Всеволод Овчинников
Корените на дъба (14) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

На чай у кралицата

Веднъж с жена ми ни удостоиха с покана за чай в Бъкингамския дворец. Такива приеми кралицата обикновено урежда през лятото на поляната в парка на двореца, ограден с висока стена.

На долния десен ъгъл на поканата беше написано: „Утринен полуфрак, мундир или сако.“ На езика на дипломатическия протокол „утринен полуфрак“ значи същото облекло, с което джентълмените се явяват на кралските конни надбягвания в Аскът (който ексцентричният професор Хигинс не намерил време да облече, когато за пръв път завел на тези състезания Елис Дулитъл). Това облекло се състои от цилиндър в цвета на полуфрака, панталони на райета, ръкавици, чадър във форма на бастун и карамфил в петлицата. Всичко това може, разбира се, да се вземе под наем в предназначените за тази цел заведения. Но след като поразмислих, реших, че щом съм живял петдесет години без сив цилиндър, и този път ще мина без него, още повече че и кралицата предлага като алтернативи „или мундир, или сако“.

Редицата от хора пред вратите на Бъкингамския дворец напомняше масова сцена за поредни снимки на филма „Сказание за Форсайтови“. Три четвърти от поканените бяха дошли, разбира се, в сиви цилиндри, а почти всички други — във военни или ведомствени мундири. За моя радост никой не спря поглед на моето прозаично сако, както никой, за огорчение на жена ми, не обърна внимание на дантелената й шапка. След като престъпих прага на двореца, установих с удовлетворение, че всички министри от лейбъристкото правителство се бяха явили пред кралицата в сака, демонстрирайки по този начин своя демократизъм.

На поляната в парка бяха разположени палатки, в които сервираха чай и сухи сладки. Елизабет II се отбиваше последователно при групичките гости. При което всички присъствуващи задължително спазваха дворцовото правило: с кралицата разговаря само онзи от гостите, към когото тя непосредствено се е обърнала.

Разказвам това, защото този принцип на английската вежливост е разпространен и върху много други житейски ситуации. Когато влиза в универсален магазин, в канцелария или пивница, англичанинът търпеливо чака да го забележат, да се „обърнат непосредствено“ към него. Прието е да се смята, че посетителят не бива да се опитва да привлече върху себе си вниманието на обслужващия персонал с обръщение, жест или по някакъв друг начин. Пък и не е трудно да се убедите, че това е безполезно. Вие ставате реално съществуващо лице, след като към вас са се обърнали с въпроса:

„Моля, сър. С какво мога да ви бъда полезен?“

Колкото и хора да се трупат пред щанда, продавачът се занимава само с един купувач. И ако някоя солидна домакиня поръчва седмичния запас от продукти за многочисленото си семейство, няма смисъл да се опитвате да използувате минутната пауза, за да запитате има ли днес черен дроб. Не за да си купите, без да чакате, а просто за да разберете дали има смисъл да чакате. Но отговор няма да получите. Затова пък когато дойде вашият ред, можете спокойно да си избирате дроб и в същото време да разпитвате месаря дали се е окучила кучката му порода дакел, да разговаряте за промяната на времето и за други местни новини. И никой от стоящите след вас няма ни най-малко да се подразни или да прояви нетърпение. Та нали всеки чака своя ред не само за да направи покупката си, но и за да завладее напълно вниманието на продавача.

Когато си живял няколко години в Лондон и попаднеш за седмица в Париж, в началото се учудваш, че никой не те забелязва. Стоиш пред пощенското гише, пред касата на гарата или пред бюфета в бара и напразно чакаш да ти обърнат внимание, докато най-сетне се сетиш, че на френския келнер трябва просто да му викнеш: „Две бири, мьосйо!“.

Ако ви се случи на улицата неволно да блъснете англичанин или в автобуса да го настъпите по крака, или като се събличате в киното, да го заденете с шлифера си, то той, пострадалият всъщност, веднага инстинктивно ще ви се извини. Някои казват, че такава автоматизирана вежливост е безлична и дори неискрена. И все пак тя може би е по-добра от инстинктивната грубост.

Английската любезност по същността си е диаметрално противоположна на японската. Сред тълпата японецът се държи като войник, който е длъжен да отдава чест не на всеки срещнат, а само на ония, които са с по-висок чин от неговия. За него любезността е вертикална ос на човешките взаимоотношения, дълг пред по-старшите и висшестоящите. Любезността на англичанина се проявява не по вертикала, а по хоризонтала. Тя не е бреме и не е от желание да направи добро впечатление на другите. Любезността и вниманието към непознатия му доставя известно чувство на удовлетворение, издига го не в чуждите, а преди всичко в собствените му очи.

Добро опитно поле за изучаване на английската вежливост може да бъде, както днес е прието да се нарича, сферата на обслужването. От собствен опит мога да твърдя, че по равнище на обслужването Лондон твърде много отстъпва на Ню Йорк или Токио. Макар причините да са различни. Ако в Съединените щати индустриалното обслужване е направило голяма крачка напред в сравнение с другите капиталистически страни, в Япония то в по-голяма степен, отколкото в Англия е запазило традицията от миналото, когато дребният търговец е познавал и вземал предвид исканията на всеки от постоянните си купувачи.

Да си призная, в чужбина често ми се случваше да отбелязвам със злорадство неуредиците в системата на обслужването. А в Англия ви се случва толкова често да се сблъсквате с тях, че това чувство преминава в раздразнение. Идвате в определения ви ден да си вземете колата, която е дадена на ремонт, а тя още не е готова. Идвате на другия ден и установявате, че не са сменени старите свещи на двигателя. Или пък си купите в магазина етажерки за книги и ви казват, че ще ви ги докарат чак след две седмици, а след това въобще ги забравят. Друг път се ядосвате на обратното — на догматичната склонност към опашките: нужно е да загубите половин час само за да чуете, че е трябвало да потърсите другаде това, което ви е нужно.

Затова пък непрестанно се убеждавате, че на англичаните са почти непознати такива черти на съвременния бит, като грубия отговор, сърдития вид или дори отчужденото безразличие у продавача в универсалния магазин, кондуктора в автобуса или чиновника в канцеларията. Лондончанинът смята за разбиращо се от само себе си, че хората, с които влиза в контакт за една или друга услуга, трябва да бъдат с него не само вежливи, но и приветливи. Вестникопродавецът на ъгъла, касиерът в метрото, пощенският чиновник съумяват да намерят за всяко от сменящите се пред тях непознати лица дружелюбна усмивка.

Трябва обаче да подчертая, че приветливият и доброжелателен дух в английското обслужване предполага взаимна вежливост както от страна на онези, които обслужват, така и от страна на обслужваните. Отношението към клиентите като към лейди и джентълмени е задължително, тъй като предварително се знае, че те наистина ще се държат като такива. Затова в разговорите не съществува повелителното наклонение. „Мога ли да ви помоля…“, „Ще бъдете ли така любезни…“ — това са общоприетите форми на обръщение на купувача към продавача, на посетителя в кафенето към келнера.

Култивираният в обществото морал неслучайно отнася тази взаимна вежливост към основите на задължителното поведение. Грубостта спрямо обслужващия персонал и изобщо към ония, които стоят по-ниско на социалната стълбица, започнала да се смята за непозволена и опасна от времето, когато отвъд Ламанша се разразили първите революционни бури. Присъщата на британския елит вежливост към по-нискостоящите е породена от инстинкта им за класово самосъхранение.

Изобщо английските традиции препоръчват сдържаност в изказваните мнения като признак на уважение към собственика, който има право на друго схващане. Оттук идва склонността да се избягват категоричните твърдения или отрицания, думите „да“ или „не“ са едва ли не непристойни понятия, които е по-добре да се изричат по иносказателен начин.

Оттук и склонността към вмъкнатите изрази като „струва ми се“, „мисля, че“, „възможно е да не съм прав, но…“ имащи предназначението да изместят определеността и праволинейността, която би могла да доведе до сблъсък в мненията. Когато англичанинът казва: „Страхувам се, че у дома нямам телефон“, той съзнателно ограничава това твърдение в рамките на собствения си опит. Защото нали може докато отсъствува от къщи, да се появи отнякъде телефон?

Едва ли някога ще чуете от англичанина да каже, че е прочел чудесна книга. Той ще каже, че му се е сторила небезинтересна или че авторът й очевидно не е лишен от талант. Вместо да нарече някого глупак, ще отбележи, че този човек не изглежда особено умен. А изразът „според мен съвсем не е лошо“ в устата на англичанина означава „много е добре“.

Най-употребяваните епитети в разговорния език са думите „твърде“ и „доста“, които смекчават резкия тон на твърдението или отрицанието („времето ми се стори доста студено“).

Чужденецът, който е свикнал да смята, „че мълчанието е знак на съгласие“, често се лъже, че е убедил англичанина в своята правота. Но в Британия умението да изслушваш търпеливо събеседника си съвсем не означава, че споделяш мнението му. А когато се опиташ да поставиш пред мълчаливия островитянин въпроса ребром — „Да или не?“, „За или против?“, той обикновено започва да разпалва лулата си или прехвърля разговора на друга тема.

Според мнението на англичанина обитателите на континента са много щедри на преувеличения. Експресивните народи наистина не се боят да преувеличават, да сгъстяват краските, за да изразят по-ясно и точно гледната си точка. Англичаните са склонни към недомлъвки. Плаши ги не само преувеличението, но и определеността, като крайна присъда, която не можеш да оспориш, без да оскърбиш някого или да накърниш собственото си достойнство. А недомлъвката е предвидлива, тя признава временния си характер, допуска поправки и допълнения и дори преминаването на противоположно мнение.

Накъсо казано, англичанинът избягва саморазкриването и тази негова черта се е отразила в етикета на устното общуване. Според английските представи да се натрапваш, да се опитваш да завързваш разговор с непознат човек е не само неприлично, но в някои случаи дори престъпно — могат да те привлекат под съдебна отговорност.

В Британия и до днес се смеят на стария анекдот за двамата англичани, които попаднали на необитаем остров и понеже нямало кой да ги представи един на друг, в продължение на двадесет години не си разменили нито дума. Дори членовете на лондонските клубове приличат донякъде на тези двама робинзоновци. Когато някой джентълмен идва да обядва сам, той трябва да седне до други хора на масата. Ако седящият до него е непознат, могат да си разменят общи фрази. Но се смята за невъзпитано да кажеш името и професията си, тъй като това предполага желание да получиш такива сведения и от събеседника си.

В английските представи разговорите за времето са най-подходящата форма за събеседване. Времето тук не е толкова лошо, както е прието да се смята, но то дава достатъчно поводи за разговори, защото би могло да бъде и по-добро, и главно — постоянно се мени. Затова когато се срещнат на улицата непознати или съседи, освен поздрава „добро утро“ прието е да се каже нещо за времето — да погълчиш по негов адрес или напротив, да го похвалиш, като прибавиш, че като се съди по всичко, всеки момент може да се промени. Трябва обаче да се знае, че разговорът за времето има строго ритуален характер и думите на събеседника в никакъв случай не бива да се подхвърлят на съмнение и още по-малко да се спори с него.

Английският начин да се разговаря е пълен със забрани. Освен думите „да“ и „не“, ясните твърдения и отрицания, при него старателно се избягват личните моменти, всичко онова, което може да изглежда намеса в частния живот на събеседника. Но щом не разговаряш нито за себе си, нито за събеседника си, щом не поставяш директни въпроси и не даваш категорични отговори, щом темата за разговор се избира така, че всеки да говори за себе си само толкова, колкото желае и да не поставя в неудобно положение другите, тогава за какво друго остава да се говори, освен за времето?

Разговорът между англичани изглежда на чужденеца безсъдържателен, постен и лишен от смисъл. Но заблуждение е да се смята, че това е наистина така. Зад външната сдържаност на англичанина се крие емоционална, възприемчива натура. И тъй като установените правила на поведение не допускат човек да изразява чувствата си пряко, у англичаните, както осезанието у слепите, извънредно силно е развита чувствителността към намеците и недомлъвките.

Те могат да намерят път от единия до другия през създадената от тях самите бариера на разговорната етика. След време човек се убеждава, че в разговора между англичани първостепенна роля играе не външната размяна на думи, а нейният подтекст, тоест кръгът от общи интереси или общи спомени, на които се опира разговорът. На страничния човек той често се струва тривиален, защото той като че ли плува като маслено петно върху водата, без да може да изпита радостта от гмуркането в общите глъбини.

От това обаче следва друг важен извод. Езикът на намеците и недомлъвките може да бъде достояние само на определен затворен кръг, вън от него той губи смисъл. Следователно каноните на устното общуване, създадени от притежателите на властта, подпомагат съсловното разделение, затвърдяват класовата сегрегация.

Във Франция се смята за невъзпитано да оставиш разговора да угасне. В Англия се смята за невъзпитано да се стараеш да го поддържаш. Ако в продължение на три години не си отворите нито веднъж устата, ще си кажат: „Този французин прави приятно впечатление.“ Бъдете скромни. Ако сте световен шампион по тенис, казвайте: „Да, играя криво-ляво.“ Ако сте преплавали сам Атлантика в малка лодка, кажете: „Занимавам се по-малко с ветроходство.“

По време на Първата световна война шест месеца живяхме заедно с един англичанин в палатка. Нито веднъж не ме попита женен ли съм, с какво съм се занимавал преди войната и какви са тези книги, дето ги чета под носа му. Ако отворите откровен разговор, ще ви слушат любезно равнодушни. Но избягвайте да бъдете откровен по адрес на други хора. Тук няма среден път между мълчанието и скандала. Затова по-добре изберете мълчанието.

Андре Мороа (Франция). „Три писма за англичаните“, 1938 г.‍

В много отношения англичаните са едновременно и най-любезните, и най-неучтивите хора в света. Любезността им произтича от уважението им към човешката личност и е насърчена от природната им доброжелателност.

Но неучтивостта им е по-сложно чувство, то е смес от подозрителност, равнодушие и неприязън. Обяснението за тази неучтивост, както за много други английски черти, се намира в класовата структура на английското общество, в онази опасност, която представлява за тази структура всичко несъвместимо или нехармониращо с нея. Твърд отпор среща всеки, чието положение или искания застрашават структурата на класовото общество; докато непознатото лице не представи вдъхващи доверие акредитиви, ще го подозират, че иска повече, отколкото му се полага, че иска да заеме положение, което не му съответствува или че поставя искания, за които няма основание. Никъде не посрещат така гостоприемно човека, когото са очаквали, и никъде не среща такава хладна съпротива нечакано явилия се непознат, особено ако облеклото или произношението говорят за съмнително социално положение.

Хенри Стил Комаджер (САЩ) — „Британия, видяна с очите на американеца“, 1974 г.‍

Вежливостта на англичаните не е проста учтивост, тя е ненадминато изкуство. Тя винаги е била сигурно оръжие в ръцете на управниците, с което са въвеждали в заблуждение онази класа, която са искали да измамят. И в тази страна умеят така да свиват юздите, както и отвъд Ламанша. Но дори когато са ви накарали да си подвиете опашката, този процес е облечен в такава вежлива форма, че вие просто не се досещате за своята участ.

Одет Кюн (Франция). „Аз откривам англичаните“, 1934 г.‍

Висшите класи в Британия невинаги са били любезни с ония, които са стояли по-ниско от тях. Когато са имали силна власт, те са си позволявали да бъдат груби и надменни. Подозирам, че са станали по-вежливи, когато са почувствували, че властта започва да им се изплъзва от ръцете; и са станали такива, за да оцелеят като класа, способна да управлява и по-нататък, ако не благодарение на силата си, то на влиянието си. В другите страни, като например Франция, Русия или Германия, където аристокрацията не съумя да направи тази смяна в поведението си, тя бе пометена. Но в Британия оцеля.

Уолтър Хенри Нелсън (САЩ). „Лондончани“, 1975 г.‍