Исабел Алиенде
Ева Луна (4)

IV

В деня, когато пощенският раздавач намери тялото на Лукас Карле, гората беше току-що измита, влажна и лъскава, от земята се вдигаше силен дъх на гнила шума и бледа мъглица като от друга планета. От четирийсет години човекът минаваше на колело всяка сутрин все по тази пътека. Натискал беше педалите насам и нататък, и така си беше изкарвал хляба; беше надживял две войни, окупация, глад и много други злочестини. Благодарение на професията си познаваше всички жители в околния край по име и фамилия, както и всяко дърво в гората — по вид и по възраст. На пръв поглед тази сутрин по нищо не се различаваше от други — същите дъбове, букове, кестени и брези, същият нежен мъх, гъбите под по-големите стволове, същият ухаен и студен ветрец, същите сенки и кръпки от светлина. Беше ден като всички други и може би по-зле познаващ природата човек не би забелязал следите, но раздавачът караше на тръни и усещаше сърбеж по кожата, защото забелязваше знаци, които никое друго човешко око не можеше да съзре. Представяше си гората като огромен зелен звяр, в чиито вени тече кротка кръв, като животно с незлобив нрав, което обаче този ден беше неспокойно. Слезе от колелото и започна да души утрото, за да открие причината за тревогата си. Тишината беше толкова пълна, че той се уплаши да не би да е оглушал. Остави велосипеда и направи няколко крачки встрани от пътеката, за да огледа наоколо. Не се наложи да го търси дълго — той го чакаше увиснал на един клон невисоко от земята с примка от дебело въже на врата си. Излишно беше да се взира в лицето на обесения, за да разбере кой е. Познаваше Лукас Карле, откакто той дойде в селото преди много години — никому неизвестно откъде, от Франция може би, със сандъците си с книги, с картата си на света и с една диплома, за да се ожени за най-хубавото момиче и да му съсипе красотата за няколко месеца. Позна го по високите обувки и по учителската му престилка и изведнъж му се стори, че е виждал и преди тази сцена, сякаш е чакал години тоя човек да бъде сполетян от такъв край. Отначало не почувства панически страх, а само порив да се изсмее, желание да му каже: „Нали ти разправях, мръснико, така ти се пада.“ След няколко секунди проумя величината на случилото се и в същия миг дървото изскърца, тялото се завъртя и безнадеждните очи на обесения се вторачиха в неговите. Не можа да помръдне. Двамата — раздавачът и бащата на Ролф Карле — се гледаха така, докато вече нямаха какво да си кажат. Едва тогава старецът се окопити. Върна се за колелото си, наведе се да го вдигне и тогава усети, че нещо го пробожда в гърдите — пробождане дълго и парещо като любовна мъка, яхна велосипеда с двата крака през багажника и с все сила запраши нататък, сгънат одве върху кормилото, със заседнал в гърлото си вопъл.

Стигна в селото, като по пътя натискаше педалите толкова лудешки, че старото му чиновническо сърце едва не се пръсна. Все пак успя да вдигне тревога, преди да се строполи пред хлебарницата с жужене на пчелин в мозъка и с блясък на ужас в зениците. Хлебарите го вдигнаха оттам и го проснаха на плота за месене на банички, където той, изплезил от задух език и целият овалян в брашно, току сочеше с показалец към гората и повтаряше, че най-сетне Лукас Карле си е получил заслуженото, макар че е трябвало да си го получи много по-рано, мръсник и проклетник такъв. Така научи цялото село. Вестта се намъкна по къщите и стресна хората — откакто войната свърши, нищо не ги бе хвърляло в такъв смут. Всички наизлязоха навън да коментират станалото, с изключение на петима ученици от последния гимназиален клас, които заровиха глави под възглавниците си и се престориха, че спят дълбоко.

Не след дълго полицията измъкна лекаря и съдията от леглата им и групата, следвана от немалко селски жители, се отправи в посоката, обозначена от треперещия пръст на пощенския служител. Намериха Лукас Карле да се люлее като плашило съвсем недалеч от пътя и тогава се сетиха, че никой не го е виждал от петък. Наложи се да го свалят цели четирима души, защото горският студ и смъртното вцепенение го бяха направили монолитен. От един-единствен поглед лекарят разбра, че преди да умре от задушаване, Карле е получил страхотен удар по темето, а полицията, също от един поглед, заключи, че обяснение по случая могат да дадат единствено собствените му ученици, с които бе излязъл на разходка за края на учебната година.

— Доведете момчетата — заповяда полицейският началник.

— За какво? Това не е зрелище за деца — отвърна съдията, чийто внук беше ученик на жертвата.

Но нямаше как да минат без тях. При краткото разследване, направено от местните съдебни власти по-скоро за да изпълнят дълга си, отколкото от действително желание да разбулят истината, и учениците бяха повикани да дадат показания. Казаха, че не знаят нищо. Отишли в гората, както всяка година по това време, играли на топка, направили състезание по свободна борба, изяли си закуските и после се пръснали с кошничките си във всички посоки да търсят гъби. Съгласно получените наставления, когато започнало да се свечерява, се събрали край пътя, въпреки че учителят не изсвирил със свирката си, за да ги извика. Потърсили го, но без резултат, след което седнали да го чакат и като се стъмнило съвсем, решили да се приберат в селото. Не се сетили да съобщят в полицията, защото предположили, че Лукас Карле се е върнал вкъщи или в училището. Това било всичко. Недоумявали как тъй се е споминал, обесен на клона на онова дърво.

Облечен в училищната си униформа, с току-що лъснати обувки и нахлупена до ушите фуражка, Ролф Карле крачеше до майка си по коридора на полицейското управление. Младежът изглеждаше непохватен и припрян — като мнозина юноши на неговата възраст, беше слаб, луничав, със съсредоточен поглед и нежни ръце. Заведоха ги в голо и студено помещение с покрити с плочки стени, насред което лежеше на носилка трупът и върху него падаше бяла светлина. Майката извади от ръкава си кърпичка и старателно си избърса очилата. Когато съдебният лекар повдигна чаршафите, тя се наведе и една безкрайна минута наблюдава това деформирано лице. Направи знак на сина си и той също пристъпи да го огледа. Тогава тя сведе очи и си затули лицето с две ръце, за да прикрие радостта си.

— Това е мъжът ми — най-сетне изрече тя.

— Това е баща ми — обади се и Ролф Карле, като се стараеше да не му изневери гласът.

— Много съжалявам. Крайно неприятно е за вас… — смотолеви лекарят, без да проумява от какво толкова сам се стеснява. Покри отново тялото и тримата останаха прави, мълчаливи, загледани смутено в силуета под чаршафа. — Още не съм направил аутопсия, но изглежда, че се е самоубил. Колко жалко наистина!

— Да… Предполагам, че това е всичко, нали?

Ролф я хвана под ръка и я поведе навън с бавни крачки. Ехото от стъпките им по циментовия под щеше да се свърже завинаги в паметта му с чувството за облекчение и покой.

— Не е било самоубийство. Баща ти са го убили твоите съученици — каза госпожа Карле, като се прибраха вкъщи.

— Откъде знаеш, мамо?

— Сигурна съм и се радвам, че са го направили, защото в противен случай щеше да се наложи ние самите да го сторим някой ден.

— Не говори така, моля те — смънка ужасено Ролф, понеже винаги си беше представял майка си като примирен със съдбата си човек и не можеше да допусне, че тя таи в сърцето си толкова ненавист към тоя мъж. Мислеше, че само той го мрази. — Всичко вече мина, забрави за това.

— Напротив, сине, винаги трябва да си го спомняме — усмихна се тя с нов израз на лицето.

Жителите на селото положиха толкова енергични усилия, за да изличат смъртта на учителя Карле от колективната памет, че за малко щяха да постигнат целта си, ако не им пречеха самите убийци. Но петте момчета бяха събирали кураж за това престъпление години наред и не им се щеше да си мълчат — предчувстваха, че това ще им остане най-важното дело в живота. Не желаеха то да изчезне като дим в мъглата на неказаните неща. На погребението на учителя те пяха химни, облечени с официалните си костюми, положиха венец от името на училището и упорито свеждаха очи, да не би някой да ги забележи, че си разменят съучастнически погледи. Първите две седмици онемяха в очакване някоя сутрин селото да осъмне с достатъчно улики, за да ги прати в затвора. Страхът се всели в телата им и не ги напусна за дълго, докато най-сетне те се решиха да го вместят в думи, за да му придадат форма. Сгоден случай за това им се представи след една футболна среща, в съблекалнята на игрището, където състезателите, вир-вода изпотени и възбудени, се скупчиха наведнъж и си изпохвърляха дрехите със смях и закачки. Без предварително да са се наговаряли, петимата се забавиха под душовете, докато всички останали си отидат, и тогава, още голи, застанаха пред огледалото, заоглеждаха се един друг и установиха, че по тялото на никой от тях няма видими белези от станалото. Единият се усмихна, раздра сянката, която ги разделяше, и те пак си станаха предишните, запрегръщаха се и се разлудуваха като големи деца, каквито си и бяха. Карле си го заслужаваше, беше звяр, психопат, отсъдиха те. Приповториха си подробностите, слисаха се, като откриха колко много следи бяха оставили, и се смаяха как още не са ги арестували. Тогава проумяха, че всичко ще се потули и че никой няма да вдигне глас, за да ги обвини. Каквото и ново разследване да започне, ще го ръководи полицейският началник — баща на единия от тях, ако се възбуди дело, съдия ще бъде дядото на друг един, а съставът на съдебните заседатели ще се набере сред техни роднини и съседи. Там всички се познаваха, бяха в родствени връзки, никой не искаше да разбърква калта на това убийство, дори и семейството на Лукас Карле. Всъщност подозираха, че жена му и синът му бяха желали години наред бащата да изчезне от живота им и че вятърът на облекчението, породен от неговата смърт, е нахлул първо в собствената им къща, измел я е от горе до долу и след неговия повей тя е станала чиста и ведра както никога преди.

Момчетата се зарекоха да поддържат жив спомена за своя подвиг и устояха на обещанието си, при това така успешно, че историята премина от уста на уста и възвеличена с по-късно добавени подробности, се превърна в геройски акт. Образуваха си клуб и се побратимиха с тайна клетва. Събираха се в уречени нощи край гората, за да отбелязват този единствен по рода си вторник в своя живот, припомняха си с цветисти слова как го зашеметиха с камъка, как развиха въжето с предварително направен възел, как се покатериха на дървото и прекараха примката през шията на още несвестилия се учител, как той отвори очи в момента, когато го вдигаха, а после се задруса във въздуха с предсмъртни гърчове. Като отличителен белег използваха кръгче от бял плат, пришито на левия ръкав на куртките им, и скоро цялото село отгатна смисъла на този знак. Разбра го и Ролф Карле, разстроен между благодарността, че са го избавили от мъчителя му, унижението, че носи фамилията на екзекутирания, и срама, че му липсва и желание, и сила да отмъсти за него.

 

 

Ролф Карле започна да отслабва. Когато поднасяше пълната лъжица към устата си, тя сякаш се преобразяваше в бащиния му език, от дъното на чинията и през супата го гледаха ужасените очи на мъртвеца, хлябът имаше цвета на неговата кожа. Нощем трепереше от треска, а денем измисляше поводи, за да не излиза от къщи, такава глава го болеше, но майка му го караше да се храни и да ходи на училище. Издържа двайсет и шест дни, но на двайсет и седмия сутринта, когато в междучасието съгледа петима свои съученици с белязани ръкави, стомахът му се обърна и пристъпът беше толкова остър, че директорът на училището се разтревожи и извика линейка, за да го изпрати в болницата в съседния град, където той престоя до края на седмицата и си изповръща и червата, и душата. Като го видя в това състояние, госпожа Карле тутакси проумя, че симптомите на сина й не говорят за обикновено нарушение на храносмилането. Селският лекар — същият, който го беше измъкнал на бял свят и който състави смъртния акт на баща му, го прегледа внимателно, предписа му някакви лекарства и посъветва майката да не се притеснява особено, защото Ролф е здраво и силно момче, кризата на депресията ще мине и скоро ще тръгне да спортува и да гони момичетата. Госпожа Карле му даваше лекарствата редовно, но като не забеляза никакво подобрение, удвои дозата на своя глава. Нищо не помогна, момчето продължаваше да няма апетит и от неразположението направо затъпя. Към образа на обесения баща се прибави и споменът за деня, когато отиде да погребва убитите в пленническия лагер. Катарина го гледаше втренчено с кротките си очи, вървеше по петите му из къщата и най-сетне го хвана за ръка и понечи да се завре заедно с него под масата в кухнята, но и двамата вече бяха прекадено големи за подобни игри. Тогава тя се сгуши до него и се унесе в един от дългите си детински брътвежи.

Рано сутринта в четвъртък майка му влезе да го събуди за училище и го завари обърнат към стената, блед и изтощен, явно решил да умре, защото повече не можеше да понася обсадата на толкова призраци. Тя разбра, че той ще се стопи в огъня на собствената си вина — на вината, че сам е искал да се извърши това престъпление. Без да отрони нито дума, госпожа Карле пристъпи към дрешника и започна да рови. Измъкна забравени от години вещи, неизползвани или неизползваеми дрехи, играчки на децата й, рентгенова снимка на мозъка на Катарина, ловджийската пушка на Йохен. Там си стояха и червените лачени обувки с остри като кама токове и тя се почуди, че извикват в съзнанието й толкова малко ненавист, и дори не усети желание веднага да ги хвърли на боклука — просто ги занесе до камината и ги сложи до снимката на покойния си съпруг, по една от двете му страни, като при олтар. Накрая попадна на брезентната торба на Лукас Карле от войната — зелена чанта със здрави кожени каишки, и със същата прекалена прилежност, с която вършеше цялата работа вкъщи и на полето, нареди вътре дрехите на по-малкия си син, една своя снимка от деня на сватбата си, картонена кутия с копринена подплата, в която държеше къдрица от косата на Катарина, и пакет овесени бисквити, опечени от нея предния ден.

— Облечи се, сине, ще заминеш за Южна Америка — оповести тя с непреклонна решителност.

Ето как Ролф Карле бе качен на един норвежки параход, който го закара на другия край на света, много далеч от кошмарите му. Майка му го изпрати с влака до най-близкото пристанище, купи му билет за трета класа, уви остатъка от парите в кърпичка заедно с адреса на вуйчо Руперт, приши я от вътрешната страна на панталоните и му заръча да не я маха оттам за нищо на света. Свърши всичко това, без да проявява вълнение, и на раздяла целуна бързешком сина си по челото както всяка сутрин, преди той да тръгне за училище.

— Колко време няма да ме има, мамо?

— Не зная, Ролф.

— Не биваше да заминавам, сега аз съм единственият мъж в семейството, трябва да те гледам.

— Ти за мен не бери грижа, ще се оправя. Ще ти пиша.

— Катарина е болна, не мога да я зарежа току-така…

— Сестра ти няма да живее дълго, винаги сме знаели, че така й е писано, безсмислено е да се измъчваме за нея. Какво ти става? Плачеш ли? Сякаш не си мой син, Ролф, вече не си малък, че да се държиш като хлапе. Избърши си носа и се качи на борда, преди хората да са започнали да ни гледат.

— Лошо ми е, мамо, повръща ми се.

— Забранявам ти! Не ме карай да се червя от срам! Хайде, качвай се по онази стълба, иди към носовата част и застани там. И не се обръщай да гледаш назад. Сбогом, Ролф.

Момчето обаче се притули на кърмата, за да не изпуска из очи кея, и видя, че тя не се помръдна от мястото си, докато параходът не се загуби на хоризонта. Запечата в мозъка си гледката — как майка му, облечена в черно, с филцовата си шапка и с чантата си, имитация на крокодилска кожа, стои неподвижна и самотна с извърнато към морето лице.

Ролф Карле плава почти месец на най-долната палуба на парахода сред бежанци, преселници и беднотия, от гордост и свенливост не говореше с никого и само се взираше в океана с такава решимост, че стигна до дъното на своята горест и я изчерпа. Оттогава нататък престана да го наляга онази мирова скръб, която в началото без малко не го накара да се хвърли във водата. На дванайсетия ден соленият въздух му възвърна апетита и го излекува от стряскащите сънища, вече не му се гадеше и започна да се вглежда с любопитство в усмихнатите делфини, които съпровождаха кораба на дълги разстояния. Когато най-сетне достигна бреговете на Южна Америка, бузите му бяха възвърнали цвета си. Огледа се в малкото огледало в общата баня, която делеше с останалите пасажери от неговата класа, и видя, че лицето му вече не е на юноша страдалец, а на мъж. Хареса собствения си образ, пое дълбоко дъх и се усмихна за първи път от много време насам.

Параходът спря машините си, долепи се до кея и пътниците заслизаха по една стълба. С усещането, че се е превърнал в пират от приключенските романи, с развята от топлия вятър коса и със заслепени очи, Ролф Карле бе сред първите, които стъпиха на твърда земя. Едно невероятно пристанище изникна пред погледа му в утринната светлина. По хълмовете се бяха накачили къщи във всякакви цветове, криви улици, прострени дрехи, пищна растителност във всички тонове на зеленото. Въздухът трептеше от приканващите викове на продавачи, от песни на жени, от смехове на деца и от крясъци на папагали, от миризми, от весела похот и от влажна топлина на готварница. Сред гъмжилото от носачи, моряци и пътници, между денкове, куфари, зяпачи и лавкаджии го чакаше вуйчо Руперт със съпругата си Бюргел и с двете си дъщери — налети червендалести моми, в които младежът се влюби начаса. Руперт беше далечен братовчед на майка му, дърводелец по професия, голям пияч на бира и любител на кучета. Беше дошъл със семейството си в този край на планетата, за да избяга от войната — не чувстваше у себе си никакво призвание за войник и си каза, че ще е глупаво да се остави да го убият заради едно знаме, което за него беше просто парцал, вързан на прът. Не изпитваше никакво патриотично влечение и когато проумя, че войната е неизбежна, се сети за едни далечни свои прадеди, които преди много години бяха отплавали за Америка да основават колония, и реши да се отправи по стъпките им. Направо от кораба той заведе Ролф Карле в едно невъобразимо селище, запазило се като в огромен мехур, където времето беше спряло, а географията е била измамена. Там животът течеше както в Алпите през деветнайсетия век. За момчето всичко това беше като на филм. То не успя да види нищо от страната и няколко месеца си мислеше, че няма голяма разлика между Карибието и бреговете на Дунава.

В средата на деветнайсети век един личен латиноамериканец, собственик на плодородни земи, вклинени в планините на неголямо разстояние от морето и не много далеч от цивилизацията, си наумил да привлече в тях заселници от добра семка. Заминал за Европа, наел един кораб и пуснал сред обеднелите от войните и епидемиите селяни мълвата, че оттатък Атлантика ги чака обетована земя. Щели да изградят съвършено общество, царство на мира и благоденствието, ръководено от здрави християнски принципи, далеч от пороците, ламтежите и потайностите, тровили живота на човечеството още от първите му крачки. По заслуги и по добросъвестност били подбрани осемдесет семейства, сред които имало различни занаятчии, учител, лекар и свещеник — до един с работните си инструменти и с по няколко века традиции и знания зад гърба. Като стъпили на тия тропически брегове, някои се уплашили — решили, че никога няма да свикнат с новите места, и поискали да се върнат обратно, но размислили, когато се изкачили по една пътека към планинските върхове и се озовали в обещания рай — свеж и прохладен въздух, много здравословен край, където можели да се отглеждат европейските плодове и зеленчуци, а между другото виреели и местни, американски. Там изградили свои села, досущ като родните, с къщи с гредоред, табелки с готически букви, саксии с цветя по прозорците и малка църква, където окачили бронзовата камбана, донесена със същия кораб. Затворили входа на Колонията и блокирали пътя към нея, за да не може да се влиза или излиза, и сто години изпълнявали пожеланията на човека, който ги бил довел до това място — живеели по Божиите наставления. Но тайната за тази утопия нямало как да се крие безкрайно и когато вестниците съобщили новината, се вдигнал голям скандал. Правителството не можело да приеме на територията на страната да съществува селище на чужденци със собствени закони и привички и ги накарало да отворят вратите и да допуснат вътре националните власти, туризма и търговията. При огледа се озовали в село, където не се говорел испански, всички били русокоси и светлооки, а немалка част от децата се били родили с дефекти поради кръвосмешението при браковете. Построили шосе, за да свържат Колонията със столичния град, и тя станала любимо място за екскурзии на семействата, притежаващи автомобил — те ходели там да купуват виреещи на студено плодове, мед, колбаси, домашен хляб и везани покривки за маса. Заселниците превърнали къщите си в ресторанти и хижи за посетителите, а някои хотелчета започнали да приемат и любовни двойки, което не отговаряло твърде на замисъла на основателя на общността, но времената се менят, та се налагало и те да се модернизират. Руперт пристигнал там, когато селото още било закрита зона, но успял да се уреди да го приемат, след като доказал европейското си потекло и че е благонадежден човек. Когато открили съобщенията с външния свят, той бил един от първите, които осъзнали изгодите от новото положение. Престанал да прави мебели, защото сега можели да се купят и по-хубави, и по-разнообразни в столицата, и се посветил на производство на часовници с кукувички и на уж автентични едновремешни играчки, които боядисвал на ръка и продавал като топъл хляб на туристите. Завъртял и търговия с породисти кучета, които собственоръчно дресирал в своята школа на място — идея, която още не била хрумвала на никого по тия краища, защото дотогава животните си се раждали и възпроизвеждали просто ей така, без презимена, клубове, конкурси, фризьори и специални обучения. Но скоро се разчуло, че еди-къде си били на мода кучетата вълча порода, или дето им викат полицейски, та и на местните богаташи им се прищяло да си имат по едно, при това снабдено с гаранционни документи. Които можели да си позволят, си купували такива зверове и ги оставяли за известно време в школата на Руперт. След завършването й обучените можели да ходят на два крака, да козируват с лапа, да носят в муцуната си вестника и чехлите на господаря и да се преструват на умрели, когато им се давали команди на чужд език.

Вуйчо Руперт беше собственик на хубаво парче земя и на голяма къща, приспособена за пансион, с много стаи, цялата от тъмно дърво, построена и мебелирана собственоръчно от него в хайделбергски стил, макар че кракът му никога не беше стъпвал в тоя град. Изкопира я от едно списание. Жена му отглеждаше ягоди и цветя и се грижеше за голям курник, същинска птицеферма, от която снабдяваше с яйца цялото село. Припечелваха и от гледането на кучета, от продажбата на часовници и от обслужването на туристи.

 

 

В живота на Ролф Карле настъпи поврат. Беше завършил гимназия, в Колонията не можеше да продължи образованието си, а, от друга страна, вуйчо му държеше да го посвети в своя майсторлък, за да му помага и евентуално да го наследи, защото не губеше надежда да го види оженен за някоя от дъщерите си. Обикна го от пръв поглед. Винаги беше искал да си има син и това момче се оказа точно такова, за каквото си беше мечтал — силно, с благороден характер и сръчни ръце, с възрижа коса като всички мъже от неговия род. Ролф бързо се научи да борави с дърводелските инструменти, да сглобява часовниковите механизми, да бере ягоди и да обслужва клиентелата в пансиона. Вуйчото и вуйната схванаха, че могат да го накарат да свърши всичко, стига да му внушат, че инициативата излиза уж от него, или ако го разчувстват.

— Как ли може да се укрепи покривът на курника, Ролф? — питаше го Бюргел и въздишаше безпомощно.

— Трябва да се насмоли с катран.

— Клетите ми кокошки ще погинат, когато започнат дъждовете.

— Остави това на мене, вуйно, ще го оправя за минутка. — И младежът се захващаше за работа. Три дни разбъркваше ведро с дзифт, пазеше равновесие на покрива и разясняваше на де що човек минеше оттам своите теории за импрегнирането пред възхитените погледи на братовчедките си и прикритата усмивка на Бюргел.

Ролф реши да научи езика на страната и не миряса, докато не намери кой да му го преподава по всички правила. Беше надарен с добър музикален слух и му намери приложение — свиреше на органа в църквата, изявяваше се пред посетителите с изпълнения на акордеон и овладяваше испански с широк репертоар от всекидневно използвани в речта мръсни думи, до които прибягваше само в краен случай, но ги къташе като част от своята езикова култура. В свободното си време се отдаваше на четене и за по-малко от година вече бе изгълтал всички книги в селото — искаше ги на заем и ги връщаше с педантична точност.

Добрата памет му позволяваше да трупа информация — почти винаги безполезна и недоказуема, — за да смайва семейството и съседите. Можеше да ти изпее, без изобщо да се замисля, колко жители има Мавритания или колко е широк в морски мили Ламаншът — най-често, защото си спомняше данните, но понякога си ги измисляше в момента и ги отстояваше, без да му мигне окото, така че никой не посмяваше да ги оспори. Научи няколко израза на латински, пробутваше ги за разкрасяване на словоизлиянията си и макар че невинаги ги използваше на място, с тях си извоюва солиден престиж сред хората от тази малка общност. От майка си беше възприел вежливи и малко старомодни обноски, които му послужиха, за да спечели симпатията на всички и най-вече на жените, несвикнали на подобен финес в тази страна на грубовати хора. Особено любезно се държеше с вуйна си Бюргел — не за да й се умилква, а защото наистина я обичаше. Тя имаше способността да разсейва житейските му скърби на едро, като ги свежда до толкова прости схеми, че по-късно той се питаше как не се е сетил сам за такова решение. Когато се поддаваше на порока на носталгията или се измъчваше заради злочестините на човечеството, тя го изцеряваше с великолепните си десерти и с безсолните си шеги. Беше първият човек, като не се смята Катарина, който го прегръщаше без повод и без разрешение. Всяка сутрин го будеше със звучни целувки, а преди той да заспи, идваше да му оправя одеялото — грижовност, каквато майка му никога не беше проявявала, тя нали си беше стеснителна. На пръв поглед Ролф изглеждаше свит, често се изчервяваше и говореше тихо, но всъщност беше суетен и още не беше прекипял на години, та да не се смята за център на вселената. Сечеше му пипето, и то далеч по-много, отколкото на повечето хора, и той знаеше това, но беше достатъчно умен, за да се преструва донякъде на скромен.

Всяка неделя сутринта идваха хора от града, за да гледат спектакъла в школата на вуйчо Руперг. Ролф ги водеше до просторна площадка със състезателни пътеки и препятствия, където кучетата се надпреварваха да вършат подвизи сред аплодисментите на публиката. В този ден някое и друго животно отиваше за продан и младежът се разделяше с него с тъга, защото го беше гледал от ей такова и нищо не го разчувстваше, колкото тези зверчета. Лягаше на постелката на кучките и се оставяше кутретата да го душат, да му ближат ушите и да заспиват в ръцете му, познаваше всяко едно по име и си приказваше с тях като с равни. Петимен беше за обич и ласка, но нали беше израсъл без глезотии, се престрашаваше да задоволява потребността си от тях единствено с животните и му се наложи да тренира дълго, за да понася и дори да изпитва удоволствие от допира с човешки същества — първо от допира на Бюргел, а после и на други. Споменът за Катарина беше неговият таен извор на нежност и понякога, в тъмнината на стаята си, се завиваше през глава с чаршафа и плачеше с мисъл за нея.

Не говореше за своето минало от страх, да не би да предизвика съчувствие към себе си и защото не бе успял да го подреди в ума си. Годините на мъки и на неволи край баща му бяха строшено огледало в паметта му. Стараеше се да изглежда хладен и прагматичен — две качества, които му се струваха много мъжки, но всъщност си беше непоправим мечтател, най-дребната проява на симпатия го обезоръжаваше, бунтуваше се от всяка несправедливост, страдаше от онзи наивен идеализъм на юношеството, който не понася сблъсъка с грубата действителност на живота. Детството му — детство на лишения и ужаси — разви у него остър усет да отгатва интуитивно скритата страна на нещата и на хората и проницателност, която го осеняваше внезапно като възпламеняване при изстрел, но претенциите му да претегля всичко на везните на здравия разум му пречеха да се вслушва в тези тайнствени внушения или да следва такова поведение, каквото му диктуваха неговите импулси. Отричаше емоциите си и точна затова те го сриваха при най-малкото му разсейване. Държеше да остава глух за чувствените си пориви и се стараеше да потиска онази част от своята природа, която показваше склонност към плътски удоволствия. Още отначало разбра, че Колонията е наивен и преходен сън, в който той се беше потопил по една случайност, но че по-нататъшният му живот няма да бъде гладък, та ако иска да оцелее, най-добре ще е отсега да се облече в броня. Който обаче го познаваше, лесно можеше да забележи, че този щит е от дим и духнеш ли го, ще се разпадне. Крачеше по житейския си път с оголени чувства, препъваше се о гордостта си и падаше, за да се изправи отново на крака.

В семейството на Руперт хората бяха простодушни, ведри и лакоми. Яденето беше от първостепенна важност за тях, животът им се въртеше все около кухненските старания и церемонията по сядането на масата. Всички бяха дебели и не можеха да се примирят, че племенникът е такъв слабичък, след като толкова се мъчеха да му угаждат в яденето. Вуйна Бюргел беше изобретила блюдо с възбудителни свойства, с което привличаше туристите и поддържаше винаги на равнище половия нагон на мъжа си. „Вижте го, като трактор е“, казваше тя със заразителния си смях на задоволена матрона. Рецептата беше проста — в огромна тенджера запържваше много лук, сланина и домати, подправени със сол, чер пипер на зърна, чесън и колендро. После слагаше на редове свинско, телешко и обезкостено пилешко месо, добавяше бакла, царевица, зеле, червен пипер, риба, миди и едри скариди, поръсваше ги с щипка нерафинирана захар и изливаше отгоре четири халби бира. Преди да похлупи и да остави да се вари на тих огън, притуряше няколко стръкчета различни треви, които отглеждаше в саксии в кухнята си. Това беше възловият момент, защото никой не знаеше състава на последната подправка, и тя беше решила да отнесе тайната в гроба си. Получаваше се тъмна гозба, която се сервираше в ред, обратен на този, в който бяха сложени продуктите. Най-накрая бульонът се разсипваше по чашите и в костите се разливаше гъделичкаща топлина, а в душата — похотлив ищах. Рупертови колеха по няколко прасета в годината и приготвяха най-хубавите колбаси в селото — пушени шунки, наденици, салами, огромни тенекии мас. Купуваха прясно мляко с гюмове, за да бият сметана и масло и да правят сирена и кашкавали. От сутрин до вечер от кухнята се носеха ухайни изпарения. На двора палеха огнища с дървени въглища и слагаха отгоре им бакърените казани, в които се варяха сладката от сливи, от кайсии и от ягоди, поднасяни за закуска на посетителите. От толкова живот сред ухаещи тенджери двете братовчедки миришеха на канела, карамфил, ванилия и лимон. Нощем Ролф се прокрадваше като сянка до тяхната стая, за да си напъха носа в дрехите им и да вдъхне този нежен аромат, който му изпълваше главата с греховни помисли.

В края на седмицата всекидневието се променяше. В четвъртък проветряваха стаите, украсяваха ги със свежи цветя и нареждаха дърва за камините, защото нощем духаше хладен вятър и гостите обичаха да присядат срещу огъня и да си представят, че са в Алпите. От петък до неделя къщата се изпълваше с клиенти и семейството работеше от ранни зори, за да ги обслужва. Вуйна Бюргел не излизаше от кухнята, а момичетата слагаха масите и после ги раздигаха, докарани в рокли с везани филцови нагръдници, с бели три четвърти чорапи и колосани престилки и сресани на плитки с цветни панделки — както селянките от старогерманските приказки.

Писмата от госпожа Карле пристигаха за четири месеца и бяха до едно кратки и почти еднакви: „Мили сине, аз съм добре, Катарина е в болница, ти се пази много и си спомняй какво съм те учила, за да станеш свестен човек, целува те майка ти.“ Ролф обаче й пишеше често и изпълваше много листове от двете страни, за да й разказва какво е прочел, защото след като описа селото и семейството на вуйчо си, нямаше какво повече да й каже, имаше чувството, че никога не му се случва нещо, достойно да бъде отбелязано в писмо, и предпочиташе да смайва майка си с дълги философски размишления, вдъхновени от книгите. Изпращаше й снимки, които правеше с един стар фотоапарат на вуйчо си, и на тях запечатваше промените в природата, израженията на хората, незначителните случки, дребните подробности, които на пръв поглед оставаха незабелязани. Тази кореспонденция означаваше много за него — не само защото поддържаше живо майчиното му присъствие, а и защото откри колко много обича да наблюдава света и да го запечатва в образи.

Братовчедките на Ролф бяха ухажвани от двама кандидати, потомци по права линия на основателите на Колонията и собственици на единствената фабрика за декоративни свещи, чиято продукция се продаваше в цялата страна и зад граница. Фабриката още съществува и си е извоювала такъв престиж, че във връзка с посещението на папата, когато правителството поръча свещ с дължина седем и с диаметър два метра, която да стои постоянно запалена в катедралата, не само че сполучиха да я отлеят съвършено, да я украсят със сцени от Евангелието и да я ароматизират с боров екстракт, ами на всичко отгоре успяха и да я превозят с камион от планината до столицата под знойното обедно слънце, без тя да загуби формата си на обелиск, коледната си миризма и цвета си на стара слонова кост. Приказката на двамата младежи все се въртеше и сучеше около калъпи, цветове и благовония на свещи. Понякога ставаха малко скучни, но им се прощаваше, и двамата бяха хубавци, при това доста преуспяващи, и отвътре, и отвън ухаеха на пчелен восък и на есенции. Нямаше по-изгодни партии в Колонията и всички момичета търсеха поводи, за да ходят да купуват свещи с най-прозрачните си рокли. Руперт обаче беше пуснал мухата на дъщерите си, че нищо чудно на всички тия хора, раждани поколения наред все от едни и същи семейства, да им е разводнена кръвта и да създадат отрочета изроди. Открито противопоставяйки се на теориите за чистите раси, той смяташе, че от смесена кръв излизат най-добрите екземпляри, и за доказателство кръстоса породистите си кучета с помияри от улицата. Получи проскубани кутрета със загадъчен цвят на козината и непредвидим ръст, които никой не поиска да купи, но те излязоха далеч по-умни от побратимите си с родословно дърво — научиха се да вървят по хлабаво въже и да танцуват валс, изправени на задните си лапи. „По-добре да се търсят годеници навън“, казваше той, като се заяждаше с любимата си Бюргел. Тя не искаше и да чува за такава възможност — самата мисъл да види дъщерите си задомени за мустакати мургави мъже, поклащащи ханшове в ритъма на румба, я хвърляше в ужас. „Не бъди дебела глава, Бюргел.“ — „Ти си дебела глава, Руперт, да не би да искаш внуци мулати, а?“ — „Абе, жена, тукашните хора не са русокоси, но пък и не са до един негри.“ За да сложат край на препирнята, и двамата въздишаха с името на Ролф Карле на устните си и съжаляваха, че не разполагат с двама племенници като него, по един за всяка дъщеря, защото въпреки далечното кръвно родство и умствената изостаналост на Катарина можеха да се закълнат, че Ролф не е носител на увредени гени. В негово лице виждаха съвършения зет — работлив, възпитан, културен, с добри обноски, какво повече можеше да се желае. Беше прекадено млад и това за момента представляваше единственият му недостатък, но няма човек, дето да не се е оправил от тая болест.

Братовчедките проумяха малко късно намеренията на родителите си, защото бяха моми невинни, но щом разбраха накъде духа вятърът, тутакси загърбиха нравоученията за скромност и целомъдрие, с които бяха отрасли. Забелязаха пожара в очите на Ролф Карле, издебнаха го, че влиза като сянка в стаята им, за да се рови крадешком в дрехите им, и изтълкуваха това като признак на любов. Двете си поговориха на четири очи по въпроса, разгледаха възможността тримата да се обичат само платонически, но като го видяха гол до кръста, с разрошена от вятъра бакъреночервена коса, изпотен от работа, със земеделските сечива на къра или с инструментите в дърводелската работилница, постепенно размислиха и стигнаха до щастливото заключение, че Господ е измислил два пола не току-тъй, а ясно защо и за какво. Жизнерадостни по характер, двете бяха свикнали да делят стаята, банята, дрехите си и почти всичко останало, тъй че не видяха нищо лошо в това да си поделят и любовника. От друга страна, не им беше трудно да заключат, че момчето е в отлично физическо състояние. Неговите сили и прилежност стигаха, за да изпълнява тежките задачи, поставяни му от вуйчо Руперт, а с излишъка — те двете бяха сигурни — да палува с тях. Работата обаче не беше толкова проста. Жителите на селото бяха старомодни, нямаше да разберат една такава, триъгълна връзка и дори баща им, макар и да се биеше в гърдите, че бил съвременен човек, никога не би я допуснал. Да не говорим пък за майка им — тя като едното нищо би грабнала нож и би го забила в най-уязвимите части на племенника.

Ролф Карле скоро забеляза промяна в държанието на девойките. Те го тъпчеха с най-едрите парчета печено месо, сипваха му в десерта планини от разбита сметана, шушукаха си зад гърба му, разврякваха се, когато той ги улавяше, че го наблюдават, докосваха го мимоходом, винаги случайно, но с такъв еротичен заряд при всеки допир, че и отшелник не би останал равнодушен. Дотогава той ги беше задирял дискретно, в рамките на приличието; хем за да не нарушава нормите на вежливост, хем за да не му бъде натрит носът с отказ, който би наранил смъртно самолюбието му. Лека-полека обаче започна да им отправя дръзки, настойчиви погледи — не искаше да взема прибързано решение. Коя да избере? И двете му се струваха пленителни с яките си бедра, със стегнатите си гърди, с аквамариновите си очи и с млечно бебешката си кожа. По-голямата беше по-духовита, но пък по-малката беше така прелъстителна с милото си кокетство. Горкият Ролф дълго се разкъсва от тежко двоумение, докато на момичетата им дотегна да го чакат да се престраши и се устремиха във фронтална атака. Спипаха го в ягодовата градина, подложиха му крак, събориха го на земята и му се хвърлиха отгоре, загъделичкаха го, направиха на пух и прах манията му винаги да изглежда сериозен и взеха на прицел възбудимите ту точки. Изпокъсаха му копчетата на панталона, издърпаха му обувките, раздраха му ризата и напъхаха ръцете си на палави нимфи там, където той никога не си беше представял, че някой ще го опипва. От този ден нататък Ролф Карле изостави четенето, заряза кутретата, забрави часовниците с кукувичка, писмата до майка си и дори собственото си име. Ходеше като хипнотизиран, със запалени инстинкти и помрачен разсъдък. От понеделник до четвъртък, когато нямаше посетители в къщата, ритъмът на шетнята се забавяше и тримата млади разполагаха с няколко часа свобода, които използваха, за да се потулят из стаите за гости, празни в тия дни от седмицата. Все си измисляха някакъв повод — да проветрят дюшеците, да измият прозорците, да напръскат срещу хлебарки, да лъснат мебелите с восък, да сменят чаршафите. Момичетата бяха наследили от родителите си чувство за равноправие и организираност, та докато едната оставаше в коридора да пази и да вдигне тревога, ако някой се зададеше, другата се затваряше в стаята с Ролф. Двете спазваха строго реда си, но за щастие младежът не забеляза тази унизителна подробност. Какво правеха, когато се усамотяваха ли? Нищо ново — играеха си на все същите братовчедски игри, които човечеството познава отпреди шест хиляди години. Интересното започна, когато решиха да се събират нощем тримата на едно легло, под успокоителните хъркания на Руперт и Бюргел в съседната стая. Родителите спяха с отворена врата, за да вардят дъщерите си, което позволяваше на дъщерите да вардят родителите си. Ролф Карле беше толкова неопитен, колкото и двете му приятелки, но още от първата среща неизменно вземаше предпазни мерки, за да не забременеят, и вложи в креватните игри толкова въодушевление и изобретателност, че с тях компенсира невежеството си в любовната област. Поривът му се подхранваше без отдих от изключителните чарове на братовчедките му — открити, сочни като плод, топли, винаги превиващи се от смях и силно отзивчиви. Пък и това, че го правеха в пълно мълчание, замръзващи от страх при всяко изскърцване на леглото, завити през глава под чаршафите, обгърнати от споделената топлина и мирис, ги възбуждаше допълнително и вливаше огън в сърцата им. Бяха точно на възраст за неуморна любов. Докато момичетата разцъфтяваха с лятна жизненост, очите им ставаха все по-сини, кожата все по-блестяща и усмивката все по-щастлива, Ролф забравяше латинските сентенции, блъскаше се о мебелите, заспиваше прав, сервираше на туристите в полусън, с треперещи колене и завеян поглед. „Това момче се изтрепва от работа, Бюргел, вижда ми се бледо, трябва да му се дават витамини“, казваше Руперт, без да подозира, че зад гърба му племенникът унищожаваше огромни порции от прочутото възбуждащо блюдо на вуйна си, за да не му омекват мускулите, когато удари часът на изпитание за тях. Тримата братовчеди откриха заедно какво се изисква, за да се излети, и в някои случаи дори летяха много високо. Момчето се примири с мисълта, че приятелките му имат по-голяма способност за наслада и че могат да повтарят подвизите си по няколко пъти на сеанс, та за да запази престижа си неопетнен и да не ги разочарова, се научи да дозира силите и удоволствието си с налучкани от самия него техники. Години по-късно научи, че същите методи се прилагат в Китай още от времето на Конфуций, и заключи, че няма нищо ново под слънцето, както казваше вуйчо му Руперт всеки път, когато сядаше да прочете вестника. Имаше нощи, когато тримата любовници достигаха такова блаженство, че забравяха да се разделят и заспиваха с оплетени на възел крайници. Изгубен сред бяла и уханна планина, младежът се унасяше от сънищата на братовчедките си. Събуждаха се при първи петли, тъкмо навреме, за да изпонаскачат всеки към леглото си, преди родителите да са ги хванали в такова иначе прелестно прегрешение. Отначало на сестрите им мина през главата да хвърлят ези-тура за неуморимия Ролф Карле, но през ония паметни сражения откриха, че с него ги свързва закачливо и весело чувство, напълно неподходящо за полагане на основите на благопристоен брак. Практични жени, те сметнаха за далеч по-целесъобразно да се омъжат за ароматичните фабриканти на свещи, но да запазят братовчед си като любовник и по възможност да го превърнат в баща на децата си и така да избегнат риска да им доскучае, макар може би не и риска да родят полуидиотчета. Пазарлък от този род никога не мина през ума на Ролф Карле, подхранван от романтичната литература, рицарските романи и строгите поучения, които му бяха втълпили като дете. Докато те замисляха дръзки комбинации, той едва успяваше да заглуши у себе си чувството за вина, породено от тази двойна любовна връзка, и то като се хващаше за предлога, че става дума за временно съглашение, чиято крайна цел е да се опознаят по-добре, преди да съставят окончателната брачна двойка. Виж, дългосрочен договор — това му се струваше възмутително извратено. Раздираше се от неразрешим конфликт между желанието, неспирно и буйно подновявано от тези две пищни и щедри тела, и собствената си строга принципност, която му внушаваше, че моногамният брак е единственият възможен за почтен мъж. „Не ставай глупав, Ролф, не виждаш ли, че за нас двете това е без значение? Аз не те искам само за себе си, сестра ми — също. Нека си продължим така, докато не сме се омъжили, а и след като се омъжим.“ Това предложение разтърси из основи честолюбието на младежа. Той потъна в негодувание за трийсет часа, след които любовното желание надделя. Прибра от пода достойнството си и пак легна с тях. И прелестните братовчедки, по една от двете му страни, усмихнати, голи, го обгърнаха отново във възхитителната си мъгла от канела, карамфил, ванилия и лимон, подлудиха сетивата му и срутиха сухата му християнска добродетелност.

Така се изнизаха три години — достатъчни, за да заличат зловещите кошмари на Ролф Карле и да ги заместят със сладостни сънища. Може би момичетата щяха да спечелят битката срещу скрупулите му и той щеше да остане заедно с тях до края на дните си и да изпълнява смирено задачата си едновременно на любовник, и на баща, а най-вече на разплоден жребец, ако съдбата му не беше предначертана в друга посока. Това му бе разкрито от господин Аравена — журналист по професия и кинематографист по призвание.

Аравена пишеше в най-влиятелния всекидневник в страната. Беше най-добрият клиент на пансиона, прекарваше почти всяка събота и неделя в къщата на Руперт и Бюргел, където разполагаше със запазена стая. Перото му се ползваше с такъв авторитет, че дори диктатурата не успя да му запуши устата напълно, и с дългогодишната си журналистическа кариера си спечели ореол на честен човек, който му позволяваше да печата неща, каквито колегите му никога не биха се осмелили да поместят. Дори Генерала и Мъжа с гарденията се отнасяха към него с уважение и спазваха негласно установена формула за равновесие. Чрез нея той разполагаше с известно пространство, в което можеше да се движи, без да бъде обезпокояван твърде, а правителството афишираше своята либералност, като при нужда развяваше леко дръзките му статии. Той обичаше да си угажда в живота, пушеше дебели пури, ядеше като разпран и беше ревностен пияч — единственият, способен да срази вуйчо Руперт в неделните турнири по наливане с бира. Пак единствено той си позволяваше волността да пощипва братовчедките на Ролф по внушителните задни части, защото го правеше мило, не с порочни намерения, а за да им въздаде дан по достойнство. „Елате насам, чаровни мои валкирии, дайте на този беден журналист да ви пипне по задниците“, и дори вуйна Бюргел се смееше, когато щерките й се обръщаха, той им вдигаше церемониално бродираните велурени поли и се захласваше при вида на тия балони, покрити с детински долни гащи. Господин Аравена си имаше снимачна камера и пишеща машина, портативна и шумна, с изличени от употреба букви по клавишите, и цялата събота и половината неделя седеше зад нея на терасата в пансиона, пишеше с два пръста статиите си и междувременно нагъваше колбаси и сърбаше бира. „Добре ми се отразява този чист планински въздух“, казваше той, докато вдъхваше черния пушек на пурата си. Понякога си водеше и по някоя симпатия, никога една и съща, представяше я за своя племенница и вуйна Бюргел се преструваше, че му вярва: „Този дом не е като ония долнопробни хотелчета, какво си въобразявате, аз само на него разрешавам да си води приятелки, защото е много известен човек, не сте ли му виждали името във вестника?“ Увлечението на Аравена по поредната дама траеше една нощ, после той й се насищаше и я изпращаше обратно с първия камион със зеленчуци, който поемаше надолу за столицата. Виж, с Ролф Карле той можеше по цели дни да си приказва и да се разхожда из околностите на селото. Разясняваше му международните новини, посвети го във вътрешната политика, насочваше го какво да чете, научи го да снима с камерата и да стенографира по малко. „Не можеш да останеш завинаги в тази Колония — казваше той, — тук е добре за невротик като мене — да идва да си възстановява силите и да си прочиства организма от отровите, но никой нормален младеж не може да живее сред подобна сценография.“ Ролф Карле познаваше добре творбите на Шекспир, Молиер и Калдерон де ла Барка, но никога не беше стъпвал в театър и не проумяваше каква връзка може да има между театрална сцена и това село, ала щеше да бъде неуместно да седне да спори с това светило, към което изпитваше безкрайно възхищение.

— Доволен съм от теб, племеннико. След някоя и друга година можеш самостоятелно да се захванеш с часовниците, доходна работа е — предложи му вуйчо Руперт в деня, когато момчето навърши двайсет години.

— Право да си кажа, аз не искам да ставам часовникар, вуйчо. Мисля, че киното е по-подходяща за мене професия.

— Киното ли? Че в него пък какво се върши?

— Правят се филми. Мене ме привличат документалните. Искам да зная какво става по света, вуйчо.

— Колкото по-малко знаеш, по-добре, но щом това ти е по сърце, твоя работа.

Бюргел едва не се разболя, когато научи, че той ще замине да живее сам в столицата, „това свърталище на опасности, наркотици, политика и болести, където жените са до една развалени, да не кажа друга дума, като тия туристки, дето идват в Колонията с клатещи се задници и изпъчени предници“. Отчаяните братовчедки се опитаха да го разубедят, като го оставиха на пост и молитва, но наказанието се оказа не по-малко мъчително и за тях, та смениха тактиката и го удариха на такава бурна любов с него, че Ролф започна да слабее тревожно. Най-много се разстроиха обаче кучетата — като подушиха приготовленията, те изгубиха всякакъв апетит и ходеха с подвита опашка, клепнали уши и непоносим израз на молба в очите.

Ролф Карле устоя на целия сантиментален натиск и след два месеца замина за университета, след като обеща на вуйчо Руперт, че края на всяка седмица ще прекарва с тях, на вуйна си Бюргел — че ще изяде курабийките, шунките и сладката, които тя все добавяше ли, добавяше към багажа му, а на братовчедките — че ще спазва пълно целомъдрие, за да се връща с удвоени сили и желание да играе с тях под юргана.