Всеволод Овчинников
Корените на дъба (1) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Умивалник без запушалка и вана без душ

Обядвахме в едно английско семейство, което се готвеше за двуседмично пътешествие из Съветския съюз. Разговаряхме за Москва, Ленинград, Сочи, за онова, което е най-добре да се види в тези градове, когато разполагаш с броени дни. След пудинга, както му е редът, поднесоха някакво сирене, а после ни поканиха край камината да пием кафе.

Като избра удобен момент, домакинът ме отведе настрани и ми каза, че би искал да ми се довери по един щекотлив въпрос. Може ли да се надява, първо, че ще разбера правилно мотивите на въпроса му, и второ, ще му отговоря ли съвсем искрено.

Аз, разбира се, кимнах утвърдително, макар да нямах представа какво може да последва след подобно предисловие.

— Нали знаете — продължи домакинът след изпълнена с нерешителност пауза, — ние с жена ми ще пътуваме за пръв път в СССР. Всички, които са били там, ни съветват непременно да вземем със себе си запушалка за умивалник. Казват, че хотелите ви са добре отоплени, имало дори и гореща вода. Но нямало с какво да се запушват раковините на умивалниците, тъй че не можело ни да се измиеш, ни да се обръснеш. Кажете ми с какъв диаметър да бъде запушалката? И еднакъв ли е той във всички градове? Не мислете, моля, че ни плашат някакви дребни неудобства. Не те са същественото. Всеки приятел на Съветския съюз разбира, че не може да се постигне всичко наведнъж — революцията, войната… Но защо за ваните отдавна има достатъчно запушалки, а относно запушалките за умивалници нещата така се протакат?

Умивалник без запушалка. Колко пъти злобно са се заяждали с този въпрос нашите неприятели, колко пъти недоумяващи са ме питали за това нашите приятели! Колко пъти в публични изказвания и частни разговори ми се е налагало да обяснявам, че навикът да се мием под водната струя не е сурово наследство от революцията и войните, а национален обичай, установен от незапомнени времена, че дълго преди да се появи водопроводът, у нас е било прието да си поливаш на ръцете с канче или да си пълниш шепите от тенекиен умивалник.

Именно затова, добавях аз, съветският турист в Англия се оплаква, че ваната няма душ, както английският турист в Съветския съюз се оплаква, че умивалникът няма запушалка. Когато отседнеш в английски хотел, всеки път недоумяваш: първо, как да се съблечеш на такъв студ, второ, как да измиеш ваната, като няма нито тас, нито ръчен душ, и трето, как ти самият да се измиеш, като няма нито душ, нито смесител, а само кранове със студена и гореща вода.

Когато ви се случи да нощувате в английски семейства, се убеждавате, че това е общо явление. В квартирата, наета за лондонския кореспондентски пункт на „Правда“ от предшественика на моя предшественик, собственикът едва след дългогодишни молби поставил в банята ръчен душ. Но умивалникът по традиция няма смесител, тъй че водата от двата крана може да се смесва само в запушения със запушалка умивалник. И тъй като не можах да свикна да се мия в умивалника като англичаните, които правят това дори в хотелите, във влаковете и в обществените тоалетни, налагаше ми се след бръснене да си измивам лицето с топла вода, поливайки си с канче.

За разлика от нас, англичаните никога не се мият под водната струя. Те нямат и навика да се изплакват с вода, след като излязат от ваната, а започват да се бършат както са си със сапунената пяна.

А още по-трудно е да свикнете, че този обичай е разпространен и при миенето на съдовете.

Спомням си, че за пръв път това ми направи силно впечатление на рождения ден на една лондончанка. Когато гостите станаха от масата, домакинът заяви, че по случай годишнината на жена си той сам ще прибере чиниите и чашите. От чувство за солидарност мъжете го последваха в кухнята. От ръка на ръка тръгна шише портвайн, започнахме да си разправяме вицове. През това време домакинът напълни мивката, наля течен сапун, после потапяше чиниите, прекарваше по тях четката и веднага ги поставяше върху решетката. Тогава аз право да си кажа помислих, че тъй като е пийнал, просто забравя да изплакне съдовете под крана, прели да ги изсуши и избърше. Но впоследствие се убедих, че това не беше случайно изключение, а общо правило. Точно така и само така се мият чашите за вино и бира, чиниите и вилиците във всички английски кръчми и ресторанти.

Съвсем не твърдя, че чашите на московската продавачка на газирана вода, измити на водната струя, са винаги по-чисти от халбите на лондонския кръчмар, които той потапя в насапунената вода и изтрива. Искам само да подчертая, че самият подход към хигиената може да се основава на различни вродени навици и представи.

Умивалникът без запушалка и ваната без душ са само един от многото подобни примери. Те доказват неоспоримата истина, че ако ние сме свикнали да вършим нещо по един начин, други предпочитат да го вършат съвсем иначе. Когато, намирайки се в чужбина, хората се сблъскват с нещо необичайно и непривично, понякога превратно съдят за него поради инстинктивната си склонност да мерят всичко със своя аршин. Поуката от гореказаното е, струва ми се, изчерпателно изразена в известното четиристишие:

Веднъж конят срещнал камилата и казал:

„Какво посмешище на кон!“.

А камилата си помислила: „Нима ти си кон?

Та ти си просто недоразвита камила…“.

За да разберем една непозната страна, много е важно да преодолеем навика да подхождаме към другия народ със своята мярка. Да се забележат черти на местно своеобразие, да се опишат екзотични странности, това е само крачка за външно опознаване. За истинско опознаване на страната е нужно нещо повече, включително и стремеж да се премине от въпроса „как?“ към въпроса „защо?“ Много е важно, струва ми се, да се ориентираш в системата от представи, мерки и норми, характерни за даден народ, да проследиш как, под въздействието на какви социални фактори са се създали тези мерки и норми и накрая да определиш в каква стенен те въздействуват днес на човешките взаимоотношения и може би на съвременните социални и политически проблеми.

Всеки, който за пръв път започне да изучава чужд език, знае, че е много по-лесно да запомни думите, отколкото да осъзнае, че те се свързват и управляват по правила съвсем различни от тия в неговия език. Граматическият строй на родния ни език тегне над нас като единствен универсален образец, докато не се научим да признаваме правото на съществуване и на другите образци. Това в немалка степен се отнася и за националния характер, тоест и за „граматиката на живота“, която най-трудно от всичко се поддава на изучаване.

Често чуваме да се задава въпросът: правомерно ли е изобщо да се говори за някакви общи черти на цял народ? Нали всеки човек има свой характер и поведението му е индивидуално.

Това, разбира се, е вярно, но само отчасти. Защото различните лични качества на хората се проявяват — и оценяват — върху фона на общи представи и критерии. Само като знаем образеца на съответното поведение — общата изходна точка, можем да съдим за степента на отклонение от нея, можем да разберем как изглежда всяка постъпка пред очите на даден народ.

В Москва например е прието да се отстъпва място на жената в метрото или в тролейбуса. Това не значи, че всички постъпват така. Но ако мъжът продължава да си седи, той се преструва на задрямал или че чете. Затова пък в Ню Йорк или Токио не е нужно да се преструвате — в обществения транспорт просто не е приета подобна учтивост.

Но възможно ли е да се извлекат най-характерните черти на народа, когато в живота стават толкова промени и заедно с тях се менят и хората?

Безспорно днешните англичани не са ония от времето на кралица Виктория. Също както постоянният приток на нови думи в езика се вмества в устойчивите рамки на граматическия строй, така и националният характер се мени под напора на новите явления в съвсем малка степен.

Бидейки в продължение на четири години кореспондент на „Правда“ в Лондон, постоянно пишех във вестника по текущите злободневни проблеми на Британия: за взаимоотношенията на управляващите кръгове с Общия пазар и Атлантическия блок, за дебатите в парламента между лейбъристи и консерватори, за стачните демонстрации на трудещите се и за опитите на собствениците на предприятия да усмирят непокорните профсъюзи.

Но колкото по-дълбоко прониквах в английската действителност, толкова по-силно чувствувах нужда да разкажа по-обстойно за атмосферата в страната и за характера на хората — за всичко онова, което остава извън рамките на вестникарските репортажи, но съвсем не е незначително като причина за събитията. Авторският портрет на народа, който на свой ред може да се даде — разбира се, в своя собствена, може би в известна степен спорна интерпретация — психологическият портрет на народа, който на свой ред може да помогне за разбирането на страната.

Струва ми се, че след като си усвоил тази „граматика на живота“, по-лесно ще се ориентираш в текущите социални и политически проблеми. С тази мисъл завърших книгата си за японците и сега искам с нея да започна книгата си за англичаните.

Макар че, повтарям, да съдиш за характера на човека, а още повече за цял народ, е работа много субективна. Затова аз мога да споделя само личните си впечатления за обитателите на „мрачния Албион“ и размишленията ми за тях ще бъдат също така лични.

Всеки национален характер е устойчив. Но за никой народ това не се отнася в такава голяма степен, както за англичаните, които, ако се съди по всичко, притежават нещо като патент за устойчивост на своята натура. Такава е първата и най-очевидна черта на англичаните. Стабилност и постоянство на характера. Те по-малко от другите са подложени на веянията на времето, на преходните моди. Ако авторите, пишещи за англичаните, в много отношения се повтарят един друг, това се обяснява преди всичко с непроменимостта на основите на английския характер. Но трябва да се подчерта, че въпреки своята устойчивост този характер е съставен от твърде противоречиви, дори парадоксални черти, едни от тях са съвсем очевидни, а други трудно доловими, тъй че всяко обобщение, отнасящо се до англичаните, винаги може да бъде оспорено.

Народ от материалисти — кой ще се усъмни в това? — англичаните са дали на света значително количество мистици, поети, идеалисти. Народ на колониалисти, те са горещо привързани към собствената си страна, към своя дом.

Неуморни мореплаватели и пътешественици, в същото време те са страстни градинари. Тяхната любознателност ги е накарала да се запознаят с най-доброто от онова, което другите народи притежават, и все пак са останали верни на собствената си страна. Възхищавайки се от френската кухня, англичаните не я пренасят у дома си. Изключително послушни на законите, те страшно обичат да четат за престъпления и насилия. Представлявайки въплъщение на конформизма, в същото време те са ревностни индивидуалисти и сред тях е пълно с ексцентрици.

Всичко това са парадокси, към които може би трябва да се прибави още един: въпреки своята парадоксалност английският характер рядко е загадъчен и невъзможен за предсказване. Неговите основни черти са доста ясни, те преминават през всички обществени класи и почти не се поддават на въздействието на времето.

Хенри Стил Комаджер (САЩ). „Британия през погледа на американците“, 1974 г.‍

Не твърдя, че англичаните никога не са се променяли. Промени стават винаги. Но различията, които външно са толкова забележими, не проникват в дълбочина, до корена. За добро или за зло изконните черти на английския характер си остават като общ знаменател и оказват дълбоко влияние върху националния характер и общия стил на живот.

Джон Б.‍ Пристли (Англия). „Англичаните“, 1973 г.‍

Националният характер в много отношения е аналогичен на езика. Граматиката и словният запас са общи за всички. Интонацията, подборът на думите, постройката на фразата у всеки човек в известна степен са свои. Като говорим за национален характер, имаме предвид опита да се отделят в областта на психологията, подобно на граматическите правила, общи подбуди, мерки, представи. Националният характер говори също така малко за чертите на отделния човек, както граматиката за личния стил на речта или писането.

Джефри Хорър (Англия). „В изследване на английския характер“, 1955 г.‍

Англия сякаш не крие нищо относно себе си. Откривайки лицето си, тя като че ли не се смущава от никакви негови изражения. И никой не умее така да й се присмива, както тя се присмива сама на себе си…

Но какво всъщност знаем ние със сигурност за Англия, как си представяме лицето й, сякаш напълно открито за чуждия поглед?

Струва ми се, че няма по-загадъчна маска от това открито лице. И че днес за журналиста международник няма по-интересна задача от разгадаването на загадката Англия, така да я разгадае, че да можем да си представим бъдещето й, по-точно да си представим онова желано бъдеще, което би било не само най-доброто за нея, но и най-органично отговарящо на най-дълбоките й национални корени.

Мариета Шагинян. „Задгранични писма“, 1971 г.‍