Анри Перюшо
Животът на Мане (15)

ІІІ.
„Hors concours“

На тез нимфи искам вечността да дам.

Тъй светли, леките им фигури едвам

докосват въздуха, във сънища унесен.

Маларме, „Следобедът на един фавън“^[1]

1878 година. Париж празнува. Триста хиляди знамена се развяват от прозорците по случай откриването на Световното изложение на 1 май. Ужасите от 1870–1871 г. не са забравени, но са избледнели. В града цари весело, заразително оживление. На приемите у Мане дебелият Еманюел Шабрие се подвизава на пианото и пее песничката за наказателния кол от своята буф-опера „Звездата“: „Направете си… направете си… направете си труда да седнете, друже мой, и ще видите тогаз!“

На тези приеми, а също и в ателието, идват все повече и повече хора, всякакви хора — от Булеварда, от клубовете, от борсата, от конните състезания, индустриалци, финансисти, безделници, сноби и, разбира се, жени, много жени, една от друга по-елегантни. Тук се виждат шапки с щраусови пера и високи цилиндри, рокли от модната къща „Уорт“ и жакети от най-големите кроячи. Да се ходи у Мане е вече признак на добър тон.

На кол,

на кол,

туй е главното мъчение…

Мане се шегува, усмихва се, мъчи се да прикрива тревогата, която го гризе.

От време на време го наболява кракът, понякога усеща силно виене на свят. Има чувството, че ще падне, че земята се люлее под краката му. Какво става с него, за бога? Той се обръща към доктор Сиреде, който отговаря уклончиво, успокояващо.

Твърде успокояващо може би. Така или иначе, той не разсейва страховете на Мане, който въпреки всичко се мъчи да се самоуспокоява, да се убеждава, че тревогата му е неоснователна. Размисли ли човек, мъчителните болки в крака могат лесно да се обяснят: както толкова много членове на неговото семейство, както баща му, както братовчеда Жул дьо Жуи, така и той страда от ревматизъм. А ухапването на змията? Детински фантазии! Винаги, когато през живота си се е сещал за своя младежки бунт, Мане се е разкайвал — нима сега, на четиридесет и шест години, ще плаща за глупостите на един хлапак в неблагодарната възраст? Ревматизъм, разбира се!… Но едва прогонил натрапчивата мисъл, тя отново се връща, потиска го. А образът на баща му се мярка сред виденията от джунглата.

Мане търси убежище в работата, рисува с припряно настървение. Кой би могъл да се досети какво става у него? Той не отронва нито дума за бодежите, които го пронизват, за главоболието, за вцепенението, което от време на време сковава левия му крак. Заблуждава приятели и посетители, преструва се, че е в прекрасно настроение, че се радва на най-добро здраве. Би се преструвал на драго сърце и пред самия себе си, ако можеше, ако често, много често не трябваше да захвърля четките и да се изляга на дивана. Умората вече не го изоставя: душевно тя го измъчва повече от всичко друго. Без знанието на доктор Сиреде той обикаля аптеките и дюкянчетата на знахарите, за да дири силни средства, които да го разтърсят, да възвърнат предишната му жизненост.

През юли е трябвало с най-голямо съжаление да опразни ателието на улица Сен Петербур. Намерил е друго в същия квартал, на улица Амстердам 77, но ще може да се нанесе в него едва след няколко месеца, защото то е в такова разнебитено състояние, че се налагат големи ремонти. Дотогава Мане се настанява на № 70 на същата улица, в едно не много голямо, но прекрасно обзаведено като зимна градина помещение, което временно е пренаел от шведския художник граф Розен. По същото време семейство Мане се пренася от улица Сен Петербур 49 на № 39.

Тези две премествания струват пари. Мане се опитва да продаде някоя и друга картина, готов да ги отстъпи на „най-приемливи цени“. Впрочем и не би било разумно да иска много. През април баритонът Фор е рискувал с една разпродажба, резултатите от която не се оказват особено благоприятни за художника — певецът е изнесъл на търг в „Отел Друо“ три картини на Мане, но се е видял принуден сам да откупи две от тях поради ниските цени, получени при наддаването. Ошде, който е наел магазина „Малка печалба“ на авеню дьо л’Опера и отново е изпаднал в тежки парични затруднения, е трябвало да се прости и с третата си колекция от картини, разпродадена през юни по съдебен ред. Платната на Мане — истинска катастрофа! — биват оценени между 345 и 800 франка едното, а една картина, купена за 3000 франка от Дюран-Рюел, който сам е платил за нея 2000 франка на Мане, получава цена 450 франка.^[2] За щастие тези ниски цени не обезсърчават всички колекционери. Упоритият Фор не се поколебава да вземе Закуска на тревата, която Мане му продава заедно с две други картини, за 2600 франка.^[3] Кой би могъл да твърди, че утре няма да се бият за тази обругана картина? За двадесет и пет или петдесет луидора човек може да си позволи да купи една картина от Мане; рискът не е чак толкова голям.

Мане рисува без отдих.^[4] Преди да напусне ателието на улица Сен Петербур, е пожелал да скрепи върху платното градския пейзаж, който го е очаровал в продължение на шест години, и е изписал няколко изгледа от улица Моние — с павьори, с един файтон, с един точилар, а на 30 юни, по време на празненствата по случай Световното изложение — и със знамената, развяващи се от фасадите на къщите.^[5] Художникът работи като в треска. През последните месеци на 1877 г. той продължава започнатото с Нана: рисува цяла поредица творби, изобразяващи сцени от живота в Париж. С помощта на „Лимона“, модела за Нана, пресъздава алеята и пистата за кънкьори на булевард Бланш, рисува и една проститутка, която дебне клиенти, седнала в „Нова Атина“ с цигара между пръстите и чаша ракия на масата. Работи и други такива „модернистични“ сцени, които биха могли да бъдат наречени и „натуралистични“ (не го ли е насочил шеметният успех на Зола към тези теми?), из кафенетата и бирариите в подножието на Монмартър, особено в едно заведение на булевард Рошшуар, „Кабаре Райхсхофен“, където клиентите се обслужват от млади жени.

И докато рисува картина след картина в този жанр — В бирарията, Сервитьорка на бира^[6], Пиячи на бира, Четяща жена в бирарията, — Мане, напук на умората и болките си, се залавя с една огромна композиция за Салона — двоен портрет на една елегантна двойка, модни шапкари от Фобур Сент Оноре, които кара да му позират сред растенията в ателието. „Пленер в оранжерия“ — казва Пренс.

Уви! Въпреки заричанията си, въпреки желанието си да се бори с болестта, да не й обръща внимание, Мане невинаги е в състояние да върши това, което би желал. Стоенето пред статива бързо го изморява. През последните години на два-три пъти се е залавял с пастелите. Сега им отделя много от времето си и по този начин си почива от усилията, които му налага маслената живопис. Впрочем пастелните тонове са прекрасни, когато трябва да се предаде вълнуващата красота на жените, свежестта на усмивките им, блясъкът на украшенията им; в своите творби Мане сега все по-разточително ласкае и ухажва.

Напоследък е изписал няколко голи тела с маслени бои или пастел, между които Русата с разголена гръд^[7], тъй чаровно закачлива в леката си домашна роба, поглеждаща изпод сламена шапка, украсена с макове. Но в действителност голотата на жената го привлича много по-малко, отколкото жената с нейните труфила. Окото му се опива от роклите, шапките, кожите, накитите и хилядите дреболии, които дават облика на парижанката. Присъствието на жените го ободрява повече, отколкото всички лекарства на аптекарите. Щом влезе някоя в ателието, лицето му грейва…

Добре или зле, 1878 година се приближава към края си, когато една вечер, на излизане след работа от ателието на улица Амстердам, Мане внезапно усеща разкъсваща болка в слабините. Краката му се преплитат и той се строполява на тротоара.^[8]

Повикан незабавно, доктор Сиреде се заема с болния. Той не смее да произнесе пред него името на страшната болест, в чиято диагноза вече не може да има никакво съмнение. Като се съобразява със свръхчувствителната натура на Мане, с неспокойния, изнурителен живот, който той е водил досега, лекарят милосърдно премълчава истината.

Но художникът скоро научава името на страданието си. С ужас повтаря той четирите малки, страшни срички: атаксия! Кой би могъл да помисли за това! Потресен, той търси самотата, за да се заравя в мрачни мисли, чува укорните думи на капитана на „Хавър и Гваделупа“ на сутринта след карнавалната разходка, чува злокобните му предупреждения за сифилитичните робини от Рио. О да, наистина е било детинска фантазия да се залавя за спомена за змията в бразилската джунгла! Мане се измъчва с въпроси, рови се в медицински книги. И най-после, ето! Лъже ли се той? Това, което пише там, е премного ясно. Може ли още да се съмнява? Не води ли неговата атаксия началото си от оная безумна нощ, в която той за пръв път позна любовта? Мане разчита знамението на своята съдба.

Отново вижда танцьорите и танцьорките през тази фантасмагорична нощ; а зад задъханите, лъснали от пот тела се откроява силуетът на баща му, заслушан в ударите на часовника на Бернадот; явява се и образът на приятеля Бодлер с трескави и втренчени очи, със сгърчена уста, която мълви само „Проклятие! Проклятие!“

Изправил се отново на крака, подпирайки се на бастуна, без който вече не може и който тъй го унижава — той, дендито, изглежда чудесно, нали, когато се качва куцук-куцук при Мери Лоран! — Мане отблъсва от себе си виденията, които го връхлитат, въстава срещу неотвратимото. Бунтът на едно момче, последвалото пътуване, онзи час на забрава — не! Той не вярва в това предопределение! Той ще оздравее, трябва да оздравее! Доктор Сиреде му предписва лечение с душове във водолечебното заведение на доктор Бени-Бард на улица Мироменил. Мане се подчинява, дори прекалява с усърдието си. С цялото си същество се стреми да оздравее. Вслушва се във всички мнения, във всеки съвет, нахвърля се на всеки цяр, препоръчан му от този или онзи. Той ще оздравее, защото иска да оздравее. Вярва във всичко. И отново е наперен. Като намества с едно почукване на пръста цилиндъра си, казва: „Когато болногледачките у Бени-Бард ме видят да слизам шегувайки се по стълбите на басейна, всичко ще бъде наред. И това няма да закъснее!“

Външно животът му не се е променил. Работи настървено, мъчи се чрез работата да си възвърне самоувереността. На 1 април най-после се нанася в новото си ателие. Това доста неугледно помещение в дъното на един двор не му допада много, но какво пък? Осветлението, въпреки че идва от север, е добро — това е най-важното. Мане завършва навреме и изпраща в Палатата на индустрията двойния портрет на съпрузите от Фобур Сент Оноре, наречен В оранжерията, като прибавя към него и една от картините си от Аржантьой — В лодката, която е прегледал най-внимателно и му се струва безупречна. Тази пленерна творба, тази лодкарска сцена с премного синя вода би могла да разсърди журито! Какво от това!

Сега Мане няма нищо против да подразни журито. Това е част от лечението му. Освен това той, който миналата година се бе отказал доброволно от Салона, чувствува все по-осезателно подкрепата на вестниците и на известни среди от публиката. Фактът, че у него се тълпят толкова много хора, му говори достатъчно красноречиво. А и има нещо друго, много по-важно: от година на година, от неуспех на неуспех, сред хулите и подигравките Мане неусетно, без никой да забележи това, е преобразил живописта от тази половина на века. С право казва Теодор Дюре: нека само сравнят днешните Салони със Салоните от миналото и веднага се хвърлят в очи коренните промени в „похватите, сюжетите, естетиката“. Обаянието на Мане се е разпростряло не само върху неговата „банда“. Не така очебийно, разбира се, но също така безспорно примерът му е повлиял и на много други художници. Младите живописци от 1879 г. не „виждат“ вече така, както са „виждали“ техните предшественици от 1859 г., когато Мане рисуваше Пияч на абсент. Победеният е станал победител. В Художествената академия пеят:

Курбе^[9], Мане, всички хора гениални

нямат още кръст, не е ли туй печално?

Преди известно време цял клас студенти от Академията са се разбунтували срещу наложения им метод на преподаване и са поискали оставката на своя „шеф“, обвинен че е премного „pompier“.^[10] Тъй като искането им не било удовлетворено, отказали се от преподавателите на официалното училище и помолили Мане да открие ателие, в което да ръководи заниманията им. Мане не се съгласил, но предложението е показателно.

Показателно е и това, че журито веднага е приело двете му платна. Показателна е и статията, с която Албер Волф го приветствува в „Le Figaro“ след откриването на Салона. Той наистина жегва художника, „този циганин в живописта“, но признава: „Неоспоримо е, че Мане упражнява значително влияние върху своето време. Именно той направи първата копка срещу рутината, той посочи с пръст направлението, което трябва да се следва, той показа на художниците от своето време пътя към природата.“ Мане се усмихва, като чете тия образни редове. Отсега нататък, срещне ли Волф, той застава неподвижно с изпъната ръка като кантонер, който дава път.

Така или иначе, може би не е вече далеч денят, когато ще му признаят — най-после! — заслуженото място. Понякога в изблик на въодушевление той казва на домашните си: „Един ден картините ми ще бъдат покрити със злато; за жалост вие няма да го доживеете… Успехът ще дойде късно, но е сигурен; аз ще вляза в Лувър!“

Мане хвърля цялата си енергия в изкуството. Въпреки страданията творческите му сили са ненакърнени; те са сякаш неговият щит, доказателството, че болестта няма да го сломи. През април той пише писмо до префекта на Сена и друго до председателя на Градския съвет, в които изразява желание да му бъде възложено декорирането на заседателната зала на новостроящата се сграда на общината.

„Ще изпиша серия композиции, изобразяващи — за да си послужа с един вече възприет израз, който картинно предава мисълта ми — «Търбуха на Париж», с различните професии в тяхната среда, с обществения и търговския живот на нашето време. Ще има Париж — Халите, Париж — железницата, Париж — пристанището, подземният Париж, Париж — конни надбягвания и градини. За плафона предвиждам една галерия, в която ще бъдат представени в подходящи пози всички живи мъже, които в гражданския живот са допринесли или допринасят за величието и богатството на Париж.“

Не благоволяват дори да му отговорят. Впрочем не би ли надхвърлила една такава задача силите му? А и не е ли самото предлагане на подобен проект чисто самозалъгване, опит да надхитри себе си и своята болест? Той ли ще изписва стени, когато дори работата на статива го измъчва, когато може да рисува вече само седнал? Но Мане иска да вярва, да вярва на всяка цена! Работи без отдих, взема пастелите, щом четката падне от ръката му.

Размазвайки багрения прах, той портретува жените, които се тълпят в ателието му, случайни или редовни посетителки, демимонденки като Валтес дьо ла Бин, царицата на скъпите ласки, чието парадно легло от гравиран бронз, прославяно от всички бонвивани на Париж, е „трон“, „олтар“^[11], и която гордо е отпечатала на хартията си за писма девиза „Ego“ под графска корона, или пък млади жени от доброто общество, като Изабела Льомоние, дъщеря на бижутер и балдъза на Жорж Шарпантие, издателя на Зола. Изабела, Изабела, чаровно създание! С маслени бои и пастел Мане й нашепва нежни думи, които красивото дете не чува или не иска да чуе: Изабела с роза, Изабела със златна брошка, Изабела с бяла кърпа, Изабела във вечерен тоалет…^[12]

Каква любов към живота, към красотата, към всичко, което радва окото и сърцето, се излъчва от тия творби на един болен! Но нека не се лъжем: в тази песен говори трескавата жажда на един застрашен човек. Под веселостта бушува глухо и неизменно тревогата на Мане. Той не оздравява. Напротив, ето че сега и десният му крак се схваща от време на време, „не отговаря вече“. Мане никога не е бил от онези художници, които, обладани от съзнанието за своята изключителност, за необикновената си съдба, не престават да изследват собствения си образ, да търсят в него своята тайна. Той се е рисувал само веднъж, и то на шега, по времето, когато бе напуснал ателието на Кутюр. Но сега, през тия седмици, на два пъти се изучава с четка в ръка, наблюдава измършавелите си черти и предава безпомощността на фигурата си с покъртителна, будеща дълбоко съчувствие правда.

В Белвю, съвсем близо до Париж, се намира един известен водолечебен институт, много по-добре уреден от заведението на улица Мироменил. Посъветвали са Мане да се подложи на лечение там. Той се зарича да отиде. Но преди това би искал да понапредне с работата си. През юли е започнал в прочутия ресторант на стария Латюил, недалеч от „Гербоа“, една нова „модернистична“ сцена: на маса един женкар с бохемски кичури настойчиво придумва млада жена, която го слуша колеблива, държаща се на положение. Платното грее със светлите си багри. „Отроче мое, ти ще пожънеш почестите на Салона“ — казва Мане и потрива ръце, след като полага последните мазки на картината.

Погълнат от работата си над това платно, Мане отлага седмица след седмица заминаването си за Белвю. Най-после, към 16 септември, тръгва за санаториума.

Там живее заедно със Сузана и се подлага на всички процедури, които се изискват, изпълнява буква по буква лекарските предписания. Какво от това, че наложеният му режим е твърде строг — няколко пъти на ден душове и масажи, следвани от задължителни разходки пеша, — стига само всичко това да помогне! През тия чудни дни на късното лято Мане чувствува, че се възражда. Водолечението успокоява свръх възбудените му нерви, той усеща благотворното му въздействие, чувствува се по-добре. Увереността му се възвръща, най-малкият признак на подобрение го изпълва с радост.

Приятна изненада: в Белвю той среща една своя почитателка — оперната певица Емили Амбр. Тя му казва, че отдавна е обикнала картините му и ги защищава. Между лечебните процедури двамата разговарят, сприятеляват се. Певицата, на която предстои турне в Съединените щати, предлага да вземе със себе си една картина на художника, за да я покаже на американската публика. Мане избира Разстрелът на Максимилиан.^[13]

Дружбата с Емили Амбр развлича художника. Колкото и омайна да е есента, която покрива всичко с медночервените и златистите си багри, тя в същност отегчава Мане. Тишината на полето му тежи. Той въздиша по парижкото си ателие. Повече от всякога чувствува потребност от шум, от движение. Но трябва да оздравее. Ще продължи колкото може повече лечението, чиито резултати все повече го радват. Трябва да дочака деня, когато ще може да си спомня без злокобни предчувствия изтерзания братски образ на Бодлер със сгърчената уста.

Душове, масажи, разходки; душове, масажи, разходки…

Мане храни надежда — „добра надежда“, — че лечението ще му помогне.

* * *

Завърнал се в Париж, художникът с радост се озовава отново в познатата си среда. Лечебните процедури в Белвю не са го излекували, но са му донесли облекчение. Той се залавя с увлечение за работа.

Споразумял се е с Пруст, който през 1876 г. е избран за депутат на Ниор и прави блестяща политическа кариера като привърженик на Гамбета, да нарисува портрета му за следващия Салон. Мане го започва с въодушевление. В парламентарната си дейност Пруст се занимава почти изключително с въпроси, засягащи малко или много изкуството. Той вярва в бъдещето на живописта на Мане и е замислил да издействува приемането на една негова картина в Люксембургския музей.

Привлекателен на вид, суетен, горд със своята външност и с успехите си сред жените, с които самодоволно се хвали — много се говори за връзката му с балерината от операта Розита Маури, която той протежира (тя е двадесет и три годишна, той — вече на четиридесет и седем), — Антонен Пруст обича да се изтъква като „Алкивиад на Републиката“. Мане разваля седем-осем платна, преди да успее да улови характерната осанка на някогашния си съученик от ателието на Кутюр — ръкавици, бастун, цилиндър, редингот и цвете в бутониерата. Особено го измъчва шапката. „Няма нищо по-трудно за рисуване от цилиндъра“ — уверява той.

Най-после една вечер портретът е завършен: „Този път стана; а как само стои пред фона!… Ръката в ръкавицата е едва загатната. С три удара, тап, тап, тап, ще се почувствува.“ Ръкавицата в другата ръка, нахвърлена съвсем леко, ще си остане така. „Моля те, нито чертичка повече!“ — извиква Пруст на Мане. Разчувствуван, че се разбира така добре с един свой модел, Мане не устоява на желанието да целуне приятеля си. Значи ще прибави към При стария Латюил и портрета на Пруст.

„Какво ще кажеш? — възкликва той. — Какъв Салон съм приготвил! Стига само тия самовлюбени глупаци да не ме изхвърлят през вратата!“^[14]

Мане няма защо да се безпокои. С всеки изминат ден все повече хора му засвидетелствуват колко високо го ценят. Какво множество се събира понякога късно следобед в ателието му! Човек би помислил, че се намира в „Тортони“ или в кафене „Баден“. Постоянно се явяват колекционери, за да купят някое платно или пастел. В грижовната си преданост Мери Лоран прави всичко, за да накара художника да забрави страданията си, праща му богати любители. Един от тях купува картини за четири хиляди франка.^[15] Към края на годината продажбите на художника достигат общо над единадесет хиляди франка.^[16] А що се отнася до модели, Мане трябва само да се огледа около себе си. Портретите се редуват един след друг — на Розита Маури, на братовчеда Жул дьо Жуи, който също се вестява от време на време в ателието, на госпожа Зола^[17], на Джордж Мор, млад англо-ирландец, наричан „батиньолския денди“, „със зелен цвят на удавник“, понастоящем поет, но някога художник и ученик на Кабанел, който боготвори Мане толкова, колкото ненавижда — а това не е малко — родината си^[18], на Клемансо и, разбира се, на Изабела Льомоние: Изабела с маншон, Седящата Изабела, Изабела с шапка в ръка…

Жорж Шарпантие, деверът на Изабела, е издал през април първия брой на седмичното списание „La Vie moderne“. По същото време е открил непосредствено до редакцията на списанието на булевард де-з-Италиен и една художествена галерия, която е първа по рода си, защото си поставя за задача да систематизира нещо, което дотогава е било предоставено на случая: на редовни промеждутъци там се уреждат изложби на творби само от един художник, до които публиката има свободен достъп. Това нововъведение намира веднага най-радушен прием: всеки ден в галерията на „La Vie moderne“ минават по две-три хиляди души.^[19] Де Нитис, а след него и Реноар (чийто брат Едмон е сътрудник на списанието) са имали вече честта да се представят там. Поканват и Мане да уреди своя изложба. Той с радост приема.

Неговата изложба „Нови творби на Едуар Мане“ включва десет картини с маслени бои и петнадесет пастела и е открита от 8 до 30 април, т.е. непосредствено преди откриването на Салона от 1880 година.

Мане е възбудил толкова много враждебност, до такава степен е разпалил страстите и най-вече живописта му представлява такава унищожителна присъда над живописта на другите, на бранителите на закостенелите традиции, че е немислимо някои негови противници да сложат оръжие. Приемайки Мане, те биха порицали самите себе си, би трябвало да отрекат стремленията на целия си живот. Кой би се решил на такова нещо? Но въпреки това какъв прелом е настъпил в общественото мнение само за няколко години! Достатъчно е да се разгърнат страниците на „La Vie moderne“. Разбира се, списанието е преди всичко заинтересовано от успеха на изложбата на Мане. И все пак кой журналист в миналото би дръзнал да напише, при каквито и да е обстоятелства, хвалебствената статия за Мане, която Гюстав Гьотчи публикува в броя от 17 април?

В Париж, безгрижния град, има десет души — десет, нито един повече, — които се радват на твърде рядката и твърде славната привилегия да привличат с един само знак реещото се любопитство, да развеселяват, вълнуват, въодушевяват, възмущават парижани, да ги карат да тичат и приказват. Едуар Мане е един от тези десет… Мане, който е един от нашите най-известни художници, е и един от хората, които най-малко познаваме. Дълго време легендата го представяше като смахнат цапач с чорлава брада и дълги коси, с чудато облекло, нахлупил островърха широкопола шапка, една от ония шапки, които извършиха революцията от 1830 година. Просто не можеха да си представят автора на Олимпия, водача на импресионизма, облечен като г. Дюбюф или като г. Кабанел!…

Статията зазвучава като реабилитация. „Той е хитрец — говорят за Мане. — Не!“ — отговаря „La Vie moderne“:

Истината е, че Мане е човек вярващ и упорит. Той вярва в своята живопис така, както Дьолакроа, Миле, Курбе вярваха в своята, както Вагнер вярва в музиката си и както Зола вярва в натурализма. Надеждата не е чак толкова налудничава! През двадесетте години, откакто той прокарва своята бразда, нещата странно са се променили! Виждам как се раждат млади светила, приветствувани от публиката, таланти, израснали до голяма степен в неговата школа, които в своите творби черпят всекидневно от неговия урок, прилагат неговите похвати… Хората, които се кискаха някога пред картините му и сега се улавят, че ги гледат без смях, твърдят, че с течение на годините художникът е поумнял. Не са ли помъдрели по-скоро самите те?

Пресилена ли е тази преценка — или пък е тенденциозна? Не, разбира се. Дори сред самото жури на Салона, което е приело без възражения картините на Мане, се издигат плахи гласове в защита на художника. Те предлагат — не е ли невероятно? — да му се даде медал втора степен. Старците подскачат. Медал втора степен на Мане! Да обявят Мане „извън конкуренцията“, та да може свободно да излага в Салона недоносчетата на своята фантазия! Достатъчно е вече, че са го допуснали в Палатата на индустрията. В какви времена живеем, боже мой!

Отмъщават си, като окачват картините на художника на най-лошо място: о, под корниза, разбира се — но върху една пресечена стена, близо до вратата.

„Такъв е жребият ми… Гледам на цялата тази история философски“ — пише Мане на Пруст.

В момента, когато се е откривала изложбата му при „La Vie moderne“, го е застигнала болезнена новина: Дюранти, за когото Мане не е знаел, че боледува, е починал на 9 април в една болница в предградието Сен Дени от абсцес на ануса и възпаление на простатата. Мане, който винаги е бил крайно суеверен, и то още повече, откакто е заболял, не може да се отърси от мисълта за смъртта на Дюранти — на злощастния неудачник Дюранти, който със своите романи и теоретични трудове проправи пътя за Зола и когото Зола великодушно, но напразно се опитваше да изтръгне от сянката. Въпреки сприхавия му прав, въпреки заядливостта му, „батиньолците“ скърбят за него. „Чудно — казва Мане, — всеки път, когато произнесат името на бедния Дюранти пред мен, сякаш го виждам как ми дава знак да го последвам.“

Мане едва крета. Подобрението, настъпило в Белвю, е било твърде краткотрайно. Вместо да стихнат, болките, които го пронизват, се засилват и зачестяват. Изкачването на стълби не само е станало мъчително, но доктор Сиреде изрично му го е забранил. Нервите му са изопнати до крайност, най-малкото нещо го дразни. Не иска да го съжаляват и бяга от къщи, от съчувствените ласки на жена си и майка си, които го нервират. „Неразположението“ му ще мине, не могат ли най-после да разберат това? Стои почти непрекъснато в ателието и там с неимоверни усилия успява да се самозалъгва, че животът му си тече едва ли не както преди. Но и там често го наляга дълбоко униние. Тогава ляга върху дивана изтощен, с болки в слабините. „Пътник съм! Свършено е с мен!“ Но влезе ли Мери Лоран или Изабела Льомоние в ателието, Мане тутакси се изправя на болните си крака и отново става галантният кавалер.

Доктор Сиреде настоява той да се върне колкото се може по-скоро в Белвю, за да се подложи на по-интензивно и продължително лечение. Мане мърмори, неохотно се примирява с необходимостта. Към края на май е отново в Белвю, където ще трябва да остане до октомври или ноември.

Този път не се настанява в санаториума, което би било твърде неудобно за петмесечен престой. Завърналата се от турнето си в Америка Емили Амбр му наема вила на шосе Гард 41, разположена на една височина над Сена.

И отново започват душовете и масажите, по три пъти на ден, всеки път около час и половина. И отново му дотяга еднообразието, скуката на живота на село. „Живея като някаква раковина на слънце, когато го има, и колкото мога повече на чист въздух, но животът вън от града решително има чар само за онези, които не са принудени да го водят“ — пише той на 5 юни на Захари Астрюк.

Стараят се, колкото могат, да го развличат. Сузана му свири сонати на пианото. Леон Коела идва в Белвю към края на всяка седмица и му разяснява борсовите операции, на които се е отдал. Лекомисленият хлапак не се плаши от нищо! Запознат горе-долу с механизма на финансовите сделки, прехласнат от примамливата и опасна игра на борсата, той вече е намислил — жилката „Фурние“ — да основе банка на свое име, ни повече, ни по-малко!

Не поглежда ли понякога Мане с угризение към този непризнат син, който се суети с толкова нежна грижа и преданост около него?… Рио. Този син. Този лошо започнал живот, живот, оплетен още от самото начало в собствените си примки… Но може ли човек да избяга от себе си? Дюранти не можеше да бъде Зола. Пътят ни е издълбан пред нас като пролом. Родени от нас, нашите постъпки се свързват една с друга и ни обвързват.

Потънал в меланхолия, Мане се мести от пейка на пейка.

„Сега съм в покаяние, Мери, както никога не съм се каял в живота си — пише той на красивата любима. — В края на краищата, ако всичко свърши добре, няма да съжалявам за нищо.“

С носталгия мисли той, непрестанно мисли за Париж, за приятелите си. Очаква посещенията им, твърде редки според него, но твърде чести според лекарите; появят ли се жени или млади момичета, не пропуска случая да ги рисува сред зеленината. Но много често четките не му се покоряват и той не завършва всичко, което е започнал. „Дори работата не ме влече много — признава на Мери Лоран; — надявам се, че ще ме грабне изведнъж.“ Рисува малки натюрморти — една круша или връзка аспержи^[20], днес един лимон, друг път пъпеш; подобно на пастелите те са отдих за него.

Всеки ден от Белвю заминават писма до неговите близки, до скъпата му Мери Лоран, до Антонен Пруст, Бракмон, Ева Гонсалес (омъжила се миналата година за гравьора Анри Герар), писма, които той често украсява с прелестни акварелни мотиви. Ева Гонсалес е постигнала голям успех в последния Салон.

„Колко жалко — пише й той, — че нямате препоръката на някой Бона̀ или Кабанел. Вие проявихте твърде голяма смелост, а като добродетелта тя рядко се възнаграждава.“

Споменът за Изабела Льомоние е постоянно в съзнанието му. „Тъй като ми разрешавате, ще Ви пиша често“ — съобщава той на младото момиче. И й праща писмо след писмо, илюстрирани с портрети, с цветя, с плодове, със знамена по случай 14 юли или с — въображаемата — фигура на Изабела по бански костюм. Но напразно чака отговор: „Вече няма да Ви пиша. Вие никога не ми отговаряте.“ И въпреки това упорствува: „Или сте много заета, или сте много лоша. Но човек няма смелост да ви се сърди.“ Понякога мъничко ревност пробожда сърцето му: „Видели са Ви да се разхождате вечер — с кого?… Нищо не мога да разбера от това Ваше мълчание.“

Най-често писъмцата му са само няколко реда, няколко думи. „Исках да Ви кажа набързо «добър ден». Ще ми се и мен да ме поздравяват всяка сутрин, с идването на пощата. Мисля, че Вие обичате приятелите си по-малко, отколкото аз.“ Под един разчупен бадем, който е нарисувал, той отбелязва просто: „Philippine“.^[21] По времето, когато берат сливите, рисува с акварел един плод и написва под него:

A Isabelle

Cette mirabelle.^[22]

Et la plus belle,

C’est Isabelle.

Така Мане залъгва болките и скуката си. А животът си върви. Жените никога не са били така красиви — жените и цветята.

За жалост въпреки временните затишия художникът не се чувствува много добре. Приведен над бастуна си, той с мъка се придвижва. Щастие е все пак, когато не го измъчват острите и краткотрайни болки. Той фучи срещу болногледачите в Белвю, нарича ги „селяндури“, казва, че „биха сторили добре да идат да се научат при Бени-Бард как се правят душове“. Едва понася вече лечебните процедури в санаториума, за него те са „жестоко изтезание“.

Но изтезание благотворно. Към края на лятото състоянието му малко се подобрява. Макар че са му дотегнали и полето, и водолечението, и Белвю, той устоява на изкушението, което често го обзема, да зареже всичко. Ще си отиде, когато настъпят първите лоши дни.

* * *

Мане се прибира у дома на 2 ноември. Толкова е щастлив, че може отново да бъбри всеки ден с приятелите си, с Маларме, с Антонен Пруст, с Шабрие, със Захари Астрюк, щото му се струва, че се ражда за нов живот. Париж го връща към живота, Париж довършва това, което е започнал Белвю. Болките са се успокоили. Понякога Мане излиза вечер, отива във „Фоли Бержер“ или в кафе-шантаните по Шан-з-Елизе. Тази есен е като пролет. Лицето на художника просветлява: но в русата брада и коса се мяркат вече няколко бели косъма.

Мане няма нищо готово за Салона през 1881 г. Така не бива! Отново е подхванал поредицата пастелни портрети, но го занимават по-значителни проекти — две картини, мисълта за които не го напуска. Първата ще бъде портрет в цял ръст на ловеца на лъвове Пертюизе, прославил се с приключенията си в Африка; неговото пълно лице с буйни бакенбарди е добре познато на хората от Булеварда. Мане го замолва да му позира в градината си при пасажа „Елизе де Бо-з-Ар“, близо до булевард Клиши, и започва работа през ноември. В тази картина с безспорни достойнства има все пак нещо причудливо: застанал сред монмартърски дървета с пушка в ръка, ловецът на диви зверове е приклекнал за стрелба; зад него е проснат лъв, който той току-що е убил: за модел е послужила една най-обикновена кожа, това лесно се забелязва. Чудновата картина! Никога Мане не е показвал с такова безгрижие или наивност, че в живописта го привлича само живописта, но не и сюжетът.^[23] Или може би тук си е казала думата умората, която той, упоритият оптимист, не иска да признае…

Като втора картина художникът е замислил още през юли, когато е била обявена амнистията на осъдените комунари, едно дръзко произведение, дръзко поради личността, която иска да изобрази. Полемистът Рошфор, изправен пред съда заради някои свои статии от 1871 г. и осъден на заточение в Нова Каледония, е избягал четири месеца по-късно оттам с китоловна лодка заедно с други затворници. Завърнал се във Франция през юли, той веднага пуска новия вестник „L’Intransigeant“, в който разпалено се обръща към своите двеста хиляди незабавно спечелени читатели като човек, „който знае да се смее, знае да се бори, знае да служи всеотдайно и знае да мрази“.^[24] Той е човек, когото или обичат, или ненавиждат, но и от когото се страхуват. Мане възнамерява да изпише сцената на бягството — вдигнало огромен шум на времето си, — китоловната лодка с бегълците сред морето. „Сензационна картина“ — казва художникът, и с право.

Рошфор не минава за особено възторжен почитател на Мане. Ще склони ли той да позира? Дебутен се среща със своя братовчед и получава съгласието му. Мане веднага се хваща за работа. След един-два подготвителни етюда нахвърля своето Бягство върху платно, сетне върху второ. Но резултатът го разочарова. Като преценява разумно своите възможности, той обуздава амбициите си и рисува само един портрет на памфлетиста, в който му се удава блестящо да предаде личността на модела: развят перчем, искрящи очи, властна брадичка.^[25]

Докато Мане се измъчва над Бягството, в света на изкуството става важно събитие: правителството взема решение да се откаже от своите прерогативи в областта на изобразителните изкуства и с това Салонът престава да бъде официален институт. Държавата, под чийто върховен контрол се е намирал досега, прехвърля „свободното му и цялостно“ ръководство на самите художници, с други думи, на живописците, скулпторите, архитектите и графиците, които са излагали макар и веднъж в Салона. През януари 1881 г. се основава Дружество на художниците, което поема от държавата функциите, упражнявани толкова дълго време от нея.

Тази революционна реформа има незабавни последици. Изборът на журито довежда до рязко намаляване броя на академиците. Младите художници, по-независими по дух от възрастните си колеги, си осигуряват известен брой места. Още на първите заседания, водени от желанието си „да се преброят, да изпитат силата си“^[26], те се наговорят — в израз на признателност към Мане — да поведат борба в негово име. Ще направят всичко, за да му бъде присъден медалът, който винаги му е бил отказван. Най-дръзките говорят дори за медал първа степен и за предложение Мане да бъде представен за Почетния легион. Но това е прекалено много и те го признават. Вторият медал е достатъчен; важното е в края на краищата Мане да бъде обявен „извън конкуренцията“.

Разгаря се ожесточена борба. В отговор на този заговор вечните противници на художника от своя страна интригуват, полагат всички усилия картините му и този път да бъдат отхвърлени. При преглеждането на творбите, още щом се появяват платната на Мане, започват да крещят и да се присмиват. Портретът на Рошфор е политическо предизвикателство, Пертюизе — смехотворна арлекинада. Но за тяхна най-голяма изненада един измежду тях, един от най-изтъкнатите, самият председател на журито Кабанел ги пресича.

— Господа — казва той, като посочва образа на Пертюизе, — сред нас няма и четирима, които биха могли да нарисуват глава като тази.

Творбите на Мане са приети. Все пак Кабанел не стига дотам, че да подкрепи с гласа си предложението за награждаване. Необходимото мнозинство е седемнадесет гласа. За миг привържениците на Мане помислят, че битката е загубена; събрали са само петнадесет гласа. Но не отстъпват, упражняват натиск върху колебаещите се, които по начало са за Мане, но му се сърдят, задето се е осмелил да изпише портрета на един Рошфор; най-после седемнадесетте гласа са осигурени. Отсега нататък картините на Мане в Салона ще посят на рамката знака „Н. С.“ — Hors concours.

Някои хроникьори намират донякъде гротескно това отличие, което Мане споделя със стотици и стотици други художници, наградени още на младини, докато той го получава едва на четиридесет и девет години.

„Откровено казано, господин Мане стои над тези половинчати почести — пише един от тях… — Един медал втора степен за това, че е оказал толкова голямо влияние върху времето си! Не ви ли се струва малко недостойно?“

Но той, Мане, приема това закъсняло и смешно отличие с детинска радост.

Накуцвайки, отива да благодари на всеки един от седемнадесетте членове на журито, които са благоволили да гласуват за него. И започва нова картина, наречена Пролет: на фон от рододендрони рисува портрет на „една пеперуда от Булеварда“, актрисата Жана дьо Марси, сияйно млада, красива, елегантна, със слънчобран и шапка с черни панделки, изпъстрена с маргарити и рози.

„Н. С.“! Сърцето на Мане прелива от слънчева радост.

Той сам е избрал роклята и шапката на модела си. Тъй като при шивачката се подпира на бастуна си, някой му предлага стол, който той сопнато отказва:

— За какво ми е стол? Не съм сакат.

На връщане възкликва пред придружаващия го Пруст:

— Да ме излагат като някакъв инвалид пред всички жени, които бяха там!