Всеволод Овчинников
Корените на дъба (11) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Фабрики за джентълмени

Криволичейки, река Кем плавно заобикаля задните стени на колежите. Нежните сребристи листа на плачещата върба, пръснатите тук и там по подстриганите поляни златисти цветове на нарцисите напомнят за настъпващата пролет. А като се загледаш в готическите стени, забелязваш как по каменната им дантела е започнала да се съживява плетеницата на бръшляна с набъбнали пъпки по нея. В гладката водна повърхност се отразяват арките на извитите мостчета. Кой от тях е дал името си на този град? Защото думата Кеймбридж означава „мост над Кем“.

Много томове са написани за консерватизма на англичаните, за любовта им към старината и привързаността им към традицията. Но вместо да се ровите в тях по-добре е просто да поскитате из този град, да се проникнете от духа му. Колежи, прилични на старинни крепости, готически катедрали; столови с почетни подиуми за преподавателите, с портретите на първенците випускници по стените; увити с бръшлян аркади; зеленото кадифе на тревата в квадратни дворчета; средновековна архитектура, красива, столетия наред поддържана природа, архаични мантии на професори и студенти — всичко наоколо е хармонично, от всичко лъха ароматът на старината, на приемствеността и непоклатимата традиция; всичко това не може да не повлияе на младите души, на светоотношението на тези, които прекарват тук най-важните години от живота си.

Като Оксфорд, и Кеймбридж е в числото на ония не много на брой запазили се в Европа университетски градове. Тези два града вече седем века доминират в британското образование. И макар че през цялото това време не стихва съперничеството помежду им, никак не е лесно да се прокара граница между Оксфорд и Кеймбридж.

Тези университетски центрове донякъде са въплътили в себе си характерните различия на районите, където са разположени. Кеймбридж е вратата на Източна Англия, област много своеобразна не само с равнинния си релеф. Още през XIV век пристанищата на Източна Англия са водили оживена търговия с вълна и зараждащата се търговска класа все по-често спори за властта с местните барони. По-късно в тези плоски равнини, напомнящи Нидерландия, се заселили холандски и фламандски бежанци, търсещи спасение от испанската тирания. Появата им още повече засилила волнолюбивите традиции в този край.

През XVII век, когато в Англия монархията била премахната, а след това отново възстановена, Оксфорд, си останал град на роялистите, докато Кеймбридж бил крепост на кръглоглавите, така се наричали последователите на Кромуел, произхождащи от търговско-еснафска Източна Англия. Намирайки се по-близо до столицата в пряк и преносен смисъл, Оксфорд минавал за по-ортодоксален и консервативен от сравнително по-изолирания, независим и радикален Кеймбридж.

Би било опростителство да се смята, че този контраст се е запазил и до днес. Кеймбридж наистина е възприел някои черти на свободолюбива Източна Англия. На бреговете на река Кем някога Еразъм Ротердамски е преподавал старогръцки език, там са се учили Кромуел, Милтън, Нютон и Дарвин. В Кеймбриджкия колеж „Тринити“ зреело свободолюбието на лорд Байрон. Но в същото време от Кеймбридж са излезли такива личности като Палмерстън, Балфур, Болдуин и Чембърлейн, които не можем да наречем размирници или бунтари.

Оксфорд отделя сравнително по-голямо внимание на хуманитарните науки, особено на философията и литературата. В Кеймбридж успоредно с класическите дисциплини се преподават по-нашироко точните и естествените науки.

Но самите съперници смятат такова противопоставяне за условно и твърдят, че между Оксфорд и Кеймбридж има само две безспорни разлики: първият е построен от сребристосив камък, а вторият от розово-кафяв; в Оксфорд е красива главната улица, а Кеймбридж е известен със задната си страна, тоест с фасадите на колежите, обърнати към реката.

Впрочем ако за различията между Оксфорд и Кеймбридж се спори понякога, много по-лесно е да се установи сходството между тях. За забелязване е преди всичко следното: англичанин, който е учил в Оксфорд, предпочита да каже, че е завършил „Балиол“ или „Крайстчърч.“ Завършилият в Кеймбридж обикновено ще се представи като ученик на „Тринити“ или „Кингс“. И двамата ще посочат първо не университета, където са получили дипломата си, а някой от двадесетте и няколко колежи, от които се състои всеки университет.

Като комичен епизод се разказва тук случаят с чужденеца, който като слязъл в Кеймбридж от влака, взел такси и казал на шофьора:

— В университета, моля!

На което шофьорът недоумяващ му отвърнал:

— Но тук няма университет…

Той бил прав за себе си, защото нито в Кеймбридж, нито в Оксфорд няма адрес, който да означава понятието „университет“. Чужденците по навик свързват тази дума с някаква сграда или група от сгради, където се помещават ректоратът, факултетите, аудиториите и лабораториите, където студентите идват на лекции и упражнения, а след това получават диплома, потвърждаваща, че са преминали определен курс от науки.

Кеймбриджкият университет, както и Оксфордският представляват в това отношение нещо различно. Това са преди всичко 23 автономни колежа, които играят в структурата му неизмеримо по-голяма роля, отколкото паралелно съществуващото деление на факултети.

Тъкмо колежите, както и публичните училища, които са негласно степенувани и се делят на престижни и по-малко престижни, набират студентите, тоест продължават делото на социалната класификация. Именно колежите са центровете на всички форми на корпоративен живот, тоест на възпитателно въздействие върху студентите.

Факултетите като общоуниверситетска форма започнаха през последните години да играят по-забележима роля в учебно педагогическата дейност на колежите. Но би било неправилно да се вижда при тях разделение на труда, в смисъл че факултетите се занимават с преподаването, а колежите с възпитанието. Работата е там, че за разлика от другите „червенотухлени“ университети Оксфорд и Кеймбридж имат едно общо отличително качество — системата на личните наставници, нещо като научни ръководители, които са прикрепени лично към всеки студент. Тази скъпоструваща система, недостъпна за „червенотухлените“ висши учебни заведения, се осъществява не от факултетите, а от колежите, макар че ролята на наставниците се изпълнява от професори и доценти от факултетските катедри.

За да определи, да речем, личен наставник за студента, следващ китайска философия, колежът се уговаря с факултета по изтокознание. А заплащането за всяка среща с поверения му студент този научен ръководител получава от колежа. Студентът от Оксфорд или Кеймбридж посещава лекциите във факултета и освен това разработва всяка тема в индивидуални занимания в колежа, като представя на наставника си писмените работи и заедно подробно ги обсъждат. С други думи по-точно ще бъде да се каже, че факултетите се занимават с преподавателската дейност, а колежите се грижат за възпитанието и успеха на студентите.

Във всички форми на университетския живот и преди всичко в спорта, разбира се, който в „Оксфорд“ и „Кеймбридж“ играе не по-малка роля, отколкото в публичните училища, студентите защищават преди всичко честта на своя колеж. Да бъдеш в състава на отбора, който е спечелил първенството на университета по крикет или да си включен в сборната осморка за ежегодната гребна регата на Оксфорд и Кеймбридж, това е факт от биографията ти, който понякога има не по-малко значение за бъдещата ти кариера, отколкото оценките на изпитите.

Не е трудно да се види, че ролята на колежите в структурата на „Оксфорд“ и „Кеймбридж“ в много отношения прилича на делението на публичните училища на домове. Тук по същия начин се насажда корпоративният дух, инстинктивният навик да се делят хората на свои и чужди. Тук продължава възпитаването в класова вярност. Нейните основи се залагат с верността към своя училищен дом в Итън или Уинчестър, затвърдяват се от верността към колежа в Оксфорд или Кеймбридж, за да прерасне след това във вярност към своя клуб, своя полк, своя концерн, своята парламентарна фракция и накрая във вярност към своята класа, към класата на тези, които държат властта.

За формиране на характерите и мирогледа на бъдещите ръководители на страната „фабриките за джентълмени“ използуват методите на публичните училища. Но към това се прибавя още една тяхна особеност, която още по-очебийно разкрива ролята на Оксфорд и Кеймбридж в произвеждането на управляващ елит. Става дума за клубовете за дискусии, имащи предназначение още от студентската скамейка да възпитават у студентите навици на професионални политически дейци.

Ролята на такива дискусионни клубове изпълняват в „Оксфорд“ и „Кеймбридж“ студентските съюзи, които нямат нищо общо с подобните организации в другите висши учебни заведения. С цялата си дейност — от избора на ръководни органи до процедурата на дебатите и гласуването — студентските съюзи напълно копират Камарата на общините в британския парламент.

Как да използуваш съперничеството между колежите, за да отстраниш личните си съперници, как да се съюзиш със слабия против силния, как да направиш компромиси и задкулисни сделки — всички тези похвати и методи на предизборната борба се усвояват тук на практика съвсем сериозно.

Не е достатъчно обаче само да те изберат за председател на студентския съюз. Необходимо е да проведеш успешно дебатите, да подбереш такива теми, че всяка теза да бъде лесно защитима, а на опозицията да й бъде трудно да я оспори. Темите за ежедневните дебати могат да бъдат най-различни. Например „Правилна ли е политиката на Лондон в Южна Африка?“ или „Кое е по-важно за обществото — универмагът «Маркс и Спенсър» или философията на Маркс и Спенсър?“ Тези дискусии обикновено се откриват от специално поканени от столицата видни политически дейци. Да говориш в студентския съюз на Оксфорд и Кеймбридж се смята за голяма чест.

Студентските дебати, в хода, на които всяка страна отстоява своите аргументи и парира чуждите, завършват напълно по подражание на парламентарния ритуал — гласувалите „за“ излизат от залата през едната врата, а гласувалите „против“ — през другата. Ако през периода на своя мандат председателят съумее да спечели повечето от организираните от него дебати, това е много по-голям залог за успех в бъдещата му политическа кариера, отколкото отличната диплома.

Дискусионните клубове на Оксфорд и Кеймбридж учат бъдещия член на управляващия елит на съвсем немаловажното изкуство на полемиката, учат го да съчетава ерудиция с находчивост, да излага убедително аргументите си и да парира доводите на противника.

Имах веднъж случай да разговарям с председателя на студентския съюз в Кеймбридж. Той отговаряше на сложните, дори заплетени въпроси безупречно, без ни най-малко да се обърка, държеше се непринудено, но с достойнство. И макар че в поведението му нямаше нищо наперено, нищо престорено, кой знае защо имах усещането, че пред мен е студент от театралното училище, който играе ролята на министър-председател. Впрочем не можеше и да бъде иначе. Та пред мен беше крайният продукт от усъвършенствувана столетия наред система за възпитаване на лидери. Дипломата от Оксфорд или Кеймбридж не е само документ, че притежаваш определени специални знания, а по-скоро етикет на „Фабриката за джентълмени“. Старите университети са заключителният етап на подбора, миналият през него за цял живот се приобщава към управляващата каста, чувствува се обкръжен от „мрежата на старите приятели.“

Нарушавайки неизменното правило, че в дома на обесения не се говори за въже, осмелих се веднъж в един от лондонските клубове да започна разговор за елитарността на традиционното английско образование. Потънали в дълбоки кожени кресла, обгърнати в облаци дим от пурите, моите събеседници със „стари ученически вратовръзки“ и съответното произношение ми развиха теорията си, базираща се едва ли не на дарвинизма.

Да, признаваха те, „Оксфорд“ и „Кеймбридж“ са все по-често критикувани за това, че не отделят необходимото внимание на естествените науки, че се ровят в мъртвото минало, вместо да се занимават с живото съвремие; че не готвят младежа за практическа работа по конкретна специалност; че надценяват значението на спорта; и накрая, че са недемократични.

Но може ли да се вини ездитният кон за това, че се отличава от товарния? Той просто е от друга порода, доказваха ми мъдрите джентълмени, като пиеха на глътки старо шери от кристални чаши. Англичаните, продължаваха те, са по природа селекционери. Във всичко — било то рози, хрътки или ездитни коне — те ценят преди всичко сорта, породата и се стараят да получат призови екземпляри. А всеки селекционер знае, че отлични качества могат да се постигнат само чрез подбор, тоест за сметка на количеството. Не е възможно от всички коне да се отгледат породисти бегачи, пък няма и нужда. Точно така не е необходимо всички висши училища да приличат на „Оксфорд“ и „Кеймбридж“. Публичните училища и старите университети имат за задача да отглеждат специална човешка порода — хора, способни да управляват страната. Тази цел вече сама по себе си предполага селекция, отбор. А как може да се съчетае избраното малцинство с разговори за равенство за всички?

Беше ми много любопитно да слушам тези откровения. И то в приемната на клуба, оградена от хода на времето с резбована ламперия, с кожени кресла до запалената камина и със златните рамки на портретите, от които ни гледаха, сякаш от миналите векове някогашните поколения итънско-оксфордски „призьори“.

От ранно детство откъснато от семейството, английското дете попада в средновековно общежитие, наречено публично училище, където го откърмват с биберона на традицията. Само по един начин се носи сламената шапка в Хароу, поздравяват се учителите в Итън, носят се учебниците в Чартър хауз. Какво значение има добър или лош е определеният обичай? Главното е, че той е установен преди триста или шестстотин години, останалото няма значение. Подовете, по които възпитаниците на „Хароу“ правят първите си стъпки като джентълмени, са направени от дъбовите дъски на корабите от Трафалгар. На чиновете, върху които още Пит и Гладстон са изрязали имената си, растат ученици, убедени, че всичко най-добро в света е британско: плавателните съдове и сукното, тайните служби и зоологическите градини, майордомите и самолетите.

В сенките на високите тухлени стени, върху зеления килим на вековната морава младият англичанин получава отпечатъка, който нищо вече не може да заличи. Привикнал в продължение на седем години да живее заедно с осемстотин юноши, да прави едни и същи жестове, да изпълнява едни и същи ритуали, да носи еднакво с другите облекло, да се подчинява на едни и същи правила, да упражнява един и същ спорт — през целия си живот англичанинът носи етикета на своето училище, каквато и кариера да си избере след това. Когато видите с каква радост уважаваният епископ смъква кръста и митрата и облича шорти, за да бъде съдия в гребните състезания по Темза между Оксфорд и Кеймбридж, ще разберете, че англичаните ограждат джентълмени и умират деца. Във всеки прелат, във всеки държавен деец живее вечно ученикът, който пристъпва към световните проблеми с мярката на клуба, крикета, училището.

Пиер Данинос (Франция). „Майор Томсън и аз“, 1957 г.‍

Крачех от колеж до колеж и мислех за голямата им заслуга за това, че именно те са дали ритъма на живота в Англия. От всички човешки добродетели тези колежи са отделили една, която е отличителна национална черта. Те са изучили английския начин да движиш важно и мълчаливо и са утвърдили тази черта, превръщайки я в традиция.

Никос Казандзакис (Гърция). „Англия“, 1965 г.‍

Въздействието на „Оксфорд“ и „Кеймбридж“ е насочено преди всичко към това, да направи въпреки съвременните тенденции по-голямата част от студентите консервативни. Тези университети виждат ролята си в задачата да изградят и формират човешки тип предназначен да управлява страната. Именно това, а не учението е главното.

Вилхелм Дибелиус (Германия). „Англия“, 1922 г.‍