Анри Перюшо
Животът на Мане (9)

І.
Венера с котката

Всички тъпоумни буржоа, които непрекъснато произнасят думите „неморално“, „неморалност“, „морал в изкуството“ и други глупости, ми напомнят Луиз Вилдьо, проститутка за пет франка, която, придружавайки ме един ден в Лувър, където никога не беше влизала, започна да се черви, да закрива очи с ръце и като ме подръпваше час по час за ръкава, ме питаше пред безсмъртните статуи и картини как може да се излагат на показ такива неприлични неща.

Лозовите листа на господин Ньоверкерк…

Бодлер, „Моето разголено сърце“.

Мане се завръща от Холандия вътрешно умиротворен.

Морето му действува успокояващо. Край него той си е отдъхнал от Париж. Този несполучил моряк, който като дете на града не е могъл да свикне напълно с носенето на обувки, откакто преди много години, още юноша, се бе научил да тича бос по палубата на „Хавър и Гваделупа“, е попаднал в сродна стихия край северните брегове, сред необятната шир, разлюляна от наситения със сол и йод вятър.

Със стройната си снага, с късата руса брада, със сините си очи, чийто искрящ между присвитите клепачи поглед е устремен в далечината, Мане напомня повече моряк, отколкото градски човек и буржоа по душа, влюбен само в паважа на столицата, в терасите на нейните кафенета и в богато тапицираните салони. Дали кръвта на дядо Фурние му придава този наперен вид, предизвикателния и дързък израз, който тъй рязко контрастира с обичайното му благоразумие и очевидните му вкусове?

Носталгия… Мане се завръща от Холандия със спомена за морето. Приливите, зелената или сива морска шир, дългите вълни, разливащи се върху пясъка, корабните мачти и въжа, купищата блестяща риба, целият този изгубен и отново намерен свят го вълнува до дън душа. Той трябва непременно да се върне на морския бряг.

Засега обаче не може да мисли за това. Налага се да продължи битката в Париж, да подготви картините си за Салона през 1864 г. С новия правилник броят на творбите, които всеки художник има право да представи на журито, е намален на две. Тази година ограничението не засяга Мане. Той твърде малко е работил сред шумотевицата на Салона на отхвърлените.^[1] Тъй като упорствува да не представя своята „Венера“, необходимо е да нарисува в най-скоро време други платна. Мане размисля и решава: ще завърши, първо, Епизод от борба с бикове, а освен това ще изпише една религиозна композиция — „един мъртъв Христос с ангели, вариант на сцената «Магдалина при гроба» по апостол Йоан“, както пише на свещеника Юрел.

Дали свещеникът Юрел, който продължава да ходи в ателието на Мане, не му е внушил отново да се впусне в тази тематика? Допустимо е. А и духовникът навярно не е пропуснал да изтъкне като едно от своите съображения, че религиозният сюжет би предпазил Мане от немалко критики. Добре тогава, той ще направи един Христос!

Мане прибягва отново до обичайния си похват и при изписването на тези две картини се опира на старите майстори. За централната част на своя Епизод — простряното на преден план тяло на убит тореадор — той търси „вдъхновение“ от „Мъртъв воин“ на Веласкес, окачена в галерията Пурталес^[2]; за религиозната си картина се обръща към „Мъртвият Христос с двама ангели“ на Тинторето. Епизодът, който още по-рано го бе разочаровал и който бе изоставил заради „Венера“, му създава много главоболия. В тази бикоборска сцена общото перспективно решение не му се удава, макар че полага големи усилия да го поправи.

Салонът поглъща всичките му мисли. В него той ще фигурира както със собствените си картини, така и с портрета, който Фантен-Латур му е направил в своята „Почит към Дьолакроа“. Мане често се изкачва по стълбата на улица Сен Лазар 79, където живее Фантен.^[3] Салонът на отхвърлените е заякчил още повече дружбата между двамата художника. Обстоятелството, че са толкова различни един от друг — Мане, експанзивен и въпреки огорченията си винаги излиятелен, влюбен до полуда в света, в шума, в бъбренето на красивите жени, и Фантен, затворен в себе си и меланхоличен, обичащ само самотата, — всичко това ги сближава, вместо да ги разделя. Мане е единственият човек, който успява да накара Фантен да се усмихне, нещо повече, да го разсмее. Фантен пък охотно търси неговото общество и се възхищава на таланта му. „Поставих го с галската му глава в моята Почит“ — казва той щастлив, че може да покаже приятелството си с художника на Закуската.

Едва предал през март двете си картини в Палатата на индустрията, Мане получава една бележка от Бодлер. В Ангелите край гроба на Христос художникът — може би защото има обичай да обръща огледално композициите на майсторите, от които заимствува^[4] — е поставил раната на Христос от лявата страна на гърдите. Това навело на съмнения Бодлер и той веднага се осведомил: „Пробождането с копието е станало отдясно — пише той на Мане. — Трябва да преместите раната преди откриването. И внимавайте да не дадете повод на зложелателите да ви се смеят!“ За съжаление Мане не може да се възползува от този съвет.

На 21 март преброяват бюлетините, подадени от наградените художници, които според новия правилник трябва да изберат журито. Колкото и революционна да е мярката на императора, резултатът се оказва почти нищожен. Голямото мнозинство от гласовете е подадено за членовете на Института, като Месоние, Фландрен, Робер-Фльори и новия академик Кабанел. Но Институтът е станал много предпазлив след миналогодишните нападки и внимава да не разтръбява победата си, нещо повече, да не злоупотребява с нея. Загрижени да не се повторят нежелателните демонстрации на отхвърлените, членовете на журито се показват до немай-къде снизходителни при преглеждането на представените творби. А и каква полза да се отхвърлят картини, които по волята на Наполеон III ще бъдат изложени и без това в съседните зали? Посредствено, банално — журито приема всичко или почти всичко, отказва едва по три работи от десет. То намира двете картини на Мане „отвратителни“, но въпреки това ги приема. Да се отхвърли Мане! В никакъв случай! Най-малко него! Този ексцентричен тип не бива за нищо на света да се възползува още веднъж от отхвърлянето си, за да завоюва нов скандален успех.

Всичко това е много далеч от мисълта на Мане. Той е във възторг, че са го приели, още повече че Бодлер се е застъпил пред Филип дьо Шенвиер, големия организатор на Салона, неговите картини и тези на Фантен-Латур да бъдат окачени на много добро място.

За жалост Бодлер няма да може лично да види какъв прием ще окаже публиката на неговите протежета. Около две седмици преди откриването на Салона той заминава за Белгия с надеждата да намери там по-отзивчива аудитория и облекчение на мъките си. Затънал в дългове (вече е взел назаем хиляда и петстотин франка от Мане), останал без издател, поразен в живеца на силите си от болестта, която го разяжда и на моменти сякаш разстройва равновесието му, той пише все по-рядко и, преждевременно състарен (на четиридесет и три години е съвсем посивял!), се затваря в мрачно униние, в язвителна раздразнителност, която се отприщва в яростни хули срещу човешкия род. Французите го отвращават. Да живеят белгийците!

Неговото заминаване натъжава Мане. Въпреки че от първата му среща с автора на „Цветя на злото“ са минали едва шест години, той има чувството, че поетът винаги е бил до него, винаги го е подкрепял със съветите и насърченията си — със самото си присъствие: двамата почти не се нуждаят от думи, за да се разберат. Няма съмнение, че бягството на Бодлер, както и сам поетът подозира, няма да трае дълго. Почувствувал „празнотата“, която Бодлер е оставил след себе си, Мане би желал раздялата да бъде колкото се може по-кратка! Колко ще му липсва Бодлер!

Той усеща отсъствието му още по-осезателно след откриването на Салона на 1 май. Както личи, в съзнанието на публиката вече окончателно се е загнездило убеждението, че Мане, когато рисува, се стреми само към дръзки и шумни ефекти и затова платната му трябва автоматично да будят присмех и подигравки. Тълпата отминава съседните зали, които без Мане като че ли не представляват интерес, и бърза към Епизод от борба с бикове и Ангелите край гроба на Христос^[5], за да примира от смях. Отзивите в печата са жестоки. Два месеца наред той ще вилнее срещу Мане и „ужасните му платна“, срещу неговия Христос, „беден рудокопач, когото измъкват от въглищата в земята“, и срещу Епизод, с чиято перспектива ненаситно се забавляват: „Един тореадор се събужда и съзира на шест мили от себе си бик; той се обръща невъзмутим на другата страна и отново заспива героичен сън. «О, перспективо, ето на какво си способна ти!» Накратко казано, Мане, който рисува с «четка за обуща», е — по думите на «Hanneton, journal des toqués» — художник с голямо бъдеще, който търси пътя си; 20 000 франка награда, ако го намери“.^[6]

Като човек от занаята, Курбе едва ли би се подписал под това рисковано обещание. Той долавя в по-младия си колега някаква заплаха и не пропуска случая да му нанесе удар посвоему. Един ден той среща Мане и му подхвърля с гръмовния си глас: „Сигурно си виждал ангели, щом знаеш, че имат задник?“ Вулгарна и безсмислена шега. Във всеки случай не е Курбе този, който — независимо от перспективните грешки на Епизод — би привлякъл вниманието върху действителните качества на Мане: звучните хармонии на неговата палитра, плавната лекота на четката му, лаконичната сила на почерка. Обруган от официалните художници, Мане не може да разчита и на последния от художниците революционери. О, защо Бодлер не е при него!

Мане с раздразнение си дава сметка, че е претърпял неуспех в Салона, и то донякъде по своя вина. Той естествено никога не е предполагал, че ще се нахвърлят върху него с такава необяснима злоба, която го покрусява. Но е сгрешил, като е представил Епизод и по този начин е дал коз в ръцете на хулителите, винаги готови да изнесат на показ и най-малката му слабост. Постъпил е твърде необмислено. Бодлер вероятно е имал право: може би „Венера“ щеше да се хареса. Колко непохватен е все пак той! Винаги избира погрешния път. Като разглежда с безпристрастно око Епизод, е принуден да признае, че критиците му са прави: перспективата на картината му се вижда от ден на ден по-отвратителна. Бикът е наистина твърде малък в сравнение с другите фигури. Ектор дьо Калиа едва ли преувеличава, когато пише в „L’Artiste“, че тореадорите на задния план „сякаш се надсмиват над мъничкия бик, който биха могли да смачкат с токовете на леките си пантофки“. Композицията решително не е силата на Мане.

Раздразнен от новия неуспех, сърдит и на себе си, през първата половина на юни Мане с готовност се възползува от един случай да се поразсее, да се махне от Париж и да види отново морето. Заминава за Шербург, в чиито води се разиграва едно драматично събитие.

От 1861 г. в Съединените щати бушува Гражданската война. Един от корабите на южняците, опасният морски корсар „Алабама“, потопил шестнадесетина търговски съда на Северните щати, е подгонен от федералистката корвета „Киърсардж“ и е намерил убежище в пристанището на Шербург. Според международните конвенции той има право да ремонтира авариите си, но времето на престоя му е строго ограничено. Срокът изтича на 19 юни. Срещата между двата кораба на открито море пред Шербург е неизбежна.

В Шербург се стичат отвсякъде любопитни, желаещи да наблюдават сражението. Между тях има и много художници маринисти. Когато на 19-и „Алабама“ се отправя към открито море, от брега потегля истинска флотилия от лодки и платноходи. Корсарският кораб на южняците няма никаква възможност да избяга от противника си. Скоро затрещяват оръдията. От един лоцмански катер Мане скицира сцената на място.

Този път Мане няма защо да търси сюжет. Връща се набързо в Париж и рисува „каквото е видял“, вражеските кораби на хоризонта, морето, вълните и на преден план платноходка, пълна със зрители, от които един с цилиндър. Картината е майсторско понижение; още на 15 юли Кадар я излага във витрината си на улица Ришельо.

След сполуката с това Сражение между „Киърсардж“ и „Алабама“ недостатъците на Епизод се виждат още по-нетърпими на Мане. Един ден той не се сдържа, взема ножчето си, срязва платното и отделя два фрагмента, които запазва: изгледа от арената край трибуните и голямата фигура на убития тореадор. Останалото унищожава.^[7]

* * *

Докато Мане е в Шербург, Бодлер воюва за него в Брюксел.

Надеждите, които поетът е възлагал на Белгия, са се пръснали като сапунени мехури. Очаквал е, че ще привлече на сказките си огромни аудитории, а е говорил пред празни столове. Тези вечери са били „толкова смешни, че човек можеше да се пукне от смях“, злорадствува той, опитвайки се да се самозалъгва. Неуспехите му го уязвяват до смърт. Трябва му някой, върху когото да излее жлъчта си, горчивината, която го изпълва, като гледа как животът му се руши. И той стоварва всички грехове върху белгийците. Те са „глупави, лъжци и крадци — пише той на Мане на 27 май. — Аз станах жертва на най-нагло мошеничество. Тук измамата е правило и не безчести човека… Не вярвайте никога, когато ви говорят за белгийско добродушие. Лукавство, мнителност, лъжлива любезност, дебелащина, коварство — да!“ И Бодлер ще си отмъсти. Тия мръсни белгийци, той ще ги „разголи“ в една ужасна книга. Да можеше само да напише тази книга, да ги прикове на позорния стълб! Но той не може. Само злобни, хапливи бележки, няколко пръски жлъч — това е всичко; да изгради една книга, а не да мечтае за нея, днес вече не е по силите на волята му. Немощен гняв. Колкото и да се залъгва, да роптае, да се съпротивлява, Бодлер знае, че е мъртъв или почти мъртъв за творческия живот, и това го измъчва. Измъчва го и болестта му. Той страда от сърце, от стомах, не може никъде да намери покой.

В това болезнено състояние вечерта на 15 юни се прибира в хотел „Гран Мироар“ на улица Монтан, където е отседнал, и прочита в „L’Indépendance belge“ една статия за Салона — и за Мане — от Уилям Бюрже.

Под този псевдоним се крие един от заточените от 1848 г. — Теофил Tope. След амнистията през 1859 г. Tope се е върнал във Франция и продължава да сътрудничи на белгийски вестници, без да се отказва от псевдонима си, който го е закрилял през годините на изгнание. Преценките, които изказва за Мане, са достатъчни да покажат сигурния му вкус и неговата проницателност. Tope не взема страната на присмехулниците, а сравнява шумния дебют на Мане с първите стъпки на Дьолакроа. „Господин Мане — пише той — притежава качествата на магьосник — блестящи ефекти, пламтящи тонове, разкошен колорит; той е истински живописец.“ Като критик, познаващ добре занаята си, Теофил Tope обаче веднага е открил влиянията, въздействували върху Мане, и неговите „заемки“. „Той изхожда — пише критикът — от Веласкес, от Гоя и от Греко, на които «подражава» както му хрумне. Господин Мане не се стеснява да взема хубавото там, където го намери. Неговият разкъсан тореадор, пояснява той, е смело копиран по един шедьовър от галерията Пурталес (номер 163 в каталога), рисуван чисто и просто от Веласкес“.

Бодлер е в тревога. Ако той познава по-добре от всички гения на Мане, то той знае също по-добре от всички и границите на неговите възможности. Скандалът със Закуска на тревата, подигравките по адрес на Христос и Епизод от борба с бикове не са го развълнували. Той е свикнал с жлъчните пасквили, лесно изпада в цинизъм и груба язвителност и посреща със саркастично равнодушие обидите. За него няма особено значение, че някакви си драскачи и превзети критици, слепи за най-ярките качества на Мане, чернят художника. Като му се смеят, те сами стават смешни, защото се целят вън от мишената, в някакъв призрак, когото наричат Мане, но който не е Мане. Статията на Tope обаче го обезпокоява. Tope съвсем вярно е доловил как стои работата с автора на Закуска. Редовете, които той му посвещава, са хвалебствени и изпълнени с разбиране. Но той също така е открил и неговата слабост, и там е опасността. Преди една година Бодлер бе упрекнал Мане, че е издал източниците на Закуската. Що за глупост — да посочиш най-слабото си място на противника! Оттогава Мане мълчи. Но сега трябва да се затвори този пробив, да се пресече отнапред досадното и опасно ровене.

На 20 юни Бодлер пише на Tope: „Не зная дали си спомняте за мен и за някогашните ни спорове. Годините минават тъй бързо! Аз чета с голямо внимание всичко, което пишете, и бих искал да Ви благодаря за удоволствието, което ми доставихте, задето сте поели защитата на моя приятел Едуар Мане и сте му въздали поне мъничко справедливост. Само че има някои дребни неща, които трябва да се изправят в изказаните от Вас мнения. Господин Мане, когото смятат за луд и побеснял, е просто един твърде почтен, твърде скромен човек, който всячески се стреми да бъде благоразумен, но за жалост още от рождение е белязан от романтизма.“

Приключил с предисловието, Бодлер минава към контранападение. Думата „подражава“ е неуместна — казва той и смело заявява: „Господин Мане никога не е виждал Гоя, г. Мане никога не е виждал Греко, г. Мане никога не е виждал галерията Пурталес. Струва Ви се невероятно, но това е истината. Сам аз съм се удивлявал на тези загадъчни съвпадения.“

След това Бодлер излага доводите си: „По времето, когато ние се наслаждавахме на чудесния испански музей, който глупавата френска република върна на Орлеанските принцове от коленопреклонно уважение към собствеността, г. Мане е бил още дете и е служил на борда на един кораб. Вече толкова много са му говорили за неговите «подражания» на Гоя, че сега той търси да види картини от Гоя. Вярно е, че е виждал творби на Веласкес, не зная къде.“

Къде наистина, ако не в испанския музей или в галерията Пурталес?^[8]

„Съмнявате се във всичко, което Ви казвам? — продължава Бодлер, който все пак с право се пита дали е достатъчно убедителен. — Съмнявате се, че такива удивителни геометрични паралели могат да съществуват в природата? Е добре, мен пък ме обвиняват, че подражавам на Едгар По! Знаете ли защо аз с такова търпение превеждах По? Защото прилича на мен. Първия път, когато отворих негова книга, видях, уплашен и очарован, не само сюжети, за които сам съм мечтал, но и цели изречения, мислени от мен, и то написани още преди двадесет години.“

Писмото до Tope, разбира се, е предназначено за публикуване. „Цитирайте писмото ми — уточнява Бодлер в послеписа — или поне няколко реда. Казах Ви самата истина.“

Това послание слисва Tope. Ако се повярва на твърденията на Бодлер, посочените „сродства“ стават неразбираеми и изумителни загадки. Въпреки това Tope публикува писмото на поета в подлистника си от 26 юни, като пояснява с помирителен тон: „И така, приемам, че Едуар Мане никога не е виждал творби на Гоя и че той по самата си природа е колорист от рода на този изящен и причудлив художник. Но що се отнася до простряния мъртъв тореадор на бикоборската арена — не се сдържа да добави Tope, — невъзможно е г. Мане да не го е видял по някакъв начин от «втора ръка», щом не е бил в галерията Пурталес, където се намира творбата на Веласкес. Нямаше ли някаква фотография от него, издадена от Гупил? Струва ни се, че на една от по-раншните изложби бе показан такъв офорт. Така или иначе, ние си вземаме бележка, че картината на Мане не е «подражание» на Гоя, и ни е приятно да повторим — заключава той, като набляга на първоначалната си похвала, — че този млад художник е истински живописец, повече живописец, отколкото всички носители на Римската награда, взети заедно.“

Хубав комплимент. Поетът несретник е направил добра услуга на своя приятел Мане.

* * *

Мане не се застоява в Париж. Към средата на юли той откликва наново на зова на морето и заминава за брега на Ламанш; настанява се със семейството си в Булон.

По време на това летуване Мане създава много натюрморти. Неуморно рисува щуки, сьомги, барбуни и змиорки, стриди и раци. В Холандия е видял много художници да претворяват в блестящи вариации „тихия живот“^[9] на нещата и това навярно го е подтикнало да се посвети по-продължително на този жанр, който в неговите очи има голямо предимство: пластичната подредба на предметите е сама по себе си сюжет. Още щом се появяват първите божури, той рисува на много платна това цвете, което е внесено към края на миналия век от Изтока и сега царува във всички салони на Втората империя. През есента Мане рисува плодове — круши, ябълки, грозде със смокини, праскови, към които прибавя сливи, бадеми или френско грозде. Тези леки и пъстри картини са радост и отмора за него.^[10]

В Булон Мане рисува и няколко морски пейзажи, между които е един изглед с „Киърсардж“, на котва пред брега. Действително при пристигането си в Па дьо Кале той вижда там за голяма своя изненада победителя от битката при Шербург. На 17 юли „Киърсардж“ е хвърлил котва в залива на Булон. Мане се възползува от случая, за да отиде на кораба, и с голяма радост установява, че е „доловил всичко доста добре“.

Завърнал се в Париж, Мане се заема да уреди живота си със Сузана. През октомври наема жилище на булевард Батиньол 34, което обзавежда по свой вкус; след един месец дава традиционния банкет по случай освещаването на дома. С изключение на няколко донесени от Сузана мебели в холандски стил, почти цялата мебелировка е в махагон. В средата на салона е поставен малък роял „Ерар“ — най-важният предмет в това буржоазно жилище, отговарящо напълно на личността на Мане.

Всички роднини на жена му, а и мнозина от неговите близки са страстни любители на музиката. Съпрузите редовно устройват вечери, на които присъствуват талантливи изпълнителки — приятелки на Сузана, като сестрите Клаус, членки на прочутия квартет „Св. Цецилия“. Сузана е много добре осведомена за всички големи музиканти на епохата и особено за съвременните немски композитори, за които във Франция все още се знае твърде малко. Тя защищава Вагнер, свири Бетховен и Шуман, но разчита и партитури на унгареца Щефан Хелер. Сантименталният Фантен-Латур си поплаква в своя ъгъл, като я слуша.

За старата г-жа Мане, която обича обществото, най-ценното качество на снаха й е несъмнено забележителната й музикална дарба. Тя отново е започнала да дава обичайните си седмични приеми. Два пъти в седмицата кани близките на семейството и приятелите на своя син: за едните дава малка вечеря във вторник, за другите — голяма вечеря в четвъртък. Мане вече няма защо да се страхува от забележките на баща си и е свободен да кани когото си иска. На тези вечери Бракмон, Фантен-Латур, Захари Астрюк, Дюранти и Стевенс седят наедно с по-старите познати, като свещеника Юрел, майор Льожон или домашния лекар на семейство Мане — доктор Маржолен.

Едуар и жена му често имат гости, но и често излизат. Те редовно посещават приемите на семейство Льожон, на г-жа Пол Мьорис, чийто салон е средище на пламенните „Юго-поклонници“ и антибонапартисти, както и на влюбения в музиката банкер Дега, който всеки понеделник събира в дома си на улица Мондови професионални музиканти и даровити любители.

Господин Дега има един син, Едгар, който също се занимава с живопис. Преди две години Мане го е видял в Лувър пред „Инфантата“ на Веласкес, опитващ се да копира картината направо върху медна плоча. „Каква смелост, приятелю! — се провикнал Мане. — Ще имате голям късмет, ако сполучите!“ Двамата художници са се сприятелили. Едгар Дега като Мане е дете на парижката буржоазия. И той като Мане обича големите майстори на миналото. Верен на академичните традиции, засега той се е посветил на историческата живопис: след картината си „Дъщерята на Йефта“ рисува „Нещастията на град Орлеан“, която смята да представи в Салона през 1865 г. Но се интересува също така от коне и жокеи; тази година е завел на хиподрума и Мане, който е нарисувал няколко сцени от конните надбягвания.

Двамата художници се различават в много отношения. Колкото Мане е възторжен, добродушен дори в шегите си, толкова Дега е склонен към размисъл и язвителен по нрав. Той отваря уста само за да подхвърли някоя хаплива реплика, която смразява жертвата му. Към Мане изпитва смесени чувства: възхищение („Какъв рисунък има в Христос с ангелите! — възкликва той. — И каква прозрачна мазка! Ех, това говедо!“), известна завист заради непринудената лекота, с която Мане се движи в живота, но също така и неодобрение. За разлика от художника на Закуска Дега никак не се стреми да се харесва, тъкмо напротив! Толкова е обладан от мрачна гордост, че самата мисъл за подобно нещо го кара да настръхва. Този буржоа in petto^[11] укорява Мане, че е „буржоа“ (и с какъв презрителен тон произнася тази дума!), че гони евтин успех, че амбициите му са толкова дребни, колкото голям е талантът му. Въпреки това и той е изпаднал под обаянието на Мане.

Това обаяние привлича мнозина млади хора. Мане не подозира или пък само смътно долавя, че след като оскърбленията са го направили известен, той е на път да обедини около своето име всички недоволни, жадуващи да се измъкнат от академичното русло, че за него говорят вече като за учител, за освободител. Той, който мечтае за официални успехи, става олицетворение на бунтарския дух. Събират се около него, търсят близостта му, чувствуват се поласкани, че са се запознали с него. Към старите приятели се присъединяват нови — критици като Филип Бюрти, който е възхвалил Мане заради Сражението между „Киърсардж“ и „Алабама“, изписано, както пише той в „La Presse“ от 18 юли 1864 г., „с рядка изобразителна сила“, млади художници като Пиер Пренс; вечно изчервяващият се Пиер Пренс, който постоянно търси „миша дупка, където да скрие поне отчасти брадатата си фигура от пет стъпки и девет цола“, или пък като Фредерик Базил, племенник на майор Льожон, дошъл от Монпелие в Париж, за да учи медицина, но мечтаещ само за живопис, млади любители като Едмон Метър, син на видно семейство от Бордо, „аматьор“ в пълния смисъл на думата, който се задоволява със скромна чиновническа служба, за да може по-свободно да се радва на „всички наслади на духа“.

Вече говорят за Салона от 1865 г., чийто правилник, излязъл на 2 ноември в „Le Moniteur“, остава същият, както през 1864 г., с единствената разлика, че не се предвижда допълнителна изложба на „неприетите творби“. Фантен-Латур, вечно преследван от мисълта за огромни групови композиции в маниера на Рембранд и Франс Халс, ще изложи — въпреки критиките по адрес на „Почит към Дьолакроа“ — втора картина манифест, почит към „истината — нашият идеал“: „Наздравица“, в която Мане е застанал на преден план до Уистлър, загърнат в японски халат, пред Фантен, Бракмон, Дюранти, Захари Астрюк и неколцина други.

Мане от своя страна рисува през зимата един портрет на Захари Астрюк, който му се иска да представи в Салона. За жалост Астрюк, иначе пламенен защитник на Мане, не харесва много картината. В същност тя никак не му харесва и въпреки че Мане му я е подарил, не бърза да си я прибере. Освен това Мане има голямо желание да представи на журито и Сражението между „Киърсардж“ и „Алабама“, която е имала известен успех при Кадар, но всичките му приятели единодушно го разубеждават. Твърде много е избързал да покаже тази картина и тя вече е загубила очарованието на неизвестното.

Изобщо Мане става смешен! Защо не послуша Бодлер, защо не изложи своята „Венера“? Пред тоя шедьовър злодумците ще трябва, щат не щат, да преклонят глава. Най-после Мане се съгласява. Захари Астрюк вече е кръстил „Венера“ — тя ще се нарича Олимпия. Едно или друго име — какво значение има това? „Литературните“ придатъци на живописта са напълно безразлични на Мане. Астрюк, комуто стихоплетствуването иде много отръки — за него говорят, че „мисли в александрийски стихове“, — съчинява тутакси дълга поема в чест на Олимпия — „Дъщерята на островите“, чиято начална строфа (от общо десет) ще бъде написана под името на картината:

Олимпия се буди подир мечти — тогава

с вестителката черна пристига пролетта;

робинята, която нощта наподобява,

обкичва с цвят зората, поднасяйки цветя

на младото момиче със хубост величава.^[12]

За да допълни пратката си за Салона и желаейки да заличи, ако би било възможно, лошото впечатление от Христос с ангелите, Мане решава да изпише друг Христос — Христос, поруган от войниците.

Докато работи над тази картина, той повтаря опита си от преди две години и през февруари излага в галерията на Мартине девет свои табла: „Киърсардж пред Булон“, „Изход на булонското пристанище“, натюрморти с цветя и плодове… За разлика от 1863 г. публиката посреща тези картини почти благосклонно. Нещо повече, малко по-късно Мане научава — чудесна изненада! — че Кадар е продал един от неговите натюрморти с цветя. И то на кого? На Ернест Шено, на критика, който така злобно се бе нахвърлил срещу него в „Le Constitutionnel“ по повод на Закуска на тревата. Разтреперан от вълнение, Мане съобщава новината на Бодлер, убеден, че тази откупка е най-добро предзнаменование.

„Може би Шено ще ми донесе щастие!“

Тази година журито се показва още по-снизходително, отколкото през 1864-а. Пред картините на Мане и особено пред Олимпия неговите членове са се изказали, че това са „долнопробни къртовщини“ и отначало са ги отхвърлили, но после са променили решението си. Щом като някои разпалени глави обвиняват журито в строгост, журито ще изнесе още веднъж на показ — като необходимо назидание! — онова, което в по-разумни времена никога не би видяло бял свят. Още веднъж публиката ще може сама да отсъди и да реши дали академичният трибунал е нямал законно основание да отхвърли подобен боклук.

При откриването на Салона на 1 май за един кратък миг Мане има впечатлението, че е спечелил играта. Някои хора го поздравяват за картините му. Какви хубави морски пейзажи! Колко добре е сторил, че е отишъл да рисува устието на Сена! Морски пейзажи ли! Мане подскача. Да не би да вземат Олимпия за пейзаж от Онфльор! Той се втурва в залата на буква „М“ и там му показват две картини, подписани от някакъв начеващ, непознат художник — Клод Моне. Авторът на Олимпия се задъхва от гняв. Каква е тази мистификация? „Що за говедо е този! Откраднал ми името, за да му ръкопляскат, а мен ме замерват с ябълки!“ „Замерват ме с ябълки“ — изразът е наистина твърде слаб! Закуска на тревата е предизвикала едва доловимо шумолене в сравнение с невероятната врява, развихрена от Олимпия. Олимпия! Откъде е измъкнал художникът тая Олимпия? Всички са твърде много предубедени срещу Мане, за да не се запитат веднага с подозрение какво означава това чудновато име, което не отговаря на нищо познато и ги обърква. Каква нова шега е искал да изиграе на публиката тоя смешник Мане? Мане съвсем не е помислил, че, приемайки заглавието и стиховете на Захари Астрюк, чиито мъгляви александрини имат много малко общо с картината му, той е заплел своята „Венера“, тази чиста живопис, в нишките на една ненавиждана литература. Щом е от Мане, няма какво да се чудят; готови са всичко да допуснат. Олимпия, разбира се! Та не е ли това онази едноименна особа, „куртизанката без срам“ от „Дамата с камелиите“ на Дюма-син, която художникът на Закуска е имал нахалството да изобрази в тази картина, чийто реализъм тъй безочливо се надсмива над идеализациите на академизма? „Хубост величава!“ Това вече е върхът! Но какво чудно има: за да предизвика общественото мнение, този скандален цапач не се е подвоумил да навлезе в порнографията. Осквернил е свещеното царство на митологията, омърсил е върховната форма ма изкуството — изображението на голото женско тяло, и е изписал една проститутка, някакво недоузряло, слабовато момиче. Този долнопробен тип е измайсторил един похотлив образ, достоен за „Цветя на злото“ на неговия сатанински приятел.^[13]

Париж от времето на Втората империя привлича целия свят с водовъртежа на своите развлечения. Любовните — и твърде скъпи — ласки на прочутите „лъвици“, на Ла Паива, на Кора Пърл с подлудяващия бюст, на Ортанз Шнайдер, чието безсрамно кълчене пълни касите на театър „Вариете“ и на Офенбаховите оперети, на Маргьорит Беланже, наричана от първите си любовници „Смешницата Марго“, придават на императорския Париж нечистия блясък на някакъв Вавилон. От цяла Европа и от двете Америки се стичат тук като в огромен публичен дом.

Кажи ми, о Венера, защо се наслаждаваш

мойта добродетел тъй да развращаваш?

Ако в регистрите на парижката полицейска префектура са записани пет хиляди момичета, то тридесет хиляди други, по-добре или по-зле поставени, упражняват необезпокоявана галантното си занятие. Но в тази столица на разврата, където всеки ден е празник на развяващите се поли, където звучат двусмислени рефрени и разпуснати шеги, не друг, а Мане е „мръсникът“. Колко „тревожни признаци“ откриват само в неговата Олимпия! Стигнал е дори дотам — каква сатанинска извратеност! — да нарисува котка, черна котка! при нозете на малката си хетера.

И като последна подигравка, като предизвикателство към религията той е окачил до тази непристойна картина — кощунство! — една карикатура на Христос. Роптаят, негодуват, надават гневни викове. Превиват се от смях или размахват юмруци. Кикотещата се или разярена тълпа се блъска така настървено пред платната на Мане, че Управлението на изкуствата се вижда принудено да постави двама яки пазачи, за да ги охраняват.

Печатът веднага се надига в хор. Трябва най-после да се ликвидира този индивид. „Каква е тази одалиска с жълт корем, противен модел, измъкнат кой знае откъде?“ — се провиква Жул Кларти в „L’Artiste“. Говорят вече само за Мане и за „Венера с котката“, която е „нещо като женска горила“ и би могла да служи за „реклама на брадатата жена“. „Никога не сме виждали с очите си — заявява Амеде Канталуб в «Le Grand Journal» — подобно зрелище и толкова цинично по въздействие… Жените, които са на път да станат майки, и младите момичета, ако са благоразумни, биха сторили добре да избягват тази гледка.“ Изкуството на Мане преминава „границите на всяка ексцентричност“. Неговият Христос означава „въвеждане на комичното в религиозната живопис“, това е „отвратителна смесица“, в която художникът, решил „да пуща фишеци в Салона“, си е позволил да събере „долни, гнусни типове“: „четирима чистачи на канали, канещи се да измият краката на стар вехтошар, техен приятел“.

Над всеобщата врява не се издига нито един-едничък глас в защита на Мане. Дори Ернест Шено, купувачът на неговите „Цветя“ при Кадар, се нахвърля върху художника, като заклеймява у него „почти детинското непознаване на основните начала на рисунъка“, „пристрастието към една невъобразима вулгарност“ и „абсолютната безпомощност на изпълнението“.

Мане е на края на силите си. Единодушното порицание го обезверява напълно. Като втрещен слуша какви чудовищни замисли му се приписват. Угнетен, съмняващ се във всичко, отвратен от всичко, непроумяващ нищо от кошмара, който го е сполетял, той непрекъснато си задава въпроси. Може ли само той да бъде прав, а всички други да грешат? Отчаян, художникът се обръща към Бодлер:

„Много бих искал да бъдете тук — му пише той. — Оскърбленията се сипят върху мен като градушка, никога не съм изпадал в такова положение… Всички тези крясъци ме подлудяват и е очевидно, че някой се заблуждава.“

Бодлер, който в Брюксел все повече и повече потъва в „болезнения си унес“, прочита доста раздразнен писмото на своя приятел. Да се остави така да го „зашеметят“ ударите на критиката! Какво несъответствие между човека Мане и неговото изкуство! Да носи в себе си гениални заложби и да няма характера, отговарящ на тези заложби, да се окаже тъй зле подготвен за съдбата на онези, на които се пада страшната чест да бъдат славата на тоя свят! Бедният Мане! „Той никога не ще преодолее напълно празнотите на своя темперамент, но той има темперамент, това е важното.“ Талантът му „ще устои“.

Бодлер забелязва ехидно: „Поразява ме и радостта на всички тия глупци, които го смятат за загубен.“^[14] На 11 май поетът отговаря на Мане, като го пришпорва с остри думи:

Трябва значи да Ви говоря още веднъж за самия Вас. Трябва да се постарая да Ви покажа колко струвате. Наистина глупаво е това, което искате от мен. Присмиват Ви се, подигравките Ви подлудяват, не искат да Ви отдадат справедливост и т. н. Нима мислите, че Вие сте първият човек, който изпада в подобно положение? Нима сте по-гениален от Шатобриан и Вагнер? А все пак и на тях са се присмивали. И не са умрели от това. И за да не се възгордеете прекомерно, ще Ви кажа, че тези хора са образци, всеки посвоему, и то в един твърде богат свят, докато Вие, Вие сте само първият в едно изкуство, изпаднало в старческа немощ. Надявам се, че няма да ми се разсърдите, задето Ви говоря без заобикалки. Познавате приятелските ми чувства към Вас.

Мане едва ли би могъл да се сърди на Бодлер за това „ужасно и добро“ писмо, както го нарича той, за което винаги ще си спомня. Суровите думи му идват като балсам през майските и юнските седмици на 1865 г., когато всеки ден засилва раздразнението и объркването му.

В Палатата на индустрията, както пише Пол дьо Сен Виктор, „тълпата се натиска пред разлагащата се Олимпия като в морга“. Истинско чудо, е че още не са разкъсали платното. На няколко пъти са изблъсквали пазачите. Управлението е в тревога и решава да премести Олимпия. В началото на юни я окачват в последната зала над огромната врата, на височина, „на каквато никога не са окачвали и последната цапаница“ — отбелязва доволен Жул Кларти. От такава далечина подробностите в картината на Мане не личат много ясно, но и това не успокоява духовете, напротив, още повече ги възбужда. От сутрин до вечер зрителите се застояват пред вратата на шумни тълпи, протягат вратове към Олимпия и нейната котка, мъчат се да разпознаят подозрителните прелести на тази Венера meretrix.^[15] Черното петно на котката се губи в сянката, но те търсят с вторачен поглед тази котка, кривят се на всички страни, за да видят напук на всичко предизвикателните й очертания. Сред възбудената тълпа отекват закачки и подмятания.

Колкото и усърдно критиката да възхвалява „Почивка на сенокосачки“ от Жул Бретон, за която казват, че е най-възвишената творба в този Салон^[16], всички искат да видят само „Венера с котката“. Мане вече не може да отиде никъде, без да се загледат нахално в него. Щом се появи, хората се побутват с лакти, отекват подигравки. На улицата се обръщат подир него. Щастие е все пак, когато не тръгнат по стъпките му, примирайки от смях или шушукайки си цинизми с крайчеца на устата. Той има впечатлението, че „прилича на куче, на което са вързали тенекия на опашката“.

„Ето ви вече прочут като Гарибалди!“ — му казва не без нотка на завист Дега, на чиято картина „Нещастията на град Орлеан“ никой не обръща внимание.

Мане вече не работи. Той, който е бил олицетворение на приветливостта, винаги непринудено весел, без жлъч в шегите си, сега се озлобява. Оскърбленията го правят суров и зъл, думите му понякога са жестоки. Бодлер, който внимателно следи критиката, предугажда какво става с художника и моли г-жа Пол Мьорис да му говори от негово име:

Когато видите Мане, кажете му това, което Ви казвам: малката или голямата пещ, подигравките, обидите, несправедливостта са превъзходни неща и той би бил непризнателен, ако не благодари на несправедливостта. Зная, че ще му бъде трудно да разбере теорията ми — художниците винаги искат бързи успехи; но наистина Мане притежава такива блестящи и тънки качества, че би било нещастие, ако загуби вяра в себе си… На него сякаш и през ум не му минава, че колкото повече расте несправедливостта, толкова повече положението се подобрява — при условие че не загуби присъствие на духа (Вие, разбира се, ще съумеете да му кажете всичко това с шеговит тон, без да го засегнете).

Не, на Мане положително не му минава през ума, че положението се подобрява. Той го вижда по-скоро като истинска катастрофа. В своето угнетение смята играта за загубена. Никога няма да постигне нищо. „Излизането на бял свят“, за което мечтае майка му, няма да стане нито днес, нито утре. „Познавам ги аз тези хора — роптае той. — На тях им трябва някой с дебела кожа. Такава стока аз нямам. За това си има специалисти.“ От такива думи би могло да се заключи, че Мане знае какво иска и кой е той; но това са само големите приказки на едно наранено сърце. Големи приказки е и цената, която е поискал за своята Олимпия от една италианка, която уж пожелала да я купи — десет хиляди франка.^[17] От тази работа естествено не излиза нищо. В своя подлистник в „Le Moniteur“ Теофил Готие пише, че Мане има „школа, почитатели, дори фанатични последователи“, че той представлява „опасност“. Мане повдига рамене. Какво недоразумение! Изнервен до крайност, той не отваря вече вестник. Не може да чете статиите, в които ден след ден, неуморно се повтарят все същите зложелателни отзиви по негов адрес: „Неокачествими платна… цапаници… изпражнения… просташка дързост… ненаказан скандал… стремеж да се привлекат погледите на всяка цена… има успехи, които са истинско наказание…“^[18] Една вечер, след като излиза от Палатата на индустрията, където е бил още веднъж, за да види дали отношението към него случайно не се е променило, Мане сяда заедно с Антонен Пруст в една малка сладкарница на улица Роял, за да хапнат сладолед. Когато келнерът машинално му подава вестниците, той се нахвърля разярен върху него: „Кой ви е искал вестници?“ Пруст не успява да изтръгне нито дума от него. Мане седи като истукан пред недокоснатия сладолед, потънал в себе си, ням, печален; от време на време отпива само по няколко големи глътки вода, пресушава цяла кана.

Към края на юни художникът отива в Булон, но морето не го успокоява. Внезапно той решава да замине за Испания, като се вслушва с готовност в едно внушение на Астрюк, който, виждайки го така потиснат, го е посъветвал да потърси упование и смелост в страната на Гоя, Греко и Веласкес. Мане толкова често се е обръщал за вдъхновение към Испания, че вече неведнъж го е обземало желание да посети полуострова. Астрюк, който знае почти всичко за Испания, му начертава подробен маршрут. Правят се приготовления за пътуването. Мане се уговаря с Шанфльори и Стевенс да пътуват заедно. Докато той обикаля отвъд Пиренеите, майка му, жена му и малкият Коела ще гостуват на братовчедите Фурние в замъка Васе в областта Сарт.

Сега Мане живее само с една мисъл: да мине час по-скоро границата. Но Стевенс и Шанфльори протакат. Мане нервничи. Изтича юли, после първата половина на август. Шанфльори и Стевенс все още се бавят. Мане кипи. Към края на август вече не го сдържа. „До гуша ми дойдоха“ — пише той на Захари Астрюк. Ще замине сам. „Незабавно, може би още вдругиден.“ Сега той „страшно бърза“ да чуе съветите на „майстор Веласкес“. В петък, 25 август^[19], Мане тръгва на път. Шанфльори и Стевенс ще се присъединят към него, когато бъдат готови.

Мане заминава за Бургос, после се отбива за малко във Валядолид и пристига в Мадрид. За това пътуване той не е в най-доброто разположение на духа. След като преминава Пиренеите, всичко му се вижда отблъскващо, противно. Особено го измъчва кухнята, която според него буди повече „охота за повръщане, отколкото за ядене“. Фучи срещу Шанфльори и Стевенс и им праща телеграми от всяка пощенска станция, но не получава отговор; това, разбира се, не допринася за успокояването му. „Още двама, на които няма да разчитам вече в бъдеще дори за да прекосим заедно Булеварда.“ Испанските пейзажи се нижат пред очите му. По-късно той ще говори за тази „тъй величествена, тъй драматична земя със сякаш изсушени камъни и зелено-черни дървета“, но засега не вижда пейзажите, едва ги поглежда.

В Мадрид отсяда в грандхотел „Париж“ при Пуерта дел Сол. Когато отива за пръв път на храна, вижда недалеч от себе си единствения друг гост на хотела, двадесет и седем-осем годишен човек, висок, строен, с приветливо лице, по всяка вероятност французин, който като него обядва на голямата обща маса. Мане е погнусен от ястията, които му поднасят, и едва преглъща няколко залъка. Но щом върне някое блюдо, другият клиент повиква келнера, за да си поръча още веднъж от същото; колкото по-явно Мане показва неохотата си, толкова по-сладко яде другият. Художникът потреперва. Докога този гражданин ще се подиграва с него? И в Мадрид ли няма да го оставят на мира неговите преследвачи? Когато играта започва отново, Мане скача от стола си, застава пред лакомника и му се сопва:

— Вие, господине, за да ме дразните и се подигравате с мен ли се преструвате, че ви харесва тази ужасна кухня, и всеки път, когато върна келнера, го викате отново?

Другият го гледа като втрещен. Художникът продължава:

— Вие, разбира се, ме познавате? Знаете кой съм аз?

— Но не — отговаря другият. — Откъде да ви познавам? Току-що пристигам от Португалия, където порядъчно гладувах. Пътувах четиридесет часа с пощенска кола и кухнята на този хотел ми се вижда чудесна.

— А, идвате от Португалия! — възкликва Мане и прихва да се смее, после се извинява и обяснява причините за избухването си.

Пътникът е чувал за Мане и на свой ред се представя. Той е търговец на коняк, родом от Сент, и се казва Теодор Дюре; обича изкуствата, литературата и ако Мане няма нищо против, на драго сърце би му правил компания. Двамата французи се сприятеляват.

Посещават заедно музеите, гледат борби с бикове, отиват до Толедо, за да видят катедралата и картините на Греко. Мане се чувствува ободрен, поуспокоен и ходи почти всеки ден в Прадо. „Само Веласкес си струва пътуването… — пише той на Фантен-Латур. — Той е живописец на живописците!“ Веласкесовият портрет на „Паблильос от Валядолид“, шута на Филип IV^[20], му се вижда „най-изумителната живописна творба, която някога е била създавана“. Картините на Гоя също го покоряват. Очарова го и самият Мадрид със своите живописни улици, с кафенетата на тореадорите на Кале де Севиля. Заедно с Дюре той охотно се смесва с тълпата, която снове нагоре-надолу край Пуерта дел Сол или по алеята на Прадо, мадридската Шан-з-Елизе. Там се разхождат прелестните, грациозни малки сеньори с мантили и дълги кринолини, с ветрило в ръка и цвете в косата; във вечерния въздух се носят мелодичните звуци на китари и мандолини, и вестникопродавачките викат „La Correspondancia de esta noche“! „El Pueblo“! „El Pueblo“! „La Iberia“!

Въпреки всички усилия обаче Мане не може да свикне с испанската кухня. Предпочита да гладува. След едноседмичен пост решава да съкрати пътуването си и да се върне във Франция.

На път за родината заедно с Дюре преживява само едно малко премеждие. Когато чиновникът по паспортите на гара Анде прочита името му, той повиква жена си и децата си да видят художника на Олимпия. Привлечени от това, другите пътници на свой ред идват да разгледат необикновения екземпляр. Дега беше прав: сега Мане е не по-малко прочут от Гарибалди.

На 13 септември той пристига при семейството си в замъка Васе, съсипан от умора, изгладнял, но доволен от видяното в Испания, което дълбоко го е развълнувало. Творбите на Веласкес и Гоя са му влели нови сили, дали са нов тласък на енергията му. Въодушевен от техния пример, той отново гори от желание да рисува.