. В Британия днес има около шестстотин хиляди от тези преселници от страните от Карибския басейн.

Изострянето на религиозната вражда в бивша Британска Индия и особено болезненото разделяне на Бенгалия и Пенджаб дадоха тласък на втората вълна от имигранти. Тези преселници от Индия, Пакистан и Бангладеш представляват най-значителната прослойка от цветнокожо население в Британия — повече от милион. И накрая, третата вълна (около двеста хиляди души) представляват търговците и чиновниците от индийски произход от някогашните британски колонии в Африка.

„Законът за британско гражданство“ от 1948 година даваше право за безпрепятствено влизане в Англия на всеки от 950-те милиона някогашни поданици на британската корона. Но веднага щом следвоенният бум започна да спада и заедно с това намаля търсенето на работна ръка, широко разтворените в начало врати започнаха бързо да се затварят. От 1962 година за родените в бившите колонии, притежаващи британски паспорти, се въведоха ограничения, които „Законът за имигрантите от Общността“, действуващ от 1971 година, направи още по-сурови.

В основата на този закон лежи понятието патриалност, свързано с наличието на предци. Днес право на жителство в Англия има онзи, който се е родил или е получил британско гражданство в тази страна, или пък този, на когото поне един от родителите или един от родителите на родителите му са се родили там или са получили гражданство.

Тази нарочно заплетена формулировка крие в себе си расистки смисъл. Тя прегражда пътя на цветнокожите притежатели на британски паспорти (когато са получили гражданство не в метрополията, а в колониите), като оставя отворена врата за белите преселници от Канада или Австралия и главно от Южна Африка, ако това се наложи поради подема на освободителната борба. А почти всеки бял жител на Зимбабве или ЮАР има или баща, или дядо преселници от Англия…

За да не бъдат обвинени в расизъм, лондонските либерали дори измислиха и пуснаха в ход специален термин — Нова общност. Така се наричат бившите британски колонии с цветнокожо население, за разлика от „белите“ доминиони — Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка. Докато понятието патриалност практически освобождава родените в тези страни от имиграционните бариери, правото на влизане в страната за лицата от Новата общност е ограничено от ежегодна квота от 5 хиляди души. Освен това такова, право получават само членовете на семействата на имигрантите, заселили се в Британия, преди да влезе в сила законът от 1971 година. Но и те понякога са принудени с години да чакат възможността да отидат при близките си.

Седмичникът „Трибюн“ отбелязва, че пълномощията, които са дадени на полицията и имиграционните чиновници по закона от 1971 година — арест без издадена заповед, лишаване от свобода за неопределено време и интерниране без право на обжалване — представляват сериозно накърняване на гражданските свободи.

Много хиляди хора ги е сполетяла съдбата да останат невинни затворници в лагера „Хармъндсуърт“ — центъра за арести при лондонското летище Хийтроу. За разиграващите се там човешки трагедии разказа веднъж вестник „Гардиан“. „Докато ни убеждават, че разведряването трябва преди всичко да означава свобода на избора на местоживеене, казва се в репортажа, в Хийтроу, на британска земя, думите «свобода на избора на местоживеене» звучат като жестока шега.“ „Как да съчетаем, пита «Гардиан», всичко това с представите за търпимостта на англичаните, за това, че те са лишени от расови предразсъдъци, с традицията им да дават подслон на изгнаниците, за това, че англичаните се чувствуват задължени към ония, които те някога са завладявали, ограбвали, потискали, към ония, за чиято сметка тлъстееше империята?“

Какво представлява в действителност прослойката от цветнокожи преселници, заради които, както твърдят расистите, за кореняците англичани не достигат работни места, жилища, училища и болници? По официални данни в Британия живеят милион и осемстотин хиляди преселници от Новата общност. При това осемстотин хиляди от тях са се родили на Британските острови и следователно трябва да се смятат не за преселници, а за национално малцинство. С тях не бялото население представлява само три и нещо процента от общия брой на жителите.

А при това по данни от официалното демографско проучване през миналото десетилетие (от средата на 60-те до средата на 70-те години) от Британия са емигрирали 2 милиона и 600 хиляди души, от които 913 хиляди в Австралия и Нова Зеландия, 390 хиляди в Канада, 327 хиляди в европейските страни на Общия пазар, 254 хиляди в САЩ, 167 хиляди в Африка, 91 хиляди в Азия и 81 хиляди в Западна Индия. (Последните три цифри съдържат значителен брой граждани от афро-азиатски произход, които са решили да се върнат в родината си, след като дълги години са живели в Англия.) За същите десет години в Британия са имигрирали 2 милиона и сто хиляди души, в това число 282 хиляди от Индия, Пакистан и Бангладеш, 256 хиляди от африканските страни на Общността, 86 хиляди от Западна Индия, а останалите две трети са от Австралия, Канада, САЩ, Европа.

Приведените цифри показват, първо, че броят на британците, преселващи се в други страни, винаги превишава броя на влизащите в страната и, второ, че по-голямата част от имигрантите съвсем не са цветнокожи, а бели. Следователно приказките за нахлуване на „безброй тъмнокожи орди на пренаселените острови“ са чиста спекулация.

Накрая, макар че цветнокожото население води съществование някъде в задния двор на обществото, не бива да забравяме неговия трудов принос в живота на страната. Прибирането на сметта, товаро-разтоварните работи, общественият транспорт, работата при конвейерите в автомобилните заводи в Средна Англия, в цеховете на текстилните и хранителни предприятия в Ланкашър и Йоркшир, най-тежкият, най-монотонният труд или трудът в тъй наречените несоциални часове, тоест вечерно време, нощем, в неделни дни, най-често е участ на цветнокожите ръце.

Не някой друг, а точно Инок Пауъл, когато през 60-те години беше министър на здравеопазването, привличаше лекари от Индия и Пакистан, медицински сестри, от Западна Индия и казваше за тях, че те са „съществено и ценно попълнение на болничния персонал, който помага да се поддържа марката на британската медицина“.

И ето че същият Пауъл се бори, щото децата на имигрантите, родени в Англия, да имат статут различен от този на коренното население. В такъв случай, иронизира го вестник „Дейли Мирър“, английският престол може да се окаже без наследник, защото ще трябва Уелският принц да бъде обявен за син на имигрант от гръцки произход…

Впрочем по своята същност расовият проблем с неговото болезнено острие засяга не принцовете, а бедняците. Когато пътувате из Лондон, всеки път ви прави силно впечатление как границите на гетата на цветнокожите съвпадат със зоните на безработицата и мизерията. Колко много си приличат Брикстън или Люшъм на южния бряг на Темза с нюйоркския Харлем не само по тъмнокожите лица, но и по белезите на упадък, безизходност, а също и по тягостно тревожната атмосфера като пред буря.

Поколение след поколение цветнокожата младеж се върти в омагьосан кръг. Немотията не й дава възможност да получи образование, да се квалифицира. А за трудещите се със слаба квалификация е най-трудно да си намерят работа, те най-лесно стават жертва при уволнения. Немотията неумолимо ги тегли към социалното дъно, затова зоните на „харлемизация“ са между най-болезнените язви на британското общество.

Винаги, когато капиталистическата система преживява криза, се правят опити да се отвлече вниманието на народа от истинските причини, търсят се изкупителни жертви — това са или евреите, или ирландците, или някой друг, пише вестник „Морнинг Стар“. Ако не бяха цветнокожите, за да ги изкарат виновни за увеличаването на безработицата, щяха да искат да се отмени равното право на труд за жените…

Циничните сметки на ония, които залагат на националната вражда, са да заблудят стигналия до отчаяние жител от бедните квартали и да насочат гнева му в лъжлива посока, да превърнат потенциалните огнища на социални конфликти в огнища на расови стълкновения.

Отново изникват пред очите ми кадрите от телевизионния филм, създаден от инициаторите на кампанията „Да запазим Британия бяла!“ Солидна жена разсъждава пред камерата:

„Аз например предпочитам бекона пред салама. Защо трябва да обичам цветнокожите като белите? Аз съм англичанка и повече ми харесват англичаните. На какво основание искат да ме лишат от правото да избирам?“

И тъй, свободата на ненавистта също се отнася към ония свободи, с които се гордее родината на парламентаризма. Роденият в Индия професор Бхику Парек убедително посочи в изказването си по лондонската телевизия корените на подобна идеология.

Една нация, отбелязва той, не може да господствува над друга, без да е нужно да убеждава себе си, че има право на това, че е надарена с качества, които липсват у другите. Британците винаги са правили точна разлика между себе си и подчинените им народи. Те са си приписвали качества, които жителите на колонните не притежават, и са обявявали, че са свободни от ония качества, които те притежават в излишък. Да речем, туземците са емоционални като жените и децата, а британците противоположно на тях са изпълнени със самообладание. Докато туземците са експанзивни, британците, напротив, са хладнокръвни. Ако туземците притежават стадно чувство и са привикнали да се осланят един на друг, то британците предпочитат да стоят на собствените си нозе.

От подобни представи, изработили се в хода на колониалните завоевания, продължава професор Бхику Парек, се е получил някакъв еталон, по който британците оценявали себе си и другите. Тъй като такъв стандарт произтича от собствения им начин на мислене и начин на живот, британците естествено смятат себе си най-близко до него и затова се поставят на върха на човешката пирамида. Европейците отвъд Ламанш, между които също има градация, се оказаха едно стъпало по-ниско от англичаните. На по-долното стъпало са поставени азиатците, а най-долу от всички — африканците.

Расизмът, развил се през колониалната ера, подчертава Бхику Парек, не изчезва, когато бившите поданици на колоните започват да се заселват на Британските острови. Наистина, тук те рядко се сблъскват с най-непривлекателните форми на расизъм, които колониалните собственици прилагали спрямо техните предци. Лондон винаги е прокарвал точна граница между вътрешната и колониалната политика. Тази разлика съществува и до днес. Законите, приети от Британския парламент, избягват открития расизъм, а мръсната работа по провеждането на расистката имиграционна политика е възложена на службите за визи в британските представителства в чужбина.

Такива са възгледите на професора индиец, който чете лекции в един от британските университети. Много английски телевизионни зрители явно са съгласни с неговите изводи, но и мнозина мислят иначе. Пословицата „Туземците са оттатък Кале“ е колкото стара, толкова и устойчива.

На англичаните е присъщ снобизмът в най-дълбоката му същност, той ги кара искрено да мислят, че съществува поне един слой по-ниско от тях, поне една група, която може да се смята за по-ниско стояща.

Тази група, намираща се по-долу от социалните низини, трябва да се състои от някакви парии. В продължение на векове снобизмът на англичанина от социалните низини се е поддържал и подхранвал от факта, че навсякъде по света, навсякъде в прославената империя хората са прегъвали пред него колене като пред бял, а след това навеждали глава като пред англичанин. За някого той бил по-високостоящ. И бил доволен от себе си.

Когато империята рухнала, социалните низини с неудоволствие почувствували, че са се оказали на самото дъно. И тъкмо тогава започват да пристигат стотици и хиляди хора, на които те могат да гледат отвисоко в собствената си страна. Тези хора се залавят за най-непривлекателната работа. Заселват се в най-лошите жилища. Дори цветът на кожата им е друг, така че никой, наистина никой не може да сбърка англичанина от низините с някого от тях. Всички те без разлика срещат отношение по традиция предназначено за парии. Те са лениви, нечистоплътни, дръзки (тоест държат се така, сякаш не съществуват други класи).

Така империята прави на метрополията своята последна, най-голяма услуга: от Тринидад и Барбадоса, от Индия и от Африка тя изпраща своите синове да спасяват английската класова система.

Дейвид Фрост и Антъни Джей (Англия). „На Англия — с любов“, 1967 г.‍

Малцина от нас ги обичат, малцина ги мразят, но почти всеки иска да ги няма тук и дава това да се разбере, служейки си с коректната индиферентност, чийто секрет е познат само на англичаните.

Колин Макинис (Англия). „Полуанглийска Англия“, 1961 г.‍