Анри Перюшо
Животът на Мане (3)

ІІ.
Заливът на Рио

Беше онзи двойствен час, когато свършва нощта и дяволът прави сметките си.

Андре Жид, „Фалшификатори на пари“

Хвърлил котва в последния басейн на пристанището, с нос обърнат към морето, корабът „Хавър и Гваделупа“ и неговият капитан Бесон чакат само попътен вятър, за да отплуват.

На кея постоянно се тълпят любопитни, които гледат новаците матроси, облечени вече в новата си униформа: мека вълнена риза, ленена рубашка и панталон, мушамена шапка. Един моряк със сабя и пушка стои на пост при бордовата стълба. Между зяпачите има и няколко разплакани майки.

Едуар не съжалява, че е помолил майка си да не идва в Хавър: боял се е от часа на раздялата. Още в събота, на 2 декември, й е писал, за да я успокои. Това не е чак толкова трудно, защото той е очарован, „изумен“ от „удобствата“, в които ще живеят той и неговите другари. Нормандският корабопритежател наистина не е излъгал; устоял е на всичките си обещания, дори нещо повече. Платноходът е „чудесен“ кораб, „един от най-хубавите в Хавър“, обзаведен не само с всичко необходимо, но и с „известен лукс“. На него има дори салон с пиано. Храната е отлична и изобилна: две ястия с месо и десерт на всяко ядене. И Едуар спи в истински хамак! В същност има само тридесет и шест легла — по-малко, отколкото са всички ученици. Първите нощи Едуар не може да спи, но скоро свиква. Хамакът е част от колорита, ако не от удоволствието на морското плаване.

Освен учениците и учителите „Хавър и Гваделупа“ ще вземе за Рио де Жанейро и един-двама пасажери — млади хора — и малък товар от различни стоки, между другото и холандско сирене. Екипажът се състои от двадесет и шест човека. Освен това има един чернокож домакин, който командува четирима малки юнги и двама новаци, взети да обслужват учениците. Едуар се възмущава, когато се отнасят зле с тях. „Гонят ги с ритници в задника, и с юмруци и мога да ти кажа, че стават дяволски послушни. Нашият домакин… ги пердаши здравата.“ Учениците също могат да ги бият, но те в никакъв случай не биха се възползували от това си право.

Въпреки всичко на „Хавър и Гваделупа“ не е като в домашното гнездо. Офицерите, макар и „много добри момчета“, се държат „строго“. Предупредили са учениците, че ако направят някоя глупост, ще понесат и те същото дисциплинарно наказание като матросите, с други думи, ще им сложат веднага железата. „Отваряме си очите на четири, уверявам те.“

Но това са само леки сенки. Едуар и другарите му са до немай-къде щастливи, че започват нов живот, който тъй рязко ги откъсва от досегашните им навици, и чакат с нетърпение — и мъничко страх — да бъде дадена командата за тръгване. Най-после времето се оправя и на 8 декември се извършват последните приготовления. Стъкмяват платната и качват на борда една малка лодка, предназначена за разходки в залива на Рио. Остава само да натоварят свине и овце. Отплуването е насрочено за 9 часа и половина сутринта на следващия ден, събота.

В събота г. Мане се качва на „Хавър и Гваделупа“, за да се сбогува със сина си. „Много бях щастлив, че той остана до заминаването ми; беше тъй мил към мен през цялото време в Хавър“ — пише признателният Едуар в писмо до „милата си майчица“. Не му ли е било тежко на сърцето?

„Хавър и Гваделупа“ се отдалечава от кея. Струпаните на вълнолома зяпачи приветствуват кораба, който дава два топовни изстрела, вдига флаг и се насочва към открито море. Майки махат с кърпички. Сигурно и г. Мане е там; онзи цилиндър, който стърчи над тълпата, навярно е неговият. Истинско щастие е, че корабът заминава днес: Огюст Мане може да се прибере навреме в Париж за важните избори, които ще се състоят утре, на 10 декември. Един човек, когото той не обича и от чиито амбиции се страхува, е кандидат за поста президент на републиката — принц Луи-Наполеон Бонапарт.

Морето е хубаво, небето сияе. Платноходът се поклаща леко, но Едуар понася добре люлеенето и е много горд, като гледа как повечето му другари, хванали морска болест, са се „залепили за перилата на борда“. Един негов съученик от колежа „Ролен“, Мендрьовил, е в ужасно състояние. Едуар се усмихва малко снизходително, с насмешливо презрение. Тези момчета не са никакви моряци!

Към осем часа вечерта, предоволен от първия си ден, той съзира на хоризонта светлината на далечен фар. Последен знак от френската земя. После корабът потъва в нощта.

И тогава Едуар усеща, че му прилошава и на него. Внезапно развълнувалото се море започва да бушува. Вятърът става все по-силен. Въжетата свистят, корабът пращи, мачтите му треперят. Скоро се разразява буря. Едуар е загубил прекрасната си самоувереност. Сега и той е болен като всички други. Потърсва убежище в каютата, изпоцапана от повръщанията на двадесет момчета, които залитат, хълцат и, зашеметени от вълнението, се строполяват един върху друг; вътрешностите му се бунтуват и той вече се пита „какво търси на тази галера“. Той обича морето, но никога не си е представял, че то може така разюздано да беснее, да вдига цели „водни планини“, които в нощния мрак се нахвърлят и се разбиват с адски шум върху палубата.

Уви! Краят на мъките не се вижда. Сивото утро разкрива в морската пустош само разпенените, бушуващи води, а над тях танцува корабът, шибан от вълните, които се разтварят под него и със страшна сила изригват огромни водни маси. Морето не се успокоява нито вечерта, нито през нощта, нито на другия ден, нито на третия. Бурята вилнее няколко дни наред, и то с такава ярост, че екипажът е принуден да свие всички платна. Повлечен от урагана, „Хавър и Гваделупа“ вече не е господар на посоката си. При изхода на Ламанш противни ветрове го отклоняват от курса му и го отнасят чак до линията на ирландския бряг.

Бурята затихва едва през деня на 15 декември; вятърът се обръща при падането на нощта. Едва сега корабът може да промени посоката си и през все още високите гребени на вълните да поеме верния курс. Едуар идва на себе си. С носталгия си спомня за „сладостите на бащината къща“ и, още разтърсен от току-що преживяното изпитание, признава, че моряшкият занаят напълно му е „опротивял“. Времето се оправя, но сега пък го поразява „еднообразието“ на този живот. „Само небе и вода, винаги едно и също, глупаво е.“

Ала едва успели да почистят кораба, да изперат дрехите и бельото, вятърът отново се обръща и морето пак започва да люлее платнохода. Това продължава до 19-и, когато „Хавър и Гваделупа“ отминава Гасконския залив. „Тия хора са наистина удивителни! — възкликва Едуар, като говори за матросите. — Винаги са доволни, винаги весели, въпреки тежката си работа, защото никак не е забавно да прибираш платно, възседнал някоя рея, която почти докосва водата, да работиш ден и нощ, с една дума, при всякакво време. Впрочем те всички мразят занаята си.“ Впечатление несъмнено твърде субективно.

Учениците не са отваряли тетрадките си от деня на тръгването. Преподавателите им са понесли болестта по-тежко и от тях. На 19-и се залавят с учението. Времето през деня е разпределено. Ставане в шест и половина, лягане в девет, урок по математика сутринта, литература и английски — следобед. Едуар се радва на учебните занимания, до такава степен му тежи монотонният живот на борда. Море и небе! Небе и море! Дните се точат безкрайни, еднакви, само морето е понякога по-неспокойно, понякога — по-тихо. Няма развлечения, няма вълнуващи зрелища. Само незначителни случки, които сред еднообразието се превръщат в събития: изстрел на капитана по някоя птица — чайка, гмурец или гларус, които летят далеч от бреговете; един несполучлив опит да ловят тон или срещата с някакъв португалски бриг, който при вида на приближаващия го с опънати платна „Хавър и Гваделупа“ решава, че го преследват, и бързо свива платната си… След като „Хавър и Гваделупа“ вдига флага си, бригът се оставя да го доближат: една шалупа с един лейтенант и трима матроси му занася писма за Франция и малко хранителни продукти като подарък. Португалците приемат подаръка с голяма радост: „Нещастните нямаха вече почти никакви припаси; идваха от Ню Йорк, били са вече двадесет и два дни на път и са плавали осем дни със свити платна. Отиваха в Порто, който тази сутрин се намираше на сто и двадесет мили от нас.“

Дълги, безкрайни дни, които сега пък дъждът изпълва със скука. Комендантът се мъчи всячески да развлича учениците. Една вечер им отваря няколко бутилки шампанско. След вечеря ги кара да пеят в хор и е намислил да ги обучава по метода на Вилем, който е много на мода по това време. Най-после идва Коледа — повод за едно „страхотно нощно пиршество“, което продължава до четири часа сутринта.

Покрай савойските сладкиши, пурите и шампанското на капитана учениците забравят за малко ограниченията в храната, които им са наложени от няколко дни; тъй като пътуването непредвидено се е удължило, хранителните припаси действително не достигат: ядат морски сухари вместо хляб. Учениците са „разярени“. Хубавото плаване вече никак не върви. Впрочем някои от тях, като например Мендрьовил, въобще не свикват с вълнението и не напускат леглото. Офицерите пък се отнасят зле със здравите. „Помощник-капитанът… е истински грубиян, морски вълк, който не си поплюва много и порядъчно ни тормози.“ Нищо вече не върви както трябва. Да можеше поне „Хавър и Гваделупа“ да стигне до Мадейра! „Колко хубаво е да видиш отново суша! Отдавна копнеем за това.“ В ранните часове на 30 декември на хоризонта се появява планинският остров Порто Санто, отдалечен на двадесет и пет мили от Мадейра. Всички завои и маневри на кораба обаче отиват напусто — вятърът е неблагоприятен. На 31—и вечерта са принудени да изоставят всяка надежда за отдих и освежаване на островите и корабът продължава по посока към Африка.

Дълги, безкрайни дни. Едуар рисува. Съвсем неусетно отново е намерил молива си и рисува, нахвърля впечатления, скрепява движения, фигури, скицира главата на някой другар или матрос. Скиците му обикалят от ръка на ръка. Не ще и дума, че в тях има много талант, прилика, дори подсилване на характерното. Офицери, учители, всички искат да им направи „карикатура“. Сам комендантът му поръчва да го нарисува за новогодишен подарък и в знак на благодарност поканва Едуар на своята маса. През деня Едуар често се покатерва на горния мостик и гледа линията на хоризонта, която се повдига и снишава… Какво му разкрива тя? Някоя мореплавателска тайна? Съвсем не — просто „как трябва да се рисува небето“. Или пък нощем той се промъква до кърмата на кораба, за да наблюдава играта на светлини и сенки в браздата, която корабът оставя подир себе си. „Хавър и Гваделупа“ навлиза в по-топли, макар и все още неспокойни води. Понякога морето като че ли фосфоресцира. „Тази вечер — пише Едуар — корабът сякаш пореше огнени вълни. Беше много красиво.“

Солено месо и блудкава вода. О, да можеха да се отбият на Канарските острови и да се снабдят с прясна храна, с портокали! На 6 януари съзират Санта Крус на Тенерифе. Но и този път, след като са маневрирали напразно, трябва да се отдалечат, оставяйки зад себе си — с какво съжаление! — островът, който им се е видял като земен рай: заснеженият връх на Тенерифе и белите, слънчеви къщи на Санта Крус.

„Хавър и Гваделупа“ има осемнадесет дни закъснение. За щастие сега вече пасатите тласкат платнохода, който се плъзга с десет възела на час по гладкото море; от време на време от водата изскачат някой кит или рояк хвърчащи риби, делфини или акули. С хубавото време започват наново учебните занимания и упражненията. Сутрин, на разсъмване — Едуар стои на вахта на фокмачтата — учениците опъват и отпускат платната. Един майстор-фехтовчик им предава уроци по фехтовка. Жегата обаче става нетърпима. Мъчи ги жажда. После вятърът затихва съвсем. Пълно безветрие, „едно от онези затишия, каквито човек може да види само в тропиците“. Платноходът вече не се помръдва. Лежи сред океана, неподвижен, като застинал сред синята шир. Учениците се разхождат по ред с лодка около кораба, за да се поразвлекат. Безспорно платноходството не е шега работа!

Само някоя буря може да изтръгне „Хавър и Гваделупа“ от „досадното му положение“. И тя най-после се разразява на 16 януари. На 20-и корабът се приближава до екватора, където могат да се видят още осем други съда — „имат обичай да преминават линията на същия градус“.

От дълго време учениците чакат с нетърпение традиционните веселби и шеги, с които се отбелязва преминаването на екватора. Забавленията продължават четиридесет и осем часа. След това „кръщение на линията“ — „ето ни най-после моряци“ — те трябва да издържат само още двадесетина дни до Рио де Жанейро. „Хавър и Гваделупа“ прави тоалета си: пребоядисват го. Преглеждайки товара на кораба, капитан Бесон забелязва, че холандското сирене е пострадало от бурите и кората му се е обезцветила.

— Щом сте художник — казва той на Едуар, — поосвежете ми това сирене!

Едуар веднага се подчинява. През живота си той не е хващал четка. Сега взема една четка за бръснене и се залавя да възвърне на червените „черепи“ първоначалния им цвят. И остава доста доволен от това свое „първо живописно произведение“.

* * *

В понеделник, на 5 февруари, „Хавър и Гваделупа“ хвърля котва в залива на Рио след двумесечно плаване.

Комендантът и офицерите слизат незабавно на брега, за да уредят формалностите, но на учениците още не разрешават да напускат кораба. Едуар се отегчава до смърт, като гледа залива, закотвените там военни кораби от всякакви националности, зелените планини. Вали. Единственото удоволствие за учениците е, че могат да пият прясна вода и да ядат прясно месо и пресни плодове. Всеки ден една голяма лодка носи на борда банани, портокали, ананаси.

Учениците трябва да слязат на брега в четвъртък, но после отново отменят заповедта. Заливът на Рио обикновено хвърля пътниците в лиричен възторг, но Едуар се задоволява да го нарече „очарователен“. „Имахме доста време да му се налюбуваме!“ — възкликва той. Най-после в неделя учениците могат да слязат в града.

В Париж Едуар е получил от някой си Рьобул препоръчително писмо до семейство Лакариер в Рио. Най-големият им син Жул го посещава и го завежда при майка си на улица Увидор. Младият моряк обядва и вечеря у тях, трогнат от сърдечния прием, който му оказват.^[1] След обяд той разглежда Рио с новия си приятел.

В града още не са извършени големите преустройства, които по-късно коренно ще го преобразят. Поразителен е контрастът по това време между красотата на залива, великолепието на околната природа и създаденото от хората, което „изглежда мрачно, невзрачно и жалко“.^[2] В Рио няма канализация. Улиците са тесни, настлани с груби камъни и изпълнени със зловония. Тъй като бразилците почти не излизат навън, освен вечер, денем из града се виждат само чернокожи роби. В същност те съставляват голяма част от населението на Рио, понеже корабите за роби докарват от Африка ежегодно от двадесет до четиридесет хиляди души.^[3] Тъй като им е забранено да носят обувки, те ходят боси, навлекли само по един ленен панталон, а по-рядко — риза, облечена на голо. С викове и ругатни се провират между стоките и бъчвите, които задръстват улиците, приведени под тежки товари, или теглят малки колички, наречени „кабруе“, чиито големи плътни колела, „прилични на голяма, пробита в средата маса“^[4], скърцат ужасно.

Едуар е едновременно очарован и потресен от това, което вижда в този „доста грозен“ град. Робството го изпълва с възмущение. Бразилската милиция му се вижда „много смешна“. Дворецът на императора е „същинска колиба“. Най-после църквите дразнят вкуса му с пищната си позлата. Затова пък, казва той, градът поразява „европееца, който е що-годе художник“, със „съвсем особения си облик“. И наистина Рио е чудно живописен, възбужда любопитството със своето смесено население, със зрелището на своите улици, по които минават паланкини и теглени от мулета омнибуси, с нравите на своите жители, на тия бразилки с „китайски прически“ и с възхитително „черни“ очи и коси, почти всички много красиви, които се омъжват на четиринадесет години и дори още по-млади; те никога не излизат сами на улицата, денем се отдръпват бързо от прозорците, щом забележат, че ги наблюдават, но след пет часа се изтягат там и се оставят да бъдат съзерцавани на воля.

Но в този град има и нещо друго — дали Едуар го е доловил? — за „европееца, който е що-годе художник“: светлината. Огнената светлина, която рязко откроява формите, съвсем не така, както под небето на Париж, без онова разсейване на тоновете, без смекчените, недоловими преходи, без меките и нежни отсенки, които заличават очертанията. Очите на Едуар се пълнят с чистите багрени съзвучия, с острите, брутално изрязани сенки, с тези „ярки петна“, които не допускат никакви полутонове.

О, как играе светлината върху черните тела! Тези тела са „колоритът“ на града, неговият странен чар. Едуар намира чернокожите жени „общо взето грозни“, но не може да откъсне мисълта — и погледа си — от тях. Все пак има някои „доста хубави“, признава той. Пък и умеят „да подреждат много артистично къдравите си коси“, които някои носят обвити в тюрбан. Красиви ли са? Или грозни? Те смущават юношеската му чувствителност, отблъскват го и го обайват, пробуждат дълбоко у него тъмни, неясни усещания. Над украсените с „чудовищни волани“ поли, люлеещи се в ритъма на кръшните бедра, младежът гледа кърпите, завързани на врата, които се полюшват върху голата гръд. Светлината играе върху абаносовите шии, върху плоските гърди на старите негърки, върху пищните, открити бюстове на черните Венери.

* * *

Холандското сирене се разпродава веднага след разтоварването му. Жителите на Рио и особено робите така сладко се гощават, че го ядат заедно с кората.

Няколко дни по-късно в града се пръска тревожна вест — установени са случаи на заболяване от холерина. Властите излизат с едно съобщение за успокояване на населението: това са само отравяния, уверяват те, от преяждане на недозрели плодове. Но Едуар се досеща каква може да бъде истината, а също и капитан Бесон: боята, благодарение на която сиренето е добило тъй апетитния си вид, е съдържала олово. Но… тихо! „В търговията дискретността е гаранция за успеха на сделките. Аз мълчах и сторих добре — разказва по-късно Мане, — защото оттогава капитанът започна да се отнася с изключително внимание към мен. Не ме питаше вече дали имам талант. Беше убеден в това.“

Капитан Бесон е толкова убеден в това, че след като напразно е търсил в Рио учител по рисуване за учениците, натоварва с тази работа Едуар.

Въпреки новата си длъжност, която много му допада, Едуар се дразни от наложеното му отшелничество. През време на двумесечния си престой в Рио учениците могат да напущат кораба само в четвъртък и неделя. „Да гледаш земята пред себе си — оплаква се Едуар — и да не можеш да стъпиш на нея!“ Понякога вали без прекъсване четири-пет дни наред, „а има ли нещо по-отегчително от дъжд на борда!“

Първият свободен четвъртък учениците отиват на разходка из околностите и следващата неделя се завръщат в Рио. Това е 18 февруари, карнавалната неделя, с която започват тридневните празненства, така наречените intrudes. Цял Рио се отдава на веселие.

* * *

Какво необикновено зрелище! Младите ученици от „Хавър и Гваделупа“ не вярват на очите си. Кой би могъл да допусне, че бразилките ще се забавляват тъй свободно, същите тези бразилки, които до преди седмица настръхваха от един само поглед!

Държани цяла година в най-строго уединение, почти като отшелнички, или поне под твърде зорко наблюдение, те се възползуват с двойно по-буйно увлечение от мимолетната свобода, която им носят трите карнавални дни. Облечени в бели рокли, с кървавочервено цвете на корсажа, те застават още от три часа в неделя на своите прозорци или varandas, дори на вратите, и като си избират някой от минаващите мъже, който им е харесал (чернокожите, разбира се, не участвуват в тези забавления), го замерват с малки пъстри восъчни топки, наречени limoes de cher, които се разпукват при улучването на целта и пръскат благоуханна вода. Това не е само избор, а покана: всеки мъж, когото някоя жена е улучила по този начин, има право да я целуне по устата. А и самите жени стават прицел на limoes de cher, защото мъжете от улицата, разбира се, се стремят да привлекат вниманието им и да станат техните избрани „жертви“.

До шест часа вечерта, когато увеселенията се прекратяват^[5], Едуар и другарите му се забавляват до насита. „Джобовете ми бяха пълни с «лимони» и аз отговарях на ударите както подобава“ — пише Едуар на майка си, без да се впуща в големи подробности около празника.

Със своята гъвкава и нервна походка, с изящните черти на лицето, с млечнобялата си кожа, чиято естествена бледост осемседмичното морско пътуване е покрило с лек загар, с живия си поглед и добре очертана уста, свита в насмешлива усмивка, Едуар наистина има привлекателен вид. Няма никакво съмнение, че, заинтригувани от този парижанин с меки руси коси и сини очи, синьорите често са го замервали със своите „лимони“. А и няма съмнение, че сам той е бързал с пламнали страни да притисне устни до устата на дяволитите бразилки.

Но какво се е случило? Скоро в едно писмо до братовчед си Жул дьо Жуи той пише язвителни редове за същите тези бразилки, думи, от чиято несъзнателна аморалност лъха сякаш сподавен гняв: „Те не заслужават — казва той — славата си на леконравни, която им приписват във Франция; няма нищо по-лицемерно добродетелно и по-глупаво от бразилката!“

Причината за това е, че в карнавалните обичаи на Рио разпуснатостта е само привидна. Това е само една престорена, но дръзка игра, в която жените си дават вид, че отхвърлят наложеното им от нравите на времето и мястото опекунство, подражават на свободата, залъгват се с илюзията, че са свободни. Ако младите моряци са се опитали да си позволят по-големи волности, те сигурно са били поставени тутакси на място. Оттук и досадата им, оттук и раздразнението на Едуар. Момчетата се чувствуват някак изиграни.

С кипнала кръв бродят те из града и изпълват улиците с възбудените си гласове. По едно време вечерта се появяват на маскарадния бал, „копиран — както казва Едуар — от баловете в Операта“; тук се осмеляват да дойдат и няколко чернокожи жени, маскирани, с дълги ръкавици, ала люлеещата се походка веднага ги издава. Младите моряци не се застояват дълго тук. Там долу, в крайните квартали, пламъците на празничните огньове се издигат с пукот в светлата нощ. Изключени от празненството на белите, черните танцуват помежду си под ритъма на една варварска, натрапчива музика и глухия тътен на тъпани. В жаравата избухват ярки ракети и се пръскат в хиляди звезди на небето. И ето че Едуар и неколцина негови другари изведнъж се озовават сред тия черни тела, които се въртят в екзалтирана вихрушка от торсове и бедра, съпровождани от равномерното пляскане на десетки ръце в мрака.

Видение от друг свят. На хиляди километри оттук часовникът на Бернадот отмерва секундите в тихия дом на улица Пти-з-Огюстен. Има нещо недействително в тази неповторима нощ. Едуар се отдава на очарованието й, замаян от музиката, която нахлува в него и го хвърля в треска. Танцьори и танцьорки го докосват, задъхани, със сгърчени лица. Миризмата на черните тела прониква в ноздрите му, примесена с аромата на цъфтящи нарове. Телата тръпнат, огъват се, изчезват в мрака. Върху голите, блеснали от пот гърди на черните жени пламъкът на огньовете хвърля отблясъци…

… Твърде скоро, когато угаснат звездите на южното небе, обладан от една непозната дотогава отмала, Едуар ще знае, че първото лице, в което му се е открила любовта, е било нощното лице на една робиня от Рио.

* * *

Капитан Бесон е научил навярно с голямо недоволство за безразсъдните похождения на Едуар и другарите му през карнавалната неделя. Той сигурно ги е смъмрил твърде остро, като им е обрисувал опасностите от общуването с чернокожите жени в Рио, много от които са сифилитични. Нима не знаят за страшните последствия от заразата, нима не знаят, че едно моментно увлечение може да разсипе целия им живот, да ги порази години и години по-късно с ужасни страдания: обща парализа, разстройство на двигателния апарат?…

В Рио карнавалът продължава. Но учениците не ще го видят вече. Капитан Бесон не желае да ги лиши от свободата им, но от сега нататък те ще се разхождат само из околностите на града. Отвеждат ги с лодки на срещуположния край на залива, далеч от Рио.

Сякаш за да запази някакъв спомен от карнавалната си неделя, Едуар рисува с туш портрета на своя другар Понтийон, облечен като Пиеро, по чиито движения личи, че порядъчно е пийнал. Рисунката излиза много сполучлива, изпълнена е с живот и замах.^[6]

И така във вторник, последния ден на карнавала, учениците отиват на излет, вместо да слязат в Рио. Едуар дори получава разрешение да повтори разходката в петък. С трима свои другари и трима бразилци той прекарва края на седмицата до неделя вечерта. Малката дружина отива на остров Пакета и дори навлиза в девствения лес на Тихука.

Тази изумително първична природа прави дълбоко впечатление на Едуар. Колибри прехвърчат от цвят на цвят, лиани се вият около стволовете на дърветата, по които висят орхидеи. Между тревите бавно пълзят скарабеи, блестящи като скъпоценни камъни. Но нека Едуар внимава! Тази изкусителна природа е като чернокожите жени на Рио, които примесват в насладата, която дават, и отрова. Навсякъде из този рай пълзят змии, скрити в зеленината и храсталаците. Тук всички много се боят от тях и този страх е твърде полезен. Благодарение на него смъртоносните понякога ухапвания от усойници и гърмящи змии не са така чести. Предупредили са и Едуар за опасността. Непредпазливост ли е проявил? Така или иначе, в неделя, последния от тези три чудни дни, една змия го ухапва по левия крак.

С най-голяма бързина отнасят Едуар, който изпитва ужасни болки, със страхотно подут крак на борда на „Хавър и Гваделупа“. Две седмици той няма да може да напусне кораба.

* * *

Вали.

Едуар е на оздравяване и унило съзерцава залива, над който се изливат безкрайните и тъжни тропически дъждове. Бразилските му приключения са го угнетили. „Карнавалът ни не беше много весел“ — пише той на брат си Йожен. „Не съм очарован от престоя в пристанището“ — казва по-нататък и добавя, намеквайки може би за мъмренията на коменданта: „Доста ме измъчиха, отнасяха се зле с мен. Неведнъж ми идеше да избягам на сушата.“

Но още по-силен от желанието да избяга е копнежът му да се завърне във Франция. Къде е Париж, къде са къщите, улиците, небето на Франция? Когато ги види пак — „Хавър и Гваделупа“ ще вдигне котва едва след един месец, — ще бъде вече лято и време за приемния изпит във Флотското училище.

Едуар въздиша. Меланхолично наблюдава залива, планините, „Пан д’Асукар“, веригата на Органос и „Божия пръст“, далечната синева, над която дъждът хвърля сиво було, напомнящо картините на Леонардо^[7] в Лувър, които някога е гледал с вуйчо Фурние. Флотското училище! Флотата! Какво спечели той от екзотичното си пътешествие, освен огорчения и унижения и онази тревога, която понякога свива сърцето му, щом се сети за карнавалната си нощ? Не е ли в края на краищата и той също тъй склонен към заседнал живот, както и баща му? Скоро в едно писма до Йожен той подхвърля бегло нещо като предупреждение към домашните си: „Не вярвам да ме приемат тази година; на борда на кораб човек се чувствува още по-объркан, отколкото на сушата…“